Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА XXV
Временни царе

На някои места са смекчили и изменената форма на стария обичай на цареубийство, която съществувала във Вавилон. Царят продължава да абдикира всяка година и мястото му се заема от повече или по-малко номинален владетел; но в края на краткото му управление последния вече не го убиват, а извършват с него привидна екзекуция, която напомня времето, когато действително са го умъртвявали. Ето няколко примера. През месец меак (февруари) камбоджанският крал абдикирал за три дни. През това време той не изпълнявал държавническите си функции, не се докосвал до печатите, дори не получавал приходите, които му се полагали. Вместо него управлявал временен крал, наречен Сдач Меак, т.е. крал февруари. Постът временен крал бил наследствен по линията на далечно сродство с кралската династия, като синовете наследявали бащите си, а по-младите — по-възрастните братя, по същия начин, по който се наследява и царската корона. На подходящ, определен от астролозите ден, мандарините отвеждали временния крал с триумфална процесия. Той яздел кралски слон, седнал в царския паланкин; ескортирали го войници, облечени в подходящи костюми, така че да представят съседните народи на Сиам, Анам, Лаос и т.н. Вместо златна корона носел бял каскет и всичките му царски символи били изработени от грубо дърво, вместо от злато и диаманти. След като отдавал почит на действителния крал, от когото получавал властта за три дни, заедно с полагаемите се за това време приходи (тачи част от обичая в последно време се пропуска), той продължавал да се движи с шествието около двореца и по улиците на столицата. На третия ден, след редовното шествие, временният крал давал заповед слоновете да стъпчат под краката си „планината от ориз“ — бамбукова платформа, заобиколена от снопове ориз. Хората събирали ориза и всеки вземал по малко, за да си осигури добра реколта. Част от него отнасяли на краля, който го сварявал и поднасял на монасите.

На шестия ден от Луната в шестия месец (края на април) в Сиам назначават временен крал, който се радва на кралски прерогативи в продължение на три дни, а истинският стои затворен в двореца си. Временният крал изпраща многобройните си спътници във всички посоки да заграбят и конфискуват каквото намерят в отворените магазини на базарите; дори корабите и джонките, които пристигат в пристанището през тези дни, стават негови и трябва да се откупуват. Той отива на площада в средата на града и там му докарват позлатено рало, теглено от ярко накичени волове. След като ралото бъде осветено и воловете — натрити с тамян, лъжекралят изорава девет бразди, следван от стари дворцови жени, които разпръсват първото семе за сезона. Веднага след като изоре деветте бразди, тълпата зрители се втурва и се боричка за току-що засятото семе, вярвайки, че то, размесено с ориза за посев, ще осигури богата реколта. После разпрягат воловете и слагат пред тях ориз, царевица, сусам, саго, банани, захарна тръстика, дини и т.н.; според поверието онова, което започнат да ядат първо, ще струва скъпо през следващата година, макар някои да тълкуват предзнаменованието в обратния смисъл. През това време временният крал стои облегнат на едно дърво, сложил дясното си стъпало на лявото коляно. От това, че стои на един крак, идва и народното му название Еднокракия крал, но официалната му титла е Фая Фолатеп — Господар на небесните войнства. Той е нещо като министър на земеделието — всички спорове за ниви, ориз и т.н. се отнасят до него. Освен това представя краля на още една церемония. Тя се извършва на втория месец (който се пада през студения сезон) и трае три дни. Отива с тържествено шествие на открито място срещу храма на брахманите, където има множество накичени като Майски дървета стълбове, на които брахманите се люлеят. През цялото време, докато те се люлеят и танцуват, Господарят на небесните войнства трябва да стои на един крак на седалка, направена от измазани тухли, покрита с бяло платно и накичена с килими. Крепи се на дървена рамка с позлатен навес, а от двете му страни стои по един брахман. Танцуващите брахмани носят биволски рогове, в които наливат вода от голям меден котел и пръскат с нея зрителите; според поверието това носи щастие и прави хората да живеят в мир и спокойствие, здраве и благоденствие. Господарят на небесните войнства трябва да престои на един крак около три часа. Смята се, че това „доказва благоразположението на Девата и духовете“. Ако си пусне крака, „той губи имота си и членовете на семейството му стават роби на царя, защото това се смята за лошо предзнаменование, което вещае разруха на държавата и несигурност на трона. Но ако остане така, печели победа над злите духове, а освен това има привилегията, поне привидно, да залови всеки кораб, който влезе в пристанището през тези три дни, и да вземе товара му, както да влезе във всеки отворен магазин в града и да отнесе със себе си каквото си избере.“

