Джеймс Фрейзър
Златната клонка (154)

2. Огньовете на Велики пости

Обичаят да се палят огньове на първата неделя от Велики пости е разпространен в Белгия, Северна Франция и в много части на Германия. В белгийската част на Ардените например седмица или две преди деня на „големия огън“, както там го наричат, децата обикалят от стопанство на стопанство да събират дърва. В Гранд Але, ако някой им откаже, на следния ден те го преследват и се опитват да начернят лицето му с пепелта от изгасналия огън. Когато дойде определеният ден, насичат храсти, особено ракитак и смрика и вечерта по всички височини пламват огньове. Смята се, че за да се предпази селото от пожари, от него трябва да се виждат седем огъня. Ако се случи по това време студът да е сковал Мьоз, запалват огньове и на леда. В Гранд Але изправят стълб, наречен макрал, т.е. „вещицата“, в средата на кладата и огънят се пали от мъжа, който последен се е оженил. В околностите на Морланвелц изгарят сламено чучело. Младите хора и децата танцуват и пеят около огньовете и прескачат жаравата, за да осигурят добра реколта или щастлив брак през годината или за да се запазят от колики. До началото на XIX век на тази неделя в Брабант мъже и жени, облечени в женски дрехи, отивали на нивите и с пламтящи факли танцували и пеели комична песен, за да прогонят, както те твърдят, „злия сеяч“, който се споменава в Евангелието за този ден. До около 1840 г. в Патюраж, провинция в Ено, обичаят е носел името Escouvion или Scouvion. Всяка година на първата неделя от Велики пости, която се наричала Малкия Скувион, младежите и децата тичали из зеленчуковите и овощните градини със запалени факли. Докато тичали, те викали, колкото им глас държи:

Дайте ябълки,

дайте сливи

и череши черни на Скувион!

При тези думи флаконосецът започвал да върти своята разпалена главня и я мятал сред клоните на ябълката, сливата и черешата. Следващата неделя се наричала ден на Големия Скувион и отново тичали със запалени факли из овощните градини, докато се стъмни.

Във френския департамент Ардени около запалените на първата неделя от Велики пости огньове танцували и пеели всички жители на селото. И тук огънят бивал запалван от мъж или жена, встъпили последни в брак. Обичаят все още се изпълнява на много места в областта. В огъня изгаряли котки или ги изпичали живи, като ги държали над него; и докато те горели, овчарите прекарвали стадата, си през дима и пламъците като сигурно средство да ги предпазят от болести и магии. В някои общини вярвали, че колкото по-енергично танцуват около огъня, толкова по-добра ще е реколтата през годината.

Във френската провинция Франш Конте, западно от планината Юра, първата неделя от Велики пости е известна като Неделята на подпалвачите (Brandons), заради многото огньове, които според обичая палят на този ден. В съботата или неделята селските младежи се запрягат в каруца и я влачат из улиците, спират пред вратите на къщите, където има моми, и молят за наръч дърва. Когато съберат достатъчно, откарват горивото на известно разстояние от селото, натрупват го и го подпалват. Всички хора от енорията идват да видят огъня. Когато в някои села удари вечерната камбана, започват да викат: „Към огъня! Към огъня!“ и това е сигнал да го запалят. Младежи, девойки и деца танцуват около пламъците, а когато те стихнат, всички се надпреварват да прескачат червената жарава. Който успее да го направи, без да изгори дрехите си, ще се ожени през годината. Освен това младите разнасят по улиците или из нивите разпалени факли и когато минат покрай някоя овощна градина викат: „Повече от листата плод!“ Доскоро в Лавирон, в департамента Ду, за огъня отговаряли младите двойки, сключили брак през изтеклата година. В средата забивали кол с прикрепена от върха дървена фигура на петел. После имало надбягване и победителят получавал за награда петела.

