Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА LXV
Балдер и имелът

Читателят вероятно си спомня, че изложеното по-горе описание на народните празници на огъня в Европа беше подсказано от мита за норвежкия бог Балдер, който бил убит от клонче имел и изгорен на голям огън. Сега трябва да се запитаме доколко анализираният току-що обичай ни помага да хвърлим светлина върху мита. В нашето търсене може би ще е удобно да започнем с имела, средството, отнело живота на Балдер.

От незапомнени времена имелът е бил предмет на суеверно преклонение. Както научаваме от един известен пасаж на Плиний, друидите обожавали растението. След като изрежда различните видове имел, авторът продължава: „При обсъждането на този въпрос не би трябвало да остане без внимание обожанието, на което имелът е предмет навсякъде в Галия. Друидите, така наричат те своите магьосници, не признават нищо по-свещено от имела и дървото, на което той расте, стига да е дъб. Но освен това те избират за свои свещени, горички дъбрави и не изпълняват каквито и да е свещени обреди без дъбови листа; така че названието друиди може да се приеме за гръцко, произлязло от култа им към дървото. Защото те вярват, че каквото расте по такова дърво, е изпратено от небето и е знак, че дървото е избрано от самия бог. Имелът се среща много рядко, но когато го намерят, те го събират с тържествени обреди. Това правят най-вече на шестия ден от луната, ден, от който определят началото на месеците си, на годините си и на тридесетгодишния си цикъл, защото на шестия ден луната има достатъчно сила и не е изминала и половината от пътя си. След съответни приготовления за жертвоприношение и за угощение под дървото те го приветствуват като универсален лечител и довеждат на. мястото два бели бика, чиито рога не са били връзвани преди. Облечен в бяло жрец се покатерва по дървото и отрязва със златен сърп имела и го събира в бяло платно. После принасят жертвите и се молят на бога собственият му дар да се отрази благодатно за онзи, който го е дарил. Те вярват, че отвара от имел кара яловите животни да раждат и че растението е лек против всякакви болести.“

В друг пасаж Плиний ни разказва как в медицината прерасналият на дъб имел се смятал много лечебен и някои суеверни хора предполагали, че неговото въздействие е по-голямо, ако растението се бере на първия ден от луната, без при това да се употребява желязо, и ако го събират, не го оставят да докосне земята; събраният по този начин дъбов имел бил известен като лек за епилепсия; жените го носели, за да зачеват лесно; освен това той лекувал много резултатно язви — ако страдащият дъвче парче имел, а друго сложи на болното място. Нещо повече, авторът пише, че имелът, също като оцетът и яйцето, се славел като великолепно средство за гасене на огън.

Ако в последните пасажи Плиний очевидно говори за разпространените сред неговите съвременници поверия, от това следва, че друидите и италийците били до известна степен на едно мнение по отношение ценните свойства на растящия на дъб имел; и едните, и другите го тачели като резултатен лек против много заболявания; и в двата случая му приписвали стимулиращо въздействие, като друидите вярвали, че приготвената настойка от имел опложда ялови крави, а италийците — че ако жена носи парче имел, то би й помогнало да зачене дете. Освен това и според галите, и според италийците, за да прояви растението лечебните си качества, трябва да се събира по определен начин и в определено време. То не бивало да се срязва с желязо и затова друидите го режели със злато; не бивало да докосва земята — затова друидите го събирали в бяло платно. И двата народа се ръководели при избора на време за събиране на растението от положението на луната; различен бил само определеният ден, като италийците предпочитали първия, а друидите шестия.

Ние бихме могли да сравним тези вярвания на древните гали и италийци за чудните лечебни свойства на имела със сходните вярвания на съвременните айни в Япония. Съобщава се, че те „като много народи от северен произход, особено се прекланят пред имела. Те гледат на него като на лекарство, което лекува почти всяка болест, като в едни случаи се взема с храната, а в други отделно — като отвара. Предпочитат се листата пред плодовете, тъй като последните са прекалено лепкави, за да се употребяват без особена нужда. Но много хора предполагат, че растението е способно да накара градините да раждат много. Когато се използува за такива цели, нарязват листата на ситно и след като се молят над тях, ги засаждат с просо и други семена, а някаква част изяждат с храната си. Знае се също, че и безплодните жени ядат имел, за да могат да раждат. Предполага се, че най-полезен е имелът, който расте на върба. Това е така, защото на върбата гледат като на особено свято дърво.“

