Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

2. Хора — изкупителни жертви в Древна Гърция

И на старите гърци не било чуждо използуването на хора за изкупителни жертви. В Херонея, родния град на Плутарх, главният магистрат изпълнявал подобен обред в кметството, а всеки стопанин — в собствения си дом. Той се нарича „пропъждане на глада“. Биели един роб с пръчки от agnus castus[1] и го прогонвали навън с думите: „Да излезе гладът, да влезе богатството и здравето.“ Когато Плутарх бил главен магистрат в родния си град, той изпълнил обреда в кметството и съобщава за спора, възникнал след това по повод на обичая.

Но в цивилизована Гърция обичаят с изкупителната жертва приемал и по-мрачни форми от невинния обред, извършен под надзора на добродушния и набожен Плутарх. Когато Марсилия[2], една от най-оживените и блестящи гръцки колонии, била опустошена от чума, използували като изкупителна жертва беден човек. Цяла година го отглеждали на държавна сметка, хранели го с подбрана и питателна храна. С изтичането на годината, той бивал обличан в свети дрехи, украсяван със свети клонки и го развеждали из целия град, а в това време хората се молели всички беди да се струпат на неговата глава. След това го прогонвали от града или хората го пребивали с камъни извън стените. Атиняните постоянно издържали от държавната хазна известен брой деградирали и безполезни същества и щом над града се струпвало някакво бедствие, като чума, суша или глад, принасяли за изкупителни жертви две от тези отрепки. Едната от жертвите принасяли за мъжете, а другата за жените. Първият носел около врата си наниз от черни, а другият от бели смокини. Изглежда, се е случвало принасяната за жените жертва да е жена. Развеждали ги из улиците, а после очевидно ги пребивали с камъни извън града. Но тези жертвоприношения не се извършвали единствено при необикновени случаи на обществени бедствия, защото, както изглежда, всяка година през май на празника на Таргелия, извеждали две жертви извън Атина — една за мъжете и една за жените и там ги пребивали с камъни. Тракийският град Абдера се пречиствал публично веднъж годишно — пребивали с камъни един от гражданите, определен за изкупителна жертва; шест дни преди екзекуцията го отлъчвали от вярата, „та той едничък да понесе греховете на всички хора“.

Всяка година левкадийците[3] хвърляли от варовикова скала в южния край на своя остров, наречена водопад на влюбените, престъпник като изкупителна жертва. Но за да смекчат падането му, привързвали тялото му към живи птици и пера, а отдолу чакала флотилия от малки лодки, които го улавяли и го извеждали извън пределите на острова. Вероятно тези хуманни предпазни мерки били смекчаване на по-ранен обичай да се хвърля изкупителната жертва, за да се удави в морето. Левкадийският обред съвпадал по време с жертвоприношение в чест на Аполон, който имал там храм или светилище. По други места съществувал обичай всяка година да хвърлят в морето по един младеж с молитвата „Бъди нашата отрепка!“ Предполагали, че този обред освобождава хората от сполетелите ги злини или според едно малко по-различно тълкуване — това им носело спасение, защото така плащали дълга си към бога на морето. През VI век преди нашата ера малоазиатските гърци изпълнявали обичай с изкупителна жертва по следния начин: когато някой град страдал от чума, глад или друга масова беда, избирали грозен или обезобразен човек да приеме върху себе си всички сполетели общността беди. Извеждали го на подходящо място и слагали в ръката му изсушени смокини, самун ечемичен хляб и сирене. Той ги изяждал. Тогава го удряли седем пъти по половите органи със синчец и клони от дива смокиня и други необлагородени дървета, а през това време флейтите свирели определена мелодия. След това го изгаряли върху погребална клада от горски дървета, а пепелта му хвърляли в морето. По всичко личи, че по време на жътвения празник Таргелия азиатските гърци са изпълнявали аналогични обреди.

