Оригинално заглавие
La Divina Commedia — Inferno, –1314 (Обществено достояние)
Превод от италиански
, (Обществено достояние)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 71 гласа)
Корекция
NomaD (4 ноември 2007 г.)
Сканиране
Елена

Последната редакция е по третото издание — „Народна култура“, 1964 г.

 

Издание:

Данте Алигиери

Божествена комедия

Ад

Девето издание

Издателство „Народна култура“, София, 1972


ПЕСЕН ПЪРВА

СЪДЪРЖАНИЕ. Поетът, след като се е бил лутал цяла нощ в един гъст и тъмен лес, в който се е бил изгубил, намира се при изгрев слънце в подножието на една могила. Кога захваща да се изкачва по нея, явяват се отпреде му три хищни звяра, които му препречват пътя Уплашен, той се готви да се върне назад, кога пред него се представя духът на Виргилия, който го ободрява и му обещава да го спаси от опасност, след като го заведе в царството на мъртвите, в Ада най-първо, а после в Чистилището, отдето след това по стъпките на друг водач ще се възкачи в Рая.

На попрището жизнено в средата

намерих се в лес тъмен по зла чест,

че правий път сбъркал бях в мрачината.[1]

 

Тъй буен, див и гъст бе тоя лес,

че спомня ли го, цял ме мраз побива:

при грозний страх, с кой пълни ме до днес,

 

смъртта дори едва е по-горчива;

но зарад благото, кое добих,

ще кажа що видях в таз местност дива.

 

Не зная как се в тоя лес вглъбих,

от сън тъй в пълно бил съм упоен,

кога от правий път се отклоних!

 

Кога тоз дол изминах, кой с смущение

изпълнил бе душата ми и с страх,

могила стръмна се яви пред мене.

 

Дигна̀х очи нагоре и видях,

че слънцето плещите й огрява

на първи си зари с премилий зрак:

 

с младенческа сияеше то слава.

Страхът, кой беше през нощта смразил

кръвта ми, поутихна в мен тогава;

 

и както пътник, кой се е спасил

от буря, взор обръща към вълните

беснеющи, с кои се е борил,

 

така се спрях и аз и в теснините,

де смърт намира, кой би там стъпил,

обърнах, разтреперан йощ, очите.

 

Едва във себе бодрост бях сетил,

тръгнах по стръмний хълм с одушевление,

но стъпки няколко не бях сторил,

 

ненадано подаде се пред мене

една пантера[2] лека, със петна

по кожата, с очи в мен устремени.

 

От пътя ми се вече не махна

и неведнъж помислих си в душата

да сляза пак, в боязън от злина.

 

На изток се подаваше зората

и слънцето, с ония пак звезди,

що са го придружили в небесата,

 

на хаоса из мрачните гърди,

кога тез чудеса са се явили,

стрелеше животворни си зари.

 

Тоз сладък час и цветовете мили

на звяра, светлий вид на пролетта

доверье малко бяха ми внушили;

 

но лъв един внезапно връхлетя

и в мен възбуди нов страх и смущение.

Гладът разгаряше свирепостта,

 

с коя фучеше страшно, и към мене

вървеше право с зяпнали уста.

Вълчица мършава от озлоблене,

 

коя не знае насит и кръвта

без жал на много люде е изпила,

по стъпките му се подаде из нощта.

 

Тъй страшно очи беше в мене впила,

че не остана ни надежда в мен

да се изкача горе, нито сила.

 

И аз, пред туй виденье страховито,

заприщен тъй от всичките страни,

надире се върнах с сърце разбито.

 

Дор слизах в тия темни глъбини,

пред мен човек яви се, кой отдавна

свършил е на земята своите дни,

 

и с глас извиках в таз опасност явна:

„Ти кой и да си, призрак или жив човек,

смили се! Дай ми помощ беззабавна.“

 

„Жив бях, не съм — отвърна ми с глас мек —

във Мантова[3] от род благочестиви

живот съм аз получил в оня век,

 

в кой Юлий с подвизи света въздиви;

живях при Август добри в славний Рим,

кога царяха божества лъжливи.

 

Поет бях и Анхизовий любим

възпях аз син, кой Илион остави,

кога биде превърнат в прах и дим.

 

Защо се връщаш пак в дола мъгляви,

а не вървиш по тоя хълм блажен,

де всяка радост теб ще се представи!“

 

„Виргилий си, тоз певец несравнен,

кой с свойто име пълни вековете! —

извиках, от неволен срам смутен. —

 

Светило бляскаво на вси поети,

за моя жар към твоите песни

на помощ протегни ми днес ръцете!

 

Да уча тях са текли моите дни

и ако в моите песни наслаждение

светът намира — теб се то дължи.

 

Виж звяра диви, кой стои пред мене,

мъдрец велики, помогни!

Страхът до пълно ме й довел изнеможене-“

 

„Бедите, що смущават ги духът,

за да избегнеш — с вид благ отговори, —

ти требува да хванеш други път.

 

Тоз звяр, кой всяка доблест в теб събори,

без жалост е, той не остава жив,

кой мерне му се тука в тез простори.

 

Все жертви търси погледа му див,

а всяка жертва повече го дразни

и става още по-немилостив.

 

Той с зверове се съюзява разни[4]

и зло при всеки нов съюз плоди:

но всуе кръвожаден сън го блазни!

 

Над него скоро враг[5] ще полети

и той света от него ще избави.

Във Фелтро тоз юнак ще се роди;

 

с любов и доблест той ще се прослави;

Италия, напита със кръвта

на челяд храбра, пак ще се изправи

 

и мир ще найде. С страх ще бяга тя,

дор падне в мрачний Ад, отдето

пръв път я вън извлече завистта.

