Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

6. Табу върху косата

Очевидно след като главата се смята толкова свята, та не бива да се докосва, защото оскърблението ще е тежко, подстригването й ще е било деликатна и трудна операция. Трудностите и опасностите, с които примитивното мислене свързва този момент, са от два вида. Първо има опасност да се разбута и нарани духът на главата и той да си отмъсти на онзи, който го безпокои. Втората съществена трудност е какво да се прави с отрязаните кичури. Защото дивакът е убеден, че индуктивната връзка между него и всяка част от тялото му продължава да съществува и след като се наруши физическата връзка и че той ще пострада от всяко зло, направено на отрязаната част от тялото му — отрязаните коси или изрезките от ноктите му. Ето защо той се пази да не остави такива части от тялото си на места, където те са изложени на случайно увреждане или могат да попаднат в ръцете на злосторници, които да му сторят чрез тях магия и да му навредят и дори да причинят смъртта му. Тези опасности важат за всички, но свещените особи имат основания да се боят повече от обикновените хора и поради това вземат още по-строги предпазни мерки. Най-простият начин да се избегне заплахата е косата изобщо да не се подстригва и това е възприето в случаите, когато рискът е необикновено голям. На франкските царе не било разрешено да подстригват косите си; още от детинството си те трябвало да ги оставят да растат. Да се острижат ниско дългите къдри, които падали на раменете им било равносилно на лишаване от правото им на престола. Когато злите братя Клотер и Шилдеберт пожелали кралството на починалия си брат Клодомир, те подмамили и заловили малките си племенници, двамата сина на Клодомир, после изпратили в Париж при баба им, кралица Клотилде, пратеник, който носел ножици и гол меч. Пратеникът показал ножиците и меча на Клотилде и й предложил да избере да острижат децата и те да живеят, или да останат неподстригани и да умрат. Гордата кралица отговорила, че ако нейните внуци ни се възкачат на трона, тя предпочита да ги види мъртви, отколкото остригани. И безскрупулният им чичо Клотер сам ги убил. Царят на Понапе, един от Каролинските острови, трябва да носи дълга коса; същото се отнася и до. неговите благородници. При хо, негърско племе от Западна Африка, „има жреци, по чиято глава цял живот не минава бръснач. Богът, вселил се в човека, забранява под страх от смъртно наказание да се реже косата. Ако в крайна сметка косата е прекалено дълга, собственикът трябва да се помоли на своя бог да му разреши да подстриже поне краищата й. Смята се, че косата е мястото, където се е настанил богът, така че, ако се остриже, той ще се лиши от своето обиталище у жреца.“ Членовете на един клан масаи, които владеят изкуството да управляват валежите, не могат да си оскубят брадата, защото оскубят ли я, загубват и властта си над дъжда. Водени от тези съображения, главният вожд и магьосниците на масаите спазват същото правило. Те са убедени, че свръхестествените им способности ще ги изоставят, ако изскубят брадите си.

Понякога и хората, които са се клели да отмъстят, си оставят косата неостригана, докато не изпълнят обета си. За жителите на Маркизките острови например съобщават, че „понякога си обръсват напълно главите, като оставят само един кичур на върха и го носят свободен или вързан на възел. Но такава прическа си правят единствено когато са дали тържествена клетва, например да отмъстят за смъртта на близък роднина и т.н. В случая кичурът не се реже, докато не се изпълни обетът.“ Подобен обичай имали и древните германци; младите воини на чатите не подстригвали косите си или брадите, докато не убият враг. Когато остригват някое дете, за да премахнат паразитите, тораджите му оставят няколко кичура на темето, като подслон за една от душите му. Иначе тя няма да има къде да се настани и детето ще се разболее. Каробатаките се боят да не подплашат душата на детето, затова, когато му стрижат косите, оставят по едно неостригано място, където душата да се оттегли пред настъплението на ножиците. Обикновено този кичур остава до края на живота му или поне до пълнолетието му.