Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА LXVIII
Златната клонка

При това положение възгледът, че животът на Балдер бил в имела, е в пълно съзвучие с първобитния начин на мислене. Наистина сякаш има противоречие в това, че след като животът му е бил в имела, са го убили с това растение. Но когато животът на даден човек се схваща като въплътен в определен предмет, с чието съществуване е неразделно свързано неговото собствено и унищожаването на предмета води до унищожаването на самия него, престава да има значение това, дали въпросният предмет се приема или споменава като негов живот дали негова смърт, както се случва с приказките. Следователно, ако смъртта на един човек е в даден предмет, то ще е съвсем естествено той да бъде убит, ако го ударите с него. В приказките безсмъртният Кошчей бива убит с удар от яйце или камък, в който се крие животът или смъртта му; великаните-човекоядци се пръсват на парчета, когато някаква песъчинка, която без съмнение съдържа живота или смъртта им, се пренесе над техните глави; магьосникът умира щом камъкът, а който се намира животът или смъртта му, бъде поставен под неговата възглавница; предупреждават татарския герой, че той може да бъде убит от златната стрела или златната сабя, в които е укрита душата му.

Вероятно идеята, че животът на дъба е в имела, е възникнала, както вече казах, от наблюдението, че през зимата, когато листата на самото дърво са опадали, растящият на дъба имел остава зелен. Още повече може да затвърди тази идея фактът, че имелът расте не от земята, а от ствола или клоните на дъба. Първобитният човек би могъл да си помисли, че също като него духът на дъба се е опитал да помести живота си на сигурно място и за тази цел се е спрял на имела, защото бидейки в известен смисъл нито на земята, нито на небето, последният може да се смята задоволително предпазен от опасности. В една от предишните глави посочихме, че първобитният човек се стреми да запази живота на антропоморфните си божества, като ги държи в положение между небето и земята — мястото, където е най-малко вероятно да ги сполетят опасностите, които заобикалят живота на човека на земята. При това положение можем да разберем защо древната и съвременната народна медицина препоръчват имелът да не се докосва до земята и че ако я докосне, ще загуби лечебните си свойства. Това би могло да е остатък от старото суеверие, че растението, в което е съсредоточен животът на свещеното дърво, не трябва да се излага на риска да влиза в контакт със земята. Една индийска легенда предлага идея, подобна на тази, която се съдържа в мита за Балдер. Индра се заклел на демона Намучи, че ще му вземе живота, но нито през деня, нито през нощта, нито с боздуган, нито с лък, нито с длан, нито с юмрук, нито с влажно, нито със сухо. И го убил в утринния сумрак, като го напръскал с морска пяна. Морската пяна е тъкмо такова нещо, каквото дивакът би избрал за скривалище на своя живот, защото тя заема онова междинно или неопределено положение между земята и небето, или морето и небето, което той намира за сигурно. Следователно не е изненадващо, че речната, пяна е тотем на един клан в Индия.

И отново възгледът, че имелът дължи отчасти своята кинетична природа на това, че не расте от почвата, се потвърждава от едно паралелно суеверие за планинския сен или калинка. В Ютланд вярват, че калинката, прораснала на друго дърво, е „извънредно добро средство срещу вълшебство, тъй като щом ме расте на земята, вещиците нямат власт над него, а за да има най-голяма сила, трябва да се отсече на Възнесение“. Затова го слагат над вратата, да попречи на вещиците да влизат. В Швеция и Норвегия приписват магически свойства и на „лятната калинка“ (fiörgrönn), т.е. на калинка, която намерят да расте не по обикновения начин на земята, а на друго дърво, на покрив или в пукнатина на скала, поникнала от семето, разпръснато от птиците. Казва се, че който ходи навън по тъмно, трябва да дъвче мъничко „летяща калинка“; иначе е изложен на риска да го омагьосат и да не е в състояние да се мръдне от мястото си. Също както в скандинавските страни паразитната калинка има славата на противозаклинание срещу вълшебство, така в Германия е все още широко разпространено вярването, че паразитният имел закриля от магия, а както видяхме, в Швеция закачат набрания на Еньовден имел за тавана на къщата, в конюшнята или над яслата на кравите и вярват, че той лишава трола от властта му да прави зло на хора или животни.

