Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА VII
Богове, въплътени в хора

Примерите за поверията и обичаите на първобитни хора по цял свят, описани в предишните глави, сигурно са достатъчно доказателство, че дивакът не признава онези, така очевидни за нас, граници на своята власт над природата. В общество, където всеки човек се смята надарен с повече или по-малко способности, които ние бихме определили като свръхестествени, разликата между богове и хора е очевидно неопределена или по-скоро не е съществувала. Представата за боговете като свръхчовешки същества, надарени със способности, несравними както по сила, така и по вид е човешките, е възникнала бавно в хода на историята. Примитивните хора не са разглеждали свръхестествените същества като сили, превъзхождащи много или изобщо превъзхождащи човека, защото те можели да бъдат сплашени или принудени от него да се подчинят на волята му. На този етап от развитието на човешкото съзнание светът се схваща като една велика демокрация и се предполага, че всички същества, които го обитават, били те естествени или свръхестествени, са на равна или на поносимо равна нога. Но с развитието на познанието човек започнал да схваща колко огромни са мащабите на природата и колко незначителен и слаб е той в сравнение с нея. Признанието за собствената му безпомощност обаче не води със себе си съответна вяра в безсилието на свръхестествените същества, с които въображението му запълва вселената. Тъкмо напротив, то засилва вярата му в тяхното могъщество. Защото идеята за света като система от безлични същества, които действуват в съответствие с определени и неизменни закони, все още не е просветлила или притъмнила съзнанието му. Наистина той има в себе си зародиша на тези идеи и действува в съответствие с тях не само в магическото изкуство, а до голяма степен и в ежедневието си. Но идеята си остава недоразвита и доколкото се опитва да обясни света, в който живее, човек си го представя като проява на съзнателна воля и лична дейност. Ако при това положение чувствува себе си дребен и крехък, колко огромни и могъщи трябва да са били според представата му съществата, които контролират гигантския механизъм на природата! Така с постепенното изчезване на предишното му самочувствие за равенство с боговете той губи и надеждата да насочва природните процеси независимо, със собствени сили, или с други думи, с магия, и започва да гледа на боговете като единствени носители на свръхестествените способности, които някога е смятал, че дели с тях. Затова с развитието на познанието молитвите и жертвоприношенията започват да заемат водещо място в религиозните ритуали, а някога равноправната с тях магия постепенно отстъпва и изпада до положението на черно изкуство. Сега на нея гледат като на необосновано и безбожно посегателство срещу могъществото на боговете и затова тя среща неотстъпната съпротива на жреците, чиято слава и влияние расте или намалява заедно със славата и влиянието на техните богове. И затова, когато в един по-късен период възниква разликата между религия и суеверие, жертвоприношенията и молитвите са средствата, използувани от набожната и просветена част от обществото, докато магията е убежище за суеверните и невежите. Но когато още по-късно схващането за природните сили като волеви същества отстъпва на признаването на естествените закони, магията, основана косвено на идеята за необходима и неизменна, независима от личната воля последователност от причини и следствия, изплува отново от дълбините на неизвестността и неверието, в което е изпаднала, и като проучва причинните връзки в природата, подготвя непосредствено почвата за науката. Алхимията води до химията.

Представата за човека-бог, или за човешкото същество, надарено с божествени или свръхестествени качества, принадлежи по принцип към онзи по-ранен период от историята на религията, когато боговете и хората все още се схващат като повече или по-малко еднотипни същества и не са били разделени от непреодолимата пропаст, която се разкрива помежду им по-късно. Затова, колкото и странна да ни се струва идеята за бог, вселил се в човешко тяло, тя не е толкова изненадваща за първобитния човек, защото той вижда в човека-бог или в богочовека само по-висша степен на същите свръхестествени способности, които си приписва с най-чиста съвест. Той също не прави някаква ясна разлика между бог и могъщ вълшебник. Често неговите богове са само невидими магьосници; зад паравана на природата те правят същите заклинания и магии, които човекът-магьосник прави материално и пред очите на всички свои събратя. И тъй като според всеобщо разпространеното вярване боговете са се показвали на своите поклонници в човешки образ, за магьосника с неговите чудотворни способности не било трудно да придобие славата на въплътено божество. Така, започвайки кариерата си като най-обикновен фокусник, заклинателят или магьосникът разцъфва в напълно развито божество и цар едновременно. Само че наричайки го бог, трябва да се пазим да не влагаме в представата на дивака за божество онези много абстрактни и сложни идеи, които свързваме с този термин. Нашите идеи по този важен проблем са плод на продължителна умствена и морална еволюция и те са дотолкова чужди на дивака, че той не е в състояние да ги разбере, дори да му ги обясняваш.

Разгорещените спорове за религията на първобитните народи е до голяма степен плод на взаимно неразбиране. Дивакът не разбира мислите на цивилизования човек, а малко цивилизовани хора са в състояние да разберат мислите на дивака. Когато дивакът използува своята дума за бог, той има наум някакъв вид същество; когато цивилизованият човек използува думата си за бог, той си представя нещо много по-различно. И ако, както обикновено става, двамата са еднакво неспособни да видят нещата от позицията на другия, от техните спорове няма да произлезе нищо освен объркване и грешки. Ако ние, цивилизованите хора, настояваме да сведем името божие до онова конкретно схващане за божествената природа, което сме си изработили, ще трябва да признаем, че дивакът изобщо няма бог. Но ако допуснем, че повечето диваци в по-висшите стадии на развитие притежават поне зачатъчна представа за някакви свръхестествени същества, които могат с право да бъдат наричани богове, но не в смисъла, който ние влагаме в думата, ще бъдем много по-близко до историческите факти. Тази първична представа е по всяка вероятност зародишът на всичко онова, от което цивилизованите хора постепенно изграждат своите възвишени идеи за божеството и ако успеем да проследим изцяло развитието на религията, може би ще установим, че веригата, която свързва нашата идея за божеството с тази на дивака, е непрекъсната.