Такива били задълженията и привилегиите на Еднокракия сиамски крал до средата на XIX век, дори и до по-късно. При управлението на покойния просветен монарх тази странна личност била до известна степен облекчена от бремето на длъжността си, но и лишена от свързаната с това слава. Той все още наблюдава, както едно време, как брахманите се люлеят във въздуха на люлка, окачена между две високи по около тридесет метра мачти, но му се разрешава да седи, вместо да стои прав; и макар че общественото мнение все още очаква от него да държи дясното си стъпало на лявото коляно през цялото време, докато трае церемонията, според закона той няма да си навлече наказание, ако за ужас на хората сложи уморения си крак на земята.

И други признаци говорят за нахлуването на западните идеи и западната цивилизация в Ориента. Булевардите, водещи към мястото на церемонията, са запълнени с колесници, телеграфните стълбове и стълбовете за осветлението, по които са се накачили като маймуни нетърпеливите зрители, се издигат над гъстата тълпа; а докато оркестърът от дрипльовци, навлекли пищни яркочервени и жълти дрехи, блъска барабани и надува тръби по стария начин, колона боси войници в блестящи униформи марширува бодро под звуците на съвременен военен оркестър, който свири „В поход през Джорджия“.

На първия ден от шестия месец, който смятали за начало на годината, царят и народът на Самарканд обличали нови дрехи и си подстригвали косите и брадите. После отивали в гората близо до столицата и седем дни, възседнали препускащи коне, стреляли с лъкове от седлото. На последния ден мишената била златна монета и онзи, който я улучел, получавал правото да стане цар за един ден. На първия ден от слънчевата година — по пресмятанията на коптите, — а това означава на десети септември, когато Нил е достигнал, общо взето, най-високата си точка, в Горен Египет редовното правителство е суспендирано и всеки град избира свой управник. Този временен господар носи подобна на шутовска шапка, има дълга ленена брада и е завит със странна мантия. С жезъла на властта в ръка, придружен от облечени като писари палачи и т.н. хора, той отива в къщата на губернатора. Последният се оставя да го свалят от власт, лъжецарят сяда на трона и ръководи трибунал, пред чиито решения се покоряват дори губернаторът и неговите чиновници. След три дни осъждат на смърт лъжецаря и го предават на пламъците, но изгаря само дървената клетка, а фелахът се измъква невредим. Обичаят може би напомня старата практика да се изгаря истинският цар. В Уганда изгаряли братята на царя, защото било противозаконно да се пролива царска кръв.

