Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

3. Изолиране на момичета при полово съзряване

Интересно е, че двете правила, обсъждани по-горе — да не се докосва земята и да не се вижда слънцето, трябва да се спазват, поотделно или заедно, от много момичета по света при половото им съзряване. Негрите от Лоанго например отделят по време на пубертета момичетата в специални колиби й те не бива да докосват земята, с която и да е част от голото си тяло. При зулусите и сродните им племена в Южна Африка, ако първите признаци на пубертета се проявят докато момичето върви, събира дърва или работи на полето, то изтичва при реката и се крие сред тръстиките цял ден, за да не я види мъж. Покрива внимателно главата си с наметката, та слънцето да не свети върху нея и да изсуши и превърне момичето в повехнал скелет, което би се случило, ако се изложи на неговите лъчи. След като се стъмни, се връща в къщи, където за известно време стои изолирано в колибата. Правило при Ава-нконде, племе, населяващо северните брегове на езерото Няса, е след първата менструация момичето да се държи изолирано в затъмнена къща, с няколко компаньонки. Подът е покрит със сухи бананови листа, но в къщата не може да се пали огън и тя се нарича „къщата на Авасунгу“, т.е. на „момичета без сърца“.

На о. Нова Ирландия отделят момичетата в продължение на четири или пет години в малки клетки, държат ги на тъмно и не им позволяват да стъпят с крак на земята. Очевидец описва по следния начин: „Чух от един учител за някакъв странен обичай, свързан с някои от младите момичета тук, затова помолих вожда да ме заведе в къщата, където са те. Тя беше дълга около петнадесет метра, оградена с тръстики и бамбук, и на входа на тази ограда беше окачен сноп суха трева, за да покаже, че тя е строго «табу». Вътре в къщата имаше три конусообразни кафеза, високи два — два и половина метра и с обиколка три — четири метра в основата, която се намираше на около метър — метър и половина над земята и оттам започваше да се стеснява към върха. Тези кафези бяха направени от широките листа на дървото пан-анус, пришити плътно един към друг, така че вътре да не влиза светлина и въздух. От едната страна на всеки кафез има отвор, който се затваря с двойна врата, направена от преплетени ивици от листата на кокосова палма и панданус. На около метър от земята е издигнат бамбуков подиум, който служи за под на кафезите. Казаха ни, че във всеки от тях има затворена по една млада жена, която трябва да остане там поне четири или пет години и не й се разрешава да излиза извън къщата. Не можех да повярвам на онова, което чух; всичко това ми се струваше прекалено ужасно, за да е вярно. Обърнах се към вожда и му казах, че искам да видя вътрешността на клетката и да видя момичетата, за да им подаря няколко мъниста. Той ми каза, че това било «табу», забранено било друг мъж, освен роднините им, да ги види; предполагам обаче, че обещаните мъниста подействуваха като съблазън и той изпрати да доведат някаква стара дама, която се занимаваше с въпроса и която единствена имаше право да отвори клетките. Докато чакахме, чувахме момичетата, които говореха свадливо на вожда, сякаш възразяваха на нещо или изразяваха страховете си. Най-сетне дойде старицата и тя съвсем нямаше вид на много приятен тъмничар или пазач, нито пък изглеждаше доволна от искането на вожда да ни позволи да видим момичетата, защото ни изгледа по начин, който беше всичко друго освен приятелски. Но когато вождът й заповяда, тя ще не ще трябваше да отвори вратата, момичетата надникнаха да ни видят, а след като разбраха за мънистата, протегнаха ръце да ги получат. Аз обаче съзнателно бях застанал на известно разстояние от тях, тъй като исках да ги накарам да излязат съвсем, за да мога да видя вътрешността на кафезите. Това мое желание създаде нова трудност, тъй като на тези момичета не било разрешено да стъпват на земята през цялото време, докато са затворени там. Но те искаха да получат мънистата, затова старата дама трябваше да излезе отвън и да събере много парчета дърво и бамбук, които нареди на земята, а после отиде при едното от тях, помогна му да слезе и го държа за ръка, докато стъпваше от едно парче дърво на друго, за да дойде достатъчно близо и да получи поднесените й от мен мъниста. После отидох да видя вътрешността на кафеза, от който бе излязло, но едва успях да надникна, защото оттам лъхаше горещина и задух. Беше чисто и се виждаха само няколко съда от бамбук, в които държаха вода. Вътре имаше място, колкото момичето да седи или да легне свито върху бамбуковия подиум, а при затворени врати навярно беше почти или напълно тъмно. На момичетата не се разрешава да излизат навън освен веднъж дневно да се изкъпят в плитък съд с вода, сложен близо до всеки кафез. Казват, че много се потели. Поставят ги в тези задушни тъмници още съвсем малки, оставят ги там, докато не станат млади жени и тогава ги извеждат и устройват на всяка голямо сватбено угощение. Едната беше на около четиринадесет или петнадесет години и вождът ни каза, че е прекарала там пет години, но предстои скоро да я изведат. Другите две бяха на осем и десет години и трябвало да останат по още няколко години.“

