Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (31 януари 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (11 февруари 2008 г.)

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, 1984

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА LXVI
Отделената от тялото душа в народните приказки

На друго място в този труд видяхме, че по мнението на първобитните хора душата може да се отдели временно от тялото, без да причини по този начин смърт. Такова временно отсъствие според тях е свързано със значителен риск, тъй като по време на скитанията си тя е изложена на най-различни опасности. Но тази власт да се отделя душата от тялото има и още една страна. Няма никакви причини душата да не остане за неопределено време отделена от тялото си, стига да й се осигури без-

опасност; нещо повече, изхождайки от съображения за самозащита, човек би могъл да пожелае душата му никога да не се връща в тялото. Неспособен да схване живота абстрактно, като „трайна възможност за усещане“ или „непрекъсната настройка на вътрешната нагласа спрямо външните взаимоотношения“ първобитният човек смята, че тя представлява някакво конкретно материално същество, с определен обем, което може да се види и пипне, да се държи в кутия или гърне или пък да се нарани, да получи счупване или да се разбие на парчета. Не е необходимо така схванатият живот да се намира в човека; той може да отсъствува от тялото му и все още да продължава да го одушевява, благодарение индукция или телеуправление. Дотогава, докато предметът, който той нарича свой живот или душа, остава незасегнат, личността е добре; ако го наранят, тя страда, ако бъде унищожен — умира. Или иначе казано, когато човек е болен или умре, този факт се обяснява с това, че материалният обект, наречен негов живот или душа, бил той в тялото му или не, е увреден или разрушен. Биха могли обаче да съществуват и обстоятелства, при които останала в човека, душата да е изложена на по-голяма опасност от нараняване, отколкото ако бъде прикътана на някое сигурно и тайно място. Следвайки тази логика, при подобни обстоятелства примитивният човек „изважда“ душата от тялото си и я прибира за по-сигурно на някое закътано местенце с намерението да си я върне, когато опасността е преминала. Или ако се случи да намери някое място, което й осигурява пълна безопасност, той с радост я оставя там завинаги. Добрата страна на такова решение е, че докато душата стои незасегната на мястото, където я е скрил, самият човек е безсмъртен — нищо не е в състояние да убие тялото, докато животът му не е в него.

Доказателство за това първобитно схващане ни дава една категория народни приказки, от които най-добре известният пример е норвежката за „Великана без сърце в тялото си“. Такъв род приказки са широко разпространени по цял свят и от това, колко много са те, от разнообразните случки и подробностите, в които е въплътена главната им идея, можем да заключим, че в един ранен исторически етап схващането за отделената от тялото душа е владеело изцяло съзнанието на хората. Защото народните приказки са вярно отражение на света, така както той съществува в първобитното съзнание; и трябва да сме сигурни, че щом се среща често в тях, всяка идея, колкото и абсурдна да ни изглежда тя, ще е била по някое време нещо, в което са вярвали всички. Тази сигурност, поне доколкото е свързана с предполагаемата възможност душата да се отдели от тялото за по-кратки или по-дълги периоди, се потвърждава от изобилни данни за действителните вярвания и обичаи на първобитните хора. Към тях ще се върнем, когато дадем някои примери от народните приказки. Те са подбрани така, че да илюстрират както характерните черти, така и широкото разпространение на тази категория приказки.