Навсякъде из Оверн палят огньове вечерта на първата неделя от Велики пости. Всяко село, всяка паланка, дори всяка махала и изолиран чифлик има своя огън, или както тук го наричат фиго (figo). който лумва, когато започнат да падат сенките на нощта. Можете да видите огньовете да пламтят по високи места и в равнините. После пристъпвали към церемонията с Grannas-mias. Grannomio е сламена факла, прикрепена на върха на върлина. Когато кладата изгори до половина, зрителите запалват факлите от стихващите пламъци и ги отнасят в съседните овощни и зеленчукови градини и ниви, навсякъде, където има плодни дървета. Докато вървят, викат колкото им глас държи: „Грано, приятелю, Грано, татко, Грано, мамо“. Сетне прокарват горящите факли под клоните на всяко дърво и пеят: „Brando, brandounci tsaque brantso, in plan paneil“, което означава „Гори, главня! От всеки клон по кошница!“ В някои села хората тичат и през засетите ниви и тръскат пепелта от факлите по земята; освен това слагат част от пепелта в полозите на кокошките, та те да снесат много яйца през годината. Когато изпълнят церемониите, всички си отиват в къщи и гуляят: по традиция тази вечер се ядат завити в тесто и опържени ябълкови резенчета и тиганици. Очевидно поднасянето на огъня към плодните дръвчета, засетите низи и полозите на кокошките е заклинание, предназначено да осигури плодородие, а онзи Грано, когото призовазат и който е дал името си на факлите, може много вероятно да е, както предполага д-р Померол, не някой друг, а древният келтски бог Гран, когото римляните отъждествявали с Аполон и за чийто култ свидетелствуват надписи, намерени не само във Франция, но и в Шотландия и по Дунав.

По всичко личи, че обичаят на първата неделя от Велики пости из овощните градини да се разнасят запалени сламени факли (brandons), за да ги оплодят, е бил разпространен из цяла Франция, независимо дали е бил придружен от практиката да се палят огньове или не. Така например в провинция Пикардия „на първата неделя от Велики пости хората разнасяха из нивите факли, за да прогонят полските мишки, плевелите и плесените. Те си представяха, че по този начин допринасят много за градината и подтикват лука да порасне голям. Децата тичат с факли в ръце из полето да направят земята по-плодородна.“ По същото време жителите на Верже, село между Юра и Комб д’Ен, палят факлите навръх планината и носачите им минават от къща на къща, искат печен грах и карат всички двойки, които са се оженили през течение на годината, да танцуват. Както изглежда в Бери, район в Централна Франция, не палят на този ден огньове, но при залез слънце цялото население, въоръжено с разпалени сламени факли, се разпръсва из околността и обикаля ниви, лозя и овощни градини. Видени отдалеч, множеството движещи се светлини, примигващи в тъмнината, изглеждат като блуждаещи огньове, които се гонят из нивите, по склоновете и в долините. Докато мъжете провират своите факли сред клоните на плодните дръвчета, жените и децата връзват ленти от пшеничена слама около стеблата им. Предполага се, че благодарение на тази церемония се отклоняват различните болести, на които са изложени плодовете на земята; а пък сламените ленти около стеблата на дърветата носят плодородие.

В Германия, Австрия и Швейцария са разпространени същите обичаи и те се чествуват пак по това време. На първата неделя от пости младите хора в планините Айфел (Рейнска Прусия) събирали слама и съчки от къща на къща. Отнасяли ги до някое възвишение и ги натрупвали около висока, стройна бреза, хоризонтално на която прикрепяли парче дърво, за да образуват кръст. Това било известно като „колибата“ или „крепостта“. Запалвали горивото и младите хора обикаляли около пламтящата „крепост“ гологлави, със запалени факли и се молели на глас. Понякога в „колибата“ изгаряли „сламен човек“. Хората следели в каква посока отива димът. Ако поеме към нивите, това било знак, че реколтата ще е богата. На същия ден в някои части на Айфел правят голямо колело от слама и го извличат с три коня на върха на височината. Когато се свечери, момчетата отиват да запалят колелото и го пускат да се търкаля надолу по склона. В Оберщатфелд колелото трябва да се осигури от младежа, който се е оженил последен. В околностите на Ехтернах (Люксембург) същата церемония се нарича „изгаряне на вещицата“. На първата неделя от Велики пости във Форалберг (Тирол) натрупват около млада ела слама и дърва за горене. На върха на дървото връзват наподобяваща човек фигура, наречена „вещицата“. Правят я от стари дрехи и я натъпкват с барут. Когато настъпи нощта, запалват кладата и младежите и девойките танцуват около нея, размахват факли и пеят римувани стихчета, в които могат да се различат думите „зърно във веялката, рало в земята“. През първата неделя от Велики пости в Швабия правят от стари дрехи чучело, наречено „вещицата“, „старицата“ или „зимната баба“, и го прикрепят на върлина. Забиват върлината в средата на купчина дърва и ги запалват. Докато „вещицата“ гори, младите хвърлят разпалени дискове във въздуха. Дисковете представляват тънки кръгли парчета дърво, по десетина сантиметра в диаметър, с нарязани краища, за да наподобяват слънцето или звездите. В средата имат дупка, в която е пъхнат краят на пръчка. Преди да хвърлят диска, го разпалват, размахват пръчката и рязко удрят с нея по наклонена дъска, като по този начин увеличават инерцията, придадена на диска. Така горящият диск отскача, издига се високо нагоре и преди да падне на земята, описва дълга огнена траектория. Парчетата от изгорената „вещица“ и дисковете отнасят в къщи и още същата вечер ги заравят в нивите, засети с лен, вярвайки, че така ще ги предпазят от вредители. Жителите на Рьонските възвишения, разположени на границата между Хесен и Бавария, се изкачвали на първата неделя от Велики пости на върха на могила или възвишение. Децата и момците носели факли, намазани с катран метли и омотани със слама върлини. Запалвали увито в запалителни материали колело и го пускали да се търкаля надолу по склона, а младите тичали из нивите с разпалените си факли и метли, докато най-сетне ги хвърляли на куп, около който заставали и запявали химн или народна песен. Целта на тичането из нивите с разпалени факли била да „прогонят злия сеяч“. Или пък се правело в чест на Дева Мария, за да може тя да запази плодовете на земята през годината и да ги благослови. В съседните на Хесен села, между планините Рьон и Фогел, смятат, че там, където се претъркаля горящото колело, нивите ще бъдат запазени от градушки и бури.

