Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Song of myself, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2011)

Издание:

„Фантастика–1“. Сборник за научна фантастика и прогностика

Съставител: Агоп Мелконян

Рецензент: Елка Константинова

Отговорен редактор: Петко Тодоров

Редактори: Дочка Русева, Стоянка Полонова, Иван Серафимов

Художник оформление: Александър Стефанов

Художник илюстрации: Стоян Христов

Художествен редактор: Александър Стефанов

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Янка Събева

Издателство „Народна младеж“, 1985

ДП „Балкан“, 1985

История

  1. — Добавяне

Аз славя себе си, възпявам себе си.

Това, което аз получа, и вие ще го получите,

защото всеки атом, който ми принадлежи, и вам

принадлежи.

 

Аз бродя и зова душата си,

аз бродя, отпускам се нехайно и гледам стръкчето трева.

Езикът ми и всеки атом на кръвта ми са произлезли от земята и този въздух.

Роден съм от родители, родени тука от родители, родени

също тука, и родителите им родени също тука,

сега започвам, на тридесет и седем съм, напълно здрав,

и се надявам, че няма да престана до смъртта си.

 

Учения и догми нека чакат настрани,

нека отстъпят малко, нека се задоволят с това, което са —

но да не ги забравяме,

приемам и с доброто, и със злото цялата природа,

позволявам й наслуки да говори,

да говори безпрепятствено с първичната си сила…

 

Тежа са всъщност мислите на всички хора от всичките

страни и времена, не са те само мои

собствени,

ако не са и ваши, както са и мои, не са те нищо или

почти нищо,

ако не са загадки и разкриването им, те не са нищо,

ако не са тъй близки, както са далечни, не са нищо.

Това е тревата, която расте навсякъде, стига да има земя и влага,

това е въздухът изобщо, който къпе земното кълбо.

 

Безброй слова са изразходвани през вековете.

 

А мойто слово е модерно, думата „En Masse“

 

Слово на вярата, която никога не мами,

сега или оттук нататък всичко ми е все едно, приемам

абсолютно Времето.

Че само то е безпогрешно, то единствено върти се и обгръща всичко,

това тайнствено, непостижимо чудо единствено

обгръща всичко.

 

Приемам действителността, не смея да се съмнявам в нея,

цял изпълнен с материализъм.

 

Ура за положителните знания! Да живеят точните науки!

Донесете ми бръшлян и кедър, и люлякови клончета,

ето лексикографът, ето химикът, ето този, съставил

граматика на древни йероглифи,

ето мореплавателите, те са превели кораба си

през опасни и неизвестни морета,

ето геологът, ето този работи със скалпел, ето математикът.

 

Джентълмени — на вас първите почести и поклони!

Вашите дела са полезни, но те не са мой дом.

Аз само преминавам през тях към пространството на моя дом.

 

Време е да се разкрия! Нека да станем!

Това, което е известно, отхвърлям го!

Повличам хората със мен, напред към Неизвестното.

Часовникът ни сочи един миг, ала какво ни сочи вечността?

 

Дотук сме изчерпили трилиони лета и зими,

а още трилиони са пред тях, и още трилиони са пред тях.

Родените не дадоха богатства и разнообразие,

и другите, които занапред ще се родят, ще ни дадат

богатства и разнообразие.

Не сравнявам голямото с малкото.

Това, което заема времето и е на мястото си —

то е равно на всичко друго.

 

Нима враждебни или завистливи са били с тебе, братко мой?

Аз те жаля, с мен никога не са били враждебни или завистливи,

с мен всички са били добри, аз нямам от какво да се оплаквам

(какво бих правил със оплакванията?).

 

Аз съм върхът на всички извършени неща, обемам

в себе си нещата, които отсега ще бъдат.

 

Нозете ми кънтят по стълбите, все по-високо,

към върха на върховете им,

на всяко едно стъпало — снопове от векове, и между стъпалата — още векове,

изминал съм под мене всичките, но още се катеря и катеря.

 

Нагоре и нагоре, а зад мен се кланят призраците,

далече долу виждам първоначалното огромно Нищо,

зная, че съм бил и там дори,

и чакал съм, невидим, винаги присъстващ, и съм спал във летаргическа мъгла,

и дебнел съм реда си, и зловонният отровен въглерод не ми е действал.

 

Дълго съм стоял така, обгърнат — много дълго.

 

Безкрайни са били приготовленията за мен,

верни и дружелюбни ръце, които са ме подпомагали.

 

Кръговратите на световете са носили моята люлка,

те са гребали и гребали като весели лодкари,

за да ми отстъпят място, сами звездите са се отдръпвали

в своите пръстени,

изпращали са ми влиянията си, да ми осигурят поддръжка.

 

Преди да напусна майка си, поколенията са сочили моя път,

моят зародиш не е бил бездеен, нищо не е могло да го надмогне,

заради него мъглявините са се сгъстили в планета,

дългите пластове бавно са се трупали да го крепят,

огромната растителност го е снабдявала с храна,

чудовищните гущери са го пренасяли в устата си й са го полагали внимателно.

Всички сили постоянно са били използвани, за да ме сътворят и възрадват,

и аз сега стоя ей тук, със моята яка душа…

Край
Читателите на „„Песен за себе си““ са прочели и: