Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА XVIII
Рисковете на душата

1. Душата като джудже

Изброените по-горе примери показаха, че длъжността на свещения цар или жрец често е обект на редица тягостни ограничения или табу, които имат за основна цел да запазят живота на светия мъж за доброто на народа му. Но ако целта на табу е да запази живота му, възниква въпросът; какво кара хората да смятат, че постигат своята цел? За да разберем това, трябва да знаем същността на опасността, която заплашва живота на царя и от която тези странни ограничения имат за цел да го предпазят. Затова трябва да се запитаме: „Как първобитният човек разбира смъртта? На какви причини я отдава? И как смята, че може да се пази от нея?“

Дивакът обикновено си обяснява процесите в неодушевената природа като резултат от дейността на живи същества, прикрити зад явленията. По същия начин той си обяснява и явлението живот. Ако едно животно живее и се движи, според него това е възможно, защото то има вътре в себе си малко животинче, което го задвижва, ако човекът живее и се движи, то може да се дължи единствено на това, че и той има в себе си мъничко човече или животинче, което го задвижва. Животинчето в животното, човечето в човека — това е душата. И както дейността на едно животно или човек се обяснява с присъствието на душата, неподвижността на съня или смъртта се обяснява с неговото отсъствие; сънят и трансът са временно, а смъртта — трайно отсъствие на душата. Затова, ако смъртта е постоянно отсъствие на душата, начинът да се предпазиш от нея е да попречиш на душата да напусне тялото или ако го напусне, да си осигури нейното връщане. Предпазните мерки, които диваците вземат, за да постигнат едното или другото, приемат формата на определени забрани или табу, а те не са нищо друго освен правила, предназначени да осигурят непрекъснатото присъствие или връщане на душата в тялото. Накратко казано, те са методи за запазване на живота или спасителен пояс. Сега да илюстрираме с примери тези обобщения.

Обръщайки се към австралийски аборигени, европейски мисионер заявил: „Аз не съм един, както мислите, а двама.“ Те се разсмели. „Можете да се смеете колкото си щете — продължил мисионерът, — но ви казвам, че съм две неща заедно. Това голямо тяло, което виждате, е едно, а вътре в него има още едно, малко. То не се вижда. Голямото тяло умира и го погребват, но малкото тяло излита, когато голямото тяло умре.“ А цветнокожите отвърнали: „Да, да. И ние сме две неща в едно, ние също имаме малко тяло в гърдите.“ Когато ги запитал къде отива малкото тяло след смъртта, едни казали, че то се скрива зад храстите, други — че отива в морето, а трети — че не знаят. Хуроните смятали, че душата има глава и. тяло, ръце и крака, накратко, че е завършен малък модел на самия човек. Ескимосите вярват, че „душата притежава формата на тялото, на което принадлежи, но има по-изискана и ефимерна природа“. Според индианците нутка душата представлява мъничко човече и се намира на темето. Докато то стои право, собственикът му е здрав и весел, но ако по някаква причина престане да бъде право, човекът губи съзнание. Индианските племена по Долен Фрейзър вярвали, че човек има четири души, от които главната е с формата на джудже, а другите три са нейни сенки. Малайците си представят човешката душа като мъничко колкото палец и почти невидимо човече, което съответствува съвсем точно по външен вид, пропорции и дори по цвят на човека, в чието тяло е настанено. Това джудже е прозрачно и безплътно, макар и не чак толкова недоловимо, защото влезе ли във физически обект, може да го отмести. То прелита бързо от място на място, напуска временно тялото при сън, транс или болест, или завинаги — след смъртта.

С други думи приликата между джуджето и човека е така голяма, че както има дебели и тънки тела, така има дебели и тънки души и както има тежки и леки, ниски и високи тела така има тежки и леки, ниски и високи души. Обитателите на о. Ниас смятат, че преди да се роди, всеки човек бива питан колко дълга и колко тежка душа би искал да има и му се отмерва душа с желаното тегло и дължина. Най-тежката душа, която се дава, е около десет грама. Продължителността на човешкия живот е пропорционална на дължината на душата. Децата, които умират, имат къси души. Представата на жителите на островите Фиджи за душата като мъничко човече изпъква ясно в обичаите, изпълнявани при смъртта на вожд от племето накело. Когато умре вожд, определени мъже, които са потомствени гробари, идват при него, както си лежи на хубави рогозки, намазан с масла и украсен, и му казват: „Стани, господин вожде, и да вървим. Денят дойде на земята.“ После го придружават до брега, където призрачният лодкар идва да прекара душите на накело през реката. Придружавайки вожда при неговото последно пътуване, те държат големи ветрила близо до земята, да го прикрият, защото, както един от тях обяснил на някакъв мисионер: „Душата му е съвсем малко дете“. Хората от Пенджаб се татуират и вярват, че след смъртта душата, „мъничкият мъж или жена“ в смъртното тяло, ще отиде на небето, украсена със същите татуировки, които са украсявали тялото приживе. Но както ще видим, случва се човешката душа да няма човешка, а животинска форма.