Серия
Емил от Льонеберя (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nya hyss av Emil i Lönneberga, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 34 гласа)
Сканиране и разпознаване
Сашо

Издание:

Астрид Линдгрен. Емил от Льонеберя

Повести

Издателство „Отечество“, София, 1980

Библиотека „Смехурко“ №9

Превела от шведски: Теодора Джебарова

Художник: Бьорн Берг

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Христина Денкова, Ганка Константинова

Първо издание. Шведска.

Код №11/9537646432/6256–6–80 Издат. номер 316

Дадена за набор на 28.V.1980 г. Подписана за печат на 14.VIII.1980 г.

Излязла от печат на 30.XII.1980 г. Формат 60/90/16

Печатни коли 19. Издателски коли 19. Усл. изд. коли 14,88

Цена неподвързана 1,11 лв. Цена подвързана 1,38 лв.

Издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а

ДПК „Д. Благоев“ ул. „Н. В. Ракитин“ 2, София, 1980 г.

 

Astrid Lindgren. Emil i Lönneberga

Nya hyss av Emil i Lönneberga

Än lever Emil i Lönneberga

Rabén & Sjögren, Stockholm

© Теодора Джеберова, преводач, 1980

c/o Jusautor, Sofia


Емил от Льонеберя — онзи, дето живее в стопанството Катхулт в общината Льонеберя в окръга Смоланд — да сте чували нещо за него? Не, така ли? Но в Льонеберя, уверявам ви, нямаше човек да не познава ужасното синче на Свенсонови от Катхулт — този Емил, който правеше повече бели, отколкото имаше дни в годината, и така бе подплашил жителите на Льонеберя, че събраха пари, сложиха ги във вързопче и ги отнесоха на майката на Емил с думите:

— Може би ще стигнат да изпратите ваш Емил в Америка.

Те си мислеха, че в Льонеберя ще стане много по-спокойно, ако Емил го няма и, естествено, бяха прави, но майката на Емил страшно се разлюти и захвърли парите на земята, та се разлетяха по цяла Льонеберя.

— Емил е нашето добро момченце! — извика тя. — И ние си го обичаме точно такова, каквото си е!

А Лина — слугинята в Катхулт — се обади:

— В края на краищата нека помислим и за американците. Какво лошо са ни направили, та да им натрапим Емил?

Тогава майката на Емил изгледа Лина продължително и строго, докато Лина разбра, че е казала голяма глупост. Тя започна да заеква и се опита да оправи работата:

— Да, ама — подхвана тя, — нали във вестника на Вимербю пишеше за онова страшно земетресение в Америката… искам да кажа… то пък много ще им стане, ако на всичкото отгоре и Емил…

— Да мълчиш, Лина! — сопна се майката на Емил. — Веднага отивай в обора да издоиш кравите, че то е единственото нещо, от което разбираш.

Лина грабна ведрото, втурна се към обора и така почна да дои, че млякото се разпръска около нея. Винаги работеше най-добре, когато беше малко ядосана, затова сега доеше по-равномерно от обикновено и през цялото време си мърмореше под носа:

— Все пак трябва да има някаква правда! Бива ли всички беди на американците да се падат? Но аз с удоволствие бих се сменила с тях и май ще взема да им пиша: Ето ви наш Емил, пък я ни пратете вашето земетресение!

Много се изсили нашата Лина! Тъкмо тя искала да пише писмо до Америка! Тя, дето толкова знаеше да пише, че дори у дома в Смоланд не можеха да й го разчетат! Не, ако трябваше някой да пише писмо до Америка, то щеше да е майката на Емил. Тя беше много силна по писане. Записваше всички пакости на Емил в една синя тетрадка, която държеше в чекмеджето на скрина си.

— Туй пък какъв смисъл има? — питаше таткото на Емил. — Не помисли ли, че само хабиш молива заради белите, дето ги върши това хлапе?

На майката на Емил й беше все едно дали хаби молива. Тя неотменно продължаваше да записва всички негови пакости, само за да узнае Емил някой ден, когато порасне, какво е вършил като малък, и тогава да разбере, защо косата на майка му е посивяла и може би все пак да си я обича, въпреки всичките бели коси, които са й поникнали заради него.