На първо място легендата за външната душа е позната под различни варианти на всички арийски народи от Индустан до Хебридите. Най-често срещаният е следният: „Вълшебник, великан или друго приказно същество е неуязвимо и безсмъртно, защото пази душата си скрита на някакво далечно и тайно място; но красива принцеса, която той държи пленена в своя омагьосан замък, изтръгва с хитрост неговата тайна и я разкрива на героя, който намира душата, сърцето, живота или смъртта (в зависимост от това как се нарича) на магьосника и като я унищожава, убива и него. Една индуска приказка например разказва как магьосник на име Пунчкин държал двадесет години в плен една царица и искал да се ожени за нея, но тя не го искала. Най-сетне дошъл синът й и двамата скроили план как да убият Пунчкин. Тогава царицата заговорила мило на магьосника и се престорила, че най-сетне е склонила да го вземе. «Но кажи ми — рекла тя, — ти си съвсем безсмъртен, нали? Нали смъртта никога не може да те достигне? И наистина ли си такъв вълшебник, че не познаваш човешкото страдание?» «Вярно е — отвърнал магьосникът, — че аз не съм като другите. Далеч, далеч оттук, на стотици хиляди километри има пустинна страна, покрита с гъста джунгла. Всред джунглата расте кръг от палмови дървета и в центъра на кръга има сложени един върху друг шест съда с веда; под шестте съда има малка клетка, в която стои малък зелен папагал. Моят живот зависи от живота на папагала — ако го убият и аз ще умра. Но на папагала нищо не може да му се случи, защото мястото, където се намира, е недостъпно и защото по моя заповед около палмовите дървета стоят хиляди джина и те ще убият всеки, който се приближи.» Но младият син на царицата преодолял всички трудности и се сдобил с папагала. Той го донесъл пред вратата на двореца и започнал да си играе с него. Вълшебникът Пунчкин го видял, излязъл и се опитал да убеди момъка да му даде папагала. «Дай ми папагала!» — викнал Пунчкин. Тогава момъкът хванал папагала и му откъснал едното крило; щом направил това, дясната ръка на магьосника паднала. Тогава Пунчкин протегнал лявата си ръка и викнал: «Дай си ми папагала!» Принцът откъснал и второто крило и лявата ръка на магьосника се търкулила на земята. «Дай ми папагала!» — извикал Пунчкин и паднал на колене. Принцът откъснал десния крак на папагала — паднал десният крак на магьосника; откъснал и левия крак — левият крак на магьосника паднал на земята. От него не останало нищо друго освен трупа и главата; но той все още въртял очи и викал: «Дай ми папагала!» «Е, вземи си папагала!» — извикал момъкът, откъснал главата на птицата и я хвърлил по магьосника. Тозчас главата на Пунчкин се извъртяла и той умрял с ужасен вопъл! В друга индуска приказка дъщерята на един великан-човекоядец го попитала: «Татко, къде държиш душата си?» «На двайсет километра оттук расте дърво» — рекъл той. — Около дървото има тигри и мечки, скорпиони и змии, а на върха му стои една много голяма и бяла змия; на главата й има малка клетка; в клетката има една птица — душата ми е в тази птица.“ Краят на великана-човекоядец е същият, както на магьосника от предишната приказка. Като откъсват крилете и краката на птицата — се откъсват неговите ръце и крака, а когато й откъснат главата, той пада мъртъв. Бенгалска приказка разказва, че всички великани-човекоядци живеят в Цейлон и животът им е в един-единствен лимон. Едно момче нарязва лимона на парчета и всички великани измират.

В сиамска или камбоджанска легенда, която произлиза може би от Индия, се казва, че Тосакан или Равана, кралят на Цейлон, имал способността с помощта на магия да отдели душата от тялото си и щом тръгнел на война, я оставял в една кутия у дома. Така ставал неуязвим в боя. Когато се готвел да отиде да: се бие с Рама, дал душата си на един отшелник на име Огненото око, който трябвало да я пази. Боят започнал и Рама видял е удивление, че стрелите му улучват краля, без да го засегнат. Но един от съюзниците на Рама приел чрез магия образа на краля и отишъл при отшелника да поиска обратно душата. Като я получил, литнал във въздуха и се върнал при Рама, който размахвал кутията и я стискал толкова силно, че от тялото на цейлонския крал излязъл всичкият въздух и той умрял. В бенгалска приказка един принц, преди да поеме към далечна страна, посадил със собствените си ръце дърво в двора на бащиния дворец и казал на своите близки: „Това дърво е душата ми. Докато е зелено и свежо, ще знаете, че всичко с мен е наред; когато видите някой клон да повяхва, да знаете, че съм в беда; а ако повехне цялото дърво, знайте, че съм мъртъв и с мен е свършено.“ В друга индийска приказка тръгналият да пътешествува принц оставил зад себе си стебло ечемик с нареждането да се грижат много за него и да го наблюдават, защото ако ечемикът се развивал добре, и той щял да е жив и здрав, а ако клюмнел, чакало го нещастие. Но обезглавили принца, и когато главата му се търкулнала, ечемикът се пречупил надве и класът паднал на земята.