Мохамеданските студенти от мароканския град Фес имат право да назначават свой султан, който управлява в продължение на няколко седмици и е известен като Султан т-тулба — Султана на писарите. До тази кратка власт се стига чрез наддаване — получава я онзи, който плати най-много. Тя носи някои съществени привилегии, защото от този момент Султанът на писарите се освобождава от данъци и има право да поиска услуга от истинския султан. Тази услуга рядко се отказва и обикновено се състои в освобождаването на затворник. Освен това агентите на студентския султан налагат глоби на собственици на магазини и къщи, срещу които измислят различни комични обвинения. Временният султан е заобиколен с истинско придворно великолепие и преминава тържествено по улиците с музика и крясъци, а над главата му държат царски чадър. С така наречените глоби и доброволните дарения, към които истинският султан добавя щедро провизии, студентите имат възможност да си устроят великолепно пиршество и изобщо да прекарат чудесно, като се отдават на най-различни игри и забавления. През първите седем дни лъжливият султан остава в колежа; след това излиза на брега на реката на около километър и половина извън града, придружен от студентите и някои граждани. На седмия ден от престоя му там го посещава истинският султан, който удовлетворява искането му и му дава да управлява още седем дни, така че царуването на Султана на писарите трае формално три седмици. Но когато изминат шест дни от последната седмица, лъжливият султан бяга през нощта в града. Този временен султанат винаги се пада през пролетта, около началото на април. Разправят, че водел началото си от следния случай: когато Мулай Рашид II се борел за трона през 1664 или 1665 г., някакъв евреин узурпирал царската власт в Таза. Но благодарение на предаността и верността на студентите бунтът бил скоро потъпкан. За постигането на целта си те прибягнали до остроумен ход. Четиридесет души били затворени в сандъци, които изпратили като подарък на узурпатора. През нощта, докато нищо неподозиращият евреин спял кротко сред сандъците, капаците им се отворили безшумно, храбрите четиридесет студенти се измъкнали от тях, убили узурпатора и взели властта в града в името на истинския султан, който изразил благодарността си за оказаната му помощ, като дал на студентите правото да назначават всяка година свой султан. Този разказ има всичките белези на измислица, предназначена да обясни стар обичай, чието истинско значение и произход са забравени.

До XVI век в Лоствитиел в Корнуел съществувал обичай всяка година да се назначава лъжекрал за един ден. На „малък Великден“ фрихолдерите от града и околността се събирали лично или изпращали пълномощници и един от тях, както се падало по ред, облечен великолепно, с корона на глава и скиптър в ръка, минавал на кон по главната улица до черквата, следван покорно от останалите конници. Свещеникът го посрещал на стъпалата на черквата и го отвеждал да чуе божествената служба. След службата той се оттеглял със същата церемониалност в подготвена да го посрещне къща. Там за него и свитата му уреждали гощавка. Той седял начело на масата, обслужвали го с подвити колене, с всички ритуали, дължими на царствена особа. Церемонията приключвала с обеда и всички се връщали по домовете си.

Случва се временният цар да заеме трона не всяка година, а само веднъж в началото на всяко царуване. Такъв например е обичаят в царството Джамби на о. Суматра; в началото на всяко ново царуване човек от народа заема трона и се ползува от царските прерогативи за един ден. Произходът на обичая се обяснява с преданието, че някога имало петима царски синове, четиримата по-стари отказали да се качат на трона поради различни телесни недъзи и го оставили на най-малкия брат. Но най-големият от тях заел трона за един ден и запазил за наследниците си подобна привилегия в началото на всяко царуване. Следователно длъжността временен цар е наследствена по линията на род, свързан с царското семейство.

В Биласпур има обичай, като почине раджата, брахман да яде ориз от ръката на мъртвеца и след това да заеме трона за една година. В края на годината брахманът получава подаръци, изгонват го от страната и очевидно му се забранява да се връща там. „Идеята вероятно е, че духът на раджата влиза в брахмана, който яде khir (ориз с мляко) от ръката на мъртвеца, тъй като през цялата година внимателно го следят, за да не може да избяга.“

Същият или подобен обичай съществувал в планинските държавици около Кангра. Може би прогонването на брахмана, който представлява царя, заменя умъртвяването му. При идването на княз в Каринтия селянин, чиято длъжност се предавала по родова линия, се възкачвал на мраморна скала, която се издигала заобиколена от ливади, в просторна долина. От дясната му страна имало черна отелена крава, а от лявата — дръглива грозна кобила. Около него се събирала тълпа селяни. Тогава бъдещият княз, облечен като селянин и с гега в ръка, се приближавал, придружен от царедворци и съдии. Като го видел, селянинът се провиквал: „Кого виждам да върви така гордо?“ Хората отговаряли: „Нашия княз“. Тогава селянинът се съгласявал да отстъпи мраморния трон на княза при условие че получи шейсет пенса, кравата и кобилата и бъде освободен от данъци. Но преди да отстъпи мястото си, той умрял княза леко по страната.