Но вие сега да не си помислите, че Емил е бил лош — никак дори! Майка му беше съвсем права като каза, че той е добро момченце, а освен това приличаше на ангелче с русата си, къдрава коса и с ясносините очи. Емил беше и добър, естествено, а майка му справедливо записваше и това в синята тетрадка.

„Фчера Емил беше добар“, е записала тя в тетрадката на 27 юли. — „Цял ден никаквъ Пакозт ни е направил куето се указа причинено отуй че има висока темпаратура и сякаш е утпаднъл.“

Но още на 28 юли температурата на Емил бе спаднала достатъчно, за да изпълнят неговите похождения няколко страници от тетрадката. Защото това хлапе имаше сила колкото младо биче и само да беше здрав, успяваше да направи безброй много пакости.

— Такова хлапе никога не съм виждала — казваше Лина.

Сигурно вече сте разбрали, че Лина не одобряваше много Емил. Тя обичаше повече Ида, сестричката му, която беше добро и послушно дете. Но Алфред, ратаят в Катхулт, много обичаше Емил — никой не знае защо — пък и Емил обичаше Алфред. Те се забавляваха заедно, когато Алфред беше свободен от работа, и Алфред учеше Емил на разни полезни неща, как се оседлава кон, как се ловят щуки и как се дъвче тютюн — е, последното не беше кой знае колко полезно и Емил опита само един-единствен път. Но все пак опита, защото той искаше да може всичко, което Алфред можеше, и да прави всичко, което правеше Алфред. Веднъж Алфред издялка на Емил дървена пушка — нали е много мило от негова страна? Тази дървена пушка беше най-любимото съкровище на Емил. Другото му съкровище, не чак толкова любимо, беше малката грозна фуражка, която татко му купи при едно посещение в града, когато просто не знаеше какво да прави.

— Обичам пушкътъ и шапкътъ си! — казваше Емил на смоландско наречие и нито една вечер не отиде да спи без да вземе шапката и пушката в леглото си.

Сега запомнихте ли, кой живееше в Катхулт?

Таткото на Емил, който се казваше Антон; майката на Емил, която се казваше Алма; сестричката на Емил, която се казваше Ида; ратаят, който се казваше Алфред; слугинята, която се казваше Лина и най-сетне Емил, който се казваше Емил.

И Кроса-Мая, естествено — не бива да я забравяме. Тя беше дребна, мършава бабичка, която живееше в една колибка в гората и честичко прескачаше до Катхулт, за да помага при прането и за надениците и други такива неща, и за да плаши Емил и Ида със страшните си приказки за духове и привидения, и призраци, и убийци, и крадци, и разни такива смехории, каквито само Кроса-Мая си знаеше.

Но сега може би вече искате да чуете нещо за пакостите на Емил? Той си ги вършеше всеки ден, освен когато имаше температура, така че спокойно можем да изберем който ден си искаме и да видим какво е направил тогава. Впрочем, защо пък да не вземем именно 28 юли, а?

СЪБОТА, 28 ЮЛИ,
КОГАТО ЕМИЛ ИЗТЪРСИ СМЕСТА ЗА КЪРВАВИЦИТЕ ВЪРХУ ТАТКО СИ И ИЗДЯЛКА СТОТНОТО ДЪРВЕНО ЧОВЕЧЕ

В кухнята на Катхулт имаше един миндер, боядисан в синьо, и на него спеше Лина. В онуй време, когато се случи тази история, в кухните на цял Смоланд стояха миндерчета, където обкръжени от бръмчащи мухи спяха слугините върху дюшеци, сплъстени на бучки, та защо да не е било така и в Катхулт? Лина си спеше хубаво на своето миндерче. Нищо не можеше да я дигне сутрин преди четири и половина, когато будилникът започваше да звъни и тя трябваше да отиде да дои кравите.

