Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

3. Човешки жертви за посевите

Когато засаждали нивите си, индианците от Гуаякил, Еквадор, принасяли в жертва човешка кръв и човешки сърца. Някога, по жътва, жителите на Канар (сега Кеника), Еквадор, принасяли ежегодно по сто деца в жертва. Царете на Кото, перуанските инка, а дълго време след това и испанците не били в състояние да сложат край на кървавия ритуал. На един мексикански жътвен празник, когато предлагали на слънцето плодовете на сезона, слагали престъпник между две огромни, закрепени една срещу друга канари, а после ги пускали да паднат и да го смажат. Заравяли останките му, а след това следвала гощавка и танци. Жертвоприношението било известно като „срещата на канарите“. Вече видяхме как мексиканците принасяли човешки същества в жертва при различни етапи на развитие на царевицата, като възрастта на жертвите съответствувала на възрастта на растението. При засяването в жертва принасяли новородени бебета, по-големи деца, когато растението пониква, и т.н., докато узрее съвсем и тогава принасяли в жертва старци. Несъмнено съответствието между възрастта на жертвите и състоянието на растението трябвало да подсили ефекта на жертвоприношението.

Всяка пролет, когато засаждали нивите си, поуните принасяли в жертва човек. Според поверието тези жертви изисквала от тях Зорницата, или някаква птица, изпратена им като посланик от нея.

Птицата била препарирана и запазена като могъщ талисман. Поуните били убедени, че ако пропуснат да направят такова жертвоприношение, ще последва пълен провал на реколтата на царевица, боб и тикви. Жертвата била пленник и полът не бил от значение. Обличали го в най-пищни и скъпи одежди, угоявали го с най-хубавата храна и се пазели да не разбере какво го очаква. Когато бил достатъчно угоен, го връзвали на кръст пред тълпата, играели наоколо тържествен танц, сетне му разцепвали главата с томахавка и изстрелвали в него стрели. Според един търговец след това индианците режели парчета месо и мажели с тях мотиките си, но друг присъствувал на церемонията търговец твърди, че това не било вярно. Веднага след жертвоприношението хората се залавяли да засаждат нивите си. Запазено е конкретно описание на жертвоприношението на едно сиуско момиче, извършено от поуните през април 1837 или 1838 г. Момичето било четиринадесет-петнадесетгодишно и се отнасяли с него добре шест месеца. Два дни преди жертвоприношението го развеждали от вигвам на вигвам и го придружавал целият съвет от вождове и бойци. На всяко място му връчвали къса пръчка и малко боя, които то подавало на боеца до себе си. Така влизало от вигвам във вигвам и навсякъде получавало все съшия подарък. На 22 април извели момичето да го принесат в жертва. Придружавали го бойците и всеки от тях носел по две пръчки, връчени му от него. Тялото му било боядисано наполовина червено, наполозина черно, прикрепили жертвата на нещо като бесило и известно време я пекли на бавен огън преди да я убият със стрели. След това главният участник в жертвоприношението изтръгнал сърцето й и жадно го заръфал. Докато тялото било все още топло, изрязали месото от костите на малки парченца, сложили ги в мънички кошнички и ги отнесли на съседната царевична нива. Там върховният вожд взел парче месо от една кошничка и изцедил от него капчица кръв върху новозасетите царевични зърна. Примерът му бил последван от останалите, докато всички семена били напръскани с кръв, а после ги покрили с почва. Според друго описание смилали тялото на жертвата на кайма и я натривали или пръскали не само по царевицата, но и по картофите, боба и другите семена, за да ги наторят. Разчитали, че това жертвоприношение ще им донесе богата реколта.