Следователно айните са на едно мнение с друидите и смятат, че имелът лекува почти всякаква болест, а също така са единодушни и с древните италийци, че той помага на жените да раждат. Представата на друидите, че имелът е „лек за всичко“, т.е. панацея, може да се сравни и с представата, която има племето вало от Сенегамбия. Тези хора много обожават един вид имел, който наричат тоб; когато тръгват на война, те носят със себе си листа от него, да ги предпазва от рани, сякаш листата са истински талисмани (грис-грис).

Френският автор, който съобщава за обичая, добавя: „Не е ли много странно, че в тази част на Африка имелът играе същата роля, както в суеверията на галите? Този общ за двете страни предразсъдък би могъл да има един и същ произход; черни и бели несъмнено са сметнали, всеки сам за себе си, че има нещо свръхестествено в едно растение, което никне и цъфти, без да има корени в земята. Нищо чудно, ако те вярват, че то е паднало от небето и е дар божи.“

Предположението за произхода на суеверието се потвърждава в голяма степен от вярата на другите, че каквото порасне на дъб е изпратено от небето и е знак, че сам бог е избрал дървото, за което съобщава Плиний. Вярването обяснява защо режели имела не с обикновен нож, а със златен сърп и защо когато го срязвали, не го оставяли да докосва земята; вероятно мислели, че това би осквернило небесното растение и чудотворните му качества ще се загубят, щом докосне земята. Можем да сравним обреда, с който друидите срязвали имела, със съответния, предписван в Камбоджа за подобни случаи. Казва се, че ако видиш орхидея да расте като паразит на тамариндово дърво, трябва да се облечеш в бяло, да вземеш ново гърне, да се покачиш на дървото по пладне, да отчупиш растението, да го сложиш в гърне и да пуснеш съда да падне на земята. След това приготвяш в гърнето отвара, от която ставаш неуязвим. Следователно както в Африка смятат, че листата на едно паразитно растение могат да направят онзи, който ги носи по себе си, неуязвим, така в Камбоджа вярват, че отварата от друго паразитно растение има същия ефект върху онези, които я употребят, било като се измият с нея, или като я пият. Можем да допуснем, че и на двете места представата за неуязвимост произтича от положението на растението — при относително сигурно място над земята то сякаш обещава на своя ощастливен притежател подобна сигурност по отношение на някои от злините, които обкръжават човешкия живот на земята. Вече се натъкнахме на примери, доказващи каква стойност отдава първобитното мислене на такова изгодно положение.

Независимо какъв е произходът на тези вярвания и обичаи, свързани с имела, едно е сигурно — някои от тях имат своята аналогия във фолклора на съвременните европейски селяни. В различни части на Европа например съществува правилото, че имелът не може да се реже по обикновен начин, а трябва да се събаря с камъни от дървото, на което расте. В швейцарския кантон Аргау например „селяните смятат всички паразитни растения в известен смисъл за свещени, но това най-вече се отнася до прораснал на дъб имел. Те му предписват голяма сила, но се въздържат да го режат по обикновения начин. Когато слънцето е в съзвездието Стрелец и луната намалява, на първия, третия или четвъртия ден преди новата луна, човек трябва да свали имел със стрела от дъба и да го хване с лявата ръка при падането му. Такъв имел е лек за всякакви детски заболявания.“ Швейцарските селяни, също както и старите друиди, приписват на прорасналия на дъб имел специални свойства; и според тях той не бива да се реже по обикновен начин: трябва да се хване като пада на земята; и се слави като панацея за всички болести — поне що се отнася до детските. И сред шведите съществува суеверие, че за да може имелът да запази своите особени свойства, той трябва да бъде свален с изстрел или съборен с камъни от дървото. По същия начин „чак до първата половина на XIX век хората в Уелс вярваха, че за да може имелът да има някаква сила, той трябва да бъде свален с изстрел или с камък от дървото, на което расте“.

До известна степен мнението на съвременните селяни, а дори и на високо образовани хора съвпада с мнението на древните за лечебните качества на имела. Както личи, друидите са нарекли растението, или може би дъба, на който то расте, „лек за всичко“; а се твърди, че „лек за всичко“ продължава да е названието му и в съвременните келтски говори в Бретан, Уелс, Ирландия и Шотландия. Сутринта на Св. Йоан Кръстител (Еньовден) селяните от Пиемонт и Ломбардия излизат да търсят дъбови листа за „маста на св. Йоан“, която според тях лекува всякакви причинени от режещи инструменти рани. Може би първоначално „маста на св. Йоан“ е била чисто и просто имелът, или отвара от него. Защото в Холщайн имелът, особено дъбовият, все още се смята за панацея за пресни рани и талисман, който осигурява успех в лова; а селяните от Лакон (в Южна Франция) са запазили старата вяра на друидите, че имелът е средство против всякакви отрови — те слагат растението на корема на страдащия или му дават да пие отвара от него. Древното поверие че той е лек за епилепсия, се е запазило до модерни времена не само сред невежите, но и сред образованите. В Швеция например болните от епилепсия смятат, че могат да се предпазят от атаките на болестта, като носят нож с дръжка от дъбов имел, а в Германия окачат по същата причина имел на врата на децата. Народното лечение на епилепсия във френската провинция Бурбоне е отвара от имел, взет от дърво на Св. Йоан Кръстител и сварен с ръжено брашно. В Ботъсфърд, Линкълншър, смятат отварата от имел палиатив за тази ужасна болест. Нещо повече, големите медицински авторитети в Англия и Холандия са го препоръчвали като лек за епилепсия.

Но становището на медиците за лечебните свойства на имела рязко се промениха. Докато друидите били убедени, че той лекува всичко, съвременните лекари, напротив, смятат, че не лекува нищо. Ако последните са прави, трябва да заключим, че древната и широко разпространена вяра в лечебните свойства на имела е чисто суеверие, основано единствено на чудноватите заключения, извлечени от невежеството по отношение паразитната природа на растението, неговото положение високо на клона на някое дърво, което сякаш го закриля от опасностите, на които е изложен живият свят на земната повърхност. От тази гледна точка може би ще разберем защо имелът е предписван толкова дълго и настойчиво като лек за епилепсия. След като не може да падне на земята, защото е пуснал корен в клона на някое дърво високо над нея, от това следвало по необходимост, че болният от епилепсия просто няма как да получи припадък и да падне, щом носи парче имел в джоба си или отвара от него в стомаха си. Вероятно дори и сега голяма част от човешкия род би сметнала за състоятелна такава асоциативна връзка.

Освен това шведските селяни сякаш споделят убеждението на древните италийци, че имелът гаси огън, защото го накапват по таваните на стаите си, за да се предпазят изобщо от беда и по-конкретно от пожар. А в названието „гръмотевична метла“, което хората използуват за растението в швейцарския кантон Аргау, се съдържа намек за това, как са започнали да го свързват с такова свойство. Гръмотевичната метла е рошав, клонест израстък по клоните на дърветата и хората вярват, че той е резултат на мълния; затова в Чехия са убедени, че изгорена в огъня, гръмотевичната метла пази къщата от мълния. След като сама е продукт на мълнията, тя естествено служи, според хомеопатичния принцип, като защита срещу нея и фактически представлява нещо като гръмоотвод. Следователно, когато шведите използуват имела да пазят къщите си от огън, може би имат предвид точно огън, запален от мълния, макар да го намират резултатно средство против всякакви пожари.

Освен всичко останало имелът служи не само за гръмоотвод, но и като шперц; защото се твърди, че отваря всякакви ключалки. Но може би най-ценното от всичките му качества е, че пази успешно от вълшебство и магия. Това несъмнено е причината в Австрия да слагат на прага клонче от имел като предпазна мярка против кошмари; това може би обяснява защо в Северна Англия казват, че ако искаш кравефермата ти да преуспее, трябва да си дадеш снопчето имел на първата крава, която се отели след нова година, защото е добре известно, че нищо не е така пагубно за млякото и маслото както магията. По същия начин, за да има кравефермата успех, в Уелс давали клонче от имел на първата крава, която роди теле след първия час от новата година; а в онези райони, където има в изобилие имел, в стопанствата държат винаги богат запас от него. Когато нямали достатъчно, уелските селяни казвали: „Няма имел, няма късмет“; а ако се случела добра реколта имел, очаквали и богата житна реколта-. В Швеция упорито търсели имел след навечерието на Св. Йоан Кръстител, защото вярвали, „че той до голяма степен притежава тайнствени качества; и че ако на тавана на жилището, в конюшнята или над яслата на кравата има окачено клонче имел, тролът ще е безсилен да навреди на човека или на животното“.

Що се отнася до времето, когато трябва да се бере имелът, мненията се разделят. Друидите го събирали преди всичко на шестия ден от луната, древните италийци — очевидно на първия ден от новата луна. В наше време някои предпочитат пълната мартенска луна, а други — бледата луна на зимата, когато слънцето е в съзвездието Стрелец. Но най-предпочитаното време е сякаш навечерието или самия Еньовден. Видяхме, че както във Франция, така и в Швеция приписват на събрания на Еньовден имел особени свойства. Правилото в Швеция гласи, че „имелът трябва да се реже през нощта срещу Еньовден, когато слънцето и луната стоят в знака на своята сила“. В Уелс пък вярват, че ако се постави под възглавницата откъснатото в навечерието на Св. Йоан Кръстител (в навечерието на Еньовден) или по което и да е друго време, преди да се появят плодовете, клонче имел, то ще предизвика пророчески сънища, били те добри или лоши. Следователно имелът е едно от многото растения, чиито магически или лечебни свойства достигат своя връх с кулминацията на Слънцето в най-дългия ден от годината. Така че изглежда съвсем разумно да предположим, че и в очите на друидите, които почитали така много растението, свещеният имел можел да удвоява мистичните си свойства в деня на лятното слънцестоене и следователно най-вероятно са го рязали с тържествени церемонии най-вече в навечерието на Еньовден.

Във всеки случай е сигурно едно, че в родната му Скандинавия имелът, причината за смъртта на Балдер, е бил събиран системно в навечерието на Еньовден, заради мистичните му качества. В гъстите влажни гори в по-умерените климатични зони на Швеция често ще намерите имел, прораснал по сливи, дъбове и други дървета. Следователно на големия летен празник в Скандинавия се възпроизвежда един от двата основни момента в мита за Балдер. Другият, изгарянето на неговото тяло на клада, намира съответствия в огньовете, които все още пламтят или поне доскоро са пламтели в Дания, Норвегия и Швеция в навечерието на Еньовден. Наистина няма признаци, че в тези огньове горят някакви чучела, но изгарянето на чучело е черта, която може лесно да отпадне, след като се е забравило значението й. А названието балдерови клади (Balder’s Balar), под което са били известни тези летни огньове едно време в Швеция, прави несъмнена тяхната връзка с Балдер и допуска вероятността, че в миналото на тях са изгаряли жив представител или чучело на Балдер. Денят на лятното слънцестоене бил поставен на Балдер и когато сочи, че Балдер е бил изгорен на този ден, шведският поет Тегнер може спокойно да е следвал старото предание, че лятното слънцестоене е времето; по което добрият бог преждевременно е загинал.

Следователно, доказа се, че главните моменти от мита за Балдер имат своите съответствия в празниците на огъня на нашите европейски селяни и последните несъмнено датират от време, което далеч предшествува въвеждането на християнството. Мнимото хвърляне на избраната с жребий жертва в белтейнския огън и същото отношение към бъдещия Зелен вълк на летния огън в Нормандия могат естествено да се изтълкуват като следи от един по-стар обичай, когато в такива случаи действително са изгаряли човешки жертви, докато зеленото облекло на Зеления вълк, съчетано с листната обвивка на младежа, който стъпква летния огън в Моосхайм, сякаш подсказва, че хората, умъртвени на тези празници, са загивали в качеството си на дървесни духове или божества на растителността. Всичко това ни навежда логично на заключението, че в мита за Балдер, от една страна, и в празниците на огъня и обичая да се събира имел, от друга, имаме всъщност двете разкъсани и раздалечени половини на първоначалното цяло. Така че бихме могли да приемем с известна доза достоверност, че митът за смъртта на Балдер не е просто мит или само описание на физически явления, направено със заети от човешкия живот образни средства, а че в същото време той е бил легенда, разказвана от хората, за да обяснят защо всяка година са изгаряли по един антропоморфен представител на божеството и са отрязвали имел при тържествена церемония. Ако съм прав, легендата за трагичния край на Балдер е представлявала, така да се каже, текстът на свещената драма, която се е разигравала всяка година като магически обред, предназначен да накара слънцето да свети, дърветата — да се развиват, посевите — да растат, и да предпази хора и животни от гибелното изкуство на самодиви и тролове, на вещици и вълшебници. С две думи, легендата принадлежи към категорията природни митове, които се очаква да бъдат допълнени с обреди; и тук, както толкова често се случва, митът се отнася към магията, тъй както теорията се отнася към практиката.

Но ако жертвите — хората-балдери, — които загивали в огъня през пролетта или лятото, били умъртвявани като живи въплъщения на дървесни духове или божества на растителността, то излиза, че трябва да разглеждаме Балдер като дървесен дух или божество на растителността. При това положение добре би било да определим, стига да успеем, конкретното дърво или дървета, чийто антропоморфен представител са изгаряли на празниците на огъня. Защото можем да сме съвсем сигурни, че жертвите не се умъртвявани като представители на растителността изобщо. Идеята за растителността изобщо е прекалено абстрактна за първобитното съзнание. Най-вероятно отначало жертвата е представлявала конкретно свещено дърво. Но от всички европейски дървета няма друго, което да претендира с такова голямо право да е свещеното дърво на арийците, както дъбът. Видяхме, че култът към него е доказан за всички големи клонове на арийската раса в Европа; следователно можем наистина да заключим, че той е бил обожаван преди разселването им и че вероятно тяхната прародина е била покрита с дъбови гори.

Следователно, отчитайки първичния характер и забележителната прилика на празниците на огъня, чествувани от всички клонове на арийската раса в Европа, бихме могли да направим извод, че те са част от общите религиозни обреди, които различните народи са отнесли със себе си по своите пътища, далеч от старата родина. Но ако съм прав, съществен белег на онези първобитни празници на огъня е бил изгарянето на човек, представящ дървесния дух. В такъв случай, като се има предвид мястото, което дъбът е заемал в религията на арийците, не ни остава нищо друго, освен да предположим, че дървото, представено по този начин на празниците на огъня, е бил първоначално дъбът. Колкото до келтите и литовците, това заключение едва ли ще бъде оспорвано. Но както за тях, така и за германците, то се потвърждава от един случай на забележителен религиозен консерватизъм. Най-примитивният известен на човека метод да се получи огън е да се трият едно о друго две парчета дърво, докато се запалят, а видяхме, че този метод все още се използува в Европа за запалване на свещени огньове, като например бедствения огън и че най-вероятно по-рано към него са прибягвали на всички тези празници на огъня, които вече разгледахме. Понякога обаче е необходимо живият огън или пък някакъв друг свещен огън да се получи от триенето на конкретен вид дърво, а по всичко личи, че в случаите, когато се предписва какво да е дървото, независимо от това, дали става дума за келти, германци или славяни, това дърво е обикновено дъб. Но ако свещеният огън винаги се е палел чрез триене на дъбова дървесина, можем да заключим, че първоначално и огънят се е запалвал със същия материал. В действителност изглежда, че вечният огън на Веста в Рим е бил поддържан с дъбово дърво и че горивото, употребявано във вечния огън, който горял под свещения дъб в голямото литовско светилище в Ромове, също е било дъбово. От обичая, който според съобщенията все още се спазва от селяните в много планински области в Германия — да подклаждат домашния огън на Еньовден с тежък дъбов пън, би могло да се съди, че в летните огньове по-рано са горели дъб. Пънът се нагласявал така, че да тлее бавно и да се превърне в дървени въглища, но не преди изтичането на годината. А на следващия Еньовден отстранявали обгорелите въглени от стария пън, за да направят място на новия и ги размесвали със семето за посев или ги разпръсвали из градината. Хората вярвали, че това предпазва сготвеното на огнището ядене от магия, запазва късмета на къщата, подпомага растежа на посевите и ги пази от болести и вредители. Следователно обичаят е почти паралелен на този с бъдника в Германия, Франция, Англия, Сърбия и други славянски страни. Така че при тези периодични или инцидентни обреди древните арийци не само са подпалвали, но са и поддържали огъня със свещената дъбова дървесина.