В Кабади, област в Британска Нова Гвинея, когато „дъщерите на вождовете станат на около дванадесет или тринадесет години, ги затварят за две или три години и изобщо не им разрешават, по какъвто и да било повод, да излизат от къщата и тя е така затворена, че слънцето да не свети върху им“. У ябим и букауа, две съседни и сродни племена на брега на Северна Нова Гвинея, пубертетните момичета биват изолирани в продължение на пет-шест седмици в една вътрешна част на къщата, но не могат да седят на пода, да не би тяхната нечистота да му се предаде, затова слагат пън, на който стоят. Освен това не могат да докосват земята с крака и ако им се наложи да напуснат за кратко време къщата ги завиват в рогозки и те пристъпват на разполовени черупки от кокосов орех, завързани на краката като сандали с помощта на пълзящи растения. У даномите от Борнео затварят момичетата от осем или десетгодишна възраст в малка стая или килия на къщата и те остават дълго време без каквато и да е връзка със света. Килията, също като самата къща, е издигната на колове и се осветява от малък прозорец, който гледа към самотно място, така че момичето се намира в почти пълна тъмнина. То не може да напуска стаята под какъвто и да е претекст, дори и при най-голяма нужда. През цялото време, докато е затворено, никой от неговото семейство не може да го вижда, а само една робиня, която е определена да се грижи за него. По време на усамотения си затвор, който често продължава седем години, момичето се занимава с плетене на рогозки или с друго ръкоделие. Развитието на тялото му е задържано от дългата липса на движение и когато, станало вече жена, го извеждат навън, тенът му е блед, восъчен. Сега му показват слънцето, земята, водата, дърветата и цветята, сякаш е новородено. Устройва се голямо угощение, умъртвяват роб и намазват момичето с неговата кръв. Преди затваряли пубертетните момичета от о. Серам сами в колиба, която държали тъмна. На Яп, един от Каролинските острови, ако момичето бъде застигнато от първата си менструация на обществено място, то не бива да сяда на земята, а да помоли за черупка от кокосов орех и да го сложи под себе си. Затварят го за няколко дни в малка отдалечена от къщата на родителите колиба, а после трябва да спи сто дни в една от специалните къщи, определени за жени с менструация.

На о. Мабуйаг, в Торесовия проток, когато момичето даде признаци на полово съзряване, правят в тъмен ъгъл на къщата кръг от храсти. Украсено с раменни превръзки, гривни на ръцете и краката, с накити от черупки по ушите, по гърдите и гърба, то стои клекнало сред храстите, които са натрупани толкова високо, че се вижда само главата му. Така, в усамотение, трябва да прекара три месеца. През това време слънцето не може да го осветява, но нощно време му се разрешава да се измъкне от колибата и тогава сменят храстите, които го ограждат. То не може да се храни само и да пипа храна, затова го хранят една или две жени, лели по майчина линия, които са специално определени да се грижат за него. Една от тези жени му готви храна на специален огън в гората. На момичето се забранява да яде месо или яйца от костенурка през разплодния сезон на костенурката, но може да се храни с всякаква растителна храна. Докато трае неговата изолация, в къщата не може да влиза мъж, дори и баща му, защото ако бащата го види през това време, той положително ще има лош късмет в риболова си и най-вероятно кануто му ще се разбие, когато излезе с него. В края на трите месеца лелите го отнасят до поток и то виси на раменете им така, че краката му да не докосват земята, а жените от племето се нареждат около него в кръг и го изпровождат до брега. Когато стигнат там, свалят украшенията му, и носачките влизат, олюлявайки се под товара в потока, където го потапят и всички жени заедно започват да плискат вода върху него и неговите носачки. Когато излязат от водата, едната от двете, които се грижат за него, прави купчина от трева, на която то кляка. Другата изтичва до рифа, хваща малко раче, откъсва щипките му и бързо се връща при потока. Там вече е запален огън и на него изпичат щипките. Жените нахранват момичето с изпечените щипки. След това наново го накичват и цялата група се отправя в редица към селото, а то върви в средата между двете стари лели, които го държат за китките. Там го посрещат съпрузите на лелите и го отвеждат в къщата на единия, където всички сядат да ядат и на момичето се разрешава отново да се храни по обикновения начин. Следва танц, в който то заема видно място между съпрузите на двете лели, които са се грижили за него, докато е било в изолация.