Някаква западноафриканска царица принасяла всеки март в жертва по един мъж и една жена. Умъртвявали ги с лопати и мотики, а телата им заравяли сред новоизораната нива. В Лагос[1] (Гвинея) имало обичай всяка година скоро след пролетното равноденствие да набучат на кол младо момиче, за да им донесе добра реколта. Принасяли в жертва още овце и кози и ги окачвали наред с ямс, царевични кочани и банани на колове до него. Жертвите били отглеждани в сараите на царя и съзнанието им било така повлияно от служителите на фетиша, че те посрещали с усмивка съдбата си. Подобно жертвоприношение се извършвало всяка година в Бенин (Гвинея)[2]. Маримо, племе от народността бечуани, принасят човешко същество в жертва на посевите. Избират обикновено нисък пълен мъж. Сграбчват го или го напиват, отвеждат го на полето и там го умъртвяват сред пшеницата, за да послужи като „семе“ (така се изразяват те). След като кръвта му се съсири на слънцето, те я изгарят заедно с гръдната кост, месото около нея и мозъка и после разпръсват пепелта върху почвата, за да я оплодят. Останалото месо изяждат.

Преди да се засее оризът, племето багобо на Миндао, един от Филипинските острови, принася човешка жертва. Това е роб, когото насичат на парчета в гората. Туземците от Бон ток, във вътрешността на о. Лусон, друг Филипински остров, са страстни ловци на глави. Основните ловни сезони са когато засяват и жънат ориза. За да се получи добра реколта, всяко стопанство трябва да се сдобие поне с една глава при засаждането и една при жътвата. Ловците на глави излизат на двойки и тройки и притаени чакат жертвата, била тя мъж или жена, отсичат й главата, ръцете и краката и бързо ги отнасят в селото, където били посрещани с голяма радост. Овесвалн главите на клоните на две или три изсъхнали дървета, оставени на открито място край селото и заобиколени от големи камъни, на които се сяда. Хората танцуват наоколо, пируват и се нападат. Когато плътта изгние и падне от костите, онзи, който е отрязал главата, отнася черепа в къщи и го пази като реликва, а другарите му постъпват по същия начин с ръцете и краката. Подобни са обичаите на апайо, друго племе от вътрешността на о. Лусон.

Лхота нага, едно от многото диви племена, населяващи дълбоките, назъбени, лабиринтоподобни клисури, които се вият нагоре в планините над богатата планина на Брахмапутра, имали обичай да отсичат главите, ръцете и краката на срещнатите хора, а сетне да набучват отсечените крайници в нивите, за да си осигурят богата реколта. Не изпитвали никакви лоши чувства към хората, с които постъпвали така безцеремонно. Веднъж одрали живо едно момче, нарязали го на парчета и разпределили месото му между всички селяни, а те го сложили в хамбарите си, за да отклонят лошия късмет и да си осигурят богата реколта. Индийските гонди, които принадлежат към дравидската група народности, отвличали брахмански момчета и ги отглеждали, за да ги пренесат в жертва при различни случаи. По сеитба и жътва, след тържествената церемония умъртвявали по едно момче, като го убождали с отровна стрела. След това пръскали кръвта му по разораната нива или зрялото жито, а месото му изяждали. Ораоните (или Ураоните) от Чота Нагпуря се прекланят пред богиня на име Анна Куарп, коята давала добра реколта и можела да направи човека богат, но за това било необходимо да й принасят човешки жертви. Говори се, че независимо от бдителността на британските власти те продължавали тайно да правят такива жертвоприношения. Жертвите били бедни и безпризорни деца и бездомници, чието изчезване нямало да привлече вниманието. През април и май те тръгвали да обикалят като пристави. По това време хората не пътували сами из страната, а родителите не пускали децата си да излизат в джунглата или да пасат добитъка. Когато ораонът намери жертва, прерязва й гърлото и отнася със себе си горната фаланга на безименния пръст и носа. Богинята се настанява в къщата на всеки човек, който й е принесъл жертва, и от този момент неговите ниви дават двойна реколта. Тук богинята приема образа на малка кукла. Когато стопанинът докара в къщи неовършан ориз, взема богинята и я търкаля по купа, та той да стане двойно по-голям. Но скоро тя става отново неспокойна и могат да я успокоят единствено нови човешки жертви.

