Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 284 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.


По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
East of Eden trailer screenshot Book cover.jpg
Автор Джон Стайнбек
Първо издание 1952 г.
САЩ
Издателство The Viking Press
Оригинален език английски
Жанр роман
ISBN ISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

До Паскал Ковичи

 

Скъпи Пат,

Веднъж ти ме свари да дълбая някаква фигурка от дърво и ми каза: „Защо не ми издялкаш нещо?“

Попитах те какво искаш, а ти каза:

„Кутийка.“

„За какво ти е?“

„Да слагам разни неща.“

„Какви неща?“

„Каквито ми падне“ — рече ти.

Добре, ето ти кутийката. В нея съм сложил всичко, почти всичко, което имам, но тя пак не е пълна. В нея има и болка, и възбуда, добри и лоши чувства, зли и светли помисли, радостта на първозачатието, и малко отчаяние, и неописуемия възторг на съзиданието.

И освен всичко това — цялата ми благодарност и обич към тебе.

А кутийката пак не е пълна.

Джон

Първа част

Глава 1

1

Долината на Салинас се намира в Северна Калифорния. Представлява издължена и тясна мочурлива и гъсто обрасла низина между две планински вериги; река Салинас се вие и провира по средата й, додето най-сетне се излее в залива Монтерей.

Помня как наричахме в детството разните треволяци и скритите цветя. Помня къде живееха жабите и по кое време се пробуждаха птиците лете, на какво ухаеха дърветата и годишните времена, как изглеждаха хората, как пристъпваха и дори как миришеха. Спомените за миризми са много богати.

Помня, че Габиланските възвишения на изток от долината бяха меки и весели планини, изпълнени със слънце, с хубост и с някаква примамка, от която ти се ще да се изкатериш в топлите им поли, досущ както ти се иска да се качиш в скута на любяща майка. Бяха зовящи планини и предлагаха любовта на кафеникавата си трева. Веригата на Санта Лусия препречваше небето на запад и пазеше долината откъм океана и беше мрачна и надвиснала планина, недружелюбна и опасна. Вечно съм долавял у себе си ужас от Запада и любов към Изтока. Откъде се е взело това, не зная, може би е, защото зората надничаше иззад върховете на Габиланите, а нощта припъпляше от билата на Санта Лусия. Изглежда, раждането и смъртта на деня са се вплели някак в усещането ми за двете планински вериги.

От двете страни на долината през дълбоките дерета между рътлините се изцеждаха малки ручеи и се вливаха в коритото на река Салинас. През зимите на дъждовни години потоците лудо прииждаха, реката набъбваше, а понякога, бясна и закипяла, заливаше бреговете и носеше разрушение. Тя размиваше границите на фермите и отнасяше цели акри земя, поглъщаше хамбари и къщи и ги влачеше в своите водовъртежи. Помиташе крави, свине и овце, давеше ги в калната си кафява вода и ги отмъкваше в морето. Сетне, в края на пролетта, реката се отдръпваше от бреговете и откриваше пясъчните си коси. През лятото тя се скриваше под земята. В дълбоките вирове под някой по-висок бряг оставаха тук-там езерца. Камъшите и тревите отново порастваха, върбите вдигаха клони с оплетени в тях останки от тинята. Салинас беше просто една временна река. Лятното слънце я натикваше под земята. Съвсем не беше някоя свястна река, но нали ни беше единствена, гордеехме се колко е страшна в дъждовна зима и как пресъхва в сухите лета. Човек се гордее с всяко нещо, стига то да му е едничкото. И може би колкото по-малко притежаваш, толкоз повече ти се иска да се биеш в гърдите.

Между двете планини и под полите им земята бе равна, тъй като навремето долината е била дъно на морски залив, врязан на сто мили в сушата. Преди много векове речното устие при Мое Ландинг е било входът на този продълговат фиорд. Веднъж, на петдесет мили по долината, баща ми реши да издълбае кладенец. След горната почва следваше ситен камънак, а под него — бял морски пясък, примесен с мидени черупки и дори късчета китова кост. След двайсет стъпки пясък наново се показа чернозем и дори парче от секвоя, това незагиващо червено дърво, което не гние. Преди да стане вътрешно море, долината ще да е била гора. И всичко това — току под нозете ни. Понякога нощем ми се струваше, че усещам както морето, така и гората от секвои преди него.