След тези обяснения и уговорки пристъпвам към примери за богове, които според техните обожатели са се въплътили в човешки същества, било то мъже или жени. Съвсем не е задължително личностите, в които се разкрива божество, да са царе или потомци на царе. Предполагаемото въплъщение може да се случи дори с хора от по-ниско потекло. В Индия например един човек-бог започнал кариерата си, като избелвал памук, а друг като син на дърводелец. И тъй като искам да илюстрирам общия принцип на обожествяване на живи хора, е други думи, вселяването на божество в човешкия образ, няма да посочвам примери само за царствени особи. В първобитното общество въплътените божества са нещо обикновено, Въплъщаването може да е временно или постоянно. В първия случай въплъщаването — обикновено известно като обладаване или вдъхновяване — се разкрива по-скоро като свръхестествено познание, отколкото като свръхестествени способности. С други думи, обикновените му прояви са по-скоро гадания и пророчества, отколкото чудеса. От друга страна, когато въплътяването е не само временно, когато божественият дух се е настанил трайно в човешко тяло, от богочовека обикновено се очаква да защити престижа си, като върши чудеса. Само трябва да помним, че на този етап от развитието на човешкото съзнание чудесата не се смятат за нарушаване на естествените закони. След като няма представа за тяхното съществуване, първобитният човек не може и да помисли, че ги нарушава. За него чудото е само необикновено впечатляваща проява на) обикновена способност.

Вярата във временното въплъщаване или вселяването е разпространена по цял свят. Смята се, че от време на време някои хора са обладани от дух или божество. Докато трае обладаването, тяхната собствена личност временно бездействува, присъствието на духа се проявява в конвулсивен трепет и разтърсване на цялото тяло, в неовладени движения и възбуден вид, които се приписват не толкова на самия човек, а на вселил се в него дух. Всичко изречено от него в това ненормална състояние се приема като глас на настанилия се в него и говорещ през устата му бог или дух. Така например на Сандвичевите (Хавайските — бел. пр.) острови царят мълвял отговорите на оракула, скрит в изплетена от тръстика кабинка. Но по южните тихоокеански острови богът „често се вселява в жреца, който, напомпан с божествена сила, престава да действува или говори по волята си, а се движи и говори сякаш е напълно под свръхестествено влияние. В това отношение има поразителна прилика между първобитните оракули на полинезийците и оракулите на прославените народи на Древна Гърция. Веднага след като богът се е вселил в жреца, последният бива обхванат от огромна възбуда и най-висока степен на явна полуда: мускулите на крайниците му са обхванати от конвулсии, тялото се изпъва, изражението става ужасно, чертите разкривени, а очите подивели и изцъклени. В такова състояние той често се търкаля по земята с пяна на уста, сякаш се измъчва под влияние на вдъхновилото го божество, и с остри писъци, бурни и често нечленоразделни звуци разкрива волята божия. Жреците, които присъствуват и са посветени в тайнството, възприемат и предават на хората направените по този начин прорицания. След като жрецът произнесе отговорите на оракула, необузданият пристъп постепенно преминава и настъпва относително успокояване. Но богът не винаги го напуска, веднага след като е направил своето съобщение. Случва се същият «таура», т.е. жрец, да остане обладан от духа или божеството още два или три дни. Че е вдъхновен, показва парче специално изработена местна тъкан, вързана на неговата ръка. През този период действията на човека се смятат действия на бога и затова всички отдават най-голямо внимание на изражението му, на цялото му държане… Когато е «урухия» (вдъхновен от духа), жрецът се смята свещен, за бог и през този период го наричат «атуа», т.е. бог, докато през останалото време е само «таура», т.е. жрец.“

Навсякъде по света примерите на временно вдъхновение са нещо обикновено и дотолкова познато от етнографски съчинения, че едва ли има нужда от повече илюстрации на общия принцип. Все пак си струва да споменем два конкретни начина за постигане на временно вдъхновение, защото те са може би по-малко известни от останалите, а освен това ще имате случай да споменем за тях и по-късно. Един от начините да се постигне вдъхновение е да се смуче прясна кръв от принесено в жертва животно. В храма на Аполон в Аргос един път месечно нощем принасяли в жертва агне и от кръвта му вкусвала жена, която трябвало да спазва обет за девственост. Получила по този начин вдъхновение от бога, тя пророкувала или гадаела. В ахейския град Егир, преди да се спусне в пещерата да пророкува, жрицата на Земята пиела прясна кръв на бик. Пак по същия начин курувикараните, каста птицеловци и просяци в Южна Индия, вярвали, че богинята Кали се вселява в жреца и той дава пророчески отговори, след като смуче кръвта, която тече от прерязаното гърло на коза. Като заколят на празник прасе у алфурите в Минахаса, Източен Целебес, жрецът се втурва бясно към него, навира си главата в трупа и пие кръв. Издърпват го насила, слагат го да седне на стол и той започва да пророкува каква ще е оризовата реколта през годината. После отново се хвърля към трупа и пие кръв, отново го слагат насила на стола и отново пророкува. Хората са убедени, че в него се вселява дух с пророчески способности.