Възгледът, че имелът е послужил не само за средството, с което са умъртвили Балдер, но е съдържал и живота му, съответствува на аналогично шотландско суеверие. Според преданието, съдбата на семейство Хей, от Еръл, имение в Пъртшър, близо до залива Тай, е свързано с имела, който растял на някакъв голям дъб. Член на това семейство отбелязал старото поверие, както следва: Родовите символи са вече почти забравени от семействата, които живеят в равнината; но от древен ръкопис, а и от преданието, известно на няколко старци в Пъртшър, става ясно, че родовият символ на Хейови бил имелът. По-рано в околностите на Еръл, недалеч от Соколовата канара, имало огромен дъб на незапомнена възраст, който бил пищно покрит с това растение; смятало се, че с дървото са свързани много заклинания и легенди и че съществуването на рода Хей зависи от съществуването на растението. Хората вярвали, че вейка имел, отсечена с нова кама в навечерието на Всех святих от член на рода, след като същият е обиколил дървото три пъти по посока на слънцето и е произнесъл някакво заклинание, било сигурна муска против всякакво вълшебство или магия и сигурна защита в битка. В люлката на новородените слагали откъснати по същия начин вейки и смятали, че това предотвратява опасността да бъдат сменени от феите със самодивски деца. И най-сетне твърдели, че когато изгние коренът на дъба, „трева ще израсте в огнището на Еръл и гарван ще се настани в гнездото на сокола“. Двете най-злощастни неща, които можел да направи човек с името Хей, били да убие бял сокол и да отсече клон от Еръловия дъб. Така и не можах да науча кога е било унищожено старото дърво. Имението е продадено на хора, които не са от този род и, разбира се, твърди се, че фаталният дъб бил отсечен малко преди това. Старото поверие е намерило място в стихове, които преданието приписва на Томас Стихоплетеца:

Докато имелът на тоз Ерълов дъб е кацнал

и сам дъбът стои непоклатим,

родът на Хей ще процъфтява,

соколът им от бурята не ще потрепне.

 

Но ако коренът на този дъб изгние

и клюмне имел на повяхналата гръд,

ще завладеят бурени огнището на Еръл

и гарванът в гнездото на сокола ще се свре.

Становището, че златната клонка е била имел, не е ново. Наистина Вергилий не я отъждествява, а само я сравнява с имел. Но това може да е просто поетично средство, с което иска да придаде мистична слава на смиреното растение. Или, и това е по-вероятно, неговото описание се е основавало на популярното суеверие, че в определени моменти имелът излъчва свръхестествено златисто сияние. Поетът разказва как двата гълъба, които водели Еней в мрачната долина, в чиито дълбини растяла Златната клонка

… на желания връх на дървото двубагрено кацат,

гдето през зеленината искри разнобагрото злато,

както в студената зима в леса зеленее разлистен

имелът, който не е от стъблото дървесно поникнал,

и със шафранни цветчета прегръща овалните стволи,

тъй на клонатия дъб отсияваше златната клонка,

също тъй нежни листата трептяха на лекия вятър.[1]

Тук Вергилий определено описва как Златната клонка расте на зелен дъб и я сравнява с имела. Почти е неизбежно заключението, че Златната клонка не е нищо друго освен имелът, видян през мъглата на поезията или популярното суеверие.

Но ние посочихме основания да вярваме, че жрецът от дъбравата край Ариция — Горският цар — олицетворявал дървото, на което растяла Златната клонка. Следователно, ако това дърво е било дъб, Горският цар трябва да е бил олицетворение на духа на дъба. При това положение е лесно да се разбере защо преди да могат да го убият, било необходимо да откъснат Златната клонка. Бидейки дух на дъба, животът или смъртта му се съдържали в имела на дъба и докато имелът оставал непокътнат, той също както Балдер не можел да умре. Затова било необходимо имелът да се отчупи, преди да бъде убит, и вероятно, както в случая с Балдер, да се хвърли по него. И за да завършим паралела, е необходимо само да предположим, че по-рано Горският цар е бил изгарян жив или мъртъв, на летния празник на огъня, който, както вече видяхме, се е празнувал всяка година в дъбравата край Ариция. Вечният огън, който горял в дъбравата, също както вечният огън в храма на Веста в Рим и под дъба в Ромове, е бил вероятно подхранван със свещената дъбова дървесина; следователно по-рано Горският цар е намирал своя край в голяма клада, запалена с дъбово дърво. В по-късни времена, както предполагаме, неговата едногодишна власт е била удължавана или съкращавана, в зависимост от случая, съгласно правилото, което му позволявало да живее дотогава, докато все още може да доказва божественото си право със силната си ръка. Но той се спасил от огъня, за да отиде под меча.