Пубертетните момичета от племето ярайкана от полуострова Йорк, в северната част на Куинсленд, живеели сами месец или шест седмици; мъж не можел, но на жените било позволено да ги виждат. Те лежали по гръб на пода в направените за тях колиби или навеси. Не бивало да виждат слънцето и трябвало да държат очите си затворени, докато то не залезе, защото се смятало, че иначе носовете им ще се разболеят. По време на изолацията си не можели да ядат нищо, което живее в солена вода, ако не, ще ги убие змия. За тях се грижели стари жени и ги снабдявали с корени, ямс и вода. Някои австралийски племена са свикнали да заравят по такова време момичетата си на различна дълбочина в земята, може би да ги скрият от светлината на слънцето.

При първата си менструация индианското момиче от Калифорния „се смяташе обладано от особена свръхестествена сила и това не винаги се приемаше за напълно заразно или злосторно. Но често надделяваше предположението за силата на злото, присъщо на неговото състояние. То оставаше изолирано от семейството и общността си, нещо повече, правеше се опит да го изолират от околния свят. Една от най-строго наложените му забрани беше да не се оглежда около себе си. Държеше главата си наведена и му се забраняваше да вижда света и слънцето. В някои племена го покриваха с наметка. Повечето от свързаните с това обичаи напомнят за онези по северния тихоокеански бряг, като например забраната момичето да докосва или да си чеше главата с ръка — за целта му дават специално приспособление. Понякога може да яде само когато го хранят, а в други случаи гладува.“

У индианците чинуки, които населяват брега на щата Вашингтон, съществува обичай, когато дъщерята на вожда навлезе в пубертета да я скриват за пет дни от погледа на хората; тя не бива да гледа към тях, нито към небето; нито пък може да бере горски плодове. Смятало се, че ако погледне небето, времето ще се развали; ако бере горски плодове — ще вали; а ако окачи пешкира си от кора на смърч, дървото веднага ще повехне. Девойката излизала от къщата през отделна врата и се къпела в отдалечен от селото поток. Гладувала няколко дни и много време не бивало да яде прясна храна.

Когато достигне пубертета, индианците ахт или нутка от о. Ванкувър слагат момичето в нещо като галерия в къщата и там го заобикалят плътно с рогозки, така че да не вижда слънцето и огъня. Дават му вода, но не и храна. Колкото по-дълго остане така в изолация, толкова по-голяма е честта за родителите на момичето; но то е опозорено за цял живот, ако се разбере, че през време на изпитанието си е видяло огън или слънце. На завесите, зад които е скрито, е нарисувана митичната гръмотевична птица. По време на изолацията си то не бива да мърда или да лежи, а трябва да е приклекнало. Не може да докосва косата си с ръце, но му се разрешава да си чеше главата с гребен или с приготвено за целта парче кост. Забранено му е също да чеше тялото си, тъй като вярват, че всяко чесане ще остави белег. След като достигне зрелост, не може в продължение на осем месеца да яде прясна храна, особено сьомга; освен това трябва да яде само и да използува своя собствена чаша и чиния.