Друг начин да се постигне временно вдъхновение, за който ще спомена тук, е използуването на свещено дърво или растение. В Хиндукуш например запалват огън със съчки от свещен кедър и Дайнял, т.е. Сибила, с парче плат на главата, вдъхва от гъстия лют дим, докато я обхванат конвулсии и падне в безсъзнание на земята. Скоро обаче се надига и започва да нарежда с писклив глас, а слушателите подхващат думите й. Пророчицата на Аполон дъвчела свещено лаврово дърво и я къдели с него, преди да започне да пророкува. Вакханките дъвчели бръшлян и според някои вдъхновението им се дължало на възбуждащите и опияняващи свойства на растението. За да го вдъхнови неговият бог, жрецът в Уганда пуши лула неспирно, докато се докара до бяс, а след това разпознават във високите и възбудени звуци гласа на бога, който говори чрез него. В Мадура, остров край северния бряг на Ява, всеки дух си има определен медиум, и това е по-често жена, отколкото мъж. Като се подготвя да приеме духа в себе си, тя седи с глава, надвесена над кадилницата, и вдъхва дима на тамян. Постепенно изпада в някакъв транс, придружен с писъци, гримаси и силни спазми. Тогава смятат, че духът се е вселил в нея и като се поуспокои, думите й приемат за оракулски, тъй като са изявления на вселилия се дух, докато нейната собствена душа временно отсъствува.

Хората смятат, че получилата временно вдъхновение личност придобива не само божествено познание, но също поне от време на време и божествена сила. Когато в Камбоджа избухне епидемия, жителите на няколко села се събират и се отправят с оркестър начело да търсят човека, когото местният бог е избрал за свое временно селение. Открият ли го, отвеждат го при олтара на бога, където става тайнството на въплътяването. Тогава човекът става обект на обожание от своите събратя и те го умоляват да предпази селото от чумата. На някаква статуя на Аполон, която стояла в свещена пещера при Хила, близо до Магнезия, приписвали свръхчовешка сила. Светите хора, вдъхновени от нея, скачали в пропасти, изтръгвали из. корен огромни дървета и ги носели на гръб по най-тесни и стръмни дефилета. Подвизите на изпадналите във вдъхновение дервиши попадат в същата категория.

Дотук видяхме, че като не може да разпознае границите на своите възможности да управлява природата, дивакът приписва на себе си или на всички хора известни способности, които според нас са свръхестествени. Както видяхме, първобитните смятат, че освен тази обща свръхестественост, някои от тях. се вдъхновяват за кратки периоди от божествен дух и по този начин придобиват познанията и силата на обладалите ги духове. Има само една крачка от подобни поверия до убеждението, че в определени личности трайно се вселяват божества, или: пък че са надарени по някакъв неясен начин с такава върховна степен на свръхестествена сила, та са наравно с боговете и на тях се молят и принасят жертви. Понякога функциите на тези хора-богове са чисто свръхестествени или духовни. Други пък освен това упражняват и върховна политическа власт. Във втория случай те са не само богове, но и царе и формата на управление е теокрация. Така например на Маркизките (или Вашингтоновите) острови имало категория обожествени приживе хора. Смятало се, че те притежават свръхестествена власт над природните стихии: били в състояние да дадат обилни реколти или да поразят почвата с безплодие; освен това можели да предизвикат болест или смърт. За да предотвратят тяхната ярост, им принасяли човешки жертви. Нямало много такива богове, най-много по един или двама на остров. Живеели в мистично уединение. Понякога, но не винаги властта им била наследствена. Един мисионер описал такъв човек-бог, след като го наблюдавал лично. Богът бил много стар мъж. Живеел в голяма къща в оградено място. В къщата имало нещо като олтар, а по гредите й и по дърветата наоколо били накачени човешки скелети с главите надолу. Никой не влизал в ограденото място освен хората, посветили се в служба на бога. Само когато се принасяли човешки жертви, обикновените хора можели да проникнат в свещения район. Този човек-бог изисквал повече жертвоприношения от всички свои събратя-богове. Често седял на нещо като платформа пред къщата си и искал по две или три човешки жертви наведнъж. Винаги му ги водели, защото вдъхвал неописуем ужас. По целия остров му се молели и отвсякъде му изпращали дарове. Южните тихоокеански острови имали по един човек, който представлявал или олицетворявал божеството. Подобни хора наричали богове и смесвали тяхната с божествената същност. Случвало се човекът-бог да е самият цар, но много по-често бил жрец или по-дребен вожд.

Древните египтяни почитали не само котки, кучета и други дребни животни, а много често обожествявали и хора. Един от тези богочовеци живеел в село Анабис и в негова чест на олтарите изгаряли жертви, след което, според писаното от Порфирий, той си изяждал обяда като най-обикновен смъртен. В класическата древност сицилийският философ Емпедокъл се представял не само за магьосник, но и за бог. Обръщайки се в стихове към съгражданите си, той заявявал:

Приятели мои, в града ни голям,

на златния хълм на Агригент покатерил се,

творци на дела благородни сте вий —

прикътали странника в заливче тихо, красиво.

Поздравени бъдете! Почитан вървя между вас

с вдъхновена осанка,

с гирлянди и венци окичено е благородното ми чело,

не вече смъртен, а бог безсмъртен

Където и да ида, хората се трупат

и ме застигат хиляди молитви:

да ги науча да живеят по-добре,

пророческо прозрение да им разкрия

или как от беда да се спасят.