Както изглежда, в отдавнашни времена в сърцето на Италия, край чаровното Немийско езеро се е разигравала същата огнена трагедия, каквато по-късно се наложило да наблюдават италийските търговци и войници сред своите първични роднини — келтите в Галия. И стига римските орли да се бяха устремили към Норвегия, там, сред варварите арийци от Севера, те щяха да видят как тя се повтаря с незначителни отлики. Този обред е бил вероятно съществен аспект на древния арийски култ към дъба.

Остава само да се запитаме защо са нарекли имела Златна клонка? Едва ли белезникавожълтият цвят на плодовете му е достатъчно основание за името, защото Вергилий казва, че клонката била изцяло златна — както стеблото, така и листата. Названието може да е произлязло от златистожълтия цвят, който придобива клонката имел, след като се отреже и се държи няколко месеца; ярката окраска не покрива само листата, а се разпростира и върху стеблата, така че имелът придобива наистина вида на Златната клонка. Бретонските селяни окачват големи снопове имел пред къщите си и през юни клоните изпъкват с яркия златист цвят на листата си. В някои части на Бретан, особено в околностите на Морбихан, окачват клони имел над вратите на конюшните и краварниците, вероятно за да пазят коне и добитък от магия.

Но жълтият цвят на повехналия кон може само отчасти да обясни защо се е смятало, че имелът има свойството да разкрива съкровищата на земята; защото според принципа на хомеопатичната магия има естествено родство между жълтия клон и жълтото злато. Това предположение се потвърждава от аналогията с чудотворните свойства, които народът приписва на митичния жар-цвят, който според поверието цъфти в навечерието на Еньовден със сиянието на злато или огън. В Чехия например казват, че „на Ивановден (Св. Йоан Кръстител — бел. пр.) жар-цвят цъфти със златни цветове и блести като огън“. А особеното на този митичен цвят е, че който го има или се изкачи на планината с него в ръка в навечерието на Еньовден, ще открие златна жилка или ще види как подземните съкровища блестят със син пламък. В Русия казват, че успееш ли да хванеш чудотворния цвят в полунощ, в навечерието на Еньовден, е необходимо само да го подхвърлиш, и той ще падне като звезда точно на мястото, където лежи заровено съкровище. Бретонските иманяри събират в полунощ срещу Еньовден неговото семе и го държат до Връбница на следващата година; тогава разпръскват семето по земята, където смятат, че има заровено съкровище. Тиролските селяни си въобразяват, че на Еньовден могат да се видят как припламват огньовете на скритите съкровища и събраното в такъв мистичен час и при съответните предпазни мерки семето помага да се извади заровеното злато на повърхността. През нощта срещу Св. Йоан Кръстител в швейцарския кантон Фрибур стояли на пост с надеждата да спечелят съкровище, което понякога сам дяволът им носи. В Чехия казват, че онзи, който се снабди по това време със златния цвят на папратта, жар-цвят, получава ключ към всички скрити съкровища; а също, че ако девойки проснат платно под бързо повяхващия цвят, в него ще напада червено злато. В Тирол и Чехия вярват, че ако сложиш папратово семе между пари, колкото и да ги харчиш, те никога не намаляват. Понякога се предполага, че папратта цъфти на Бъдни вечер и който я обере, ще стане много богат. В Щирия твърдят, че ако събереш папратово семе на Бъдни вечер, ще си в състояние да принудиш дявола да ти донесе торба злато.