В древни и съвременни гръцки приказки идеята за отделената от тялото душа често се среща. Когато Мелеагър бил на седем дни, на майка му се явили орисниците и й казали, че той ще умре, когато изгори главнята, която пламтяла в огнището. Затова майка му грабнала главнята от огъня и я прибрала в една кутия. Но в по-късни години, разгневена на сина си, че е убил братята си, тя изгорила главнята в огъня и Мелеагър издъхнал след голяма агония, сякаш пламъците разкъсвали вътрешностите му. А пък Ние, царят на Мегара, имал на средата на главата си виолетов или златен косъм и било писано, че откъснат ли косъма, той ще умре. Когато Мегара била обсадена от критяните, дъщерята на царя Сцила се влюбила в техния цар Минос, отскубнала фаталния косъм от главата на баща си и той умрял. В една съвременна гръцка народна приказка силата на някакъв човек е в три златни косъма на главата му. Когато неговата майка ги отскубва, той става слаб и боязлив и враговете му го заклали. В друга съвременна гръцка приказка животът на един вълшебник е свързан с три гълъба, които са в корема на някакъв глиган. Когато убият първия гълъб, магьосникът губи сили; убият ли втория, той тежко се разболява, а убият ли третия — умира. Пак в гръцка приказка същата тази сила на великана-човекоядец е в три пойни птички, които са в корема на дива свиня. Героят убива две от птиците, идва в къщата на великана и го намира да се гърчи на земята. Показва му третата птица, а онзи го моли да я пусне на свобода или да му я даде да я изяде, но героят й извива врата и великанът-човекоядец умира в същия миг.

В съвременна римска версия на „Аладин и вълшебната лампа“ магьосникът казва на принцесата, която държи затворена в една плаваща насред океана скала, че той няма никога да умре. Тя съобщава това на своя съпруг, който е дошъл да я спаси. Принцът отвръща: „Невъзможно е да няма нещо, което да не е фатално за него: Попитай го какво е то!“ Принцесата попитала магьосника и той отвърнал, че в гората има седемглава хидра; в средната глава на хидрата има зайче, в главата на зайчето има птичка, в главата на птичката има скъпоценен камък и ако някой сложел този камък под възглавницата му, той щял да умре. Принцът намерил камъка, а принцесата го сложила под възглавницата на магьосника. Щом положил глава на нея, той надал три ужасни писъка, обърнал се три пъти и умрял.

Същият вид приказки са разпространени и сред славянските народи. В руска приказка например се разказва как един магьосник на име Кошчей Безсмъртни отвлякъл някаква княгиня и я държал затворена в златен палат. Но един ден, когато се разхождала сама и отчаяна из градината на палата, князът стигнал до нея и окуражена от перспективата да избяга с него, княгинята отишла при магьосника и го прилъгала с обещания и ласкателства, като му казала: „Приятелю миличък, много те моля, кажи ми никога ли няма да умреш?“ „Разбира се, че няма“ — отвърнал той. „Добре, ами къде е смъртта ти? Да не е у дома?“ „Разбира се, че е — отвърнал той, — тя е в метлата под прага.“ Княгинята грабнала метлата и я хвърлила в огъня; но макар че изгоряла, безсмъртният Кошчей си останал жив; дори и косъм от главата му не се опърлил. Несполучила в първия си опит, притворната безсрамница се нацупила и рекла: „Ти не ме обичаш истински, щом не ми каза къде се намира смъртта ти; но аз не ти се гневя, защото те обичам от все сърце.“ Като му се умилквала по този начин, тя започнала да го моли наистина да й каже къде е неговата смърт. А той се засмял и рекъл: „Защо искаш да знаеш? Е добре, от обич по теб ще ти кажа къде се крие. На едно поле има три зелени дъба, под корените на най-големия дъб има червей и ако някой намери и смаже този червей, ще умра в същия миг.“ Когато княгинята чула това, отишла право при своя принц, да му каже всичко и той търсил, докато намерил дъбовете, изровил червея и го смазал. Тогава хукнал към палата на магьосника, но научил от княгинята, че той е още жив. Тогава тя се заела отново да ласкае и увещава Кошчей и този път той се поддал на коварството, разкрил си сърцето пред нея и й казал истината. „Смъртта ми — рекъл — е далеч оттук в широкия океан и трудно може да се открие. В морето има остров, а на острова расте зелен дъб и под дъба има зелен сандък, и в сандъка има малка кошничка, а в кошничката има заек и в заека има патица, а в патицата — яйце; онзи, който намери яйцето и го счупи, тозчас ще ме убие.“ Князът естествено намерил съдбовното яйце и застанал с него пред безсмъртния магьосник. Страшилището щяло да го убие, но князът започнал да стиска яйцето. Тогава магьосникът изкрещял от болка и се обърнал към притворната княгиня с думите: „Нали от любов към теб ти казах къде е смъртта ми? Така ли ми се отплащаш?“ И посегнал към меча си, който висял на една кука на вратата; но преди да го стигне, князът смачкал яйцето и безсмъртният магьосник намерил тозчас смъртта си. „В едно от описанията на смъртта на Кошчей се казва, че го е убил ударът, нанесен по челото му с тайнственото яйце — последното звено в магическата верига, с която животът му бил свързан по един мрачен начин. В друга версия на същата история се говори за змия и фаталният удар се нанася с малко камъче, намерено в жълтъка на яйце, което е в една патица, която е в един заек, който е в един камък, който е на един остров.“

