Джеймс Фрейзър
Златната клонка (111)

6. Житният дух в образа на козел

Освен това житният дух се появява и в образа на козел. Когато житото се превива от вятъра, в някои части на Прусия можете да чуете: „Козите се гонят“, „Вятърът гони козите из житото“, „Там пасат козите“ и живеят в очакването на добра реколта. Освен това казват „Овесеният козел се крие в овесената нива“ или „Ръженият козел се крие в ръжената низа“. Плашат децата да не ходят да берат метличина из нивите или да не късат бобени шушулки, защото Ръженият, Ечемиченият или Бобеният козел седи или лежи или изобщо се крие там и ще ги отнесе или ще ги убие. Когато някой от жътварите се чувствува неразположен или изостава, се провикват: „Бутнал го е Жътвеният козел“. В околностите на Браунсберг (Източна Прусия) всички жътвари се надпреварват при връзването на ечемика да не ги „бутне Житният козел“. В Оефотен (Норвегия) всеки има определена ивица. Когато жътварят, който жъне вътрешна ивица, не е свършил заедно със съседите си, казват: „Остана на острова“. Ако изоставащият е мъж, издават звуците, с които се вика козел, а ако е жена — звуците, с които викат коза. В околностите на Щраубинг (Долна Бавария) за човека, който ожъне последното жито, говорят: „Падна му се Житния (или пък Пшеничения, Овесения) козел“ — съобразно конкретната земеделска култура. Освен това на последната купчина жито слагат два рога и я наричат „Рогатият козел“. В Кройцбург (Източна Прусия) подвикват на жената, която връзва последния сноп: „В снопа се крие козелът“. Когато жънат последната овесена нива от някое стопанство, жътварите в Баблинген (Швабия) издялват дървен козел. В ноздрите и устата му слагат овесени класове и го украсяват с венци от цветя. Слагат го на нивата и го наричат Овесения козел. Щом наближи краят на жътвата всеки бърза да свърши работата си пръв, защото който остане последен, получава Овесения козел. Освен това последният сноп се нарича козела. Така в долината на Визент (Бавария) последният, вързан на нивата сноп, се нарича козела и съществува поговорката: „Нишата трябва да роди козел.“ В Шпахбрюкен (Хесен) последната ръкойка ожънато жито наричат козела, а който го ожъне, е обект на много шеги. Понякога правят последния сноп във формата на козел и за него казват: „Вътре се крие козелът“. И отново на човека, ожънал или вързал последния сноп, дават названието козела. В някои части на Мекленбург наричат жената, която върже последния сноп, „Жътвена коза“ Край Йолцен (в околностите на Хановер) жътвеният празник започва с „Довеждане на Жътвената коза“ — омотават в слама жената, която е вързала последния сноп, коронясват я с жътвения венец и я докарват на ръчна количка в селото, където правят хоро. А в околностите на Лунебург накнчват онази, която е вързала последния сноп, с корона от житни класове и я наричат Житната коза. В Мюнцесхайм (Баден) жътварят, който ожъне последното жито или овес, наричат Житен или Овесен козел. В кантона Сент Гал (Швейцария) наричат Житния или Ръжения козел онзи, който ожъне последната ръкойка на нивата или вкара последната каруца в хамбара; окачват му звънец около врата, заливат го с алкохол и триумфално го развеждат. На места в Щирия човекът, ожънал последното жито, се нарича Житен, Ръжен или някакъв подобен вид козел. По правило веднъж получил названието Житен козел, човекът го носи до следващата жътва.

Според един възглед житният дух, заловен в образа на козел или някакво друго животно, остава да живее в стопанството или хамбара през зимата. Следователно всяко стопанство има свое въплъщение на житния дух. Но според друг възглед житният дух е гений или божество не на житото на едно стопанство само, а на всичкото жито. Затова когато бъдат ожънати всички житни култури в стопанството, той бяга в друго, където все още не са свършили. Тази идея изпъква в жътвения обичай, който по-рано се спазваше в Скай. Приключилият с жътвата стопанин изпраща мъж или жена с един сноп при съседа, който все още жъне; когато свърши, последният на свой ред изпраща снопа на друг съсед, който още работи, и така снопът обикаля стопанствата, докато не бъдат ожънати всички житни култури. Той се нарича goabbir bhacagh, т.е. Сакатият козел. По всичко личи, че обичаят не е преустановен и сега, защото от Скай съобщиха за него преди не много години. Вероятно житният дух е бил осакатен докато са жънали житото. Понякога старата жена, която донася последния сноп, трябва да куца с единия си крак.