Така, на принципа, че подобните неща се привличат, хората очакват, че папратовото семе открива златото само защото, и то е златно на цвят; че това е достатъчна причина то да обогатява своя притежател с неизчерпаем приток на злато. Но в. описанията папратовото семе е освен златно, също сияещо и огнено. Следователно, като имаме пред вид, че двата големи дни за събиране на приказното семе са навечерието на Еньовден и Бъдни вечер — с други думи, по време на слънцестоенето (Коледата не е нищо друго освен старо, езическо чествуване на зимното слънцестоене), — ние сме склонни да гледаме най приликата на папратовото семе с огъня като основна, а на златистия му вид — като вторичен и производен. Изглежда, че папратовото семе е смятано за еманация на слънчевия огън в двата повратни момента по неговия път — зимното и лятното слънцестоене. Това становище се потвърждава от германската легенда, в която един ловец се снабдил е папратово семе, като стрелял по слънцето по пладне на Еньовден: паднали три капки кръв, които той уловил в бяло платно, и това било папратово семе. С други думи, то очевидно е кръвта на слънцето и следователно е пряко извлечено от него. Така може да се приеме за вероятно, че хората си обясняват златния цвят на папратовото семе с това, че е еманация на златния слънчев огън.

Но също като папратовото семе имелът се събира по Еньовден и по Коледа, с други думи, около лятното или зимното слънцестоене — и се предполага, че също като него той притежава силата да разкрива съкровищата на земята. В навечерието на Еньовден в Швеция правят иманярски пръчки от имел или от четири вида дърво, едното от които трябва да е имел. Иманярът слага пръчката на земята след залез и ако е застанал точно над съкровището, тя мърда като жива. Но ако имелът открива злато, той трябва да прави това в качеството си на Златната клонка; а ако се събира около дните на слънцестоенето, излиза, че Златната клонка, също като златното папратово семе, е еманация на слънчевия огън? На въпроса не можела се отговори просто утвърдително. Видяхме, че старите арийци използували огньовете по време на слънцестоенето, пък и другите ритуални огньове, отчасти като заклинания за слънце, т.е. е намерение да снабдят слънцето с нов огън; а след като тези огньове били стъквани обикновено с триене или разпалване на дъбово дърво, на тях може да им се е струвало, че така периодично подсилват слънцето с огъня, който съдържа свещеният дъб. С други думи, дъбът им изглеждал като първичния склад или резервоар и от него вземали От време на време огън, за да подхранват слънцето. Но щом животът на дъба е в имела, то по тази логика имелът би трябвало да съдържа семето или зародиша на огъня, който се получава от триенето на дъбовото дърво. Следователно може би ще е по-правилно слънчевият огън да се разглежда като еманация на имела, отколкото имелът като еманация на слънчевия огън. Какво чудно тогава, че той сияел със златисто великолепие и се наричал Златна клонка. Но вероятно, също както при папратовото семе, хората са смятали, че той придобива своето златисто сияние само в моментите, за които говорихме, особено по Еньовден, когато от дъба извличат огън, за да запалят слънцето… В Пълвербач, в Шропшър, хората още помнят поверието, че дъбът цъфти в навечерието на Еньовден и цветовете повяхват преди изгрев слънце. Девойката, която иска да знае брачния си късмет, трябва да простре бяло платно под дървото нощем, а на сутринта ще намери малко прах по него — единствено това остава от цветовете. Тя трябва да сложи щипка прах под възглавницата си и тогава ще й се появи на сън бъдещият й съпруг. Ако съм прав, този бързо отминаващ цвят на дъба е бил вероятно имелът в качеството си на Златна клонка. Предположението се потвърждава от факта, че в Уелс откъснатата в навечерието на Еньовден вейка имел се слага по същия начин под възглавницата, за да предизвика пророчески сънища; освен това предписанието как да се улови въображаемият цвят на дъба в бяло платно е точно начинът, който са използували друидите, за да уловят истинския имел, когато е падал от клона на дъба срязан от златния сърп. Тъй като Шропшър граничи с Уелс, поверието, че дъбът цъфти в навечерието на Еньовден, може да е уелско по произход, макар и в същност то да е частица от примитивната арийска религия. Както вече видяхме, в някои части на Италия селяните излизат сутринта на Еньовден да търсят по дъбовете „маста на св. Йоан Кръстител“, която също като имела лекува всички рани, е може би самият имел в това му възвишено качество. Следователно не е трудно да си представим как на привидно незначителния паразит е дадено названието Златната клонка, което толкова малко отговаря на обикновения вид на дръвчето. Освен това може би ще разберем защо в древността се е смятало, че имелът притежава забележителното свойство да потушава огъня и защо в Швеция все още го държат в къщите като предпазна мярка срещу пожар. Неговата огнена същност го въздига, на принципа на хомеопатичната магия, в най-добрата предпазна мярка срещу вреда, причинена от огън.