И сред тевтонските народи не липсват приказки за отделената от тялото душа. В една от тях, разказвана от саксонците в Трансилвания, се говори за младеж, който стрелял много пъти по една вещица. Куршумите минавали през нея, но не й причинявали нищо и тя само му се смеела и му се подигравала. „Глупав червей — викала, — стреляй колкото си щеш. Нищо не можеш да ми направиш. Защото трябва да знаеш, че животът ми не е у мен, а е далеч, далеч оттук. На една планина има езеро, по езерото плава патица, в патицата има яйце, в яйцето гори светлина — тази светлина е моят живот. Ако успееш да изгасиш светлината, ще настъпи и краят ми. Но това никога, ама никога няма да стане.“ Все пак момъкът намерил яйцето, счупил го, изгасил светлината, а така угаснал и животът на вещицата. В една германска приказка канибал на име Тялото без душа, или Бездушния, пази душата си в кутия, която стои на една скала в средата на Червено море. Някакъв войник се сдобил с кутията и отишъл с нея при Бездушния, който молел войника да му върне душата. Но войникът отворил кутията, извадил душата и я хвърлил през рамото си. В същия миг човекоядецът паднал мъртъв на земята.

В друга германска приказка стар вълшебник живее сам с едно момиче в огромна и мрачна гора. Момичето се бои, че понеже е стар, той може да умре и то да остане само в гората. Но магьосникът го успокоява: „Мило дете, аз не мога да умра и в гърдите си нямам сърце.“ Но девойката го умолява да й каже къде е сърцето му. Затова той рекъл: „Далеч, далеч, оттук, в една незнайна и самотна страна има голяма черква. Черквата е затворена с железни врати и около нея има широк и дълбок ров. Из черквата хвърчи птица и в нея е моето сърце. Докато птицата е жива, ще живея и аз. Тя не може да умре от само себе си и никой не може да я хване; затова и аз не мога да умра и ти няма защо да се безпокоиш.“ Но младият мъж, чиято жена било момичето, преди да го отмъкне магьосникът, успял да стигне до черквата и да хване птицата. Донесъл я при момичето, което скрило и двамата под леглото на магьосника. Скоро старият магьосник се върнал. Казал, че не се чувствува добре. То се разплакало и рекло: „Горко ми, татко умира: в края на краищата и той има в гърдите си сърце.“ „Замълчи, мое дете — отвърнал магьосникът, — аз не мога да умра. Скоро ще ми мине.“ Тогава младият мъж под леглото леко стиснал птицата, при което старият магьосник се почувствувал съвсем зле и седнал. Младият човек стиснал по-здраво птицата и магьосникът паднал в безсъзнание от стола. „А сега я стисни да умре“ — извикало момичето. Нейният любим се подчинил и когато птицата била мъртва, и старият магьосник също лежал мъртъв на пода.