Случва се обаче да смятат, че житният дух в образа на козел е умъртвен на нивата от сърпа или косата. Така, в околностите на Бернкастел, на р. Мозел, жътварите определят с жребий реда, по който ще се движат. Първият се нарича предницата, а последният — опашката. Ако някой изпревари „предницата“, минава напред, като прави отклонение, така че по-бавният жътвар да остане на отделна ивица. Ивицата нарича козела, а на човека, на когото по този начин са „срязали козата“, му се присмиват и подиграват до края на деня. Когато „опашката“ жъне последните стебла, казват, че „отсича врата на козела“. Преди да свърши жътвата, в околностите на Гренобъл украсяват жив козел с цветя и панделки и го пускат да тича из нивата. Жътварите го гонят и се опитват да го хванат. Когато го уловят, жената на стопанина го държи здраво, докато той му отреже главата. От месото на козела приготвят празничната вечеря. Парче от него осоляват и пазят до следващата жътва, когато колят друг козел. Тогава всички жътвари ядат от това месо. На същия ден от кожата на козела се прави наметка и стопанинът, който работи наред с хората си, трябва да я носи винаги, когато вали или настъпи лошо време. Но ако някой от жътварите получи болки в гърба, стопанинът му дава да носи козята кожа. Изглежда идеята е, че болките в гърба, причинени от житния дух, се лекуват пак от него. Вече видяхме как на други места, когато някой от жътварите се нарани, карат котката, представителя на житния дух, да ближе раната. Естонските жътвари на о. Мон смятат, че онзи, който ожъне първите стебла жито, ще получи болки в гърба, тъй като житният дух особено се гневи на първата нанесена му рана. И за да избягнат това неудобство, жътварите саксонци в Трансилвания връзват около кръста си първата ожъната ръкойка. И тук използуват житния дух за лечение или профилактика, но в първоначалната му растителна форма, а не в образа на козел или котка.

Освен това понякога се смята, че житният дух се крие в ожънатото жито в плевнята, докато го прогони млатилото. В Баден например последният овършан сноп се нарича Житен. Лимецов или Овесен козел — в зависимост от културата. В близост до Марктл (Горна Бавария) наричат снопите Сламени козли или просто козли. Слагат ги на голям куп на откритата нива и ги вършеят мъже, застанали в две редици една срещу друга и докато въртят млатилата си, те пеят песен, в която разказват как виждат Сламения козел сред житните стебла. Последният козел, т.е. последният сноп, е украсен с венец от виолетки и други цветя и нанизани на връв хлебчета. Слагат го точно в средата на купчината. Някои от вършачите се втурват да го разтурят, а други се нахвърлят с млатилата си така безразборно, че се случва да се чупят и глави. В Оберинтал (Тирол) последният вършач получава името Козела. Същото е в Хазелберг (Западна Чехия) — където понякога викат на човека, нанесъл последния удар при вършитбата на овеса — Овесения козел. В Тетпанг (Вюртемберг) вършачът, който нанесе последния удар на последната купчина жито преди да го обърнат, получава името Козела и казват, че е „прогонил козела“. Онзи пък, който нанесе последния удар след като обърнат купчината, наричат Козата. В този обичай се намеква, че житото се обитава от двойка житни духове, мъжки и женски.

Житният дух, заловен при вършитбата в образа на козел, се предава на съсед, който не е приключил с нея. Веднага след като свърши вършитбата, младите хора във Франш Конт правят от слама фигура на козел в двора на съсед, който все още има да вършее. В замяна той трябва да им даде вино или пари. В Елванген (Вюртемберг) от последния сноп правят чучело на козел. Краката му са направени от четири, а рогата — от две пръчки. Човекът, който нанесе последния удар с млатилото, трябва да отнесе козела в плевнята на съсед, който все още вършее, и да го хвърли на пода. Ако при това успеят да го хванат, връзват Козела на гърба му. Подобен обичай се спазва и в Индерсдорф (Горна Бавария). Там човекът, който хвърля сламения козел в плевнята на съседа, наподобява блеенето на това животно. Хванат ли го, чернят лицето му и връзват козела на гърба му. Когато някой стопанин от Саверн (Елзас) изостане с вършитбата със седмица или повече от съседите, слагат пред неговата врата препариран козел или лисица.

В някои случаи се приема, че житният дух в образа на козел е умъртвен при вършитбата. В района Краунщапн (Горна Бавария) смятат, че Овесеният козел се крие в последния сноп. Той е представен от изправено старо гребло със стара тенджера за глава. След това казват на децата да убият Овесения козел.