Може би тези съображения отчасти обясняват защо Вергилий кара Еней да носи прославената клонка имел със себе си, когато слиза в мрачния подземен свят. Поетът описва как пред самите порти на ада се е ширнала просторна и мрачна гора и как героят следва светлината на двата гълъба, които го подмамват, и навлиза в дълбините на вечната гора и зърва далеч пред себе си, през сенките на дърветата, как припламващата светлина на Златната клонка осветява матовите клони над нея. Ако наистина са смятали, че жълтата повехнала клонка имел в печалната есенна гора съдържа семето на огъня, какъв по-добър спътник би могъл да има самотният скиталец сред сенките на отвъдния свят — да хвърля светлина в краката му и да му служи като тояга или бастун? Въоръжен с него, той би могъл смело да застане лице с лице с ужасяващите призраци, на които ще се натъкне по време на изпълненото му с приключения пътешествие. Затова, когато Еней излиза от гората и стига до бреговете на Стикс, който се извива и тече мудно през адското блато, а мрачният Харон отказва да го преведе, е достатъчно само да измъкне Златната клонка от пазвата си, да я вдигне и веднага напереният лодкар се прекланя пред героя и покорно го приема в странната си ладия, която потъва дълбоко във водата под необикновения товар на живия човек. Както видяхме, дори в неотдавнашни времена са смятали имела за сигурна защита против вещици и тролове, а древните може спокойно да са му отдавали същото магическо свойство. А ако паразитът може, както вярват някои английски селяни, да отваря всички ключалки, защо да не послужи в ръцете на Еней като „Сезам, отвори се“, за да отключи портите на Смъртта.

Сега вече можем да предположим защо в Неми са започнали да смесват Вирбий със слънцето. Ако Вирбий е бил, както се опитах да докажа, дървесен дух, той трябва да е бил духът на дъба, върху който е растяла Златната клонка: защото преданието го представя като първия Горски цар. Вероятно в качеството си на дух на дъба той е трябвало периодично да запалва слънчевия огън и следователно лесно би могъл Да бъде смесен със самото слънце. По същия начин можем да обясним защо лицето на Балдер, един дух на дъба, е описано като „толкова красиво и така сияещо, че от него струяла светлина“ и защо толкова често са го вземали за слънцето. А изобщо бихме могли да кажем, че в първобитното общество, където огън се е произвеждал единствено чрез триене на дърво, първобитният човек трябва да го е приемал по необходимост като свойство, натрупано като сок в дърветата, от които той трябва с труд да го извади. Индианците сеналу, в Калифорния, „изповядват вярата, че някога целият свят е бил огнено кълбо, откъдето тази стихия е минала в дърветата и сега излиза винаги, когато започнат да се трият две парчета едно о друго“. По, същия начин индианците манду, също от Калифорния, твърдят, че „отначало земята е била кълбо от разтопена материя и оттам огънят се влива през корените в ствола и клоните на дърветата, откъдето те могат да го извлекат с помощта на своето свредло“. На Намолук, един от Каролинските острови, казват, че боговете са научили хората да правят огън. Лукавият господар на пламъците Олофает давал огън на птицата мви и й поръчвал да го отнесе в човката си на земята. И птицата политала от дърво на дърво и скътвала дремещата сила на огъня в тях. И оттам хората могат да го извлекат с триене. Древните химни на индийските веди описват бога на огъня Агни „като роден от дърво, като зародиш на растения или разпределен в растенията. За него се казва също, че е влязъл във всички растения или се стреми към тях. Когато го наричат зародиш на дървета или от дървета, както и от растения, това би могло да е намек за огъня, който се получава в горите от триенето на клоните на дърветата“.

