Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА XXXVI
Човешки въплъщения на Атис

Ако се съди по надписите в Песинунт и в Рим, върховният жрец на Кибела често бил наричан Атис. Затова имаме основание да предположим, че при ежегодните празненства той играел ролята на своя едноименник. Видяхме как в Деня на кръвта той си пускал кръв от ръцете, уподобявайки смъртта на Атис под бора. Това предположение не противоречи на факта, че на тази церемония Атис е представян и от чучело, защото могат да се посочат много случаи, когато божественото същество се представя първо от жив човек, а после от чучело, което след това се изгаря или унищожава по някакъв друг начин. Бихме могли да направим още една крачка и да предположим, че във Фригия и другаде това привидно умъртвяване на жреца, придружено от действително пускане на кръв, символизира и човешката жертва, която в по-ранни времена действително са принасяли.

Може би в прочутата история с Марсий се съдържа далечен спомен за начина, по който са умъртвявали тези древни представители на божеството. Според една легенда той бил фригийски сатир или селен, а според друга — овчар или пастир, който свирел прекрасно на флейта. Приятел на богинята Кибела, той бродел сред природата да я успокоява и утешава в скръбта й по мъртвия Атис. Жителите на фригийския град Селена му приписвали композицията на Мелодията на майката, която се изпълнявала в чест на Великата майка на боговете. Възгордял се Марсий от изкуството и умението си и предизвикал Аполон да се надсвирват — той на флейта, а Аполон на лира. Марсий загубил и победителят Аполон или някакъв скитски роб го завързал за един бор и го одрал жив или го разкъсал парче по парче. Кожата му била показвана в Селена и много по-късно. Тя висяла в подножието на крепостта, в една пещера, от която реката Марсий се втурва с неудържима и шумна сила, за да се влее в р. Меандър. Също както река Адонис изскача сякаш наново от ливанските пропасти, а Ибриз изтича като кристално чиста струя от червените скали на Таврус, така и Марсий и днес шумоли дълбоко под земята, проблясва, докато преминава от тъмнината в мрака при слабата светлина в Корикската пещера. В тези големи извори, обещаващи живот и плодородие, древните виждали божията ръка и край бързотечащата река, вслушани в шума на плискащата се вода, те се кланяли на своя бог. Ако може да се вярва на преданието, окачен в своята пещера, флейтистът Марсий запазвал и в смъртта си чувство за хармония, защото при звука на родните фригийски мелодии кожата на мъртвия сатир потръпвала, а ако музикантът засвирел мелодия в чест на Аполон, тя оставала глуха и неподвижна.

Не долавяме ли в този фригийски сатир, овчар или пастир, който се радвал на приятелството на Кибела, изпълнявал така характерна за нейния ритуал музика и умрял от насилствена смърт под свещеното й дърво — бора, близко сходство с Атис, любимия овчар или пастир на богинята, сам описан като музикант, загинал под бор и ежегодно представян окачен като Марсий на това дърво? Можем да предположим, че отначало редовно са бесели или умъртвявали по друг начин на свещеното дърво жреца, който носел името и играел ролята на Атис в пролетните празненства на Кибела, сетне смекчили варварския обичай във формата, която ни е известна в по-късни времена, когато жреците само си пускали кръв под дървото и вместо себе си привързвали на неговия ствол чучело. В свещената горичка в Упсала принасяли в жертва хора и животни, като ги бесели на свещените дървета. Принесените в жертва на Один хора редовно умъртвявали чрез обесване или с комбинация от обесване и пробождане — първо окачвали човека на дърво или бесилка, а после го пробождали с копие. Затова наричали Один Господар на бесилата или Бог на обесените и го представяли седнал под бесилка. Нещо повече, според преданието са го принесли в жертва сам на себе си по приетия начин. Това научаваме от странните стихове на „Хавамала“, в които богът описва как придобил божествената си власт, като научил магичните руни:

Аз зная, цели девет нощи

висях на брулено дърво

със копието на Один прободен,

на себе си сам посветен.

Багобо, жителите на Минданао, един от Филипинските острови, принасяли човешки жертви за доброто на посевите по-сходен начин. Рано през декември, когато съзвездието Орион се появявало в седем часа вечерта, хората разбирали, че е дошло времето да приготвят нивите за сеитба и да принесат в жертва роб. Жертвата принасяли на някакви могъщи духове като възнаграждение за добрата година, на която са се радвали и за да си осигурят благоволението им за идващия сезон. Завеждали роба под някое голямо дърво в гората, връзвали го с гръб към него, с високо вдигнати над главата ръце, в положението, в което древните художници изобразявали висящия от фаталното дърво Марсий. Убивали го увиснал на дървото, като го пробождали през мишниците с копие. След това го прерязвали в кръста и както проличава, оставяли известно време горната част да виси на дървото, докато долната се валяла в кръв на земята. Най-сетне хвърляли разполовения труп в плитък ров край дървото. Преди да сторят това обаче, всеки, който искал, можел да си отреже парче месо или кичур коса и да го отнесе на гроба на роднина, чието тяло е нападнато от вампир. Привлечен от пресния труп, вампирът ще остави на мира гниещото тяло. Още има живи хора от онези, които са принасяли такива жертви.

По всичко личи, че бесели и самата велика богиня Артемида във вид на чучело в свещената й горичка Кондилеа, сред хълмовете на Аркадия и там тя била известна като Обесената. Нещо повече, може би в Ефес, най-прочутото от светилищата й, можем да открием следа от подобен ритуал в легендата за жената на име Хеката, която се обесила и изпълнената със съчувствие богиня я облякла в собствените си божествени одежди. И в Мелит, във Фтия, разказвали легендата за момиче на име Аспалида, която се обесила, но това сякаш е само разновидност на самата Артемида. Защото след смъртта й не намерили тялото й, а открили нейна статуя край статуята на Артемида и хората я дарили с титлата Хекерге, или Стрелящата надалеч, един от честите епитети на богинята. Всяка година девствениците принасяли в жертва на тази статуя козле, като го обесвали, защото според легендата Аспалида се обесила. Това жертвоприношение вероятно е заменило обесването на статуя или на човек — въплъщение на Артемида. Освен това в Родос почитали хубавата Елена под името Дървесната Елена, защото царицата на острова накарала слугините си, преоблечени като фурии, да я обесят на един клон. Има троянски монети, които представят увиснали на дърво бик или крава и прободени с нож от човек, седнал на клоните или яхнал животното. Те показват, че гърците в Азия са принасяли по този начин животни в жертва. И в Хиерапол първо обесвали на дървета жертвите, а после ги изгаряли. При наличието на тези гръцки и скандинавски паралели едва ли можем да отхвърлим като съвсем невероятно предположението, че на свещеното, но фатално дърво във Фригия всяка година е увисвал по един човек-бог.