Щом Лина напуснеше кухнята, таткото на Емил тихичко се вмъкваше там, за да изпие сутрешното си кафе на спокойствие, преди да се е събудил Емил. Беше му много приятно да седи съвсем сам до голямата сгъваема маса, да не му се мярка никакъв Емил, да слуша как навън пеят птичките и кудкудякат кокошките, да сърба кафето и лекичко да се полюлява със стола, да усеща хубавите дъски на пода под краката си, които Лина бе изтъркала, та бяха станали съвсем бели… не, тя естествено беше изтъркала ДЪСКИТЕ, а не краката на таткото на Емил, въпреки че това може би е било необходимо — кой знае?! Сутрин таткото на Емил ходеше бос и то не само защото му беше приятно.

— Така можем да спестим малко от разходите за обуща — каза той веднъж на майката на Емил, която упорствуваше и изобщо не искаше да ходи боса. — Както си почнала да късаш обуща, трябва непрекъснато да ти купувам нови — минат се, не минат десет години…

— Да, именно! — отвърна майката на Емил и по този въпрос те не обелиха повече нито дума.

Преди малко казах, че нищо не можеше да дигне Лина преди да зазвъни будилникът, но една сутрин тя все пак се събуди от нещо друго. Беше на 27 юли — именно онзи ден, когато Емил имаше температура. Представете си, какъв ужас: още в четири часа сутринта Лина се събуди от това, че една голяма мишка притича право през лицето й. Тя скочи с писък и грабна първата цепеница, която й попадна, но мишката изчезна в една дупка до сандъка за дърва.

Таткото на Емил беше извън себе си, когато чу за мишката.

— Хубава работа! — затюхка се таткото на Емил. — Мишки в кухнята — ами че те ще вземат да ни изядат и хляба, и свинското!

— И МЕН! — викна Лина.

— А за нашия хляб и за свинското мислиш ли? — рече таткото на Емил. — Довечера ще оставим котката да пренощува в кухнята!

Емил чу за мишката и макар да имаше температура, веднага започна да крои как да я хване, ако номерът с котката се провали.

В десет часа вечерта на 27 юли, Емил вече нямаше никаква температура, но имаше огромно желание да развие някаква дейност. По това време всички останали в Катхулт вече спяха: таткото на Емил, майката на Емил и малката Ида в спалнята до кухнята, Лина на миндерчето в кухнята, Алфред в ратайската стаичка до дърводелската барака. Свинете и кокошките си спяха в кочината и в курника, кравите и овцете спяха навън по зелените морави, само в кухнята будуваше ококорена котката и копнееше за обора, защото там имаше повече мишки. Буден и ококорен беше и Емил, стана от леглото си в спалнята и тихичко на пръсти отиде в кухнята.

— Бедната ми Монса, там ли седиш! — прошепна Емил, като видя очите на котката да блестят до вратата към двора.

— Мяу — отговори Монса. И тъй като много обичаше животните, малкият Емил пусна Монса да излезе навън.

Естествено, той разбираше, че мишката трябва да се хване и след като котката я нямаше, това трябва да стане по друг начин. Затова Емил взе капана и го зареди с едно вкусно парченце свинско месо, а после го сложи до дупката при сандъка за дърва. Но след това размисли. Ако мишката види капана, щом като си подаде носа от дупката, сигурно ще се усъмни и изобщо няма да се хване. По-добре ще е, разсъждаваше Емил, да я остави първо да си потършува спокойно из кухнята и изведнъж да намери капана, където най-малко го очаква. Известно време той обмисляше дали да не сложи капана върху лицето на Лина, щом като мишката има навика да притичва оттам, но се усъмни, че Лина ще се събуди и ще развали всичко. Не, трябваше да го сложи другаде. А защо не под голямата сгъваема маса? Именно там би трябвало да отиде една мишка, за да търси паднали трохи — естествено, не около мястото на таткото, защото там трохите бяха рядкост.

— О, ужас! — възкликна Емил и спря като закован насред кухнята. — Ами ако мишката отиде точно там и не намери трохи, а вместо това започне да гризка палците на краката на татко.

Туй не биваше да стане, Емил щеше да се погрижи за това. По тази причина той сложи капана точно където татко му слагаше краката си и после тихичко се вмъкна в леглото, много доволен от себе си.

Когато се събуди, беше вече ясно утро, а го събудиха някакви силни крясъци откъм кухнята.