И в Швейцария е, или поне било, обичайно вечерта на първата неделя от пости да се палят огньове по високите места и затова този ден бил известен сред хората като Искрова неделя. Например обичаят бил разпространен навсякъде в кантона Лозана. Младежите обикаляли от къща на къща, молели за дърва и слама, после ги струпвали на видима отвсякъде височина или хълм около върлина, на която било окачено сламено чучело, наречено „вещицата“. Като се свечеряло, запалвали купчината и младите танцували бясно наоколо, един плющели с камшици, други дрънкали със звънци, а когато пламъците стихвали, ги прескачали. Това се наричало „изгаряне на вещицата“. По някои места в кантона омотавали стари колела в слама и тръни, запалвали ги и ги пускали да се търкалят пламтящи надолу по склона. Предполагало се, че колкото повече огньове се виждат да изпускат искри и припламват в тъмнината, толкова по-плодородна ще е годината; а колкото по-високо прескачат огъня танцуващите, толкова по-висок ще порасне ленът. В някои области огънят се запалвал от последния встъпил в брак мъж или жена.

Едва ли е възможно да отделим тези огньове, разпалвани на първата неделя от Велики пости, от огньовете, в които горе-долу по същото време изгарят чучело, наперено Смъртта, като част от церемонията с „изнасянето на Смъртта“. Видяхме как в Шпахендорф (Австройска Силезия) слагат на св. Руперт (т.е. последния ден от карнавала) в дупка извън селото сламено чучело, облечено в кожух и с калпак и го изгарят, а докато гори, всеки се стреми да грабне от него парче, което завързва на клон върху най-високото дърво в своята градина или го заравя в нивата си, смятайки, че това ще накара посевите да растат по-добре. Церемонията е известна като „изгаряне на Смъртта“. Дори когато сламеното чучело не е определено като Смъртта, значението на обичая е по всяка вероятност същото, защото името Смърт, както се опитах да докажа, не означава първоначалния смисъл на обреда. В Коберн, в планината Айфел, младежите правят „сламен човек“ на последния ден от карнавала. Чучелото бива съдено по приетите правила и го обвиняват за всички кражби, извършени през годината в околността. Осъждат го на смърт, развеждат го из селото, застрелват го и го изгарят на клада. Хората танцуват около пламъците, а жената, която се е омъжила последна, трябва да ги прескочи. В Олденбург вечерта на последния ден от карнавала правели снопове от слама и ги запалвали. След това тичали из селото, размахвали горящи ръкойки, крещели и пеели непристойни песни. Най-сетне изгаряли чучелото сред нивите. В околностите на Дюселдорф сламеният човек, изгарян на последния ден от карнавала, бил направен от неовършан сноп жито. През първия понеделник след пролетното равноденствие цюрихските хлапетии влачели по улиците сламен човек на малка каруца, докато в същото време момичетата разнасяли Майско дръвче. Изгаряли сламения човек, когато камбаните биели за вечерня. На Пепеляна сряда в околностите на Аахен омотавали в грахова слама човек и го отвеждали на определено място, там той се измъквал незабелязано от своята обвивка, която изгаряли, а децата вярвали, че изгарят самия човек. На последния ден от карнавала във Вал ди Ледро (Тирол) правят от слама и съчки фигура, която след това изгарят. Чучелото се нарича Старицата, а церемонията „изгаряне на Старицата“.