Не сме склонни да приемем, че в току-що описания ритуал боят със синчец, клони от дива смокиня и т.н. е целял да увеличи страданията на нещастника, защото ако това беше така, всяка тояга би била достатъчно добра, за да го наложат с нея. В. Манхардт обяснил истинското значение на тази част от обреда. Той сочи, че древните отдавали на синчеца магическата власт да отклонява зли влияния, затова го окачвали пред вратите на къщите си и го използували при обреди за пречистване. Следователно обичаят в Аркадия на някакъв празник или винаги когато ловците се завърнели с празни ръце, да бият статуята на Пан, нямал смисъл на наказание за божеството, а служел да го пречисти от злосторните влияния, които са му попречили да изпълнява божествените си функции — да дава дивеч на ловците. Оттам следва, че удрянето на човека-изкупителна жертва по половите органи със синчец и т.н. трябва да е имало за задача да освободи възпроизводителната му енергия от всякаква задръжка или магия, плод на дейността на демони или други злосторни сили, а след като Таргелия, празникът на който бил принасян всяка година, бил ранен жътвен празник, честван през май, ще трябва да разпознаем в жертвата представител на сътворяващия и оплождащ бог на растителността. Представителят на божеството бил умъртвяван всяка година с посочената от мен цел — да поддържа божествения живот в непрекъснат разцвет, неопетнен от старческа немощ и било нещо съвсем естествено, преди да го умъртвят, да стимулират неговите възпроизводителни сили, та те да се пренесат напълно активни в приемника му, новия бог или новото въплъщение на стария бог, който, както те несъмнено предполагали, заема незабавно мястото на умъртвения.

Сходният начин на мислене би довел до сходно третиране на изкупителната жертва при особени случаи, да речем суша или глад. Ако посевите не отговаряли на очакванията на стопанина, той отдавал това на някаква несполука в творческите сили на божеството, чиято функция била да даде плодовете на земята. Можело да се помисли, че е под действието на някаква магия или пък остарява и губи сили. И съответно го умъртвявали в лицето на неговия представител, с цялата описана вече церемония, та роден наново млад да е в състояние да предаде своята младежка енергия на замрелите сили на природата. На същия принцип можем да разберем защо удряли с борови пръчки Мамурий Ветурий, защо биели роба в Херонея с клонки от agnus castus (дърво, на което приписвали магически свойства), защо в някои части на Европа нападат с тояги и камъни чучелото на Смъртта, и защо във Вавилон биели престъпника, който играел ролята на божество, преди да го разпънат. Боят нямал за цел да утежни агонията на божествения страдалец, а тъкмо напротив — да пропъди всякакви зловредни влияния, които могат да го сполетят във върховния момент на живота му.

Дотук приемах, че човешките жертви на празника Таргелия са представели духовете на растителността изобщо, но както с право отбелязва г. У. Р. Патън, тези злощастници изглежда са играели конкретно ролята на духовете на смокиновите дървета. Той сочи, че процесът на така наречената капрификация, т.е. изкуственото опрашване на култивираните смокинови дървета с помощта на накичени по техните клони нанизи от диви смокини, се извършва в Гърция и Мала Азия през юни, около месец след датата, на която се падала Таргелия и предполага, че белите и черни смокини, овесени около вратовете на двете човешки жертви, едната от които представяла мъжете, а другата жените, може да са били пряко наподобяване на процеса на капрификация на принципа на имитативната магия, за да се подпомогне опрашването на смокиновите дървета. А тъй като капрификацията е фактически бракосъчетание на мъжкото с женското смокиново дърво, г. Патън предполага още, отново на принципа на имитативната магия, че любовта между дърветата може да е симулирана от лъже или действително бракосъчетание между двете човешки жертви, едната от които, понякога изглежда е била жена. При това положение обичаят да се бият човешките жертви по половите им органи с клони от диви смокинови дървета и със синчец е било магия, предназначена да стимулира размножителната енергия на мъжа и жената, които временно олицетворявали съответно мъжкото и женското смокиново дърво и със своето действително или наподобяващо единение в брака само помагали, както се смятало, на дърветата да дадат плод.

Възприетото от мен тълкуване на обичая да се бие човекът-изкупителна жертва с определени растения намира подкрепа в много аналогични случаи. Например, когато мъж от племето най от германска Нова Гвинея иска да накара напъпилите банани да родят бързо плод, той ги потупва с пръчка, отсечена от бананово дърво, което вече е родило. Тук е очевидно схващането, че плодовитостта се съдържа в отрязаната от плодовитото дърво пръчка и се предава на младите бананови дървета при контакта им с нея. По същия начин хората в Нова Каледония докосват леко с клон своите тарови растения и докато го правят произнасят следните думи: „Потупвам това таро, та да може да расте“, след което забиват клона в земята в края на нивата. Когато някой бразилски индианец от устието на р. Амазонка иска да направи половия си орган по-голям, потупва го с плода на анинга — бяло водно растение, което расте пищно по бреговете на реката. Плодът, който не се яде, наподобява банан и очевидно е подбран за целта поради формата си. Процедурата трябва да се извърши три дни преди или три дни след новолуние. В областта Бекеш в Унгария оплодяват безплодни жени, като ги удрят с пръчка, която са използували преди това да разделят съвъкупляващи се кучета. В случая те вероятно смятат, че оплождащата способност е преминала в пръчката и при контакта тя ще се предаде на жената. Според тораджите от Централен Целебес дървото Dracaena terminalis има силна душа, защото като го подрежат, бързо израства отново. Затуй когато човек е болен, приятелите му го потупват по главата с листа от това растение, та да подсилят слабата му душа със силната душа на растението.

