Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

2. Шествия със свещени животни

Пример за форма на причестяване, при което развеждат свещеното животно от къща на къща, та всички да получат своя дял от божественото му влияние, дава обичаят на гиляките да развеждат из селото мечката, преди да я умъртвят. Подобна форма на причестяване има при едно змийско племе в Пенджаб. Веднъж в годината в продължение на девет дни през септември пред змията се прекланят всички касти и религии. В края на август миразаните, особено тези, които принадлежат към змийското племе, правят змия от тесто, боядисват я в черно и червено и я поставят в коша за отвиване на житото. Коша разнасят из селото и влизайки в къщите, казват: „Бог да е с всички вас! Нека остане далеч всякакво зло! Нека цъфти светът на нашия господар (Гуга)!“ След това поднасят кошницата със змията с думите: „Малка питка от брашно; мъничко масло, ако се подчинявате на змията, вие и ближните ви ще успеете!“ Строго погледнато, трябва да се дава питка и масло, но това рядко се прави. И все пак всеки дава по нещо, обикновено шепа тесто или малко зърно. В къщите, където има млада невяста, откъдето е излязла булката или където се е родил син, обикновено дават по рупия и четвърт или някакъв плат. Понякога хората, които разнасят змията, пеят: „За да ви изправи красива невяста, дайте на змията парче плат!“ След като посетят всяка къща, заравят змията от тесто и оформят над нея мъничък гроб. През деветте дни там идват жените да се молят. Те носят купи с извара и слагат по малко на гроба на змията, коленичат и докосват земята с челата си. После си отиват в къщи и разделят останалата извара между децата. В този случай змията от тесто очевидно заменя действителна змия. Дори в районите, където има много змии, се молят не на гроба на тестената змия, а в джунглата, там, където знаят, че има змии. Освен този ежегоден ритуал, изпълняван от всички членове на змийското племе, се молят по същия начин всяка сутрин след новолуние. Змийското племе е разселено из Пенджаб. Хората, които принадлежат към него, не убиват змии и твърдят, че ухапването им не им причинява нищо. Ако намерят мъртва змия, обличат я и й устройват най-редовно погребение.

Доскоро в Европа са били живи обредите, които предлагат близка аналогия с този индийски култ към змията и несъмнено водят началото си от най-примитивното езичество. Най-добре известният пример е „ловът на орехчето“. Много европейски народи: древните гърци и римляни, съвременните италианци, испанци, французи, германци, холандци, датчани, шведи, англичани и уелсци, дават на птичето имена като царя, малкия цар, царя на птиците, царя на плета и т.н. и го смятат за една от птиците, които, ако ги убиеш, носят голямо нещастие. В Англия вярват, че онзи, който убие орехче или разруши неговото гнездо, неизбежно в срок от една година ще си счупи кост или ще понесе някакво ужасно нещастие; понякога дори смятат, че кравите ще дадат кърваво мляко. В Шотландия наричат орехчето „кокошката на небесната господарка“, а момчетата казват:

Malisons, malisons, mair than ten,

That harry the Ladye of Heaven’s hen![1]

Жителите на Сен Донан в Бретан са убедени, че ако деца докоснат малки орехчета в гнездото, ще страдат от „огньовете на св. Лаврентий“, т.е. от пъпки по лицето, краката и т.н. В други части на Франция се смята, че ако човек убие орехче или разруши гнездо на орехче, мълния ще удари къщата му, пръстите, с които е извършил това дело, ще се сбръчкат и ще изпадат, или най-малкото ще бъдат смачкани, а добитъкът му ще има болни крака.

Независимо от тези поверия в Англия и във Франция е бил широко разпространен обичаят всяка година да се убива орехче. На о. Мен обичаят се е спазвал по Бъдни вечер, или по-скоро сутринта на Коледа. На двадесет и четвърти декември привечер всички слуги получавали отпуска и не си лягали, а се скитали, докато в полунощ не ударят камбаните на черквите. Когато свършели да се молят, отивали да търсят орехче и като намерели, го убивали и го привързвали на дълга върлина с разперени криле. Така вървели от къща на къща и скандирали следното римувано стихче:

Уловихме орехчето на Робин-Бобиц,

уловихме орехчето на Джак Квас,

уловихме орехчето на Робин-Бобин,

уловихме орехчето за всички вас.

След като обиколели всички къщи и съберели колкото могат пари, слагали орехчето на погребално носило и го отнасяли начело на погребално шествие в енорийските гробища, където правели гроб и го заравяли — „с небивала тържественост, пееха над него песни на манско наречие и ги наричаха погребален звън. Тогава започваше Коледата“. Когато погребението свършело, компанията образувала извън гробищата кръг и танцувала под звуците на музика.