Най-добре описаните случаи на системни човешки жертвоприношения, предназначени да осигурят добра реколта ни дават кондите (или кандите), друга дравидска народност в Бенгалия. Онова, което знаем за тях, дължим на британски офицери, натоварени към средата на XIX век да потушат въстанието им. Жертвите били принасяни на богинята на земята Тари Пену (или Бера Пену), убедени, че тя ще им осигури богата реколта и ще ги пази от всякакви болести и нещастия. Това се смятало особено необходимо при отглеждането на куркума и кондите твърдели, че тя не би могла да добие жълточервен цвят, ако не се пролее кръв. Богинята приемала жертвата, наричана мериа, само ако е закупена или пък се е родила жертва — т.е. ако е дете на принесен в жертва баща или е обречена от баща си или настойника си. Изпадналите в притеснение конди често продавали децата си за жертви, „смятайки, че така осигуряват блаженството на техните души, убедени, че смъртта им за благото на хората е възможно най-почтената“. Веднъж видели човек от племето пануа да обсипва с клетви конд и най-сетне да плюе в лицето му, защото кондът продал собственото си дете за жертва, а човекът от племето пануа искал да се ожени за момичето. Група конди видели това и веднага се притекли да успокоят човека, който продал собственото си дете с думите: „Детето ти умря, за да може целият свят да живее и сама богинята на земята ще изтрие плюнките от лицето ти.“ Случвало се да държат жертвите с години, преди да ги предадат на богинята. Смятани за обречени на боговете същества, с тях се отнасяли с голяма обич, примесена с преклонение и където и да отидели били добре дошли. Достигналият зрелост мериа обикновено получавал за жена девойка мерна, а заедно с нея и парче земя и земеделски инвентар. Тяхното поколение също били жертви. Човешките жертви били принасяни на богинята на земята по племена, части от племена или села както на периодични празници, така и при извънредни случаи. Периодичните жертвоприношения се устройвали обикновено от племената и от техните подразделения, така че всеки глава на семейство да получи поне веднъж в годината късче месо от жертвата, обикновено когато засаждал или засявал основната си култура.

Жертвоприношенията се извършвали по следния начин: десет-дванадесет дни преди церемонията освещавали жертвата, като й отрязвали косата, която дотогава била неостригана. На церемонията се събирали тълпи от мъже и жени и никой не бил изключен, защото се знаело, че тя се принася за цялото човечество. Няколко дена преди това царяло диво веселие и груб разврат. На деня преди жертвоприношението извеждали с тържествено шествие, музика и танци облечената в нови дрехи жертва до горичката мериа — група високи дървета, пощадени от брадвата, близо до селото. Там я връзвали на кол, поставен понякога между два санкисарови храста. След това я помазвали с растително масло, топено масло и куркума, украсявали я с цветя и през целия ден й оказвали „преклонение, което трудно се отличава от обожание“. Започвала голямата борба и за най-малката частица, свързана с нея: засъхналата куркумена каша, с която била намазана, капчица от слюнката й, защото кондите, особено жените, ги смятали за реликви с огромна власт. Множеството танцувало около кола и обръщайки се към земята, хората нареждали: „О, боже, на теб принасяме тази жертва, дай ни добра реколта, сезони и здраве“, а после, обръщайки се към жертвата, казвали: „Купихме те с пари, не сме те хванали насила, сега те принасяме в жертва според обичая и не правим грях“.

