Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

2. Погребване на Карнавала[1]

 

Дотук предложих едно обяснение на правилото, което изисквало жрецът на Неми да бъде умъртвен от своя приемник. Това обяснение само претендира за достоверност, защото бедните ни познания за обичая и неговия произход не допускат нещо повече. Но правдоподобността му ще нараства в съответствие на това, доколко може да се докаже, че в примитивното общество съществуват мотивите и начинът на мислене, които той предполага. Дотук божеството, с чиято смърт и възкресение се занимавахме най-вече, е дървесният бог. Но ако успея да докажа, че обичаят да се умъртвява божеството и вярата в неговото възкръсване имат своите корени, или най-малкото е съществувал в ловния и пастирския етап от обществото, когато умъртвеният бог бил животно, и е просъществувал в земеделския етап, когато умъртвеният бог бил житото или човешко същество, представляващо житото, достоверността на моето обяснение значително ще нарасне. Това ще се опитам да направя сега и в хода на изложението си се надявам да разчистя някои все още съществуващи неясноти и да отвърна на някои евентуални възникнали у читателя възражения.

Ще започна оттам, откъдето свърших — пролетните обичаи на европейското селячество. Освен вече описаните церемонии има още две групи обичаи, в които смъртта на божественото или свръхестественото същество заема важно място. В един от тях съществото, чиято смърт се разиграва, е олицетворение на Карнавала, а в друг — самата Смърт. Първата церемония се пада естествено в края на Карнавала, или на последния ден от този период на веселие, т.е. на Заговезни, или на първия ден от Велики пости, на т.нар. Пепеляна сряда. Датата на другата церемония — Изнасяне или Прогонване на Смъртта, както обикновено я наричат, не е така твърдо установена. Общо взето, тя се извършва на четвъртата неделя от Велики пости и оттам този ден се нарича Мъртва неделя, но по някои места чествуването става една седмица по-рано, или пък, както у чехите — една седмица по-късно, докато в някои немски села в Чехия се извършва в първата неделя след Великден. Може би, както вече предположихме, датата е била поначало променлива, в зависимост от появата на първата лястовица или някой друг предвестник на пролетта. Някои автори смятат церемонията за славянска по произход. Грим предполага, че това е празник на Новата година у старите славяни, които започвали годината си през март. Първо ще посочим примери за мимическата смърт на Карнавала, която се разиграва винаги преди другите.

Във Фиозиноне — в Лациум, на около половината път между Рим и Неапол, скучната монотонност на живота в едно провинциално градче е приятно нарушена през последния ден на карнавала от древния празник, известен под името Radica. Към четири часа следобед градският оркестър се отправя, подхванал живи мелодии, придружен от голяма тълпа, към Piazza del Plebescita, където се намират седалището на заместник-префекта и останалите правителствени сгради. Тук, в средата на площада; очите на изпълненото с очакване множество са възнаградени от вида на огромната каруца, украсена с многоцветни гирлянди и теглена от четири коня. На нея е качен огромен трон, на който седи царствената фигура на Карнавала, висок около три метра човек от гипс, с кръгло, усмихнато лице. Внушаващата респект фигура носи огромни ботуши, ламаринен шлем, подобен на онези, които украсяват главите на офицерите от италианския флот, и странно украсено многоцветно палто. Лявата му ръка почива на страничната облегалка на трона, докато дясната поздравява изискано тълпата, задвижвана за този акт на внимание с помощта на връв от скрит под трона човек. При това възбудената тълпа се втурва към каруцата и дава простор на чувствата си с необуздани, радостни викове и благородници, и обикновени хора танцуват заедно буйния народен танц салтарело. Особена черта на празника е, че всеки трябва да носи в ръката си така наречения radica (корен), под което в същност имат предвид огромен лист от алое или по-скоро американска агава[2]. Всеки, който се опита да се присъедини към множеството без такъв лист, бива безцеремонно изхвърлен, освен ако не носи в замяна на това набучена на дълга тояга голяма зелка или преплетен по особен начин сноп трева. Малко по-късно множеството изпраща бавно движещата се каруца до седалището на заместник-префекта, спира пред него и каруцата, поклащайки се по неравния паваж, шумно влиза в предния двор. Тълпата се смълчава, тихите гласове на хората звучат, според описанието на очевидец, като шепота на развълнувано море. Всички очи са обърнати в напрегнато нетърпение към вратата, от която се очаква да излязат самият заместник-префект и другите представители на законната власт и да се поклонят пред героя на деня. Няколко мига напрежение, а после буря от приветствия и аплодисменти отбелязва появата на сановниците, които излизат един по един и като слизат от стълбите, заемат местата си в шествието. Сега гръмва химнът на Карнавала, след което при оглушителен рев листата от столетник и зелките се размахват във въздуха и се стоварват безразборно върху главите на праведници и грешници. А те се хвърлят да се боричкат и правят церемонията още по-оживена. Когато подготовката привърши и всички са доволни, шествието тръгва на път. То завършва с каруца, натоварена с бъчви вино и полицаи; последните изпълняват приятното задължение да дават вино на всеки, който поиска, а загрижена да не пропусне великолепната възможност да се напие за държавна сметка, развълнуваната тълпа около опашката на каруцата води междуособна борба, придружена с крясъци, удари и богохулства. И накрая, след като шествието обиколи главните улици по този достолепен начин, отвеждат статуята в средата на градския площад, свалят от нея цялото великолепие, слагат я на струпаните там дърва и я изгарят сред крясъците на множеството, което изпълнява гръмовно още веднъж песента на Карнавала, хвърля своите така наречени „корени“ върху кладата и несдържано се отдава на удоволствието на танца.