Да чуят искат утешение

и да не страдат повече така.

Емпедокъл твърдял, че може да научи последователите си как да накарат вятъра да задуха или да утихне, дъждът да вали и слънцето да свети. Когато през 307 г. Деметрий Полиоркет възстановил атинската демокрация, атиняните отдали на него и на баща му Антигон почести като на богове и титлата богове-спасители, макар двамата да били все още живи. На спасителите издигнали олтари и определили жрец, който да се грижи за обредите в тяхна чест. Хората излизали да посрещат своя избавител с химни, танци и венци. Кадели тамян и правели възлияния; те изпълвали улиците и пеели, че той е единственият, истинският бог, защото другите богове спели, живеели далеч или не съществували. По думите на съвременник-поет:

От всички най-великите и мили богове

в града ни са дошли.

Че времето събра

Деметра и Деметрий.

Тя идва да изпълни страшния девичи ритуал,

а той е радостен, красив и весел,

както на бога подобава.

О, гледка преславна!

С приятели заобиколени,

като звезди са те, а той подобно слънце.

Бъдете поздравени!

Останалите богове далеч оттук живеят

или пък нямат слух.

А може би ги няма или не ни зачитат.

Но тебе виждам сред нас,

не бог от камък или от дърво,

а божество от плът и кръв

и затова на теб се молим.

Древните германци вярвали, че у жените има нещо свято и затова се съветвали с тях като с оракули. Има съобщения, че техните свещени жени гледали пенещите се реки, вслушвали се в ромона или рева на водата и по видяното и чутото предсказвали какво ще става. Но често обожаването на мъжете отивало още по-далеч и те се молели на жените като на истински живи богини. През царуването на Веспасиан например някаква си Веледа от племето бруктери се смятала от всички за божество и в това си качество властвувала над своя народ, а властта й признавали надлъж и шир. Живеела в кула при реката Липе, приток на Рейн. Когато град Кьолн изпроводил пратеници да сключат договор, те не били допуснати до нея преговорите се водели чрез жрец, който играел ролята на говорител на божеството и предавал нейните оракулски изявления. Този пример показва как лесно се сливала идеята за божественото и царственото. Казват, че чак до началото на нашата ера сред гетите винаги имало човек, който олицетворявал бога и сам бил наричан сред народа бог. Обитавал свещена планина и играел ролята на кралски съветник.

Според стария португалски историк Душ Сантуш зимба или музимба, народност в Югоизточна Африка, „не се прекланят пред идоли и не признават никакъв бог, а вместо това почитат и се прекланят пред своя цар, на когото гледат като на божество и заявяват, че е най-велик и най-добър на света. А същият този цар казва за себе си, че само той е бог на земята и поради тази причина, когато вали и не иска да има дъжд, или пък е прекалено горещо, изстрелва към небето стрела, защото то не му се подчинява.“ Машоните от Южна Африка уведомили своя владика, че някога са си имали бог, но матабелите го прогонили. „Тук ставаше дума за странния обичай в някои села да има човек, наречен бог. Изглежда, с него се съветват и му дават подаръци. В едно село, принадлежащо на вожда Магонди, имаше такъв бог. Помолиха ни да не стреляме е пушки близо до селото, за да не го пропъдим.“ Този бог на машоните на времето си трябвало да плаща годишен данък на царя на матабелите във вид на четири черни вола и един танц. Един мисионер е видял и описва как божеството е изпълнявало последната част от задължението си пред царската колиба. В продължение на цели три часа без прекъсване дрънчали тамбури, дрънкали кастанети и се пеели монотонни песни, а смуглият бог танцувал бясно, приклякал на бедрото си като шивач и потен като прасе, подскачал насам-натам със сръчност, която свидетелствувала за силата и гъвкавостта на божествените му крака.

Багандите от Централна Африка вярвали в бога на езерото Нянза, който понякога се вселявал у мъж или жена. Хората, включително и вождовете, много се боели от този въплътен бог. Когато се извършвало тайнството на въплътяването, човекът, или по-скоро богът, се оттеглял на около два километра и половина от брега на езерото и очаквал там появата на новата луна, за да се заеме с обредните си функции. От момента, когато на небето се появял едва-едва сърпът на луната, царят и всички негови поданици се подчинявали на светия човек или както го наричали „лубаре“ (бог), който имал абсолютна власт не само по въпросите на вярата и ритуалите, но и по въпросите на войната и държавната политика. С него се съветвали като с оракул; с две думи, той можел да причини или излекува болест, да спре дъжда или да предизвика глад. Когато търсели съветите му, носели големи дарове. Вождът на Уруа, обширен район на запад от езерото Танганайка, „си присвоява божествена слава и власт и твърди, че не поема с дни храна, без да чувствува нужда от нея, дори заявява, че като бог той стои над необходимостта да се храни и се хранел, пиел и пушел само за удоволствието, което извлича от това“. Когато на някоя жена от племето гала й омръзне да се занимава с домакинство, тя започва да говори несвързано и се. Държи чудато. Това е знак, че в нея се е вселил светият дух Кало. В същия миг съпругът се хвърля в краката й и започва да я обожава, тя престава да носи смиреното название съпруга и започва да се нарича „богиня“, домакинските задължения не се отнасят повече до нея и волята й е закон божи.

