Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА LII
Умъртвяване на божественото животно

1. Умъртвяване на свещения мишелов

В предишните глави видяхме, че много общности, напреднали дотам, че да се изхранват предимно със земеделие, са имали навика да убиват и изяждат своите брашнени божества в обикновения им образ на жито, ориз и т.н. или в заетите образи на животни и хора. Остава да докажем, че не само земеделските народи, а и ловните и пастирските племена са имали навика да умъртвяват обожаваните от тях същества. Сред обожаваните същества или богове (ако те наистина заслужават да бъдат почетени с такова име), на които ловците и пастирите се покланят и които умъртвяват, има най-обикновени животни, а не само такива, които се схващат като въплъщения на други свръхестествени създания. Първият ни пример е от калифорнийските индианци, които населяват плодородната страна под спокойно и умерено небе и все пак се намират на дъното на дивашката стълбица. Племето акагчемен обожава големия орел мишелов и веднъж годишно устройства в негова чест внушителен празник, наречен Панес, или угощението с птицата. Денят, избран за празника, се оповестява предишната вечер и веднага започва подготовка за изграждането на специален храм (ванкеч), който, по всичко си личи, представлявал кръгло или елипсовидно, оградено е колове място; на напречната летва висял препариран койот или прериен вълк, който представлявал бога Чинигчинич. Когато храмът бил готов, в него с тържествено шествие внасяли птицата и я слагали на издигнат за целта олтар. Всички млади, женени и неженени жени започвали да тичат като обезумели насам-натам; по-възрастните и от двата пола оставали мълчаливи зрители на сцената, докато накичените с пера вождове танцували около обожавания от тях орел. След като завършели тези церемонии, грабвали го и го отнасяли в главния храм. Всички се присъединявали към шествието, начело на което танцували и пеели вождовете. Когато стигнели до храма, умъртвявали птицата, без да губят и капка от кръвта й. Кожата сваляли цяла и я запазвали с перата — като реликва или за да направят от нея празнична дреха, наречена паелт. Трупа заравяли в изкопан в храма гроб, а старите жени се събирали около гроба, плачели и стенели горчиво, хвърляли върху него различни семена или парчета храна и нареждали: „Защо избяга? Нямаше ли да ти е по-добре при нас? Щеше да си направиш като нас поноле (нещо като овесена каша); нямаше да станеш панес, ако не беше избягал“ и т.н. Когато приключела тази церемония, започвали отново танците и продължавали три дни и три нощи. Според легендата Панес била жена, която избягала в планините, където богът Чинигчинич я превърнал в птица. Индианците били убедени, че макар всяка година да принасят птицата в жертва, тя оживява и се връща у дома си в планините. Освен това смятали, че „винаги когато умъртвяват птицата, тя се множи, защото всяка година различните вождове празнуваха все същия празник на Панес с твърдото убеждение, че принесените в жертва птици са една, и то една и съща женска птица“.

Постулираното от калифорнийските индианци единство в множеството е много интересно и помага да намерим обяснение на мотива им да умъртвяват свещената птица. Изглежда, че колкото и очевидна да ни се струва на нас, калифорнийският индианец не прави разлика между живота на вида и живота на индивида. Той не е в състояние да си обясни живота на видовете иначе освен като индивидуален и като изложен на същите опасности и беди, които заплашват и в края на краищата унищожават живота на индивида. Очевидно си представя, че видът също както индивидът оставен сам на себе си, ще остарее и ще умре и затова трябва да се предприеме някаква стъпка, за да се спаси от измиране определен вид, смятан за свещен. Единственото, което той може да измисли, за да предотврати катастрофата, е да умъртви представител на вида, в чиито вени животът тече енергично, а не е застоял сред тресавищата на старостта. Отклоненият от един канал живот ще потече по-свеж и свободен в новия. С други думи умъртвеното животно ще се съживи и ще започне нов живот с гъвкавостта и енергията на младостта. За нас такива разсъждения са очевидно абсурдни, а това се отнася и до обичая. Същото смесване на живота на индивида с този на вида има у жителите на о. Самоа. Всеки род има за свое божество определено животно, но смъртта на едно от тези животни, например на един бухал, не е смъртта на божеството, защото се „предполага, че то е все още живо и въплътено във всички съществуващи бухали“.