— Толкова се радват, че мишката се е хванала, та чак крещят — помисли си Емил, но в следващия миг довтаса майка му. Тя го дръпна от леглото и изсъска в ухото му:

— Бързо в дърводелската барака, докато баща ти не е извадил палеца на крака си от капана, иначе може да удари последният ти час.

Тя хвана Емил за ръката и го повлече на бегом подире си, както беше само по риза, защото време за обличане нямаше.

— Ама пушкътъ и шапкътъ ще си взема, все пак! — изкрещя Емил. Грабна „пушкътъ“ и „шапкътъ“, а сетне хукна така, че ризата плющеше зад него и право в дърводелската барака. Нали винаги седеше там, след като направеше своите пакости. Майката на Емил закачи куката отвън, та Емил да не може да излезе, а Емил закачи куката отвътре, та татко му да не може да влезе — умни и предвидливи и двамата. Майката на Емил смяташе, че ще е най-добре, Емил да не се мярка няколко часа пред баща си. Емил беше на същото мнение и затова закачи така грижливо куката, а после седна преспокойно върху дръвника и започна да си дялка едно смешно дървено човече. Правеше това колкото пъти го затваряха в дърводелската барака след някоя пакост и вече бе събрал деветдесет и седем парчета. Стояха красиво подредени върху полицата и Емил се радваше, като ги гледаше и като си мислеше, че скоро ще му станат сто. Това щеше да е истински юбилей.

— На този ден ще устроя гощавка в дърводелската барака, но ще поканя само Алфред — реши Емил, докато си седеше на дръвника, стиснал в ръка ножчето за дялкане. Отдалеч се чуваха крясъците на баща му, но те постепенно утихнаха. Вместо това, долетяха други много по-остри писъци и Емил неспокойно се чудеше какво ли е прихванало майка му. Но след това се сети, че днес щяха да колят голямата свиня. Сигурно тя пищеше. Горката свиня, за нея 28 юли не беше весел ден! Е, имаше и други, на които не им беше весело в този ден!

Към обяд пуснаха Емил да излезе и когато отиде в кухнята, Ида се втурна насреща му, сияеща от радост.

— За обяд ще има варена кървавица — каза му тя.

Вие може би не знаете какво е това варена кървавица? Това са големи черни питки, в които има късове тлъсто свинско месо. На вкус прилича на обикновена кървавица, но по-другояче и много по-приятно. Варената кървавица се прави от кръв, също като обикновената и тъй като в Катхулт бяха заклали прасе, естествено, майката на Емил реши да сготви варена кървавица. Беше забъркала сместа в голямата глинена купа, която стоеше върху масата, а на печката вече вреше водата в огромна чугунена тенджера и скоро щеше да има толкова варена кървавица, та да ти стане драго.

— Аз ще изям осемнайсет парчета — заяви Ида важно, въпреки че беше една такава мъничка и в най-добрия случай би могла да погълне половин варена кървавица.

— Татко няма да ти позволи — възрази Емил. — Впрочем, къде е той?

— Лежи и си почива — отговори Ида. Емил надникна през кухненския прозорец. Наистина, татко му лежеше в тревата под прозореца, нахлупил голямата сламена шапка върху лицето си и спеше както винаги по обяд. Разбира се, той обикновено не спеше преди, а следобяд, но днес сигурно беше особено изморен — може би човек наистина се изморява много, когато започне деня в капан за мишки.

Емил видя, че татко му беше обул обувка само на десния крак. Отначало го обзе надежда, че това е от пестеливост, може би татко му искаше да протрие първо едната обувка, а после другата. Но сетне видя окървавения парцал, вързан около палеца на левия крак на таткото и всичко му стана ясно. Татко му имаше такива болки в палеца, че не можеше да търпи обувка. Емил се засрами и му стана мъчно задето направи тази глупава пакост с капана. Сега му се дощя да зарадва татко си и тъй като знаеше, че татко му обича варена кървавица повече от всичко друго, той взе в ръце глинената купа и я подаде навън от прозореца.

— Татко, гледай — викна той с ликуващ глас, — ще има варена кървавица за обяд!

Татко му махна сламената шапка от лицето си и мрачно погледна нагоре към Емил. Все още не беше забравил капана, то си личеше, и Емил се напрегна още повече, за да се сдобри с него.