В норвежката приказка „Великанът без сърце в гърдите си“ великанът казва на отвлечената принцеса: „Далеч, далеч в едно езеро има остров, на този остров има черква, в тази черква има кладенец, в този кладенец плава патица, в тази патица има яйце, а в това яйце се намира моето сърце.“ Героят на приказката успява, с помощта на някои животни, към които е проявил добрина, да намери яйцето и да го смачка, при което великанът изпищява жаловито и моли за пощада. Но героят счупва яйцето и великанът отведнъж се пръсва на парчета. В друга норвежка приказка великан-човекоядец казва на отвлечената принцеса, че тя никога няма да може да се върне у дома, ако не намери една песъчинка, която се намира под деветия език на деветата глава на някакъв змей; при това, ако тази песъчинка мине над канарата, в която живеят великаните, те всички ще се пръснат, самата канара ще се превърне в позлатен дворец, а езерото — в зелени ливади. Героят намира песъчинката и я отнася на върха на високата канара, в която живеят човекоядците. Така те се пръсват и всичко друго става, тъй както предсказал единият от тях.

В келтска приказка, записана в западните шотландски планини, пленена кралица пита великана къде държи душата си. След като я мами няколко пъти, той най-сетне й доверява съдбовната тайна: „Под прага има голяма каменна плоча. Под нея има овен. В корема на овена има патица, в корема на патицата — яйце, а в яйцето е душата ми.“ На сутринта, когато великанът излязъл, кралицата успяла да стигне до яйцето, смазала го в ръцете си и в същия миг великанът, който си идвал в мрака у дома, паднал мъртъв. В друга келтска приказка морско чудовище отвлича кралска дъщеря и един стар ковач заявява, че има един-единствен начин да се убие чудовището. „На острова, който е в средата на езерото, има Eillid. Chaisfhon — белокраката кошута с най-стройните крака и най-бързата крачка, и ако я хванат, от нея ще изскочи една сива врана, ако хванат враната, от нея ще изскочи една пъстърва, а в устата на пъстървата има яйце и душата на чудовището е в яйцето, счупи ли се яйцето — чудовището ще е мъртво.“ Както обикновено, яйцето бива счупено и чудовището умира.

В ирландска приказка четем как един исполин държал красива девойка затворена в замъка си на върха на една планина, цялата побеляла от костите на героите, които напразно се опитвали да освободят красивата пленница. Напразно героят мушкал и сякъл исполина, докато открил, че единственият начин да го убие, е да натрие една бенка на дясната му страна с някакво яйце, което се намирало в една патица, която била в един сандък, който стоял заключен на дъното на морето. С помощта на няколко готови да му помогнат животни героят се снабдил със скъпоценното яйце и убил исполина, просто като го ударил с него по бенката отдясно на гърдите. По същия начин в една бретонска приказка има великан, на когото не може да навреди ни вода, ни огън, ни стомана. Той казва на седмата си жена, за която се оженил, след като избил всички нейни предшественички: „Аз съм безсмъртен и никой нищо не може да ми направи, докато не разбие в гърдите ми едно яйце, което е в един гълъб, който е в корема на заек; този заек е в корема на вълк, а вълкът е в корема на брат ми, който живее на хиляди километра оттук, така че съм напълно спокоен.“ Един войник успял да се добере до яйцето и да го размаже по гърдите на великана, който незабавно издъхнал. В друга бретонска приказка животът на един великан се помещава в старо чемширено дърво, което расте в градината на неговия замък и за да го убият, е необходимо с един удар на брадвата да се пресече главният корен на дървото, без да се засегне някой от второстепенните. Както обикновено, героят успешно се справя със задачата и в същия миг великанът пада мъртъв на земята.

По този начин проследихме как идеята за отделената от тялото душа присъствува в народните приказки на арийските народи от Индия до Ирландия. Все още трябва да докажем, че същата идея се среща често и във фолклора на народи, които не принадлежат към арийската раса. В древна египетска приказка за „Двамата братя“, записана през царуването на Рамзес II (около 1300 г. преди н.е.), четем как един от братята омагьосал сърцето си и го сложил в цвета на акациево дърво и как, подстрекавани от жена му, отрязали цветето, той тутакси паднал мъртъв, но се върнал към живота, когато брат му намерил загубеното сърце в плода на акацията и го пуснал в чаша прясна вода.

