Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

2. Отделяне на духовната от гражданската власт

Тягостните обичаи, свързани с царския или жреческия сан, довели до своя естествен резултат. Хората отказвали да приемат длъжността и поради това тя оставала вакантна или, като я приемали, се огъвали под нейното бреме и се превръщали в бездушни същества, в отшелници, от чиито неподатливи пръсти юздите на властта лесно се изплъзвали и попадали в по-здравите ръце на хора, които често се задоволявали да упражняват действителната върховна власт, без да носят съответната титла. В някои страни тази пукнатина се задълбочила до пълно и трайно отделяне на духовната от светската власт, като старата династия запазвала религиозните си функции, а гражданската власт Преминавала в ръцете на по-млад и по-енергичен род.

Ето някои примери. В предишните глави видяхме как в Камбоджа често се налагало да търсят нежелаещите наследници и да ги принудят да поемат владението си над огъня и водата, а на о. Севидж приключили с монархията, защото се стигнало дотам да не могат никого да убедят да поеме опасното достойнство. Когато царят умре, в някои части на Африка се събира таен семеен съвет да определи неговия приемник. Избраника хващат внезапно, връзват го, хвърлят го в къщата-фетиш и го държат там, докато се съгласи да приеме короната. Понякога приемникът намира средства да отклони честта, която искат да му натрапят. Разказват за един свиреп вожд, който ходел винаги въоръжен, решен да се противопостави със сила на всеки опит да го поставят на трона. Дивите тими от Сиера Леоне избират царя си, но си запазват правото да го набият в навечерието на коронацията. Те се възползуват от конституционното си право с такова чистосърдечно усърдие, че се случва нещастният монарх да не доживее дълго след възкачването си на престола. Затова, когато най-изтъкнатите вождове имат на някого зъб и искат да се отърват от него, избират го за цар. Едно време имало обичай, преди да обявят някого за цар на Сиера Леоне, да го оковат и здравата да го наложат. После му сваляли веригите, на гърба му слагали царската мантия и той получавал в ръцете си символа на царско достойнство, който бил брадвата на палача. Затова не се изненадваме, когато четем, че в Сиера Леоне, където имало такива обичаи „освен при мандинго и сузи, малко са царете, родени в страните, които управляват. Толкова различни са техните представи от нашите, че много малко хора се стремят към тази чест, а съперничеството е почти непознато.“

По всичко личи, че японските Микадо отрано са прехвърлили почестите и тежестите на върховната власт на своите невръстни деца и издигането на тайкуните[1], които дълго били гражданските владетели на страната, се свързва с абдикацията на някакъв Микадо в полза на своя тригодишен син. Върховната власт била отнета от узурпатор, каузата на Микадо защитил Йоритомо, човек, силен по дух и поведение, който свалил узурпатора и върнал на Микадо сянката, запазвайки за себе си същинската власт. Той завещал на потомците си спечеленото достойнство и по този начин станал основател на династията на тайкуните. До втората половина на XVI век тайкуните били енергични и действени управници, но ги сполетяла участта на Микадо. Оплетени в същата несломима мрежа от обичаи и закони, те се изродили в обикновени марионетки, които рядко напускали палатите си, заети в неспирна поредица от празни церемонии, а с държавните дела се занимавал държавен съвет. Тонкинската монархия се развила по същия начин. Царят живеел подобно на предшествениците си, изнежен и мързелив, и бил пропъден от трона от амбициозен авантюрист на име Мак, който се издигнал от рибар до Велик мандарин. Но Тринг, братът на царя, свалил узурпатора и върнал царя на власт, запазвайки за себе си и своите потомци поста главнокомандуващ всички въоръжени сили. От този момент нататък царете, макар и облечени със силата и разкоша на върховната власт, престанали да управляват. Те живеели уединени в своите палати, а цялата действителна политическа власт се упражнявала от потомствените пълководци.

На полинезийския остров Мангая религиозната и гражданската власт се намирала в различни ръце, духовните функции се изпълнявали от царска династия, докато гражданската власт поверявали от време на време на победил във война вожд, но той получавал инвеститурата си от царя. По същия начин на архипелага Тонга освен граждански цар, чието право върху престола било отчасти потомствено и отчасти зависело от славата му на воин и броя на бойците му, имало и велик свещен вожд, който произхождал от един от главните богове и затова стоял по-високо от царя и останалите вождове. На ежегодна тържествена церемония му връчвали първите плодове на земята и хората вярвали, че ако не му ги дадат, върху тях ще се стовари по най-страшен начин гневът на боговете. Когато говорели с него, използували специални форми, каквито не употребявали за други, а докоснел ли нещо, то ставало свещено или табу. Срещнел ли го царят, той трябвало да седне на земята в знак на почит, докато негово светейшество отмине. Но макар че благодарение на своя божествен произход се радвала на най-голямо преклонение, тази свещена особа нямала никаква политическа власт и всяка нейна намеса в държавните дела криела риска да бъде отхвърлена от царя, комуто принадлежала действителната власт и който в крайна сметка успял да се освободи от своя духовен съперник.

В някои части на Западна Африка господствуват редом религиозен и граждански цар, но в същност фетишът е върховният господар. Той управлява климата и може да сложи на всичко край. Постави ли на земята червения си жезъл, никой не бива да върви в съответната посока. Разделянето на властта на духовна и светска се среща навсякъде, където е останала незасегната същинската негърска култура, но там, където негърското устройство на обществото е разрушено, както в Дахомей и Ашанти, има тенденция двете форми на власт да се слеят в един-единствен цар.

В някои части на о. Тимор (Малайския архипелаг) срещаме разделение на властта, подобно на описаното в Западна Африка. Някои от тиморските племена признават двама раджи — обикновен, граждански раджа, който управлява народа, и раджа-фетиш или табу, на когото е възложено да управлява всичко, свързано със земята и нейните плодове. Последният има право да обявява всяко нещо за табу; трябва да търсят неговото разрешение, преди да започнат да обработват нови земи, и той трябва да изпълни определени задължителни церемонии, когато започват да отглеждат посевите. Ако ги заплашва суша или болести, го призовават да ги спаси. Макар че стои по-долу от гражданския раджа, той упражнява съдбовно влияние върху хода на събитията, защото мирският му колега е задължен да се съветва с него по всички важни въпроси. На някои съседни острови, като например Роти и Източен Флорес, признават духовен властелин от същия тип, известен под различни туземни имена и всички те означават „господар на земята“. По същия начин в Макео, район в Британска Нова Гвинея, има двама вождове. Според своите семейства хората са разделени на две групи и всяка група има вожд. Единият е военният, а другият вождът-табу. Властта на последния е наследствена; негово задължение е да налага табу на определена реколта, т.е. винаги, когато сметне за желателно, забранява употребата например на кокосови орехи или орехи арека. В неговия сан различаваме белезите на жреческа династия, но сега засега функциите му са повече магически, отколкото религиозни, свързани по-скоро с осигуряването на реколтата, отколкото с умилостивяването на по-висшите сили.

Бележки

[1] Тайкун — титла, употребявана от чужденците за шогуните — военните управители на Япония, които до 1886 г. представлявали нещо като династия, упражняваща абсолютна власт, докато властта на императора била само формална. — Бел. пр.