В Британска Колумбия пубертетните момичета от племето цецаут носят големи кожени шапки, които падат пред лицето и го пазят от слънцето. Смята се, че ако покажат лицето си на слънцето или на небето — ще завали. Шапката пази и от огъня, който не бива да усещат на кожата си; освен това носят ръкавици, за да си покрият ръцете. В устата си имат зъб от животно, за да не станат кухи техните зъби. Цяла година не бива да виждат кръв, освен ако лицето им е почернено, защото в противен случай ще ослепеят. Две години носят шапката и живеят сами в колиби, макар че им се разрешава да виждат други хора. В края на втората година мъж сваля шапката от главата и я хвърля. Когато момиче от племето бил-кула или бела-кула от Британска Колумбия достигне пубертета, то трябва да стои в пристройка, която му служи за спалня и там има отделно огнище. Не му се разрешава да влиза в главната част от къщата и не може да седи до семейното огнище. В продължение на четири дни то трябва да стои неподвижно в седнало положение. През деня пости, но рано сутрин му се разрешава да поеме по мъничко храна и вода. След четирите дни усамотение може да напусне стаята си, но само през отделен прорязан в пода отвор, защото къщата е издигната на колове. То все още няма право да влиза в главното помещение. Когато излиза от къщата, носи голяма шапка, която прикрива лицето му от слънчевите лъчи. Смята се, че ако слънцето освети лицето му, очите му ще пострадат. Има право да бере горски плодове, но не и да се приближава до реката или морето в продължение на цяла година. Ако хапне прясна сьомга, ще си загуби ума или устата му ще се превърне в дълга човка.

Индианците тлингит (тлинкит) или колош в Аляска имали обичай, когато момичето прояви признаци, че става жена, да го оставят в малка колиба или клетка, напълно затворена отвсякъде, с изключение на една малка дупка за проветряване. То трябвало да прекара в това гнусно обиталище без огън, движение или контакт с хора цяла година. Само майка му и една робиня можели да му доставят храна. Оставяли му я на малкото прозорче: трябвало да пие през кост от крилото на белоглав орел. По-късно намалили времето на неговото усамотение на шест или три месеца, дори и по-малко. Трябвало да носи нещо като шапка с дълга периферия, та погледът му да не омърси небето; защото не било достойно слънцето да го осветява и се смятало, че погледът му може да провали късмета на ловеца, рибаря или комарджията, да вкаменява и да свърши куп други бели. В края на изолацията изгаряли старите му дрехи, ушивали му нови и давали угощение, на което правели под долната устна разрез, успореден на устата, и в него вкарвали парче дърво или черупка, за да стои отворен. При навлизането на момичето в пубертета конягите, ескимоска народност от Аляска, го затваряли в малка колиба, в която то трябвало да остане „на ръце и колене“ в продължение на шест месеца; после поразширявали малко колибата, за да може да си изправи гърба, но в това положение трябвало да остане още шест месеца. През цялото време го смятали за нечисто същество, с което никой не можел да поддържа връзка.

Когато някое момиче започнело да проявява първите признаци на полово съзряване, гуараните от Южна Бразилия, на границата с Парагвай, го зашивали в хамака му, като оставяли в него само малък отвор, през който да диша. Така завито и омотано като труп го държали два или три дни, или колкото продължавали симптомите и през цялото време трябвало да спазва най-строг пост. След това го поверявали на матрона, която му подстригвала косата и му внушавала да се въздържа най-стриктно да яде каквото и да е месо, докато косата му не порасне достатъчно дълга, за да скрие ушите му. При подобни обстоятелства чиригуаните от Югоизточна Боливия вдигали момичето в хамака под покрива, където то оставало един месец; на втория месец свалят хамака на половината височина; а на третия стари жени, въоръжени с пръчки, влизали в колибата и удряли с тях по всичко, което видят, твърдейки, че търсят змията, наранила момичето.

У племето матако или матащеи, индианци от Гран Чако, пубертетното момиче трябва да остане известно време в изолация. То лежало покрито с клони или други неща в ъгъла на къщата, не виждало никого, не говорело с никого и през това време не можело да яде месо и риба. Междувременно мъж биел тъпан пред къщата. Когато някое момиче от юракарите, индианско племе от Източна Боливия, долови първите признаци на пубертета, баща му построява близо до къщата малка колибка от палмови листа. Той затваря дъщеря си в тази колибка, за да не вижда светлина, и тя остава там на строг четиридневен пост.

Когато момиче от племето макуси, в Британска Гвиана, прояви първите признаци за настъпването на полова зрелост, го закачат на хамак на най-високото място на колибата. Отначало няма право да напуска хамака денем, но нощно време трябвало да слиза, да пали огън и да прекарва нощта край него, иначе ще му се появят язви по врата, гушата и други части на тялото. Докато симптомите са съвсем явни, то трябва да пази строг пост. Когато понамалеят може да слезе и да се настани в малко отделение, приготвено за него в най-тъмния ъгъл на колибата. Сутрин може да си сготви храна, но това трябва да стане на отделен огън и в отделен съд. След около десет дни идва заклинателят и премахва магията, като мърмори заклинания и духа по него и по по-ценните неща, които е докосвало. Чупят съдовете за храна и вода и заравят парчетата в земята. След първата си баня момичето трябва да се остави майка му да го набие с тънки пръчки, без да издаде звук. В края на втория цикъл отново го набиват и с това се свършва. Сега то е вече „чисто“ и може отново да се присъедини към хората. Други индианци от Гвиана държат момичето в хамак на върха на колибата цял месец и му пускат някакви едри мравки, чието ухапване е много болезнено. Понякога освен мъчението с мравките, страдалката трябва да пости ден и нощ, окачена нависоко в своя хамак и когато слезе долу е превърната в скелет.