 

Тук място е опасно и проклето;

да се спасиш, подире ми тръгни

и мен си крепко довери сърцето.

 

Ще минем през ония глъбини[6],

кои плач горки вечно огласява,

де гордий дух, за своите злини

 

наказан там, смърт втора призовава;

и тез ще видиш, кои, всред борба

с мъченья, мисъл сладка утешава[7],

 

че някои ден, по Божа доброта,

ще идат горе и ще ги приемат

на светли праведници в радостта.

 

На Рая, дето всяко бреме снемат,

желайш ли славата да видиш сам,

ръце по-чисти тебе[8] ще подемат

 

и тям за светъл път ще те предам.

Защото мен остаха непознати

и всемогущий, кой царува там.

 

и неговите заповеди святи;

там мойта мисъл да лети не смей.

Там сяйните са негови палати,

 

отдето над вселената владей;

блажени, на които въз челата

безсмъртната му слава тамо грей!“

 

„Във името на тоя Бог, молбата

ми чуй, казах, спаси ме от беди,

води ме в царството на тъмнината,

 

а после горе сияйните врати

да видя, кои свети Петър пази,

и тез, които ублажаваш ти.“

 

Тогаз тръгна, упътих се и ази.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ПЪРВА
Бележки

[1] Цялата тая песен, както и втората, могат да се смятат като един вид предговор, в който Данте обяснява, чрез символи и алегории, причините, които са го накарали да напише своята пое ма, и целта, която е имал предвид. В широк смисъл Данте иска да посочи чрез какви средства може човек да вземе връх над страстите и заблужденията, които се стремят да го погубят, и по кой път може да достигне до пълно нравствено съвършенство. В по-тесен смисъл поетът е имал предвид и печалното положение, в което се е намирала тогавашна Италия (началото на XIV в.) и от което не е могло да се излезе освен чрез нравствено прераждане на човека, защото само при добри нрави може да има истинска свобода и щастие. На тия две идеи отговарят тъмният лес (гора), в който поетът се е изгубил, и могилата, в подножието на която се е намирал при излизането си от леса. Лесът означава заблужденията, в които се лута човек и отдето не го оставят да излезе страстите и пороците. Лесът изобразява едновременно политическата и нравствена анархия, в която се е намирала Италия. Могилата е идеалът, към който се стреми мъдрецът, душевният мир и блаженството, до които се достига чрез съзерцание на вечните истини и пречистване от пороците. Към този идеал се стреми поетът, но за да го постигне, той трябва да слезе по-напред в Ада, където пред зрелището на престъпленията и мъките, които влекат след себе си, ще може да се проникне напълно от ония знания и истини, от които има нужда, за да може да довърши щастливо предприетия път.

Действието на поемата захваща на 24 март 1300 г. през нощта срещу велики петък, когато Данте е бил на 35 години, възраст, в която, както той пише в „Пир“, човек достига „на жизненото поприще в средата“ и в която разумът взема връх над страстите.

[2] Трите звяра, които поетът среща, когато излиза от леса и захваща да се качва по могилата, изобразяват пороците, които пречат на нравственото прераждане на човека: пантерата — завистта, лъвът — гордостта, вълчицата — сребролюбието. Според някои тълкуватели по-вярно е да се приеме пантерата като алегорическо изображение на сладострастието. В по-тесен смисъл Данте е искал да представи в тая алегория причините, които са препятствували за доброто уреждане на Италия. Пантерата е самото отечество на поета, завистливата Флоренция, лека, подвижна и разделена на бели и черни, лъвът е гордата и честолюбива Франция, която освен че е владяла в Неапол, е причинявала големи злини чрез постоянната си намеса в италианските работи, а вълчицата е папската курия, която са обвинявали изобщо в безмерна жажда за пари. С това тълкувание се схождат политическите идеи на Данте, за когото най-съвършено управление е била монархията, и само то, с един император, който ще стои в Рим, е могло да дари ред, свобода и щастие на Италия. Всички ония, които са пречели да се създаде тая монархия, са били врагове на Италия и виновници за нейните нещастия.

[3] Виргилий (Вергилий) е роден всъщност не в Мантова (град Мантуа), а в едно село, близо до Мантуа, Андес, сегашното Пиетола.

[4] Според по-широкия или по-тесен смисъл, който се приписва на зверовете, поетът иска да каже, че сребролюбието се съюзява с много други пороци за постигане на своите цели или че папската курия прибягва до помощта на разни могъщи лица и власти, за да запази своята светска власт и благата, които е извличала от нея.

[5] В текста е наречен хрът (ловно куче) онзи, който ще подгони вълчицата и ще я погуби. Не мисля, че съм сторил грешка, като не съм превел буквално текста. Той е бил в мисълта на поета някой храбър и щастлив юнак, който, въодушевен от любов към Италия, ще възобнови империята, като унищожи гуелфизма. По всяка вероятност Данте е имал пред вид Кан Гранде делла Скала, владетел на Верона, храбър гибелински вожд. който един от първите, с брат си, Бартоломео делла Скала, е дал гостоприемно убежище на поета след изгнанието му от Флоренция. Кан Гранде често се споменава в „Божествената комедия“. Според някои тълкуватели думите на Вергилий се отнасят по-вероятно до Угучьоне дела Фоджьола, също така храбър гибелински вожд, който е държал няколко години под властта си Сиена, където, благодарение на това обстоятелство, и Данте е могъл да поживее известно време.

[6] През Ада.

[7] Грешниците от Чистилището.

[8] Намеква се за Беатриче.