Почвата по широките заравнени места на долината беше тлъста и плодородна. Нужна бе само една богата на дъждове зима и тя се покриваше с треви и цветя. Невероятни бяха пролетните цветя след влажна зима! Цялата долина и скатовете на планините се застилаха с килим от вълчи боб и макове. Една жена ми беше казала, че багрите на цветята стават още по-ярки, ако в букета се прибавят няколко бели цвята за по-голям контраст. А листчетата на вълчия боб са сини и поръбени с бяло, тъй че една поляна цъфнал вълчи боб е по-синя, отколкото може да си представи човек. Тук и там сред нея са кръпките от калифорнийски макове. Цветовете им също пламтят — не оранжеви, не и златисти; все едно, че чистото злато е течно и над него е кипнал каймак — може би тъкмо като такъв златен каймак е и цветът на маковете. Отминеше ли цъфтежът им, поникваше жълт синап и растеше високо нагоре. Когато дядо ми се заселил в долината, синапът ставал толкова висок, че над жълтите му цветове се подавала само главата на конник. По височините тревата пъстрееше от лютичета, дебелец и жълти теменуги с черни очи. Малко по-късно се появяваха червените и жълти свещи на индианския лопен. Такива бяха цветята по припечните места.

В дъбаците, където биваше засенчено и полумрачно, цъфтеше и ухаеше венерин косъм, а под обраслите с мъхове речни брегове избуяваха цели грамади от петлистна папрат и тлъстига. Там се срещаха камбанки и дребна върбинка, чиито кремавобели фенерчета навяваха греховни мисли — те бяха толкова редки, че откриеха ли магичните им цветове, децата до края на деня се чувстваха особено привилегировани и важни.

През юни тревата посърваше и потъмняваше, хълмовете ставаха кафяви, но не чисто кафяви — нещо средно между златисто, оранжево и червеникаво — цвят, който е неописуем. След това, до дъждовете, пръстта изсъхваше и ручеите секваха. На равното земята се напукваше. Река Салинас потъваше под пясъчното си дъно. В долината се понасяше вятър, вдигаше прахоляк и пресъхнали стръкове, колкото по на юг, толкова по-силен и пронизващ. Утихваше едва привечер. Беше бръснещ, ядовит вятър, който вбива прахоляка в кожата и възпалява очите. Наизлезли на работа по къра, хората си слагаха очила и връзваха кърпи пред устата си.

Почвата на долината беше дълбока и плодна, докато планинските склонове бяха покрити само с една кожа от пръст, колкото да задържи тревните коренчета. С височината почвата изтъняваше съвсем, в нея щръкваха остриетата на кремъка и на границата с храсталаците тя се превръщаше в нещо като сух кремъчен чакъл, ослепително отразяващ огненото слънце.

Дотук разказвах за добрите години, когато падаха обилни дъждове. Но имаше и сушави години, когато в долината всичко изтръпваше от ужас. Водата се обръщаше на всеки трийсетина години. Минават например пет-шест влажни и приказни години с валежи между петдесет и седемдесет литра и тогава земята избуява от растителност. После идват шест-седем сравнително добри години с по трийсет до четирийсет литра валежи. Сетне се зареждат сушавите години, когато едва се събират и петнайсетина литра дъжд. Земята пресъхва и тревата я стигне няколко инча, я — не. В долината се появяваха огромни оголени и напукани места. Дъбовете заприличваха на юфка, пелинът посивяваше. В земята зейваха пукнатини, изворите пресъхваха и добитъкът безутешно гризеше сухите клони. Тогава фермерите и чифликчиите се изпълваха с отвращение към Долината на Салинас. Кравите окльощавяваха и често умираха от глад.

Хората мъкнеха по фермите си вода с варели, да има поне за пиене. Имаше семейства, които продаваха на безценица всичко и побягваха. И винаги ставаше така, че по време на суша народът забравяше плодородните години, а върнеха ли се дъждовните години, изчезваше всеки спомен за отминалата засуха. Все така ставаше.

2

Такава беше дългата Долина на Салинас. По историята си тя не се отличаваше от другите части на щата. Първо тук имало индианци, изостанало племе без никакво усърдие, изобретателност или култура, народ, който живеел от корени, скакалци и стриди, твърде ленив, за да ловува или риболовства. Хранели се с онова, което можели да си откъснат, а нищо не засаждали. Горчивите жълъди стривали на брашно. Дори когато се вдигали на бой, това напомняло някаква хилава пантомима.

