Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (31 януари 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (11 февруари 2008 г.)

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, 1984

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XXXIII
„Градините на Адонис“

Може би най-доброто доказателство, че Адонис е божество на растителността и по-специално на посевите, са така наречените „градини на Адонис“. Те представлявали пълни с пръст кошници или саксии, в които се засявали и отглеждали в продължение на осем дни пшеница, ечемик, марули, копър и различни цветя, изключително от жени. Подпомогнати от слънчевата топлина, растенията бързо израствали, но тъй като били без корени, те също тъй бързо повяхвали и в края на осмия ден ги изнасяли заедно със статуйки на мъртвия Адонис и ги хвърляли в морето или в някой поток.

Тези „градини на Адонис“ намират най-естественото си обяснение като въплъщение на Адонис или проява на неговата същност. Те го представят верни на природата му, в растителна форма, докато статуите, които изнасяли и хвърляли във водата, го представяли в неговата по-късна, антропоморфна форма. Ако съм прав в предположението си, всички тези Адонисови церемонии са били първоначално заклинания, предназначени да стимулират растежа и възкръсването на растителността, а принципът, на който очаквали да постигнат своя резултат, била хомеопатичната или имитативната магия. Защото невежите хора предполагат, че наподобявайки желания резултат, наистина спомагат той да се постигне: пръскат вода и произвеждат дъжд, запалват огън и карат слънцето да блесне и т.н. По същата логика, наподобявайки растежа на посевите, те се надяват да осигурят добра реколта. Бързото развитие на пшеницата и ечемика в „градините на Адонис“ цели да накара житото да израсне бързо, а хвърлянето на „градините“ и статуйките във водата е заклинание, предназначено да осигури необходимото количество напоителни дъждове. Предполагам, че същото важи за хвърлянето на чучелата на Смъртта и Карнавала във водата при съответните церемонии в съвременна Европа. Положително обичаят да се полива с вода увитият в листа човек, който без съмнение олицетворява растителността, все още се изпълнява в Европа с безспорната цел да се предизвика дъжд. По същия начин обичаят да заливат с вода последното жито след жътва, или човека, който го прибира (спазван в Германия и Франция, а доскоро в Англия и Шотландия), се изпълнява с откритото намерение да осигури дъжд за посевите през следващата година. У власите и румънците от Трансилвания всеки, който срещне момичето с венеца от последните класове, бърза да го залее с вода; освен това от двете страни на вратата стои със същата цел по един ратай и хората са убедени, че ако не постъпят така, на следващата година посевите ще загинат от суша. При пролетната оран в Прусия, когато орачите и сеячите се върнели вечер от работа на нивата, стопанката и слугините ги плискали с вода. Орачите и сеячите отвръщали, като ги сграбчвали, хвърляли ги в басейна и ги потопявали под водата. Жената на стопанина можела да се освободи срещу откуп, но всички останали трябвало да бъдат потопени. Спазвайки този обичай, хората се надявали да осигурят достатъчно дъжд за посевите.

Мнението, че „Градините на Адонис“ са в същност заклинания, подпомагащи растежа на растителността, особено на посевите, и принадлежат към категорията пролетни и еньовденски селски обичаи в съвременна Европа, описани от мен на друго място, не се основава единствено на видима прилика. За щастие сме в състояние да докажем, че „градините на Адонис“ (ако можем да използуваме този израз в най-общ смисъл) все още се засяват, първо, от примитивна народност при сеитба и второ, от европейски селяни на Еньовден. Когато дойде времето бенгалските ораони и мунда да разсаждат ориза, отглеждан дотогава в лехи, група младежи от двата пол отиват в гората и отсичат младо кармово дръвче или клон от такова дърво. Връщат се триумфално с песни и танци и думкане на тъпани и го забиват насред селото, на площадката за танци. На дървото принасят жертва, а на следващата сутрин хванати подръка, младите от двата пола играят в голям кръг около кармовото дръвче, накичено с ленти, цветни тъкани, с гривни и огърлици от слама. Като подготовка за празненството дъщерите на селския първенец отглеждат стръкове ечемик по особен начин. Засяват семето във влажна, песъчлива почва, примесена с куркума, та стеблата, които никнат и растат, да имат бледожълт цвят. В деня на празненството момичетата откъсват стеблата и в кошници ги отнасят на площадката за танци. Там се просват почтително пред кармовото дръвче и слагат част от ечемика под него. След тържеството отнасят дръвчето и го хвърлят в някой поток или водоем. Едва ли можем да се съмняваме в значението на засаждането на ечемичени стебла и представянето им на кармовото дръвче. Предполага се, че дърветата ускоряват растежа на посевите, а що се отнася до въпросната народност — мунда или мундари, — „те държат горските божества отговорни за посевите“. Така че, когато по време на разсаждането на ориза мундарите отсичат дръвче и се отнасят с такава Почит към него, те искат да допринесат за растежа на ориза, който се готвят да засеят; а обичаят да се отгледа ечемик така, че бързо да израсне, трябва да е подчинен на същата цел — може би да напомни на дървесния дух дълга му към посевите и с този видим пример да стимулира неговата активност за бързо развитие на растенията. Хвърлянето на кармовото дръвче във водата трябва да се тълкува като заклинание за дъжд. Не се съобщава дали хвърлят и стръковете ечемик във водата, но ако моето тълкуване на обичая е вярно, сигурно го правят. Разликата между този бенгалски обичай и гръцките ритуали на Адонис е, че при първите дървесният дух се появява в първоначалния си образ на дърво, докато в култа към Адонис той има човешки образ, представен като мъртвец, макар неговият растителен характер да се подчертава от „Градините на Адонис“, които са, така да се каже, вторична проява на първоначалната му власт на дървесен дух.