Царят на Лоанго е почитан от поданиците си като „божество и го наричат Самби или Банго, което означава бог. Смятат, че може да им даде дъжд, когато пожелае, и веднъж годишно, през декември — периода, когато има най-много нужда от дъжд, хората идват при него и го молят да им го даде“. Тогава царят, застанал на трона си, пуска нагоре стрела, която трябва да доведе дъжда. Почти същото разказват и за царя на Момбаса. Допреди няколко години, когато неговото духовно владичество на земята било внезапно прекъснато от материалните оръжия на английските моряци и морска пехота, царят на Бенин бил главен предмет на обожание в земите си. „Той заема по-висок пост от папата в католическа Европа, защото не само е божи представител на земята, но и сам е бог и като такъв поданиците му едновременно го обожават и му се подчиняват, макар според мен това обожавано да се дължи по-скоро на страх, отколкото на любов.“ Царят на Ида разказал на английски офицери, участници в експедиция по Нигер: „Бог ме е сътворил по свой образ, аз съм все едно бог и той ме е определил за цар.“

Един особено кръвожаден бирмански монарх на име Бадонсачен, чието изражение отразявало вродената му жестокост и под чиято власт от пачул загинали повече хора, отколкото от враговете на държавата, си въобразил, че е повече от смъртен и високият ранг му е даден за многобройните му добри дела. Затова изоставил царската титла и тръгнал да става бог. С тази цел, подражавайки на Буда, който преди да бъде издигнат в божествен ранг, напуснал своя царски палат и харем и се оттеглил от света, Бадонсачен се оттеглил от палата си в огромна пагода, най-голямата в империята, с чието построяване се занимавал много години. Там той спорел с най-учените монаси и се опитвал да ги убеди, че петте хиляди години, определени за спазването на закона на Буда, вече са изминали и сам той е богът, определен да се появи след този период, да премахне старите закони и да ги замени със свои. Но за голямо негово унижение много от монасите се заели да му докажат обратното и това разочарование, съчетано с любовта му към властта и недоволството от ограниченията на аскетичния живот, бързо го разубедили в божествената му същност и го върнали в двореца и харема му. Царят на Сиам „обожават наравно с бога. Поданиците му не бива да го гледат в лицето. Когато минава, те се хвърлят по очи, а пред него се появяват на колене и лакти, опрени на земята“. Има специален език, посветен на неговата свещена особа и атрибути, и всички трябва, когато говорят за него, да използуват този език. Дори местните хора срещат трудности при овладяването на странния речник. Косата на главата на монарха, табаните на стъпалата му, дъхът му и всяка отделна подробност на неговата особа, както външна, така и вътрешна, имат специални названия. Когато се храни или пие, спи или ходи, употребяват специални думи, които показват, че тези действия се извършват от владетеля и те в никакъв случай не могат да описват действията на когото и да било другиго. На сиамски няма дума, която да означава същество, по-висше по ранг или по-божествено от монарха, и мисионерите са принудени, когато говорят за господа, да използуват местната дума за цар.

Но едва ли на света е съществувала друга страна, където да е имало такова изобилие от хора-богове както в Индия, никъде божествената милост не се е изливала така щедро над всички прослойки на обществото — от царе до мандраджии. У тодите, пастирска народност, обитаваща Нилгирийските планини в Южна Индия например, мандрата е светилище, а мандраджията, който се грижи за нея, наричат бог. Запитан дали тодите се кланят на Слънцето, един от тези божествени мандраджи се потупал по гърдите и отвърнал: „Тези нещастници го правят, но не и аз — не! Защо аз, богът, да трябва да се кланям на Слънцето?“ Всички, дори собственият му баща, падат ничком пред мандраджията и никой не би посмял да му откаже нещо. До него не може да се докосва друго човешко същество освен друг мандраджия и той гадае на всички, които се обърнат към него, говорейки с гласа божи.

Освен това в Индия „всеки цар се смята за нещо като съвременен бог“. Индуската книга със „Законите на Ману“ отива по-далеч, като казва, че „дори и новороденият цар не трябва да се обижда с мисълта, че е обикновен смъртен, защото той е велико божество в човешки образ“. Разказват, че преди няколко години една секта в Ориса имала за свое божество покойната вече кралица Виктория. И до ден-днешен всеки, който се отличава с голяма сила или с предполагаеми чудотворни качества, е изправен пред риска да го обявят за божество, наричано от тях Никал Сен. Този Никал Сен не бил друг, а страшният генерал Никълсън и каквото и да правел или казвал генералът, не бил в състояние да охлади възторга на своите почитатели. Колкото повече ги наказвал, толкова по-голямо ставало религиозното преклонение пред него. Преди не много години в Бенарес се прекланяли пред божество, вселило се в особата на един знатен индус, който се радвал на благозвучното име Свами Баскаранаджай Сарасвати и приличал твърде много на покойния кардинал Манинг, само изражението му било по-умно. От очите му струял интерес към хората и той извличал невинно удоволствие от преклонението, на което се радвал от страна на доверчивите си обожатели.