В приказката за Сейф ел-Мулук от „Хиляда и една нощ“ джинът казва на затворената дъщеря на царя на Индия: „Когато съм се родил, астролозите заявили, че душата ми ще бъде сломена от ръката на царски син. Затова извадих душата си и я скрих в гушата на едно врабче, а врабчето затворих в една кутийка, нея сложих в седем други кутийки, тях сложих в седем сандъка, а сандъците — в голяма мраморна урна, урната оставих на другия край на заобикалящия ни океан, защото тази част е отдалечена от страните, в които живеят хора и никой човек не може да стигне до нея.“ Но Сейф ел-Мулук намерил врабчето, извил му врата и джинът се превърнал в купчина черна пепел. В кабилска приказка великан-човекоядец заявява, че съдбата му се намира в яйце, което е в гълъб, който е в камила, която е в морето. Героят намира яйцето, смачква го в ръцете си и великанът умира. В унгарска народна приказка стара вещица затваря млад принц на име Амброз в дълбините на земята. Най-сетне тя му доверява, че държи глиган в копринена ливада и ако бъде убит, ще намерят вътре заек, а в заека гълъб, в гълъба кутийка, а в кутийката един черен и един лъскав бръмбар: в лъскавия била душата й, а в черния силата. Ако тези два бръмбара умрат, и нейният живот ще свърши. Когато старата вещица си отишла, Амброз убил глигана, извадил заека, от заека гълъба, от гълъба кутийката, а от кутийката — двата бръмбара. Убил черния, но запазил лъскавия. Така вещицата веднага загубила силата си и като се прибрала, трябвало да си легне. Амброз научил от нея как да избяга от затвора си на горния свят, убил лъскавия бръмбар и старата вещица незабавно изпуснала сетен дъх. В калмикска приказка четем как някакъв хан предизвикал един мъдрец да докаже изкуството си, като открадне скъпоценния камък, от който зависел животът на хана. Мъдрецът успял да открадне талисмана, докато охраната му спяла, но не се задоволил с това, а дал още едно доказателство за ловкостта си, като надянал на главата на спящия владетел пикочен мехур. Това било прекалено за хана. На сутринта той уведомил мъдреца, че би могъл да отмине всичко останало, но не можел да понесе позора да бъде коронясан с пикочен мехур и наредил незабавно да екзекутират закачливия му приятел. Засегнат от тази проява на царствена неблагодарност, мъдрецът запратил на земята талисмана, който бил все още в ръката му, в същия миг от носа на хана рукнала кръв и той издъхнал.

В една татарска поема двама герои на име Ак Молот и Булат започват смъртен двубой. Ак Молот пронизва врага си със стрела, боричка се с него и го хвърля на земята, но напразно — Булат не умира. Най-сетне, след като боят трае три години, един приятел на Ак Молот вижда как от небето на бяла нишка виси златно сандъче и му хрумва, че там може би се крие душата на Булат. С една стрела прерязва бялата нишка и сандъчето пада. Отваря го и вижда вътре десет бели птици — една от тях е душата на Булат. Когато видял, че са намерили душата му в сандъчето, Булат се разплакал. Но птиците били избити една след друга и тогава Ак Молот с лекота свършил противника си. В друга татарска поема двама братя, които отиват да се бият с други двама братя, си изваждат душите, превръщат ги на бяла билка с шест стебла и ги скриват в дълбок ров. Но един от враговете им вижда това, изравя душите им, слага ги в позлатен овнешки рог, а рога прибира в колчана си. Двамата воини, чиито души са откраднати, разбират, че нямат шанс да победят и се одобряват с враговете си. Пак в татарска поема ужасен демон предизвиква всички богове и герои. Най-сетне един храбър младеж се бие с демона, връзва ръцете и краката му и го посича със сабята си, но той остава жив. Тогава младият човек го пита: „Кажи ми, къде е скрита душата ти? Защото, ако тя беше в тялото ти, отдавна да си мъртъв.“ Демонът отвърнал: „На седлото на коня ми има торба. В торбата има змия с дванадесет глави. В змията е душата ми. Убиеш ли змията, ще убиеш и мен.“ Тогава младежът свалил торбата от коня, убил дванадесетглавата змия и демонът издъхнал. И още една татарска поема, в която герой на име Кьок хан оставя при девойка златен пръстен, където се крие половината от силата му. По-късно, когато след продължителна борба с друг герой не успява да победи, девойката пуска в устата му пръстена. Вдъхнати са му нови сили и той убива врага си.