„Градини на Адонис“ отглеждат и индусите с очевидното намерение да гарантират плодородие на почвата и на човека. В Удейпур в Раджапутана има празник в чест на Гаури или Исани, богинята на плодородието. Ритуалът започва, когато слънцето навлезе във фазата на Овена, началото на индусската година. От пръст правят една голяма статуя на богинята Гаури, а също и една по-малка — на съпруга й Ишвара и ги слагат заедно. След това изкопават малък ров, засяват в него овес, напояват и загряват изкуствено почвата, докато растенията поникнат; тогава жените играят около рова, хванати за ръце, и молят Гаури да благослови съпрузите им. После изкореняват младите растения и жените ги разпределят сред мъжете да ги носят в тюрбаните си. В този ритуал разпределянето на овесените кълнове между мъжете и молитвите на жените богинята да благослови съпрузите им показват ясно, че един от мотивите на този обичай е желанието за поколение. Може би същият мотив обяснява наличието на „Градини на Адонис“ при браковете на брахмани в Мадрас. Смесват се семена от пет или девет сорта и се засяват в специално направени за целта пръстени саксии. Невяста и младоженец поливат саксиите четири дни сутрин и вечер, а на петия хвърлят покълналите семена като истински „Градини на Адонис“ във водоем или река. В Сардиния все още засяват „Градини на Адонис“ във връзка с големия празник на лятното слънцестоене, който носи името на св. Йоан Кръстител (нашият Еньовден — Бел. пр.). В края на март или на първи април младеж от селото идва при някое момиче и го моли да стане негова избраница (comare) и му предлага да бъде неин избраник (compare). Поканата се смята за чест и семейството на момичето с готовност я приема. В края на май момичето прави саксия от кората на корково дърво, пълни я с пръст и засява в нея шепа пшеница и ечемик. Слага саксията на слънце и често я полива, по този начин растенията бързо поникват и в навечерието на св. Йоан Кръстител (двадесет и трети юни) са израсли доста. Тогава „наричат“ саксията на св. Йоан Кръстител, облечени в празничните си дрехи, следвани от дълга свита и предшествувани от скачащи и лудуващи деца, младежът и девойката отиват в черква извън селото. Там удрят саксията във вратата на църквата и я разбиват. След това участниците в процесията сядат в кръг на тревата и ядат яйца и зеленина под звуците на флейта. От ръка на ръка минава стакан с вино и всеки пие от него. Хващат се за ръце и пеят многократно при съпровод на флейтата „Избраниците на св. Йоан“, а като им омръзне да пеят, стават и играят весело хоро до вечерта. Този обичай е разпространен навсякъде из Сардиния. В Озиери той има някои особености. Саксиите се правят от корк и се засяват по описания начин. В навечерието на св. Йоан Кръстител первазите на прозорците се накичват богато с тъкани и там слагат саксиите, украсени с алена и синя коприна и разноцветни панделки. Преди са слагали във всяка саксия по една облечена като жена статуетка или парцалена кукла или пък наподобяваща Приап фигура от тесто. В същност поради строгата забрана на църквата този обичай вече не съществува. Селските момци тръгват на групи да оглеждат саксиите и украсата им и да чакат момичетата, които се събират на площада да танцуват. Там запалват голям огън, около който танцуват и се веселят. Онези, които искат да са „избраници на св. Йоан“, постъпват по следния начин: младежът застава от едната страна на огъня, а момичето от другата и всеки държи единия край на дълга тояга, която теглят назад-напред през огъня и по този начин на три пъти бързо си пъхват ръцете в пламъците. Това скрепява връзката им. Танците и музиката продължават до късно през нощта. Съответствието на тези сардински саксии с „градините на Адонис“ изглежда пълно, а статуетките, слагани преди в тях, отговарят на статуетките на Адонис, които придружавали неговите градини.

