Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

5. Вирбий и конят

Сега вече сме в състояние да предложим едно предполагаемо обяснение за значението на преданието, че Вирбий, първият свещен цар на горичката край Ариция, бил убит в образа на Иполит от коне. Установихме, първо, че житните духове нерядко са представяни в образа на коне и второ, че животното, което според по-късните легенди е причинило зло на бога, е било в началото самият бог. При това положение можем да предположим, че конете, които според легендата са убили Вирбий (или Иполит), са били всъщност негови въплъщения като божество на растителността. Митът, че е убит от коне, вероятно е измислен, за да обясни някои аспекти на неговия култ, между другото и обичая да не се допускат коне в свещената му горичка. Защото митовете се променят, а обичаят остава постоянен, хората продължават да правят онова, което са правили бащите им преди тях, макар и поводът да се постъпва по този начин отдавна да е забравен. Историята на религията представлява непрестанно усилие да се пригоди ново обяснение към стария обичай, да се намери смислена теория за една абсурдна практика. Можем да сме сигурни, че в случая, за който става дума, митът е по-нов от обичая и в никакъв случай не разказва за причината да се държат настрана конете от горичката. Тази забрана може да наведе на заключението, че конете не биха могли да са свещените животни или въплъщенията на божеството на горичката. Но то ще е прибързано. Както може да се съди по това, че Атина е представена облечена в козя кожа (егида), някога козата е била свещено животно или въплъщение на богинята. Но по правило козата не й е принасяна в жертва, нито пък са я допускали да влиза във великото й светилище — атинския Акропол. Предлаганото обяснение е, че козата увреждала маслината, свещеното дърво на Атина. Значи дотук връзката на козата с Атина е същата, каквато е връзката на коня с Вирбий, защото и двете животни не се допускали в светилището заради злото, което са причинили на божеството. Но от Варон научаваме, че имало едно изключение от правилото, което не допускало коза на Акропола. Веднъж годишно, разказва той, на Акропола извеждали коза за обичайното жертвоприношение, а както вече отбелязахме на друго място, когато едно животно се принася в жертва един-единствен път през годината, то вероятно не се умъртвява като предлагана на бога жертва, а като представител на самия бог. Затова можем да заключим, че ако козата е принасяна веднъж годишно на Акропола в жертва, тя е била жертвувана като представител на самата Атина и бихме могли да предположим, че са обличали кожата на току-що принесеното ь жертва животно на статуята на богинята и това е била егидата, която се подновявала всяка година. По същия начин в египетския град Тива овните били свещени и не се принасяли в жертва. Но веднъж в годината умъртвявали овен и мятали кожата му на статуята на бога Амон.

Ако знаехме по-добре ритуала в горичката край Ариция. бихме установили, че правилото, което не допускало да влизат в нея коне, също както правилото, което не допускало кози да влизат в Акропола в Атина, разрешавало едно изключение през годината, когато в горичката въвеждали кон и го принасяли в жертва като въплъщение на божеството Вирбий. С течение на времето в резултат на обикновено недоразумение от въплъщение на Вирбий конят се превърнал в негов враг и убиец и започнали да го принасят в жертва на Вирбий, също както се случило с прасето, когато започнали да го принасят в жертва на Деметра и Озирис, или с козата — на Дионис, и много вероятно на Атина. Много лесно е за един автор да съобщи за едно правило, без да забележи някакво негово изключение, и не бива да се учудваме как правилото на горичката край Ариция е било описано, без да се спомене изключението, каквото предполагам е имало. Ако разполагахме само със свидетелствата на Атеней и Плиний, щяхме да знаем единствено правилото, което забранявало да се принасят в жертва на Атина кози и не ги допускало на Акропола, без да подозираме за съществуването на едно важно изключение, достигнало до нас поради щастливото обстоятелство, че се е запазил трудът на Варон.