На следната сутрин подновявали оргиите, а те и без това почти не преставали през цялата нощ и така до обед, когато спирали и сборището пристъпвало към жертвоприношението. Отново помазвали жертвата с растително масло и всички докосвали помазаната част и размазвали мазнината по челата си. По някои места правели шествие и развеждали жертвата от къща на къща из селото и едни скубели коси от главата й, а други молели за малко слюнка, с която се мажели по главите. Тъй като не бивало да е вързана, нито да проявява признаци на съпротива, чупели костите й на ръцете, а ако е необходимо, и на краката, но често тази предпазна мярка не се налагала, защото я упоявали с опиум. На различните места бил различен начинът, по който я умъртвявали. Най-разпространени били задушаването и премазването до смърт. Разцепвали по средата, по протежение на метър-два клон от зелено дърво, пъхали в цепнатината врата (а на някои места и гръдния кош) на жертвата и жрецът и помощниците му се стараели с все сила да доближат двете разцепени части. После жрецът наранявал жертвата леко с брадвата си, при което тълпата се втурвала към нещастника н всеки кълцал месо от тялото му, но оставяли главата и червата недокоснати. Случвало се жив да го нарежат. В Чина Кипеди го влачели по полето, заобиколен от тълпата, която режела парчета месо, докато умре, но не пипала главата и червата. Друг много разпространен в същата област метод на жертвоприношение бил жертвата да се върже за хобота на дървен слон и докато той се въртял около дебел кол, тълпата режела месо от все още живата жертва. Когато установил майор Кембъл, някои села разполагали с по четиридесет от тези дървени слонове, използувани при жертвоприношения. Имало места, където умъртвявали жертвата бавно на огън. Изграждали дървен подиум, наклонен от двете страни като покрив, слагали там жертвата, с намотани около крайниците въжета, за да й попречат да се бори. След това запалвали огньове и поднасяли разпалени главни, за да я накарат да се търкаля нагоре-надолу по наклоните колкото се може по-дълго, защото колкото повече сълзи пролеела, толкова по-обилни щели да бъдат дъждовете. На следния ден нарязвали тялото на късчета.

От всяко село присъствувал определен човек, който веднага си тръгвал с отрязано парче месо. Понякога, за да ускорят пренасянето, устройвали щафета от мъже, които постигали средна пощенска скорост — осемдесет до сто километра на ден. До идването на месото чакащите в селото се подлагали на строг пост. Делегатът го донасял до мястото, където били събрани всички жители, и там го предавали на жреца и на родовите глави. Жрецът разделял парчето на две. Едната част принасял в жертва на богинята на земята — заравял я в дупка, като правел това гърбом и без да гледа. После всеки мъж прибавял по мъничко пръст в дупката, а жрецът поливал мястото с вода от кратуна. Другата част разделяли на толкова дяла, колкото родови глави присъствували на церемонията. Всеки завивал своето месо в листа и го заравял на най-добрата си нива, като го влагал в почвата заднешком, без да гледа. На някои места всеки отнасял своя дял месо до потока, който напоявал нивите му, и там го окачвал на върлина. Три дни след това в къщи не метели, а в един район пазели строго мълчание, не палели огън, не сечали дърва и не приемали чужди хора. През нощта след жертвоприношението останките от жертвата (главата, червата и костите) се пазели от засилени постове, а на другата сутрин се изгаряли на погребална клада, заедно с бяла овца. Пепелта разпръсвали по нивите, правели от нея каша, която намазвали по къщите и хамбарите или я ръсели по новопоникналите посеви, за да ги пази тя от вредители. Случвало се обаче да заравят главата и костите, не да ги изгарят. След като човешките жертви били забранени, по някои места ги заменили с животни, например кози, както е в столицата Чина Кипеди. Други принасят в жертва бивол. Връзват го за кол в свещената горичка, танцуват буйно около него, като размахват ножове, а после се нахвърлят върху животното и за няколко минути го накълцват на парчета и парченца, като се борят помежду си за всяка частица месо. Щом някой докопа късче, се понася с пълна скорост да го зарови според древния обичай на нивите си, преди да е залязло слънцето. Тъй като понякога трябва да изминат голямо разстояние, тичат много бързо. Всички жени замерват отдалечаващите се фигури на мъжете с буци пръст и някои от тях се целят доста добре. Така свещената горичка, доскоро сцена на буйна дейност, утихва и опустява с изключение на няколко души, които остават да пазят останките от бивола — главата, костите и червата му, които изгарят тържествено в основата на стълба.