В монголска приказка героят Жоро надвива своя враг — ламата Чоридонг, по следния начин. Ламата, който е заклинател, изпраща душата си под формата на оса да ужили очите на Жоро. Но Жоро улавя осата и ту затваря, ту отваря шепата си, при което ламата губи и възвръща съзнанието си. В татарска поема двама младежи разпарят корема на стара вещица и изтръгват червата й, но без полза, защото тя продължава да живее. Когато я попитали къде е душата й, тя отвърнала, че е в средата на подметката й под формата на петниста седемглава змия. Тогава един от младежите срязва подметката с меча си, изважда петнистата змия и отсича седемте й глави. И вещицата умира. Друга татарска поема описва как героят Картага се бори с жена-лебед. Дълго мерят силите си, годините идват и отминават, а борбата продължава. Но шареният и черният кон знаят, че душата на жената-лебед не е в нея. Под черната земя се пенят девет морета; там, където те се събират в едно море, то излиза на повърхността на земята. На устието на деветте морета има една медна канара; тази медна канара се издига над повърхността на земята и почти достига небето. В подножието й има черен ковчег, в черния ковчег има златно ковчеже, а в златното ковчеже е душата на жената-лебед. И тя представлява седем малки птички Ако убият птичките, жената-лебед веднага ще умре. Затова конете препуснали до подножието на медната канара, отворили черния ковчег, извадили златното ковчеже. Тогава шареният кон се превърнал в плешив човек, отворил златното ковчеже и отсякъл главите на седемте птички. И жената-лебед умряла. Пак в татарска поема героят преследва своята сестра, която е откарала добитъка му; предупреждават го да я остави, защото тя е отнесла със себе си душата му в златен меч и златна стрела и ако той я гони, тя ще го убие, като хвърли по него златния меч и изстреля златната стрела.

Една малайска поема разказва, че имало едно време в град Индрапура търговец, който бил богат и преуспяващ, но нямал деца. Един ден, като се разхождал е жена си край реката, намерил момиченце, красиво като ангел. Осиновили го и му дали име Бидасари. Търговецът накарал да му направят златна рибка и в нея пренесъл душата на дъщеря си. Сетне сложил златната рибка в златна кутия, пълна е вода, и я скрил в езерцето, което било сред градината му. След време момичето се превърнало в красива жена. А владетелят на Индрапура имал красива млада царица, която се страхувала да не би той да си вземе втора жена. И като научила за очарователната Бидасари, тя решила да я премахне. Примамила момичето в палата и я измъчвала жестоко, но Бидасари не можела да умре, защото душата й не била в нея. Най-сетне тя не могла да понесе повече мъченията и казала на царицата: „Ако искаш да умра, трябва да донесеш кутията, която е в градината на баща ми.“ Донесли кутията, отворили я и намерили във водата златната рибка. Момичето казало: „Душата ми е в тази рибка. Сутрин трябва да вадиш рибката от водата, а вечер да я връщаш обратно там. Не оставяй рибката да се търкаля, а я вържи около врата си. Ако го направиш, скоро ще умра.“ И царицата извадила рибката от кутията и я вързала около врата си; щом то направила, Бидасари загубила свяст. Но вечерта, когато сложили рибката отново във водата, Бидасари дошла на себе си. Като разбрала, че държи в ръцете си момичето, царицата го изпратила у дома при родителите му. За да спасят дъщеря си от нови мъки, родителите решили да я махнат от града. Затова построили на самотно и пусто място къща и завели Бидасари там. Тя живеела сама, като следвала онова, което ставало с рибката, в която била душата й. Цял ден, докато рибката била извън водата, тя оставала в безсъзнание, но вечерта, когато слагали рибката във водата, тя оживявала. Един ден владетелят бил на лов, попаднал при къщата, където Бидасари лежала в несвяст и останал поразен от нейната хубост. Опитал се да я разбуди, но напразно. На следния ден привечер се върнал там и тя все още била в безсъзнание, но когато паднала тъмнината, дошла на себе си и му разказала своята тайна. Владетелят се върнал в двореца си, взел рибката от жена си и я сложил във водата. Бидасари веднага се събудила и владетелят се оженил за нея.