— Ето, погледни колко много кървавица! — радостно се провикна той и протегна купата още по-навън. Но — представете си какъв ужас — той не можа да удържи глинената купа и тя се изтърси заедно с кървавото си съдържание право върху таткото на Емил, както си лежеше там, навирил нос във въздуха.

— Блоп! — каза таткото на Емил, защото никой не може да каже повече от това, когато е заврян в смес за варена кървавица. Но той се надигна тромаво от тревата и най-сетне успя да нададе вой, отначало заглушен от кървавицата, но после оглуши цяла Льонеберя. Глинената купа покриваше главата му като викингски шлем, а сместа за кървавица се стичаше по тялото му. Тъкмо тогава Кроса-Мая се зададе откъм пералнята, където бе плакнала свинските черва, и като видя таткото на Емил, целия плувнал в кръв, изпищя по-страшно и от свинята и хукна към селото да разпространи ужасната вест.

— Свърши добрият стопанин на Катхулт! — крещеше тя. — Онази напаст, Емил, така го удари, че кръвта му шурти! Охохох, какво нещастие!

А когато майката на Емил видя какво е станало, тя отново хвана Емил за ръката и го повлече на бегом към дърводелската барака. И докато Емил — все още само по риза — дялкаше деветдесет и деветото си дървено човече, майка му с пот на челото се мъчеше да почисти баща му.

— Не можеш ли да събереш поне колкото за три-четири питки, — молеше таткото на Емил, но майката на Емил поклати глава:

— Зяносаното си е зяносано! Сега ще ядем бухти.

— Хихи, обядът ще стане тъкмо за вечеря, — обади се малката Ида, но веднага млъкна, защото изведнъж зърна очите на татко си сред сместа за кървавица, а те гледаха много мрачно.

Майката на Емил нареди на Лина да настърже на рендето картофи за бухти. Но вие може би не знаете какво са бухти? Те са нещо като дебели палачинки, но от стъргани картофи, и са много по-вкусни, отколкото си ги представяте по описанието, уверявам ви. Скоро Лина приготви едно гъсто, чудесно, сиво-жълтеникаво тесто в глинената купа, която таткото на Емил бе свалил от главата си. Не искаше да се разхожда цял ден като викинг, я! След като горе-долу го изчистиха, той отиде на полето да ожъне ръжта, докато чака да станат бухтите, и тогава майката на Емил пусна Емил от дърводелската барака.

Емил бе седял много дълго на едно място. Сега му се дощя да се пораздвижи.

— Хайде да играем на „тичай-боц“ — каза той на малката Ида и Ида в миг хукна да бяга. „Тичай-боц“ беше игра, измислена от Емил. Играеше се така, че тичаха колкото им държаха краката от кухнята в трема, от трема в спалнята, от спалнята в кухнята и от кухнята пак в трема — все в кръг, в кръг, та въздухът свистеше край ушите им. Но Емил тичаше в едната посока, а Ида в другата, и колкото пъти се срещнеха, те се мушваха един друг с показалец в тумбачетата и крещяха: „Тичай-боц“! Именно затуй играта се наричаше така и беше много забавна игра, поне тъй смятаха Емил и Ида.

Но на осемдесет и осмата обиколка Емил се втурна в кухнята и срещна Лина, която отиваше към печката с купата в ръце, за да почне най-сетне да пържи бухтите, и тъй като Емил искаше Лина също да закачи от веселото, той я мушна с показалец в ребрата и изкрещя: „Тичай-боц!“. Това не биваше да прави! Той много добре знаеше, че Лина има гъдел.

— Яйййййй! — изпищя Лина и се сгърчи като червей. И, представете си, какъв ужас — купата излетя от ръцете й. Никой не разбра точно как стана това. Единственото сигурно нещо е, че тестото за бухтите отлетя право в лицето на таткото на Емил, който тъкмо влизаше през вратата, гладен като вълк.

— Блоп! — рече таткото на Емил, повторно, защото никой не може да каже повече от това, когато е замазан с тесто за бухти. По-късно Емил и Ида измислиха нещо като скоропоговорка:

„Блоп рече татко в тестото за бухти“, — казваха те и се кикотеха, или „Блоп рече татко в сместа за кървавица“. И едното и другото ставаше.