Преди да преминем към следващите примери, трябва да обърнем особено внимание на някои моменти, свързани с тези временни царе. Преди всичко примерите с Камбоджа и Сиам показват ясно, че на временния заместник прехвърлят конкретно божествените или магическите функции. Това личи от вярването, че като държи вдигнат крака си, временният цар на Сиам печели победа над злите духове, а като го пусне, застрашава съществуването на държавата. Докато камбоджанската церемония на стъпкването на „планината от ориз“ и сиамската с откриването на сезона на оранта и сеитбата са заклинания за богата реколта. Хората отнасят у дома част от стъпкания ориз или от засятото семе, като смятат, че по този начин ще си осигурят добра реколта. Освен това, когато в Сиам представителят на краля оре с ралото, народът го наблюдава тревожно, да види не дали браздата е права, а точно докъде стига копринената му роба, защото от това според тях зависи времето и посевите през следващия сезон. Ако Господарят на небесните войнства вдигне дрехата си над коляно, времето ще е влажно и силните дъждове ще провалят реколтата. Ако я остави да се смъкне до глезена, ще последва суша. Но ако краят на робата му виси точно на половината на прасците, ще последва чудесно време и обилна реколта. Дотолкова тясно е свързано развитието на природните процеси, а с това благоденствието или мъките на хората с най-дребния акт или жест на царския представител. Но задачата да карат посевите да се развиват, делегирана на временните царе, е една от магическите функции, които се очаква да изпълняват действителните царе в първобитните общества. Правилото, че лъжливият цар трябва да стои на един крак на издигнатия сред оризището трон, е предвиждано първоначално като заклинание посевите да растат високо, най-малкото такава била целта на една подобна церемония, изпълнявана от старите прусаци. Най-високото момиче, застанало на един крак върху трон, с пола, пълна с хлебчета, с чаша ракия в дясната и парче кора от бряст или липа в лявата ръка, се молело на бога Вайзгантос ленът да порасте колкото него. После изпивало наведнъж ракията, давало да напълнят чашата отново, изливало налятото на земята като жертвоприношение на Вайзгантос и подхвърляло хлебчетата на духовете, които го придружават. Ако останело право на един крак през цялото време, докато траела церемонията, това било знамение, че ленената реколта ще е добра, но хората се страхували, че ако спусне крака си, реколтата може да се провали. Същото значение вероятно е имало люлеенето на брахманите, което в минали времена е наблюдавал, застанал на един крак, Господарят на небесните войнства. Вероятно са смятали на принципа на хомеопатичната или имитативната магия, колкото по-високо се люлеят жреците, толкова по-високо ще израсте оризът. Защото церемонията се описва като празник на реколтата, а люлеенето се практикува от литовците в Русия с откритото намерение да повлияят на растежа на посевите. Казват, че през пролетта и ранното лято, между Великден и Еньовден (лятното слънцестоене), всеки литовски селянин посвещавал всичкото си свободно време да се люлее, защото колкото по-високо се люлее, толкова по-висок ще стане ленът през годината.

В изброените по-горе случаи временният цар се назначава всяка година съгласно установен обичай. Но в други назначаването става в отговор на особена необходимост, като например да освободи истинския цар от някаква действителна или въображаема опасност, насочвайки я към неговия заместник, който заема мястото му на трона за кратко време. Персийската история дава такива примери за случайни заместници на шаха. Така, предупреден от астролозите си през 1591 г., че над него е надвиснала голяма опасност, шах Абас Велики се опитал да отклони предзнаменованието, като абдикирал и назначил някакъв си неверник на име Юсуфи (вероятно християнин) да управлява вместо него. Заместникът бил коронясан по всички правила и ако можем да вярваме на персийските историци, три дни той се радвал не само на името и положението, но и на властта на шаха. В края на краткото му царуване го умъртвили; така, принасяйки го в жертва, Абас изпълнил пророчеството на звездите и като се върнал на своя трон в най-подходящия час, получил уверенията на своите астролози, че ще царува дълго и славно.