В Арбуци картонената фигура на Карнавала се носи от четирима гробокопачи със свирки в уста и шишета вино, затъкнати в презрамките. Отпред върви съпругата на Карнавала, облечена в траур и обляна в сълзи. От време на време групата спира, гробокопачите се подкрепят с по глътка от бутилката. На площада полагат лъжливия труп на клада и под барабанен бой, пискливите крясъци на жените и грубоватите викове на мъжете я подпалват. Докато фигурата гори, от множеството хвърлят кестени. Понякога Карнавала е представен от сламено чучело на върха на дълга върлина и кукери го разнасят цял следобед из градските улици. Дойде ли вечерта, четирима кукери разтварят юрган или чаршаф и Карнавала пада в него, след което шествието отново потегля, като играчите леят крокодилски сълзи и с помощта на тигани и звънци дават да се разбере колко страдат. Случва се, пак в Арбуци, мъртвият Карнавал да е олицетворен от жив човек, който лежи в ковчег; придружава го друг човек, който изпълнява ролята на свещеник и пръска обилно наоколо си вода от корито за къпане.

През 1877 г. английски пътешественик станал свидетел на погребението на Карнавала в Лерида, Каталония. По Заговезни голямо шествие от пехота, кавалерия и най-различно маскирани хора, някои на коне, други пеша, съпровождало великолепната каруца на Негово преподобие Пи, както наричали куклата, която разнасяли из главните улици на града. Веселието продължило три дни, накрая в полунощ на последния ден същата процесия отново преминала по улиците, но в друг ред и с друга цел. Триумфалната каруца била заменена с катафалка; в нея почивала куклата на покойното преподобие, а групата маски, които в първото шествие играели ролята на смешници, сипещи закачки и остроумия, сега били облечени като свещеници и владици и вървели бавно, държали високо огромни запалени свещи и пеели погребални песни. Маските били в траур, а конниците носели запалени факли. Процесията преминала скръбно по главната улица между високите многоетажни къщи и на всеки прозорец, на всеки балкон, на всеки покрив се тълпели зрители, облечени и маскирани с фантастично великолепие. Сцената се осветявала от преплитащите се отблясъци и сенки на движещите се факли, проблясвали и гаснели червени и сини бенгалски огньове и над шума на конските копита и отмерените стъпки на преминаващото множество се издигали гласовете на свещениците, пеещи реквием, а военната музика се присъединила с тържествените удари на приглушени барабани. Когато стигнали главния площад, процесията спряла, над покойния Пи произнесли пародия на погребално слово и светлините угаснали. Незабавно дяволът и неговите помощници се втурнали от тълпата, грабнали тялото и побягнали с него, преследвани от разпаленото множество, което крещяло, викало и аплодирало. Естествено демоните били настигнати и разпръснати, а спасеният лъжетруп бил положен в подготвения да го приеме гроб. Така през 1877 г. в град Лерида умрял и погребали Карнавала.