По същото време и в Сицилия изпълняват сходни на тези обичаи. Момичета и момчета стават избраници на св. Йоан Кръстител, като отскубват по един косъм от косите си и изпълняват различни церемонии с тях. Връзват космите заедно и ги подхвърлят, или си ги разменят над глинен чиреп, който счупват на две и всеки най-старателно пази по едно парче. Предполага се, че връзката, създадена по този начин, е до живот. В някои части на Сицилия на св. Йоан влюбените си даряват прораснало жито, леща или канарено семе, засадени на подноси четиридесет дни преди празника. Онзи, на когото поднесат такова нещо, изскубва едно от младите растения, връзва му панделка и го запазва сред най-големите си съкровища, като връща подноса на дарителя. В Катания влюбените си разменят саксии с босилек и големи краставици. Момичетата се грижат за босилека и колкото по-гъст става, толкова е по-ценен.

Възможно е, както предполага Р. Вюнш, св. Йоан Кръстител да замества Адонис в тези сардински и сицилийски обичаи. Видяхме, че ритуалите на Тамуз или Адонис се празнували някъде по същото време, а според св. Йероним[1] датата им била през юни.

В Сицилия все още засяват „градините на Адонис“ през пролетта и през лятото, от което можем да заключим, че и там, също както едно време в Сирия, празнували пролетния обичай на умрелия и възкръснал бог. С приближаването на Великден жените в Сицилия засяват пшеница, леща и канарено семе в чинии, които държат на тъмно и поливат на всеки два дни. Когато растенията набодат, прихващат стеблата им с червени панделки и също както преди слагали „градините на Адонис“ на гроба на покойното божество, сега занасят чиниите върху поставките с фигурата на мъртвия Христос, които се излагат в католическите и гръцките черкви на Велики петък. Обичаят е разпространен не само в Сицилия, а се изпълнява и в Козенца (Калабрия), а може би и на други места. Вероятно целият обичай — както гробниците, така и подносите с покълнало жито — е продължение, под друго име, на култа към Адонис.

Но сицилианските и калабрийските обичаи не са единствените великденски церемонии, напомнящи ритуала на Адонис. „През целия ден на Велики петък в гръцките черкви е изложена восъчна статуя на мъртвия Христос и тълпящото се множество я обсипва с горещи целувки и цялата сграда ечи от печалните, монотонни погребални песни. Късно вечерта, когато съвсем се е стъмнило, свещениците изнасят на улицата восъчната фигура върху носило, украсено с лимонови листа, рози, жасмин и други цветя и започва величествено шествие на множеството, което обикаля в стегнати редици бавно и тържествено из целия град. Всеки носи вощеницата си и скръбно нарежда. Пред всяка къща, покрай която минава шествието, седят жени и кадят с кадилници минаващата тълпа. Така местните хора погребват тържествено своя Христос, сякаш току-що е умрял. Най-сетне восъчната фигура се връща в черквата и отново започват същите скръбни песни. Тези жалби, придружени от строг пост, продължават до полунощ в събота. Когато часовникът удари дванадесет, излиза владиката и оповестява радостната новина, че «Христос воскресе», на което тълпата отговаря «Наистина воскресе» и отведнъж целият град избухва във възторг, който намира израз в писъци и викове, в непрестанни гърмежи на топове и пушки и всевъзможни фойерверки. В същия час хората заменят отведнъж строгите пости с насладата на великденското агне и чистото вино.“

И католическата църква е привикнала да представя пред своите последователи смъртта и възкръсването на Спасителя във видима форма. Тези религиозни представления са добре подготвени, за да направят силно впечатление на възбуденото въображение и да развълнуват топлите чувства на податливите южняци, на които великолепието и пищността на католицизма са по-приятни, отколкото на по-студения темперамент на тевтонските народи.