В Чинчвад, малък градец на около петнайсет километра от Пуна, в Западна Индия, живее едно семейство, за което много от хората вярват, че е свещено — по един негов член от всяко поколение е въплъщение на Гънпути, бога с глава на слон. Това прочуто божество се вселило за първи път около 1640 г. в тялото на брахман от Пуна на име Мураба Госейн, който се опитвал да постигне спасението си с полово въздържание, покорство и молитви. Набожността му била възнаградена. Сам богът му се явил през нощта и обещал част от неговия, „на Гънпути“, божествен дух да се всели в него и в потомството му до седмото поколение. Божественото обещание се изпълнило. Седем последователни вселения, предавани от баща на син, носели на един мрачен свят светлината на Гънпути. Последният от преките наследници, пълничък, съвсем недовиждащ бог умрял през 1810 г. Но каузата на истината била така свята, а имотите на храма толкова значителни, че брахманите не могли да понесат с безразличие неописуемата загуба, която би понесъл светът без вселения Гънпути. И затова потърсили и намерили представител, в който отново се появил свещеният дух на господаря и оттогава досега продължава да се проявява в неспирна последователност от божествени представители. Но по силата на тайнствен закон за духовна икономия, чието действие можем и да не одобряваме, но не и да променим, чудесата, вършени от богочовека в сегашните пропаднали времена, не могат да се сравнят с онези, вършени от предшествениците му в миналото и дори се съобщава, че единственият признак, който той благоволява да даде за съществуването си на сегашното поколение, е да нахрани множеството, което кани ежегодно на обяд в Чинчвад.

Има индуска секта, с много последователи в Бомбай и Централна Индия, която твърди, че духовните й вождове, или както ги наричат махараджи, са представители или направо земни въплъщения на бога Кришна. И тъй като Кришна гледа от небето с най-голямо благоволение на онези, които се грижат за нуждите на приемниците и заместниците му на земята, е въведен особен ритуал, наречен самопосвещение, при който верните му последователи даряват своите тела, души и което е може би още по-важно, земните си имоти на неговите обожавани въплъщения. Жените си пък учат да вярват, че ще постигнат най-висшето блаженство за себе си и семейството си, като се отдават на прегръдките на онези същества, в които божествената природа по някакъв неведом начин съществува съвместно с формата и даже с апетитите на истински хора.

И християнството не навсякъде е избягнало петното на тези нещастни заблуди. Нещо повече, то често е било петнено от необикновените претенции на самозвани претенденти за божественост, равна или дори надминаваща тази на великия Основател. През втори век фригиецът Монтан твърдял, че е въплътената св. Троица и обединява в своята особа бога Отец, бога Син и бога св. Дух. И това съвсем не е изолиран случай, прекомерни претенции на разстроено съзнание. От най-ранни времена и до ден-днешен много секти са вярвали, че Христос, сам Бог дори, се е вселил във всеки напълно посветен християнин и са довеждали вярата си до логичното й заключение, обожавайки се взаимно. Тертулиан отбелязва, че през втори век така постъпвали неговите братя християни от Картаген; последователите на св. Колумб му се прекланяли като на въплъщение на Христос, а през осми век Елипанд от Толедо говори за Христос като „бог сред боговете“, с което иска да каже, че всички вярващи са също толкова богове, колкото и самият Исус Христос. Взаимното обожаване било нещо обикновено сред албигойците и се отбелязва стотици пъти в архивите на Инквизицията в Тулуза от началото на четиринадесети век.

През тринадесети век възникнала секта, наречена братя и сестри на Свободния дух, които твърдели, че чрез дълго и усърдно съзерцание всеки човек може да се слее с божеството по един тайнствен начин, да стане едно цяло с източника и бащата на всичко, че оня, който се е възвисил към бога и е бил погълнат от неговата блажена същност, е в действителност част от нея и син божи в същия смисъл и по същия начин, както Христос и затова се радва на величествена неприкосновеност за оковите на. всякакви човешки и божествени закони. Изпаднали във вътрешен възторг от това щастливо убеждение, макар и външно да показвали с израза и поведението си, че са обхванати от лудост или лунатизъм, членовете на сектата бродели от място на място, облечени по най-фантастичен начин, и молели за хляб с диви викове и шум, отбягвали е възмущение всякакъв честен труд и дейност като пречка за божественото си съзерцание и за възвисяваното на духа към Бащата на боговете. Навсякъде по пътя ги придружавали жени, с които живеели в най-тясна близост. Онези от тях, които си представяли, че са стигнали до най-голяма опитност във възвисения духовен живот, преставали изобщо да обличат дрехи при сбирките си и гледали на благоприличието и скромността като на признаци на вътрешна поквара, характерна за душите, които все още пъшкат под властта на плътта и не са се издигнали до сношение с божествения дух. Понякога Инквизицията ускорявала приближаването им до това мистично сношение и те издъхвали сред пламъците не само с безоблачно спокойствие, но и с най-победоносни чувства на веселие и радост.

Около 1830 г. в един от щатите на американския съюз, граничещ с Кентъки, се появил претендент, който твърдял, че е син божи, спасителят на човешкия род, върнал се на земята да припомни дълга на безбожните, на неверниците и на грешниците. Заявявал, че ако не се поправят в определен срок, ще даде знак и в миг светът ще се срине в развалини. Тези необикновени претенции посрещали благосклонно дори хора богати и с положение в обществото. Най-сетне един германец смирено помолил новия Месия да оповести ужасната катастрофа на неговите сънародници на немски, тъй като те не разбирали английски и щяло да е наистина жалко, ако бъдат прокълнати само заради това. В отговор тъй нареченият спасител признал съвсем откровено, че не знае немски. „Какво! — викнал германецът. — Ти, синът божи, да не говориш всички езици и да не знаеш немски дори? Хайде, хайде, ти си негодник, лицемер и луд. Мястото ти е в лудницата.“ Хората наоколо се разсмели и се разотишли, — засрамени от доверчивостта си.