В Прованс празнуват подобна церемония на Пепеляна сряда. В една колесница или на носилка водят облечена по комичен начин кукла-чучело на име Карамантран; придружават я местни хора, облечени в гротескни костюми; те носят кратуни, пълни с вино, и пият от тях с всички истински и привидни признаци на опиянение. В началото на шествието вървят хора, облечени като съдии и защитници, и висока мършава особа, която се представя за Велики пости. Следват млади хора, възседнали злощастни кранти. Те са облечени като оплаквачи и престорено оплакват съдбата, която очаква Карамантран. Шествието спира на главния площад, където се разиграва съдебен процес, и Карамантран е поставен на подсъдимата скамейка. По всички правила го осъждат на смърт сред воплите на тълпата. Защитникът прегръща своя клиент за последен път, служителите на съда изпълняват дълга си: осъденият е изправен с гръб към стена и изпратен набързо във вечността под град от камъни. Обезобразените му останки хвърлят в морето или в някоя река. Все още навсякъде из Ардените има обичай на Пепеляна сряда да изгарят кукла, която, предполага се, представлява Карнавала, а около горящата фигура четат подходящи стихове. Много често се опитват да направят куклата така, че да наподобява съпруга, който се слави с това, че е най-неверен на жена си в селото. Както може да се очаква, честта да те изберат за изобразяване при тези неудобни обстоятелства е свързана с домашни сътресения, особено когато куклата бива изгорена пред къщата на разпуснатия измамник, когото представя, докато мощен хор от мяукания, стенания и други мелодични звуци доказва публично мнението на приятели и съседи за неговите „подвизи“. В някои села из Ардените ролята на Заговезни (Марди Гра), както често наричат олицетворението на Карнавала, се изпълнявала от млад човек. След последния ден от представяния от него период, го извеждали пред лъжлив съд, осъждали го на смърт, изправяли го с гръб пред някоя стена като обречен на екзекуция войник и го разстрелвали с халосни патрони. Във Врино-Боа убили един от тези безобидни шегаджии на име Тиери с тампон, оставен в един от мускетите на наказателния взвод. Нещастният Марди Гра паднал толкова естествено, че гръмнали високи и продължителни аплодисменти, но когато повече не станал, се втурнали към него и открили, че е мъртъв. Оттогава в Ардените прекратили тези привидни екзекуции.

Вечерта на Заговезни в Нормандия имало обичай да се прави празненство, наречено погребението на Марди Гра. Разпуснатият стар женкар, който трябвало след дълга безпътица да плаща за греховете си, бил представен от мърляво, оскъдно покрито с парцали чучело, с нахлупена стара шапка на мръсното лице, с натъпкан със слама голям кръгъл корем. Вдигнато на раменете на як мъж, който се преструвал, че се олюлява под своя товар, това народно олицетворение на Карнавала се разхождало за последен път из улиците по далеч не триумфален начин. Предшествувано от барабанчик и придружено от гавреща се с него тълпа, която включвала всички гамени и цялата измет на обществото в града, чучелото обикаляло насам-натам при непостоянната светлина на факли и нестройното дрънчене на маши и лопати, тенджери и тигани, рогове и чайници, примесено с дюдюкания, степания и свиркане. От време на време шествието спирало и проповедник на морала обвинявал сломения стар грешник за всички невъздържани негови деяния, за които се готвят жив да го изгорят. Тъй като виновникът нямал какво да каже в своя защита, го хвърляли върху купчина слама, поднасяли към нея факла и лумвал висок огън за голяма радост на децата, които подскачали наоколо и крещели с пълен глас стари народни песни за смъртта на Карнавала. Понякога, преди да я изгорят, претъркулват куклата или чучелото по склона на някоя височина. В Сен Ло вдовицата — широкоплещест дебеланко, облечен като жена с траурен воал, който издавал скръбни звуци с гръмлив глас — следвала парцаливата кукла на Марди Гра. След като разнасяли чучелото из града на носилка, придружена от тълпа маски, го хвърляли в р. Вир. Финалната сцена е описана ярко от мадам Октав Фейе, така както я наблюдавала в детството си преди около шестдесет години. „Родителите ми поканиха приятели да видят от върха на кулата Жан Куярд как минава погребалното шествие. Точно там, както пиехме на големи глътки лимонада — единственото разрешено от постите питие, — привечер станахме свидетели на спектакъл, от който винаги ще пазя ярък спомен. Под краката ни, под стария каменен мост, течеше Вир. В средата на моста, върху куп листа, лежеше чучелото на Марди Гра, заобиколено от десетки пеещи, танцуващи и размахващи факли маски. Някои от тези разноцветни маски тичаха като демони по парапета на моста. Останалите, уморени от веселие, бяха насядали и дремеха. Скоро танците спряха, някой от тълпата запали куклата и я хвърли в реката сред още по-силни крясъци и шум. Напоеното със смола сламено чучело заплава надолу по течението на Вир, осветявайки с погребалните си огньове гората покрай брега и бойниците на стария замък, където са спали Луи XI и Франсоа I. Когато последните отблясъци на горящия фантом се загубиха като падаща звезда в края на долината, тълпата зрители и маските се оттеглиха, а ние с нашите гости напуснахме бойниците.“