Когато индуското момиче достигне зрелост, четири дни го държат в тъмна стая и му забраняват да вижда слънцето. Диетата му се свежда до сварен ориз, мляко, захар, извара и тамаринд без сол. На петия ден сутринта отива в съседна щерна, придружена от пет жени, чиито мъже са живи. Всички се намазват със сок от куркума, къпят се и се връщат в къщи, накрая хвърлят рогозката и другите неща, които са били в стаята. Рархи брахманите от Бенгалия задължават пубертетното момиче да живее само и не му разрешават да вижда лицето на мъж. Три дни то остава затворено в тъмна стая и трябва да се подложи на някакви покаяния. Забранено му е да яде риба, месо и сладкиши; трябва да живее на ориз и топено масло. При тияните от Малабар момичето се смята омърсено четири дни след започването на първата му менструация. През този период то трябва да стои от северната страна на къщата, където спи на постелка от определен вид трева в стая, накичена с гирлянди от млади листа на кокосова палма. Едно момиче му прави компания и спи с него, но не му е разрешено да докосва друг човек, дърво или растение. Освен това не бива да вижда слънцето и горко му, ако зърне крава или котка! Диетата му трябва да е строго вегетарианска, без сол, тамаринд или люти чушлета. За да се брани от зли духове е въоръжено с нож, който слага на постелката или носи със себе си.

В Камбоджа слагат пубертетното момиче на легло под завеса за комари и то трябва да прекара там сто дни. Обикновено обаче се смята, че четири, пет, десет или двадесет дни стигат, а дори и това е достатъчно мъчително, като се има пред вид горещият климат и затворените мрежи на завесата. Според друго описание, за камбоджанската девойка, започваща пубертета, казвали, че „влиза в сянката“. По време на нейната изолация, която според положението и ранга на семейството може да трае от няколко дни до няколко години, тя трябва да спазва редица правила, като например — да не бъде видяна от непознат мъж, нито да яде месо или риба и т.н. Тя не ходи никъде, дори в пагодата. Но това състояние на изолация се прекратява по време на затъмнение; тогава тя излиза и се моли на чудовището, което е причинило затъмнението, като е захапало небесните тела. Това разрешение да наруши своята изолация, подсказана колко буквално се тълкува предписанието момичетата, които стават жени, да не гледат слънцето.

Би трябвало да се очаква, че едно така широко разпространено суеверие ще остави следи в легенди и народни приказки. И това е точно така. Старата гръцка легенда за Даная, която била затворена от баща си в подземие или бронзова кула, но заченала от Зевс, който стигнал до нея, приел образа на златен дъжд, принадлежи вероятно към тази категория приказки. Тя намира съответствие в легендата, която разказват за своя произход киргизите от Сибир[1]. Някакъв хан имал красива дъщеря, която държал в тъмна желязна къща, та никой мъж да не я види. За нея се грижела една старица и когато момичето станало девойка, запитало старицата: „Къде ходиш толкова често?“ „Дете мое — отговорила старата жена, — има един светъл свят, на тоя светъл свят живеят баща ти и майка ти, всякакви хора живеят там. Там отивам.“ Момичето казало: „Майчице добра, на никого няма да кажа, покажи ми светлия свят.“ И старицата извела момичето от желязната къща. Но когато видяло светлия свят, момичето се олюляло и паднало, окото божие го зърнало и то забременяло. Разгневеният му баща го сложил в златен ковчег и го пуснал да плава (в страната на приказките златото може да се носи по водата) по широкото море. Златният дъжд в гръцката легенда и окото божие в киргизката вероятно означават слънчевата светлина и слънцето. Идеята, че жените могат да заченат от слънцето, не е нещо необичайно в легендите и следи от нея са останали дори в сватбените обичаи.

Бележки

[1] Всъщност става дума за казахите. — Бел. пр.