Случва се при смъртта на човешките си превъплъщения божественият дух да се пресели в друг човек. Татарите-будисти[1] вярват в многобройни живи Буди, които изпълняват длъжността Велики Лами на най-големите манастири. Когато някой от тези Велики Лами умре, учениците му не скърбят, защото знаят, че той скоро ще се появи отново във вид на пеленаче. Единствената им грижа е да намерят мястото, където се е родил. Ако по същото време видят дъга на небето, смятат, че това е знак, изпратен им от починалия Лама, да ги заведе до неговата люлка. Понякога божественото бебе само разкрива своята самоличност. „Аз съм Великият Лама — казва то, — живият Буда на еди-кой си храм. Заведете ме в моя стар манастир. Аз съм неговият безсмъртен ръководител.“ Независимо от начина, по който се разкрива родното място на Буда, дали с личното му признание или със знак от небето, монасите потеглят на път и радостните поклонници, нерядко придружавани от царя или един измежду най-видните представители на царското семейство, тръгват да дирят и отведат у дома новородения бог. Той обикновено се ражда в святата земя Тибет и в много случаи, за да стигне до него, керванът трябва да премине през най-страшни пустини. Когато най-сетне открият детето, те падат ничком и му се молят. Но преди да бъде признато за Великия Лама, когато търсят, то трябва да ги убеди в самоличността си. Питат го за името на манастира, чийто ръководител претендира да е, на какво разстояние се намира и колко монаси живеят в него. Освен това той трябва да опише навиците на починалия Велик Лама и как е умрял. После слагат пред него различни предмети, като молитвеници, чайници и чаши, и той трябва да посочи онези, които е използувал през предишния си живот. Ако го направи безпогрешно, предявените претенции се признават и той бива отведен триумфално в манастира. Начело на всички Лами стои Далай Лама от Лхаса, тибетския Рим. На него гледат като на бог на земята, а при смъртта му божественият и безсмъртен дух се преражда в дете. Според някои описания начинът за разпознаване на Далай Лама е подобен на вече описания метод за откриване на обикновен Велик Лама. В други описания се говори за избори, за теглене на жребий от златна купа. Там, където се роди, по дърветата и растенията покарват зелени листа, по негова заповед избликват извори, а присъствието му излъчва божествена благодат.

Но той в никакъв случай не е единственият човек по тези места, който се представя за бог. Министерството на колониите в Пекин регистрира всички богове в човешки образ в китайската империя. Броят на боговете, които са се сдобили по такъв начин с права, възлиза на 160. Тибет е благословен с тридесет, Северна Монголия се радва на деветнадесет, а Южна Монголия се къпе в светлина, разпръсквана най-малко от петдесет и седем бога. Водено от бащинска загриженост за благоденствието на поданиците си, китайското правителство забранява на боговете, включени в този регистър, да се раждат другаде освен в Тибет. То се бои да не би раждането на бог в Монголия да има сериозни политически последици, като раздвижи задрямалия патриотизъм и войнствения дух на монголците, които, обединени около някое амбициозно местно божество от царско потекло, да се опитат да му спечелят с мечовете си не само духовно, но и земно царство. Но освен обществено признатите или получилите майсторско свидетелство богове има и множество дребни частни божества или хора, упражняващи занаята на божества, без да са регистрирани, които правят чудеса и благославят своите почитатели в различни дупки и ъгълчета, и през последните години китайското правителство се прави, че не вижда прераждането на тези дребни божества извън Тибет. Но веднъж преродени, правителството ги държи под око по същия начин, по който държи под око и редовно практикуващите и ако някой от тях не се държи както трябва, веднага го деградира, прокужда го в далечен манастир и му забранява най-строго отново да се превъплъти.

От нашия преглед на религиозния статут на царя в първобитните общества можем да заключим, че претенциите за божествени или свръхестествени способности, издигани от монарсите в различни империи в човешката история като Египет, Мексико и Перу, не са били само плод на прекомерно тщеславие или лишен от смисъл израз на раболепно обожаване, а само остатък и развитие на апотеоза, отдаван от първобитните хора на живите богове. Така например като Деца на Слънцето перуанските инки почитали своите владетели като богове. Те не можели да сгрешат и на никого и през ум не минавало да посегне на особата, честта или собствеността на монарха, или на член на царското семейство. Освен това, пак по същата причина, за разлика от повечето хора инките не гледали на болестта като зло. Те я смятали пратеник на техния баща, Слънцето, който ги призовава да се приберат и почиват при него на небето. Затова обикновените думи, с които инка съобщава за приближаващия се край, били: „Баща ми ме вика да се прибера и да почивам при него.“ Те не се съпротивявали на бащината си воля, не принасяли жертви за оздравяване, а открито заявявали, че ги е извикал при себе си да си отдъхнат.

Когато испанските завоеватели се изкачили от горещите долини на високото плато в Колумбийските Анди, с удивление открили вместо дивашките орди, които оставили там долу във влажните джунгли, народ е напреднала цивилизация. Той обработвал земята и живеел под управление, което Хумболт сравнил с теокрациите на Тибет и Япония. Това били чибчите, муйските (или моските), разделени на две царства, със столици Богота и Тунха, но очевидно обединени от духовното си преклонение пред първосвещеника в Согамозо (или Ирака). Този призрачен владетел се ползувал със славата, че е придобил с дълго и аскетично послушничество такава святост, благодарение на която водите и дъждът му се подчиняват, а времето зависи от волята му. Както вече видяхме, при възкачването си на престола мексиканските царе полагали клетва, че ще карат слънцето да свети, облаците да сипят дъжд, реките да текат и земята да дава обилни плодове. Известно е също, че Ментесума, последният мексикански владетел, бил тачен от поданиците си като бог.