Естествено първобитният човек гледа на удареното от гръм дърво като на заредено с двойна или тройна порция огън; та нали със собствените си очи е видял как могъщият блясък влиза в ствола. Когато индианците, населяващи поречието на р. Томпсън, Британска Колумбия, искали да подпалят къщите на враговете си, изстрелвали в тях стрели от ударено от гръм дърво или прикрепвали към стрелите трески от такова дърво. Селяните венди от Саксония отказват да горят в печките си дървесина от ударени от гръм дървета; казват, че те ще изгорят къщата. По същия начин тонгите от Западна Африка не използуват такова дърво за гориво, нито пък се топлят на запален огън. Напротив, когато гръм подпали някое дърво, винамванга от Северна Родезия загасват всички огньове в селото и наново измазват огнищата си, докато подчинените главатари донасят запаления от гърма огън на върховния вожд, който се моли над него. След това вождът изпраща повия огън във всички свои села и селяните награждават вестителите за този дар. Това показва, че гледат на запаления от мълнията огън с преклонение и то е разбираемо, защото те възприемат гърма и мълнията като самия слязъл на земята бог. По същия начин индианците майду в Калифорния вярват, че Великия мъж е създал света и всичките му обитатели и мълнията е всъщност самият той, който е слязъл бързо от небето и е разцепил дървото с пламтящата си ръка.

Внушава доверие теорията, че преклонението, оказано на дъба от древните европейски народи, и връзката, която установявали между дървото и техния бог-небе, произлизала от това, че в европейските гори мълнията пада много по-често на дъба, отколкото на други дървета. Тази особеност на дървото била установена от поредица наблюдения, предприето през последните години от учени, които имали друга цел, а не да докажат някаква митологична теория. Както и да се обяснява това явление, дали с по-лесното преминаване на електричеството през дъбовата, отколкото през другите видове дървесина, или с нещо друго, самият факт може спокойно да е привлякъл вниманието на нашите първични прадеди, обитаващи просторните гори, които покривали голяма част от Европа; а те естествено си обяснявали явлението простичко и религиозно, като предполагали, че големият бог-небе, пред когото се кланяли и чийто страховит глас долавяли в ехото на гръмотевицата, от всички дървета обичал най-много дъба и често с блясъка на мълнията се спускал от мрачните облаци в него и оставял следа от своето присъствие или преминаване в разцепения и почернял ствол и по попарените листа. И такива дървета бивали заобиколени с ореола на славата, като зрими обиталища на гръмотевичния бог-небе. С положителност се знае, че също като някои първобитни народи гърците и римляните отъждествявали своя велик бог на небето и дъба с блясъка на падналата на земята мълния. И те системно ограждали местата, където е паднал гръм, и ги смятали за свещени. Едва ли ще е прибързано предположението, че предтечите на келти и германци в горите на Централна Европа са почитали по същите причини ударения от гръмотевицата дъб.

Това обяснение на арийското преклонение пред дъба и на свързването на дървото с големия бог на гръмотевицата и небето бе предложено или намекнато много отдавна от Якоб Грим и през последните години получи мощна подкрепа от страна на г. У. Уорд Фаулър. То изглежда по-просто и по-допустимо от обяснението, което бях възприел преди, а именно, че нашите първични прадеди са обожавали дъба предимно заради многото облаги, които са извличали от дървото; а връзката му с небето е била вторична и се е основавала на вярата, че блясъкът на мълнията не е нищо друго освен искра, която богът-небе получава там горе от триенето на две парчета дъбово дърво — по същия начин както долу на земята неговият обожател дивак пали огън в гората. Съгласно тази теория богът на гръмотевицата и на небето произлиза от първоначалния! бог на дъба. Според теорията, която предпочитам сега обаче, богът на небето и на гръмотевицата е великото първично божество на нашите арийски прадеди и неговата връзка с дъба била просто извод, основан на честотата, с която са виждали ударен от гръмотевица дъб. Ако преди да се потопят в мрака на европейските гори, арийците, както предполагат някои, са бродили със стадата си из широките степи на Русия или Централна Азия, тогава те може би са се прекланяли пред бога на синьото или облачно небе и на бляскащата мълния и едва по-късно, в новия си дом са намислили да го свързват с ударените от гръм дъбове.