Друга приказка за отделената от тялото душа идва от Ниас, остров, разположен западно от Суматра. Имало едно време един вожд, който бил заловен от враговете си. Те се опитали да го убият, но напразно. Водата не го давела, огънят не го горял, а стоманата не го пробождала. Най-сетне жена му разкрила тайната. На главата си имал твърд като медна жица косъм и животът му бил свързан с него. Изскубнали косъма и душата му го напуснала.

В една западноафриканска приказка от Южна Нигерия се разказва как някакъв цар държал душата си в малка кафява птичка, която била кацнала на високо дърво, близо до портите на двореца. Душата била така свързана с птичката, че който убиел птичката със стрела, едновременно с това щял да убие и царя и да наследи царството му. Царицата разкрила тайната на своя любовник, който свалил птицата със стрела и така убил царя и наследил освободения трон. В приказка, разказвана от племето баронга (Южна Африка), се описва как душите на цяло семейство се намирали в една котка. Когато едно момиче от семейството, на име Титишан, се оженило, помолило родителите си да вземе със себе си скъпоценната котка в новия си дом. Но те отказали с думите: „Знаеш, че животът ни е свързан с нея“; и й предложили в замяна антилопа или дори слон. Но тя настоявала за котката и нищо друго не можело да я задоволи. Така че най-накрая я отнесла със себе си и я затворила на място, където никой не можел да я види; дори съпругът й не знаел нищо за нея. Един ден, когато излязла да работи на полето, котката избягала от клетката си, влязла в колибата, надянала бойните доспехи на съпруга и започнала да пее и танцува. Привлечени от шума, някакви деца открили как тя се забавлява, изразили удивлението си и животното започнало още повече да лудува, като отгоре на това ги обидило. Тогава те отишли при собственика и казали: „Някой танцува из къщата ти и дори ни обиди.“ „Дръжте си езиците — рекъл той, — скоро ще ви накарам да престанете да лъжете.“ Отишъл у дома си, скрил се зад вратата и като надникнал, що да види — котката се пъчела из колибата и пеела. Той стрелял по нея и животното паднало мъртво. В същия момент, както си работела на полето, жена му паднала на земята и рекла: „Убили са ме у дома.“ Но й били останали достатъчно сили да помоли съпруга си да я отнесе в селото на родителите й, като вземе със себе си и мъртвата котка, завита в рогозка. Там около нея се събрали всички нейни роднини и горчиво я заупреквали, че е настояла да вземе със себе си животното. Щом развили рогозката и видели мъртвата котка, всички започнали да падат бездиханни. По този начин котешкият клан бил унищожен. Овдовелият съпруг запънал портата на селото с клон, върнал се у дома и разказал на своите приятели как, като убил котката, погубил целия клан, защото животът на всички, които принадлежали към него, зависел от живота на котката.

Подобни идеи срещаме и в разкази на северноамериканските индианци. Навахите например разказват за някакво митично същество, наречено „девойката, която се превръща в мечка“, как да се превръща я научил един койот. Тя била велик и неуязвим воин, защото щом тръгнела на война, изваждала жизнените си органи и ги скривала, така че никой не можел да я убие, а когато боят свършел, ги слагала отново на място. Индианците квакиутл от Британска Колумбия разказват за една великанка-човекоядка, която не можела да умре, защото животът й се намирал в клона на една ела. Храбър младеж я срещнал в гората, разбил главата й с камък, разпилял мозъка й, начупил костите й и ги хвърлил във водата. После, като смятал, че е свършил е великанката, отишъл в къщата й. Там видял вкоренена в пода жена, която го предупредила с думите: „Не се задържай. Зная, че си се опитал да убиеш великанката. Това е четвъртият път, когато се опитват да я убият. Тя никога не умира; сигурно вече почти се е съживила. Ей там, в покрития клон от ела е животът й. Върви и щом я видиш да влиза, застреляй живота й. Тогава тя ще умре.“ Свършила-несвършила да говори, и ето ти задала се великанката, която си пеела. Но момчето застреляло живота й и тя паднала мъртва на земята.