С една дума, тези аналогии подкрепят тълкуването, което по примера на своите предшественици В. Манхарад и У. Р. Патън дадох на удрянето на човешките жертви при гръцкия жътвен празник Таргелия. Този бой със свежи зелени растения и клони по половите органи на жертвите се обяснява най-естествено като магия, която трябва да подсили възпроизводителните сили на мъжете и жените, като им предаде плодовитостта на растенията и клоните или като ги освободи от злосторни влияния и това тълкуване се потвърждава от наблюдението, че двете жертви представлявали двата пола, едната мъжете изобщо, а другата — жените изобщо. Годишният сезон, когато се изпълнявала церемонията, а именно времето на прибирането на житните растения, приляга на теорията, че обредът имал земеделско значение. Освен това той бил предназначен, преди всичко да оплоди смокиновите дървета, което се проявява от нанизите черни и бели смокини, провесени на вратовете на жертвите, както и от ударите по половите им органи с клонки от дива смокиня, тъй като това напомня отблизо използуваната от древните и съвременни стопани по гръцките земи процедура, предназначена за действително опрашване на смокиновите дървета. Да си спомним каква роля е, играело в древността изкуственото опрашване на финиковата палма не само в стопанската дейност, но и в религията на Месопотамия и едва ли ще остане място за съмнение, че изкуственото опрашване на смокиновото дърво може по същия начин да си е извоювало място в тържествения ритуал на гръцката религия.

Ако тези съображения са верни, ние очевидно ще трябва да заключим, че докато в периода на късната античност човешките жертви на Таргелия положително са изглеждали Преди всичко като изкупителни жертви, отнасящи със себе си всички грехове, нещастия и скърби на целия народ, в по-ранни времена те може да са били разглеждани като въплъщение на растителността, може би на житото, но преди всичко на смокиновите дървета и ударите, които получавали, преди да бъдат умъртвени, имали задача преди всичко да събудят и подновят силите на растителността, която по това време започвала да клюмва и вехне от изгарящия пек на гръцкото лято.

При положение, че приемем схващането за изкупителната жертва на гърците, отпада само по себе си възражението, което би могло да се повдигне срещу основната теза в тази книга. Защото на теорията, че жрецът в Ариция е бил умъртвяван като представител на духа на дъбравата, би могло да се възрази, че такъв обичай няма аналогия в класическата древност. Но сега вече имаме основание да смятаме, че човешките същества, умъртвявани периодично или инцидентно от гърците в Азия, са били системно третирани като въплъщения на божеството на растителността. Вероятно хората, които атиняните държали на разположение, за да ги принесат в жертва, също са били смятани за божествени. Не е имало значение, че са били отрепки на обществото. От гледна точка на първобитните хора, човек не се избира за представител или за въплъщение на божеството поради възвишения си морал или обществен статут. Божественото откровение се разкрива еднакво на добри и лоши, на високо поставени и низши. В такъв случай, ако гърците в Азия и Атина имали обичай да принасят в жертва хора, които смятали за въплътени божества, няма да звучи неправдоподобно предположението, че в зората на историята подобен обичай са спазвали полуварварите латини в горичката на Ариция.

Но за да решим окончателно спора, трябва да докажем, че обичаят да се умъртвява антропоморфният представител на божеството, е бил известен и практикуван в Древна Италия и на друго място освен в горичката на Ариция. Това имам намерение да направя сега.

Бележки

[1] Непорочният агнец (лат.). — Бел. пр.

[2] Гръцка колония на Адриатическо море, няма нищо общо с днешна Марсилия. — Бел. пр.

[3] От Левкада — остров в Адриатическо море. — Бел. пр.