Може би новата теория има и допълнително преимущество, че хвърля светлина върху особената святост, която са приписвали на прорасналия върху дъба имел. Сам по себе си фактът, че той рядко прораства на дъба едва ли е достатъчно да обясни мащабите и жизнеността на суеверието. Може би ще открием намек за неговия действителен произход в твърдението на Плиний, че друидите обожавали растението, защото смятали, че е паднало от небето и е доказателство, че сам бог е избрал дървото, на което е прораснало. Дали не са смятали, че имелът е паднал на дъба с мълния? Предположението се потвърждава от названието „гръмотевична метла“, което дават на имела в; швейцарския кантон Аргау, защото то показва близка връзка между паразита и гръмотевицата; нещо повече, „гръмотевична метла“ е названието, което обикновено дават в Германия на всеки храстовиден прорастък върху клон, защото невежите наистина смятат, че такова паразитно образувание е плод на мълния. Ако в това предположение има нещо вярно, действителната причина друидите да обожават дъба с прораснал имел повече от всички дървета в гората, е било убеждението, че всеки такъв дъб е не само засегнат от мълния, а носи сред клоните си видима рожба на небесния огън; така че като режели имела с мистични обреди, те си осигурявали всички магични свойства на мълнията. Ако това е така, ние трябва явно да заключим, че са смятали имела за рожба на мълнията, не, както досега твърдях, на слънцето в повратната му точка. Наистина може би бихме могли да съчетаем двете привидно противостоящи гледища, като предположим, че в старата религия на арийците имелът е падал от слънцето под формата на мълния в деня на лятното слънцестоене. Но такова съчетание е изкуствено и не е доказано, поне доколкото аз зная, от никакви положителни данни. Не бих могъл да кажа дали съществува възможност двете тълкувания да се обединят въз основа на някакви митични принципи; но дори да се окажат противоречиви, непоследователността едва ли ще е попречила на нашите първични прадеди да ги прегърнат едновременно с еднакво разпалена убеденост; защото първобитният човек, както по-голямата част от човечеството, стои над оковите на педантичната логика. Опитвайки се да проследим криволичещите пътища на неговото мислене, през джунглата на дълбокото невежество и слепия страх, необходимо е винаги да помним, че сме стъпили на омагьосана почва и трябва да внимаваме и да не приемаме за конкретна реалност мъглявите очертания, които пресичат нашия път или се носят над земята и ни говорят безсмислици в мрака. Никога не бихме могли да се поставим напълно на мястото на първобитния човек, да виждаме нещата през неговите очи и да усещаме как сърцата ни туптят с чувствата, които са го разтърсвали. В нашите теории за него и неговото поведение винаги ще има доза несигурност; най-многото, към което можем да се стремим, е една допустима степен на достоверност.

За да завършим с това проучване, ще кажем, че ако Балдер наистина, както вече предположих, е олицетворявал дъба с прорасналия на него имел, смъртта му от удара на имела би могла да се обясни, съгласно новата теория, като гибел от удара на мълния. Докато имелът, в който тлеел пламъкът на мълнията, оставал между клоните, на добрия и благ бог на дъба, който бил настанил душата си за по-сигурно между небето и земята в тайнствения паразит, не можело да се случи беда, но когато това седалище на неговия живот или на неговата смърт било откъснато от клона и запратено по ствола, дървото паднало — божеството умирало, ударено от мълния.

А с присъща по един толкова неясен и несигурен въпрос неувереност бихме предположили, че онова, което се каза за Балдер от дъбовете гори на Скандинавия, би могло да се отнесе и към жреца на Диана, Горския цар от Ариция, в дъбовите гори на Италия. Той вероятно е олицетворявал в плът и кръв великия италийски бог Юпитер, благоволил да слезе от небето във вид на мълния и да се настани сред хората в имела — Гръмотевичната метла — Златната клонка — прораснала върху свещения дъб в немийските клисури. Ако е така, ние няма защо да се чудим, че жрецът е пазел с гол меч мистичната клонка, която съдържала живота на бога и неговия собствен живот. Ако съм прав, богинята, на която той служел и за която се женел, била самата Богиня на небето, същинската жена на небесния бог. Защото тя също обичала уединението на горите и самотните възвишения и като се носела в ясните нощи високо в образа на сребърната луна, гледала с удоволствие красивия си лик, отразен долу в спокойната, гладка повърхност на езерото — Огледалото на Диана.

Бележки

[1] Енеида, VI 203–209, в Публий Вергилий Марон, „Буколики, Георгики. Енеида“, Народна култура, превод Г. Батаклиев. — Бел. пр.