Но ако при тези тържествени обреди огънят винаги е бил подпалван с дъбово дърво, от това следва, че човекът, когото са изгаряли в него като олицетворение на дървесния дух е представял дъбът, а не някакво друго дърво. По този начин изгаряли свещения дъб в двойнствена форма; дървесината на растението изгаряла в огъня, а заедно с нея изгарял и жив човек — олицетворение на дървесния дух на дъба. Извлеченото по този начин заключение по отношение на европейските арийци изобщо се потвърждава от неговото конкретно прилагане от скандинавците, от връзката, която е съществувала при тях между имела и изгарянето на жертвата в летния огън. Видяхме, че сред скандинавците е било обичайно да събират по Еньовден имел. Но поне доколкото проличава от обичая, няма нищо, което да го свързва с летните огньове, в които са изгаряли хора или чучела. Дори, както изглежда вероятно, огънят първоначално да е запалван с дъбово дърво, защо ще е било необходимо да се скубе имелът? Последната връзка между летния обичай да се събира имел и запалването на огньовете ни дава митът за Балдер, който едва ли би могъл да бъде отделен от въпросните обичаи. Митът показва, че изглежда някога хората са вярвали в съществуването на жизнено важна връзка между имела и антропоморфния представител на дъба, който бивал изгарян в огъня. Според него Балдер не можел да бъде убит от нищо друго на небето и на земята освен от имел и докато имелът оставал на дъба, той бил не само безсмъртен, но и неуязвим. При това положение, ако предположим, че Балдер е бил дъбът, става разбираем произходът на мита. Имелът се е смятал седалище на живота на дъба и докато той оставал незасегнат, нищо не можело да умъртви или дори да нарани дъба. Представата за имела като седалище на живота на дъба се е налагала естествено на съзнанието на примитивните хора от наблюдението, че докато дъбът сменя листата си, растящият на него имел е вечнозелен. Навярно зиме свежите зелени листа сред голите клони са били приветствувани от поклонниците на дървото като знак, че божественият живот, който е престанал да оживява клоните, е оцелял в имела, както сърцето на спящия продължава да бие, докато тялото му е неподвижно. Следователно, когато трябвало да се умъртви богът, т.е. когато трябвало да се изгори свещеното дърво, било необходимо да се започне с откусбването на имела. Защото, докато имелът оставал непокътнат, дъбът (така биха могли да си мислят хората) бил неуязвим; всякакви удари на ножовете и брадвите биха отскачали от неговата кора, без да му причинят нищо. Но щом се откъсне свещеното сърце на дъба — имелът, дървото се съгласявало да бъде отсечено. А когато в по-късни времена духът на дървото започнал да се представя от жив човек, било логично да се предположи, че също като дървото, което олицетворявал, той не би могъл да бъде убит или ранен, докато имелът оставал незасегнат. Така че отскубването на имела било едновременно сигнал и причина за смъртта му.

Съгласно този възглед неуязвимият Балдер не е нищо повече от едно олицетворение на дъб с пораснал на него имел. Тълкуванието сякаш се потвърждава от поверието на древните италийци, че имелът не може да бъде унищожен от огън или вода, защото ако паразитът се смята за неразрушим, то лесно е да се предположи, че той предава собствената си неуязвимост на дървото, на което расте, докато лвете остават свързани. Или, ако облечем същата идея в митическа форма, ще се получи разказът как добрият бог на дъба приютил своя живот в неуязвимия имел, който растял между клоните; как, следователно, дотогава, докато имелът стоял на мястото си, самото божество оставало неуязвимо; и как най-сетне коварен враг, узнал тайната на неуязвимостта на божеството, откъснал имела от дъба и по този начин убил бога-дъб, а след това изгорил тялото му на огън, който иначе, докато негорящият паразит — седалището на душата му, оставал сред клоните, не би му причинил никаква вреда.

Но тъй като идеята за същество, чийто живот е в известен смисъл извън него, трябва да е странна за много читатели и всъщност все още не е схванато цялото й значение за първобитните суеверия, струва си да я илюстрираме с примери, извлечени от фолклора и народните обичаи. В резултат на това ще докажа, че приемайки тази идея като обяснение за връзката на Балдер с имела, аз приемам един принцип, който е оставил дълбок отпечатък върху съзнанието на първобитния човек.