После дошли като изследователи коравите и сухи испанци, алчни и земни, жадни за злато и ревниви към своя бог. Събирали души, тъй както се събират скъпоценни камъни. Трупали планини и долини, реки и цели хоризонти, тъй както днес човек печели права над строителни парцели. Тези несломими, изсушени мъже неуморно сновели по брега на север и на юг. Някои от тях останали в обширните като княжества владения, дадени им от испански крале, нямащи и най-малка представа за даренията си. Първи собственици, те живеели в бедни феодални имения, а говедата им се множали и растели на воля. На определено време собствениците избивали добитъка заради кожата и тлъстините, а месото оставяли на лешоядите и койотите.

Когато пристигнали, испанците се видели длъжни да раздадат имена на всичко, което виждат. Такова е първото задължение на всеки завоевател, дълг и привилегия. Първо трябва да дадеш име, а едва след това ще го отбележиш на ръчно изрисуваната карта. Естествено, те били религиозен народ и мъжете, които можели да четат и пишат, които съставяли летописите и чертаели картите, били твърдите неизтощими монаси, съпътстващи воините. Така първите имена на местности били имената на светци и на църковните празници, които ги сварвали при всяка спирка. Светците са много, но не са безброй, затова в първите наименования срещаме редица повторения. Имаме например Сан Мигел, Сен Мишел, Сан Ардо и Сан Бернардо, Сан Бенито, Сан Лоренцо, Сан Карлос, Сан Франсискито. И сетне празниците: Нативидад, тоест Рождество, Насимиенте, тоест Рождение, Соледад, тоест Самота. Но местата били кръщавани и на впечатленията, с които оставала експедицията в определения момент: Буена Есперанса, тоест добра надежда, Буена Виста — защото гледката била прекрасна, Чуалар, защото им се харесало. Следвали и описателни наименования: Пасо де лос Роблес — проход на дъбовете, Лос Лаурелес — заради лавровите дръвчета, Туларситос — заради тръстиките в тресавището, и Салинас — заради белите като сол алкални почви.

Имена давали и покрай забелязаните птици и животни: Габилани — защото в тези планини се въдели ястреби, Топо — заради къртиците, Лос Гатос — заради дивите котки. Хрумването понякога се раждало от оприличаването на самото място: Тасахара, защото приличало на чаша с чинийка, Лагуна Сека — сухо езеро, Корал де Тиера — ограда от пръст; Парайсо — защото е като рай.

След това дошли американците. По-алчни, защото били и повече. Заграбили земите и променили законите в полза на своите права. Стопанствата им се разпрострели навсякъде — в началото по долините, сетне по планинските склонове, издигали малки дъсчени къщи, покрити с червено дърво, заграждали с разцепени колове говеждите си стада. Само някъде от земята да бликне вода, и там начаса изниквала къща, семейството почвало да расте и да се плоди. Пред праговете посаждали мушкато и рози. Коловозите на четириколесните им каруци изместили пътеките, а нивите им с царевица, ечемик и пшеница почнали да изяждат жълтия синап. На всеки десетина мили по оживените пътища се появявал смесен магазин и ковачница, които се превръщали в ядки на бъдещи градчета — Брадли, Кинг Сити, Грийнфилд.

Американците били много по-склонни от испанците да кръщават разните места с човешки имена. Но след като долините били вече заселени, тези имена се отнасяли все по-често за места, в които нещо се е случило, и за мен те са най-очарователни от всички названия, тъй като всяко предполага някаква забравена история. Сещам се за Болса Нуева, тоест нова кесия, за Морокохо, сиреч куция мавър (кой е бил той и как е попаднал тук?), за каньона Див кон, за Мустанговото кръстовище и за прохода Пешове на риза. Названията на местностите носят нещо от хората, които са ги давали — почтителни или непочтителни, описателни, веднъж поетични, друг път — презрителни. Какво ли не би могъл да наречеш Сан Лоренцо, но Пешове на риза или Куция мавър са нещо съвършено различно.

След пладне ветровете шумели над селищата и фермерите почнали да засаждат защитни пояси от евкалипти на мили разстояние, за да не се отвява орната земя. Горе-долу така е било в Долината на Салинас, когато дядо ми довел тук невястата си и се поселил на склона източно от Кинг Сити.