Автор от XVIII век съобщава, че в Ирландия „селяните все още гонят и убиват орехчета на Коледа, а на следващия (Стефанов) ден ги разнасят, увиснали за краката в средата на два пресичащи се под прав ъгъл обръча. Във всяко село се устройва шествие, в което участвуват мъже, жени и деца, които пеят ирландска песничка и провъзгласяват орехчето за крал на всички птици“. И до ден-днешен в някои райони на Ленстър и Конът продължава „гоненето на орехчето“. На Коледа или на Стефановден момчетата излизат да търсят и убият орехче, прикачват го на дръжка от метла, сред купчинка зеленина и бръшлян и на Стефановден вървят от къща на къща и пеят:

На Стефановден, във прещипа,

орехчето малко уловихме.

Орехчето — крал на всички птици,

дето е от род велик и знатен —

молим те, стопанко, почерпи ни!

Стопанките им давали пари или храна (хляб, масло, яйца и т.н.) и с тях те си устройват вечерта голямо угощение.

До първата половина на XIX век в Южна Франция все още спазвали тези обичаи. Всяка година на първата неделя от декември младите хора от ул. Сен Жан в Каркасон излизали извън града, въоръжени с тояги, с които шибали храстите и търсели орехчета. Обявявали за крал първия, който успеел да удари една от тези птици. Връщали се в града и начело на шествието вървял кралят и носел орехчето на върлина. Вечерта на последния ден от годината кралят и всички, които били на лов за орехче, минавали по улиците на града с факли, предшествувани от барабани и флейти. Спирали пред всяка къща и един от тях пишел на вратата е тебешир vive le roi[2] и годината, която започва. На сутринта на Дванадесетия ден[3] кралят отново минавал с тържествено шествие, с корона, мантия и скиптър. Пред него носели орехчето, вързано на върха на върлина, украсена с венец от зелени листа от маслина, дъб, а понякога и имел, отраснал на дъб. Кралят изслушвал голямата литургия в енорийската черква „Сен Винсент“ и заобиколен от длъжностните лица и гвардията си, правел посещения на владиката, кмета, висшите чиновници и изтъкнати жители на града и събирал пари да покрие разноските по „кралското“ угощение, което ставало вечерта и завършвало с танци.

Приликата между обичая с „гоненето на орехчето“ и някои от вече описаните обичаи, особено шествието на гиляките с мечката и на индийците със змията, ни се струва прекалено близка, за да се съмняваме, че всички те са плод на един н същ кръг от идеи. Веднъж годишно убиват обожаваното животно и преди или непосредствено след смъртта му го водят от къща на къща, та всеки от обожателите му да получи частица от божествените свойства, които се излъчват от мъртвия или умиращ бог. Ако може да се съди по многобройните следи от тях, оцелели в народните обичаи, в праисторически времена религиозните процеси от този вид трябва да са играли голяма роля. Например на последния ден от годината, или Хогманей, както го наричали в шотландските планини, имало обичай да обличат човек в кравешка кожа и той да обикаля предрешен по този начин от къща на къща, придружен от младежи, всички въоръжени е тояги с привързана за тях по малко прясна кожа. Облеченият в кожа човек тичал по три пъти deiseal, т.е. по посока на въртенето на слънцето, така че къщата да остава отдясно, а другите го преследвали, биели е тоягите си по кожата и вдигали шум, сякаш бият барабан. Минавайки около къщата, удряли и по стените. Когато ги пуснели вътре, един от групата заставал на прага и произнасял благословия за семейството: „Нека бог благослови къщата и всичко, което е в нея — добитък, камъни и дърво! Нека винаги е пълна с много месо, завивки, дрехи и със здрави хора!“ После опърлял в огъня мъничка частица от кожата, вързана на тоягата му и с опърлената кожа натърквал носовете на всички хора и животни, принадлежащи към домакинството. Представяли си, че през следващата година това ще ги предпази от болести и други беди и най-вече от магия. Обредът бил наричан calliuini поради големия шум, който вдигали, като удряли по кожата. На Хебридските острови, включително на Сент Килда, той се изпълнявал до втората половина на XVIII век, а има признаци, че се е запазил и през XIX век.

Бележки

[1] Беди десет и по десет ще сполетят онзи, който разруши гнездото на небесната царица. — Бел. пр.

[2] Да живее кралят (фр.). — Бел. пр.

[3] Богоявление. — Бел. пр.