Нашите източници представят мериа на кондите като жертви, принесени да омилостивят богинята на земята. Но ако се съди по това, как постъпват с жертвите преди и след смъртта им, обичаят не може да се обясни просто като умилостивително жертвоприношение. Част от месото наистина предлагат на богинята на земята, но другата заравят в нивите си, а пепелта и останалите части на тялото отнасят на полето, размазват я по житниците или я разпръсват сред поникналите посеви. Последните обичаи показват, че на тялото на мериа се е приписвала пряка или присъща власт да накара посевите да растат, независимо от непрекия резултат, който може да има като жертвоприношение, предназначено да осигури благоразположението на божеството. С други думи, на месото или пепелта на жертвата приписвали магическа или физическа власт да оплодят земята. Същата сила на власт приписвали на кръвта и сълзите на мериа — кръвта му правела тумерика червен, а сълзите предизвиквали дъжд; защото едва ли можем да се съмняваме, че поне първоначално са смятали, че сълзите карат дъжда да завали, а не само го предвещават. Освен това обичаят да се полива вода върху заровеното месо от мериа е несъмнено заклинание за дъжд. И най-сетне магическата власт, присъща на мериа, се проявява във върховното свойство, присъщо на всичко, което произхожда от него — косите или слюнката му. Тази приписвана на мериа власт показва, че е бил нещо повече от обикновен човек, принесен в жертва, за да умилостиви божеството. И дълбокото преклонение пред него навежда на същото заключение. Майор Кембъл казва, че на мериа гледали като на „нещо повече от смъртен“, а майор Макферсън добавя: „Оказват му преклонение, което трудно може да се отличи от обожание.“ С две думи, по всичко личи, че на мериа са гледали като на божество. Като такова той първоначално може би е представлявал богинята на земята или пък богинята на растителността, макар в по-късни времена да са започнали да гледат на него по-скоро като на жертва, принесена на богинята, отколкото като на вселил се в човешкото тяло бог. Този възглед за мериа, по-скоро жертва, отколкото божество, може да е несъразмерно подчертан от европейските автори, описали религията на кондите. Привикнали към възникналата по-късно идея за жертви, принасяни на бога, за да осигурят благоразположението му, европейските наблюдатели са били склонни да тълкуват всички свързани с умъртвяване религиозни обичаи в този смисъл и да предполагат, че винаги, когато има такова умъртвяване, трябва по необходимост да има божество, за което, както смятат хората, кръвопролитието е приемливо. По този начин, повлияни от предварително залегналата идея, те могат неволно да изопачат и да оцветят своите описания на дивашките ритуали.

Същият обичай да се умъртвява представителят на някое божество, който е оставил ясни следи в жертвоприношенията на кондите, можем да установим вероятно и у други, описани по-горе, човешки жертвоприношения. Пепелта на заклания маримо например разпръсват по нивите, кръвта на брахманското момче разливат по посевите и нивата, месото на заклания нага се прибира в хамбара, а кръвта на сиуското момиче оставят да капе върху семето. От друга страна, отъжествяването на жертвата с растението или с други думи, възгледът, че тя е въплъщение на духа на растението, проличава в грижата да се осигури физическо съответствие между нея и естествения обект, който въплъщава или представя. Така мексиканците колели млади жертви за младата царевица и стари за зрялата, а при жертвоприношението на ниския пълен маримо в качеството му на „семе“, ниският ръст съответствува на ръста на младите посеви, а пълнотата му — на състоянието, което хората желаят да постигнат посевите, защото по всяка вероятност и поуните са угоявали жертвите си със същата цел. Освен това отъждествяването на жертвата със зърното проличава в африканския обичай да я умъртвяват с лопати и мотики и в мексиканския — да я смазват също като зърното между два камъка.

Внимание заслужава още един момент от тези дивашки обичаи. Вождът на поуните налапвал сърцето на сиуското момиче, а маримо и кондите изяждали месото на жертвата. Ако, както предполагаме, жертвата е смятана за божество, то следва, че като ядат месото й, неговите почитатели смятат, че приемат в себе си тялото на своя бог.

Бележки

[1] Сега столица на Нигерия — Бел. пр.

[2] Сега самостоятелна държава — Република Бенин със столица Порто Ново. — Бел. пр.