Но тъкмо сега Емил нямаше време да се кикоти, защото майка му го хвана за ръка и го повлече на бегом към дърводелската барака. Зад гърба си Емил чуваше воя на татко си, отначало заглушен от тестото за бухти, обаче после оглуши цяла Льонеберя.

Докато Емил седеше върху дръвника и дялкаше стотното си дървено човече, той нямаше никакво юбилейно настроение, а тъкмо обратно — беше сърдит като оса! Мислеше си, че е прекалено много да седи в дърводелската барака три пъти в един и същ ден, пък и е несправедливо.

— Да не съм виновен, че старият се пречка където трябва и където не трябва! — фучеше той. — Човек не може да постави капан в тази къща и той да не се навре в него. А откъде накъде си бута физиономията точно там, дето лети сместа за кървавица или тестото за бухти?

По никакъв начин не искам да си помислите, че Емил не обичаше своя татко, или че таткото на Емил не обичаше Емил. В обикновения живот те много се обичаха, но дори хора, които най-много се обичат, могат понякога да се разсърдят един на друг, като се съберат такива злополучия като онова с капана и със сместа за кървавицата, и с тестото за бухтите, и други подобни.

Денят събота, 28 юли, клонеше към своя край. Емил седеше в дърводелската барака и все повече се озлобяваше. Съвсем другояче беше си представял своя стотен юбилей. Преди всичко, беше събота вечер и как би могъл да покани Алфред на гощавка в дърводелската барака? В събота вечер Алфред си имаше друга работа. Тогава седеше на стъпалата пред ратайската стаичка и се лигавеше с Лина, свиреше й на акордеон и наистина не му беше до угощения.

Емил захвърли ножа за дялкане. Дори и на Алфред не можеше да разчита, остана съвършено сам… Колкото повече си мислеше как се отнасяха хората към него, толкова повече се разлютяваше. На какво прилича това да го оставят само по риза през целия дълъг съботен ден, да няма време дори да се облече заради това постоянно търчане до дърводелската барака! Но изглежда, че на тези хора така им харесва, да го държат в дърводелската барака — тогава той ще им даде да разберат!

Емил удари с юмрук по дърводелския тезгях, та всичко изтрещя! Да, ЩЕ ИМ ДАДЕ ДА РАЗБЕРАТ! И в този миг Емил взе страховито решение. Ще остане в дърводелската барака до края на живота си. Само по риза, с „шапкътъ“ на глава, самотен и изоставен от всички — тъй ще седи додето е жив на този свят.

„Може би най-сетне ще се успокоят и няма да има толкова излишно търчане напред назад“ мислеше си той. „Но да не се опитват да влязат в моята дърводелска барака, дума да не става! Ако татко иска да си рендоса дъски, нека се откаже — впрочем, може да е по-добре така, защото иначе само ще си изрендоса палците. Не съм виждал друг човек като него — вечно ще му се случи нещо!“

Но когато в тази юлска вечер започна да се здрачава, майката на Емил дойде и откачи куката на дърводелската барака. Онази от външната страна, естествено. Тя дръпна вратата и забеляза, че е закачена от вътрешната страна. Тогава се усмихна добродушно.

— Няма защо да се страхуваш повече, Емилчо. Татко ти отиде да си легне. Сега вече можеш да излезеш.

Но отвътре прозвуча само едно зловещо „Ха!“

— Защо казваш „Ха“? — зачуди се майката на Емил. — Хайде, отвори вратата и излез, момчето ми!

— Никога вече няма да изляза — обади се Емил с глух глас. — И хич не се опитвайте да влезете, че ще стрелям!

Майката на Емил видя своето момченце, застанало до прозореца, с „пушкътъ“ в ръка. Първо не искаше да повярва, че говори сериозно, но когато най-сетне го проумя, тя се втурна разплакана в къщата и събуди таткото на Емил.

— Емил седи в дърводелската барака и не иска да излезе, — изхлипа тя. — Какво да правим?