Предположението, че веднъж в годината в горичката край Ариция са принасяли в жертва кон като представител на божеството на горичката, получава известна подкрепа от едно също така ежегодно жертвоприношение на кон в Рим. На петнадесетия ден от октомври всяка година на Марсово поле имало надбягване с колесници. Десният кон от победилия впряг бил пробождан с копие и го принасяли в жертва на Марс, за да осигури добра реколта, а главата му отсичали и украсявали с венец от хлебчета. След това жителите на двата квартала — Светия път и Субура, се състезавали кой от тях ще спечели главата. Ако с нея се сдобиели хората от Светия път, прикрепяли я на една от стените на царската къща, ако я спечелели жителите на Субура, я прикрепяли на Мамилианската кула. Опашката на коня отрязвали и я отнасяли колкото се може по-бързо в къщата на царя, та кръвта да покапе на огнището. Освен това, изглежда, събирали и запазвали кръвта на коня до двадесет и първи април, когато весталките я смесвали с кръвта на неродени телета, принесени в жертва шест дни преди това и я раздавали на овчарите и пастирите, а те от своя страна кадели с нея стадата си.

Украсяването на конска глава с венец от хлебчета и поводът за жертвоприношението, а именно да осигури добра реколта, показва, че при тази церемония конят се е смятал за един от онези многобройни представители на житния дух, за които приведохме толкова примери. Обичаят да се отсича опашката на коня наподобява африканския обичай да се отсичат опашките на воловете и да се принасят в жертва за добра реколта. Както в римския, така и в африканския обичай животното вероятно представя житния дух и се смята, че оплождащата му сила е съсредоточена по-конкретно в опашката. Вече се натъкнахме на тази идея и в европейския фолклор. И отново практиката да се кади добитъка през пролетта с кръвта на кон може да се сравни с практиката да се дава снопът, наречен Стареца, Старицата, Девата или „кляк“, за храна на конете през пролетта или на добитъка по Коледа, а Коледният нерез — на воловете и конете, които ще орат през пролетта. Всички тези обичаи са предназначени да осигурят благодатта на житния дух за стопанството и неговите обитатели и да осигурят запаси от храна за още една година.

Жертвоприношението на октомврийския кон, както го наричали в Рим, ни отвежда назад към онова ранно време, когато Субура, известен по-късно като мръсен и мизерен квартал на голямата столица, бил все още отделно село и по жътва неговите жители устройвали приятелско надпреварване на полето със съседите си от Рим — по това време малко провинциално градче. Марсово поле, където се извършвала церемонията, се намирало до Тибър и до премахването на монархията било част от царските земи. Защото, според преданието, по времето, когато прогонили последните царе от Рим, на царските ниви край реката житото било узряло и готово за сърпа, но никой не пожелал да яде прокълнатото зърно, та го хвърлили в Тибър и то било толкова много, че образувало нещо като остров в спадналата от летните горещини река.

Следователно принасянето на коня в жертва бил стар есенен обичай, изпълняван на царските ниви в края на жътвата. Опашката и кръвта на коня, смятани за основни части на представителя на житния дух, били отнасяни В къщата на царя и ги пазели там също както в Германия приковават жътвения петел на фронтона на къщата или над вратата, или пък както в Шотландските планини отнасяли последния сноп — Девата — в къщи и го пазят над огнището. По този начин внасяли благословията на житния дух в царския дом и на царското огнище, а чрез тях и във възглавяваната от царя общност. По същия начин при пролетните и летните обичаи в Северна Европа се случва да забиват Майското дръвче пред къщата на кмета или бюргермайстера, а последния сноп от жътвата да поднасят на селския старейшина. Но докато опашката и кръвта се падали на царя, на съседното село Субура, където несъмнено някога е имало същата церемония, оказвали честта да се състезава за наградата — конската глава. Мамилианската кула, на която жителите на Субура приковавали главата на коня, когато успеели да я спечелят, сигурно е била на времето си гранична или централна кула на стария Мамилиански род, магнатите на селото. Така че церемонията, извършвана на царските ниви и в царската къща от името на целия град и на съседното село, се отнася към времето, когато всяко селище е изпълнявало сходна церемония на собствените си ниви. А вероятно селата от земеделските райони на Лациум са продължавали да спазват обичая, всяко на собствената си земя дълго след като римските поселения слели своите отделни жътвени церемонии в общо чествуване на царската нива. Предположението, че свещената горичка край Ариция, също както Марсово поле в Рим, може да е била сцена на общо жътвено празненство, на което са принасяли в жертва кон от името на съседните села при същите първобитни ритуали, никак не е неправдободобно. В такъв случай конят е представял оплождащия както дървесен, така и житен дух, защото, ако се съди по обичаи от рода на Жътвения май, двете идеи преливат една в друга.