Първите царе на Вавилон, от времето на Саргон I до четвъртата династия Ур и дори до по-късно твърдели; че са богове на земята. А монарсите от четвъртата династия Ур имали изградени в тяхна чест храмове, карали да слагат техни статуи в различни светилища и нареждали на хората да им принасят жертви. Осмият месец от годината бил посветен специално на царете, а всяко новолуние и петнадесето число им принасяли жертви. Подобно на тях монарсите на Партия от династията на аршакидите се наричали братя на слънцето и на луната и били почитани като божества. Смятало се за богохулство при спречкване да се посегне дори на частно лице от рода на аршакидите.

Египетските фараони били обожествявани приживе, принасяли им жертви, молели им се в специални храмове и имали специални жреци. Понякога култът към фараоните затъмнявал и култа към боговете. При царуването на Меренра например, висш сановник заявява, че той е построил много свети места, за да може на духа на фараона, вечно живия Меренра, да се молят „повече отколкото на всички богове“. Никога не е имало съмнение, че фараонът е действително божество: той бил „велик бог“, „златен Хор“ и син на Ра. Той имал претенции за власт не само над Египет, но и „над всички земи и народи“, „целият свят надлъж и шир, на изток и на запад“, „всичко, което обгръща слънцето при голямата си обиколка“, „небето и каквото има по него, земята и всичко, което е по нея“, „всяко същество, което ходи на два или четири крака, всичко, което лети или се носи във въздуха, целият свят му принася каквото произвежда“. Фактически онова, което важи за бога-слънце, се приписва догматично за атрибути на египетския фараон. Неговите титли били пряко извлечени от титлите на бога-слънце. Или както пише един автор: „По време на своето съществуване царската институция в Египет си приписвала до една всички възможни, изградени от египтяните, представи за божественост. Свръхчовек и бог по рождение и по време на управлението си, след смъртта си фараонът ставал божествен човек. Затова в него се е въплъщавало всичко, което било известно за божеството.“

Вече нахвърлихме нашето кратко описание (защото настоящата глава няма други претенции) на еволюцията на свещената царска институция, постигнала най-висша форма, абсолютния си израз в перуанската и египетската монархия. Исторически институцията води произхода си от обществения магьосник или знахар, а логически почива на дедукция от погрешна асоциация от идеи. Хората погрешно приемали реда на своите идеи за ред в природата и затова си представяли, че властта, която имали или си въобразявали, че имат над своите мисли, им позволява да упражняват съответна власт над нещата. Хората, за които по една или друга причина се смятало, че поради естествената си сила или слабост притежават в най-висша степен тези магически способности, постепенно изпъквали сред своите събратя и се превръщали в отделна категория, определена да упражнява най-голямо влияние върху политическата, религиозната и интелектуалната еволюция на човешкия род. Както знаем, социалният прогрес се свежда до последователно разделение на функциите, или на по-прост език, разделение на труда. Работата, която в първобитните общества се извършва наравно от всички и все така зле, или почти еднакво зле, постепенно се разделя между различни категории трудещи се и се изпълнява в по-голяма или по-малка степен добре и доколкото продуктите на този специализиран труд, били те материални или нематериални, се споделяли от всички, цялото общество се облагодетелствувало от нарастващата специализация. И като че ли магьосниците или знахарите представляват най-старата професионална категория в еволюцията на обществото. Защото във всяко първобитно племе, което познаваме, има заклинатели. А сред най-примитивните народности, каквито са австралийските аборигени, те са единствената съществуваща професионална категория. С течение на времето и с развитието на процеса на диференциация, категорията на знахарите сама по себе си се подразделя на подкатегории като лечители на болести, дъждоносци и т.н., докато най-силният представител на професията си спечели положение на вожд и постепенно се превърне в свещен цар. Магическите му функции отстъпват все повече и повече на заден план и се заменят с жречески или дори с обществени задължения — религията постепенно измества магията. Още по-късно настъпва разделение между гражданския и религиозния аспект на царската институция, като светската власт се поверява на един човек, а духовната — на друг. Междувременно магьосниците, които може да са подтиснати, по не и изкоренени от надмощието на религията, все още предпочитат да се занимават със старото си окултно изкуство вместо с новите ритуали на жертвоприношения и молитви. Но с времето най-умните сред тях разбират, че магията греши и налучкват по-резултатен метод за насочване на природните сили за доброто на човека. Накратко казано, те изоставят заклинанията в полза на науката.

Съвсем не твърдя, че навсякъде развитието е следвало неизменно тези насоки, защото без съмнение при различните общества те много са се различавали. Просто искам да покажа в най-общи линии онова, което според мен е общата тенденция. От производствена гледна точка еволюцията е била от еднообразие към разнообразие на функциите, от политическа гледна точка тя е била еволюция от демокрация към деспотизъм. В това изследване няма да се занимаваме с по-късната история на монархията, особено с упадъка на деспотизма и замяната му с форми на управление, които са по-пригодни за по-висшите изисквания на човечеството. Защото наша тема е не упадъкът на една велика и за своето време благотворна институция, а нейното възникване.

Бележки

[1] В същност авторът има пред вид монголците. — Бел. пр.