В деня след карнавала в околностите на Тюбинген правят сламено чучело, известно като Мечката от Заговезни. Обличат го в стари панталони, във врата му нанизват прясна кървавица или два мехура, пълни с кръв. Осъждат го официално на смърт, обезглавяват го, слагат го в ковчег и на Пепеляна сряда го погребват в гробищата. Това наричат „Погребване на Карнавала“. Някои саксонци от Трансилвания бесят Карнавала. В Бралер на Пепеляна сряда или на Заговезни два бели и два кестеняви коня теглят шейна с омотано в бяло платно сламено чучело, до него има колело от каруца, което непрекъснато се върти. Двама маскирани като стари мъже младежи следват шейната и оплакват. Останалите момчета от селото, яхнали коне и накичени с панделки, придружават шествието, водено от две момичета с венци от вечнозелени клонки, седнали в каруца или шейна. Под едно дърво устройват съд, на който облечени като войници момчета обявяват смъртната присъда. Двамата старци се опитват да спасят чучелото и да избягат с него, но напразно; залавят го двете момичета и го предават на палача, който го обесва на някое дърво. Напразно старците се опитват да се покатерят по дървото и да го свалят оттам; те все се смъкват надолу, докато най-сетне отчаяни се хвърлят на земята, плачат и нареждат за обесения. След това длъжностно лице заявява, че Карнавала е осъден на смърт, защото им е сторил зло, като им е износил обувките и ги е направил уморени и сънливи. На „Погребването на Карнавала“ в Лехрайн четирима души носят на носилка мъж, преоблечен като жена в траур; други мъже, облечени като жени в траур, го оплакват, после го хвърлят пред селското торище, заливат го с вода, заравят го в торището и го покриват със слама. Вечерта на Заговезни естонците правят сламено чучело, наречено Медик или Горски дух. Една година той е облечен в мъжка дреха и шапка, на следната година — с наметка и фуста. Носят чучелото на дълга върлина, обикалят с него границите на селската мера с високи радостни крясъци, а после го връзват на върха на някое дърво в гората. Смятат, че с тази церемония се предпазват от всевъзможни беди.

Понякога се разиграва възкресяването на привидно умрял човек. На Заговезни в някои части на Швабия например доктор Желязната брада се прави, че пуска кръв на болния, при което той пада мъртъв на земята. В края на краищата докторът го връща към живота, като духа в него въздух през една тръба. Когато карнавалът свърши, в планините Харц слагат човек в нощви и го отнасят с погребални песни до приготвен гроб, но там заравят вместо човека шише ракия. Произнася се реч и хората се връщат на селския мегдан и пушат дълги глинени лули, каквито обикновено раздават на погребения. На следващата година сутринта на Заговезни изравят най-напред ракията и празненството започва с това, че всички опитват от духа, който, както се казва, се е върнал към живот.

Бележки

[1] Става въпрос за обичай, който се изпълнява на т.нар. Сирни заговезни, когато хората се маскират. — Бел. пр.

[2] И двете растения са известни у нас под името столетник. — Бел. пр.