Малката Ида се събуди и веднага почна да реве. Всички заедно хукнаха към дърводелската барака: таткото на Емил, майката на Емил и малката Ида. А Алфред и Лина, които седяха на стъпалата пред ратайската стаичка и се лигавеха, бяха принудени да престанат — за голямо раздразнение на Лина. Всички трябваше да помогнат, за да излезе Емил. В началото таткото на Емил беше доста рязък:

— Като огладнееш, на бърза ръка ще излезеш! — развика се той.

— Ха! — повтори Емил.

Таткото не знаеше какво си крие Емил в една тенекиена кутия зад дърводелския тезгях. Чудесен запас от храна! Какъвто беше хитър, той взимаше мерки да не умре от глад в дърводелската барака. Нали никога не знаеше в кой ден и час ще попадне там, та кутията винаги беше пълна. Тъкмо сега там имаше питка и сирене, няколко парчета свинско месо, сушени череши и много курабийки. Бойците в обсадени крепости са издържали с по-малко храна. Емил си представяше, че дърводелската барака е обсадена крепост и смяташе да я брани от всички врагове. Неустрашим като пълководец, той застана до прозорчето и се прицели със своята „пушкъ“.

— Ще застрелям първия, който се приближи! — викна той.

— Ох, Емиле, миличкото ми момченце, не говори така — хайде, излез! — хълцаше майката на Емил. Но това не помогна. Емил беше твърд като камък. Не помогна и туй, че Алфред каза:

— Слушай, Емиле, хайде излез и ще отидем да се изкъпем в езерото, само ти и аз!

— Ами! — кресна Емил огорчено. — Стой си ти на стъпалата с Лина, стой си! Аз пък ще си стоя тук!

Така и стана. Емил си остана, където си беше. А след като нищо не помогна — нито заплахи, нито молби — в края на краищата всички трябваше да се приберат и да си легнат — таткото на Емил и майката на Емил, и малката Ида.

Беше много тъжна съботна вечер. Майката на Емил и малката Ида плачеха толкова силно, че сълзите пръскаха наоколо, а таткото на Емил въздъхна тежко, когато се вмъкваше в постелята, защото и той чувствуваше липсата на своето мило момченце, което винаги си лежеше там, в малкото креватче, с къдравата главица върху възглавницата и с „шапкътъ“ и „пушкътъ“ до него.

Но на Лина никак не й липсваше Емил, нито пък искаше да върви да спи. Искаше да седи на стъпалата пред ратайската стаичка с Алфред и да я оставят на мира — затова беше страшно доволна, че Емил е в дърводелската барака.

— Но кой знае докога ще седи там това бясно хлапе — промърмори си тя под носа и затова тихичко се промъкна и пак закачи куката от външната страна.

Алфред свиреше на акордеона и пееше и изобщо не забеляза злодеянието на Лина. „Хусарят се връща от бойното поле“ — пееше Алфред.

Седнал върху дръвника, Емил чу и въздъхна тежко.

Но Лина прегърна Алфред през врата и започна да му опява както обикновено, а той й отговаряше, както обикновено:

— Е, да де, мога да се оженя за теб, щом толкова настояваш, но няма защо да бързаме.

— Поне догодина, най-късно — настояваше Лина неумолимо и тогава Алфред въздъхна още по-тежко от Емил и запя песента за „Лъвската невяста“. Емил чу това и си помисли, колко ще е весело, все пак, ако отиде с Алфред на езерото.

— Да, разбира се! — каза си той. — Защо да не изляза… ще направя едно кръгче с Алфред и ще поплуваме, а после пак ще се вмъкна в дърводелската барака… ако искам.

Емил се втурна към вратата и откачи куката. Но защо ли, когато коварната Лина беше залостила отвън! Вратата не помръдна, макар че Емил се хвърли срещу нея с всички сили. Тогава Емил разбра. Веднага му стана ясно кой го беше заключил.

— Ама аз ще й покажа на нея — рече си той. — Ще види тя!

Той огледа дърводелската барака, където вече бе станало доста тъмно. Веднъж, когато Емил извърши една от най-страшните си пакости, той избяга през прозореца. Но след този номер, баща му закова една дъска отвън, напречно на прозореца, за да не може Емил да го повтори и да падне в копривата, която растеше под прозореца. Таткото на Емил наистина се грижеше за своето момченце и не искаше да го види изпарено от коприва.