Когато си спомним колко често църквата е успявала да посади ловко семената на новата вяра върху старата езическа почва, можем да предположим, че великденските тържества на мъртвия и възкръснал Христос са присадени на сходните тържества на мъртвия и възкръснал Адонис, които, както имаме основание да смятаме, са чествувани в Сирия по същото време. Създаденият от гръцките скулптори образ на скърбящата богиня с мъртвия си любовник на ръце наподобява, дори може да е модел за Пиета в християнското изкуство — Богородица с мъртвото тяло на божествения си син в полите, чийто най-прочут образец е създадената от Микеланджело композиция в катедралата „Св. Петър“. Тази възвишена скулптурна група, в която живата скръб на майката контрастира много добре с отпуснатото в смъртта тяло на сина, е една от най-прекрасните мраморни композиции. Древногръцкото изкуство ни е завещало малко толкова красиви и нито едно така покъртително произведение.

Може би в тази връзка не е без значение известното становище на Св. Йероним. Той ни разказва, че Витлеем, според преданието родно място на божия син, оставал в сянката на горичката на още по-стария сирийски бог Адонис и плачът на новородения Исус се чувал там, където отеквали жалбите по любовника на Венера. Макар и да не го казва изрично, Св. йероним, изглежда, е смятал, че горичката на Адонис била засадена от езичниците след раждането на Христа с намерение да осквернят светото място. Тук вероятно греши. Ако Адонис наистина е, както твърдя аз, бог на посевите, едва ли би могло, да се намери по-подходящо име за обиталището му от Витлеем — „дома на хляба“. Той спокойно може да е почитан в своя „дом на хляба“ много векове преди раждането на Онзи, който е рекъл: „Аз съм хлябът на живота“. Дори да приемем хипотезата, че Адонис е дошъл не преди, а след Христос във Витлеем, изборът на неговата печална фигура като средство да се отклони верността на християните от техния бог ще ни се стори изключително подходящ, като имаме пред вид подобието на ритуалите, които отбелязват смъртта и възкресението и на двамата.

Един от най-първите центрове на култа към новия бог бил Антиохия, а там, както видяхте, всяка година чествували много тържествено смъртта на стария бог. Обстоятелствата, при които Юлиан влязъл в града в деня на чествуването на Адонис, може би ще хвърлят светлина върху датата на този празник. Когато императорът приближил, той бил посрещнат с всеобщи молитви, сякаш бил бог. Учудило го голямото множество, което провъзгласило, че от изток е изгряла Спасителната звезда. Без съмнение това би могло да е само лицемерен комплимент за римския император от страна на раболепната ориенталска тълпа. Но не е изключено знак за започването на празненството да е било издигането на ярка звезда и може да се е случило така, че звездата да се е появила на хоризонта на изток точно в момента, когато императорът се приближил. Съвпадението, ако има такова, положително би подействувало на въображението на суеверното и възбудено множество и то приветствувало великия мъж като божество, чието идване е оповестено със знак небесен. Или пък императорът е приел виковете към звездата за поздравления към него. Астарта, божествената любовница на Адонис, е отъждествявана с планетата Венера и вавилонските астрономи грижливо отбелязвали промяната й от утринна във вечерна звезда, като виждали и предзнаменования в последователното й появяване и изчезване. Оттук можем да предположим, че празникът на Адонис винаги се е определял така, че да съвпадне с изгряването на Венера като Зорница или Вечерница. Но звездата, която жителите на Антиохия поздравявали на празника, се виждала на изток и следователно, ако това наистина е Венера, тя би могла да е единствена Зорницата. В Ахака (Сирия) имало прочут храм на Астарта и там знак за започването на ритуалите било проблясването на метеор, който на определен ден падал като звезда от Ливанските планини на р. Адонис. Хората вземали метеора за самата Астарта и гмуркането й от небесата естествено се приемало като падането на чувствената богиня в обятията на нейния любовник. По същия начин в Антиохия и навсякъде другаде може да са приветствували Зорницата, появила се в деня на празника като богинята на любовта, дошла да събуди своята мъртва изгора от пръстеното му ложе. Ако е така, можем да предположим, че точно Зорницата е водела източните мъдреци към Витлеем, святото място, което по думите на Св. йероням слушало едновременно плача на новородения Христос и риданията по Адонис.

Бележки

[1] Св. Йероним (ок. 340–420 г.) — виден богослов на ранното християнство, превел Библията от гръцки на латински език. — Бел. пр.