— През прозореца не мога да избягам — каза си Емил, — нито през вратата. Да викам за помощ — за нищо на света! Тогава как да се измъкна?

Погледът му се спря на огнището. В бараката имаше огнище, за да се отоплява през зимата и да има таткото на Емил огън, на който да сгрее тенджерата с туткала, когато му потрябва.

— Няма как, остава само коминът — реши Емил и пъргаво се покатери върху огнището и стъпи в пепелта, останала от миналогодишните огньове, която обгърна меко-меко босите му стъпала и влезе между пръстите му.

Емил погледна нагоре през комина и видя нещо весело. В дупката точно над главата му, бе кацнала червена юлска луна и надничаше.

— Ей, луна! — викна Емил. — Сега ще видиш как знам да се катеря!

И той опря здраво гръб, крака и ръце в покритите със сажди стени на комина и потегли нагоре.

Ако някога сте се опитвали да се катерите в тесен комин, сигурно знаете колко е трудно и колко черен става човек, но не си мислете, че това би могло да спре Емил.

Лина, тази горкана, седеше на стъпалата пред ратайската стаичка, обгърнала врата на Алфред, и нищо не подозираше. Но Емил нали беше казал, че „ще види тя!“ и тя наистина видя. Както си седеше, случайно погледна нагоре към луната и в следващия миг нададе такъв писък, че оглуши цяла Льонеберя.

— Мюлинг! — пищеше Лина. — На комина седи един мюлинг!

Мюлинги бяха такива едни малки привидения, от които едно време много се бояха в Смоланд. Лина бе слушала страшните истории на Кроса-Мая за малките, ужасяващи мюлинги, които човек можел да срещне, и затова се разпищя тъй лудешки, като видя един върху комина, със съвсем черно лице и изобщо много страшен.

Алфред погледна към мюлинга и само се изсмя.

— Този малък мюлинг май го познавам — рече той. — Я, слизай, Емиле!

Емил се изправи с омацаната си от сажди риза и застана върху покрива, неустрашим като пълководец. Той протегна черния си юмрук към небето и извика, та проехтя над цяла Льонеберя:

— Тази нощ ще съборя дърводелската барака и никога вече няма да седя затворен там!

Тогава Алфред застана под стряхата на бараката точно под Емил и протегна ръце.

— Скачай, Емиле! — каза той.

И Емил скочи. Право в прегръдката на Алфред. А после двамата отидоха до езерото и се изкъпаха. Емил много се нуждаеше от баня.

— Никога не съм виждала такова хлапе! — промърмори Лина, кипяща от яд, и отиде да си легне на миндерчето в кухнята.

В хладката вода на катхулското езеро, сред белите водни лилии плуваха Емил и Алфред, а на небето стоеше юлската луна, червена като фенер, и им светеше.

— Ти и аз, Алфред, така е най-добре — каза Емил.

— Да, ти и аз, Емиле — отговори Алфред, — разбирам те!

През езерото се бе проснала широка, лъскава лунна пътека, но околните брегове тънеха в черен мрак. Защото вече беше нощ и 28 юли свърши.

Но щяха да дойдат нови дни с нови пакости. Майката на Емил пишеше в синята тетрадка, докато й се схванеше ръката и най-сетне тетрадката бе изписана надлъж и нашир, защото по онова време, като свършеха една тетрадка, започваха отначало и пишеха напреки през писаното, за да пестят.

— Трябва да си купя нова тетрадка — казваше майката на Емил. — Но нали наближава пазарът във Вимербю, та ще използувам да я купя тогава, щом и без друго отивам в града.

Така и стори, за щастие, иначе къде щеше да събере всичките пакости, които Емил направи именно в пазарния ден.

„Бог да мие на помущ с тува Мумче“, написа тя, „но той сигур ша иди далеч аку дуживей да пурасни гулям куйето Баща му ни вярвъ дъ стани.“

Но по този въпрос таткото на Емил грешеше, а майка му бе права. Емил, разбира се, порасна голям и на всичкото отгоре стана председател на общинския съвет и най-достойният мъж в цяла Льонеберя.

Обаче нека сега се придържаме към онова, което се случи на пазара във Вимербю — едно време, когато Емил беше още малък.