Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (31 януари 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (11 февруари 2008 г.)

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, 1984

История

  1. — Добавяне

4. Озирис — прасе и бик

В исторически времена в Древен Египет прасето заемало същото двусмислено положение, каквото и в Сирия и Палестина, макар на пръв поглед да изпъквала по-скоро неговата нечистота, отколкото святост. Според гръцките автори египтяните общо взето са се отвращавали от прасето и са го смятали за мръсно и гнусно животно. Ако човек дори неволно се докоснел до прасе, той влизал в реката заедно с дрехите, за да измие от себе си петното. Смятало се, че който пие свинско мляко, ще се разболее от проказа. Макар да били египтяни, на свинарите се забранявало да влизат в храмовете и всъщност единствено на тях не се давала такава възможност. Никой не би дал дъщеря си за жена на свинар, нито пък би се оженил за дъщерята на свинар; свинарите се женели помежду си. И все пак веднъж в годината египтяните принасяли в жертва на луната и Озирис прасета и не само ги принасяли в жертва, но и хапвали от месото им, нещо, което не ставало по никое друго време. Онези, които били прекалено бедни да принесат в жертва прасе, изпичали на този ден хляб и предлагали него вместо свинско. Това не може да се обясни по друг начин освен с предположението, че прасето било свещено животно и веднъж годишно го изяждали като причастие.

Възгледът, че в Египет прасето било свещено, се потвърждава от самите факти, които на пръв поглед подсказват обратното на нашите съвременници. Както стана дума, египтяните смятали, че свинското мляко предизвиква проказа. Но това съвпада напълно с мнението на първобитните народи за животните и растенията, които тачат като най-свещени. Например на о. Ветар (между Нова Гвинея и Целебес) хората смятат, че произхождат от диви прасета, змии, крокодили, костенурки, кучета и змиорки и човек не бива да яде месото на животното, от което произхожда, защото, ако го направи, ще се разболее от проказа и ще полудее. В Северна Америка индианците омаха, които имат свой тотем лоса, вярват, че ако ядат месото на мъжки лос, ще им излязат мехури и бели петна по различни части на тялото. В същото племе мъжете, които имат за тотем червената царевица, смятат, че ако ядат червена царевица, ще имат непрекъснато херпеси по устата. Негрите от Суринам, които са тотемисти, вярват, че ако ядат капиай (подобно на прасе животно), ще се разболеят от проказа; вероятно то е един от тотемите им. В древността рибата била за сирийците свещена и те смятали, че ако ядат риба, телата им ще се покрият с язви, а краката и коремите ще се подуят. Часите от Ориса са убедени, че ако наранят своето тотемно животно, ще бъдат нападнати от проказа и родът им ще загине. Както доказват тези примери, често хората смятат, че ако ядат месо от свещено животно, ще се разболеят от проказа или други кожни заболявания, с други думи, това подкрепя становището, че прасето вероятно е било свещено в Египет, защото според египтяните, ако човек пие от неговото мляко, ще се разболее от проказа.

Правилото човек да се измие и опере, след като е докоснал прасе, също говори в полза на схващането, че прасето е било свещено. Защото е разпространено убеждението, че въздействието на свещен предмет, предизвикано от неговото докосване, трябва да се отстрани чрез умиване или по някакъв друг начин и едва тогава човек е свободен да се движи сред събратята си. Така например евреите мият ръцете си, след като са чели светите писания. След като е извършил жертвоприношението и преди да излезе от скинията[1], върховният жрец трябвало да се измие и да свали от себе си всички дрехи, които е носил на свещеното място. Правило в гръцките обреди било, че когато принася изкупителна жертва, човек не бива да я докосва и ако е извършил такова жертвоприношение, е длъжен да влезе в град или в собствения си дом да измие тялото си и да изпере дрехите си в течаща вода. Полинезийците чувствували необходимост да се освободят от свещената зараза, ако можем така да я наречем, която полепва по хората при докосването на свещен предмет. Изпълнявали най-различни церемонии за нейното отстраняване. Видяхме как на островите Тонга например, ако случайно докосне свят вожд или нещо, което му принадлежи, човек трябва да изпълни определена церемония преди да може да се храни със собствените си ръце; смятало се, че в противен случай той ще се подуе и ще умре, или най-малкото ще се разболее от скрофули или друга болест. Видяхме също какви фатални последици се очакват, а и в действителност настъпват, от контакта със свещен предмет в Нова Зеландия. С две думи, примитивният човек смята, че онова, което е свещено, е опасно, защото е проникнато от някаква святост и тя поразява като ток всяко докоснало го нещо, макар не винаги да убива. Затова първобитният човек не иска да докосва, дори да вижда онова, което смята за особено свещено.

Бечуаните от клана на крокодилите например смятат за нещо „омразно и предизвикващо нещастие“ да срещнат или дори да зърна крокодил; смята се, че само видът му предизвиква възпаление на очите, макар крокодилът да е най-свещеният предмет за тях, да го наричат свой баща, да се кълнат в него и да го чествуват на празниците си. Козата е свещеното животно на бушмените от Маденасана и въпреки това, „ако я погледне човек, става известно време нечист и това предизвиква у него някакво неразположение“. Лосовият клан на индианците омаха смята, че от самото докосване на мъжки лос ще избият циреи и бели петна по тялото. Членовете на клана на влечугите от същото племе вярват, че ако някой от тях докосне или подуши змия, косата му ще побелее. На о. Самоа хората, които имат за свой бог пеперудата, смятали, че хванат ли пеперуда, ще паднат мъртви на земята. Пак на о. Самоа обагрените в червено бананови листа обикновено се използували като съдове за храна, но се смятало, че ако някой член на клана на дивите гълъби ги използува за такава цел, ще започне да страда от ревматично подуване или наподобяващи варицела обриви по цялото тяло. При билите в Централна Индия кланът мори обожава пауна като свой тотем и му принася в жертва зърно, но членовете му са убедени, че ако само стъпят на следи от паун, ще се поболеят, а ако жена види паун, трябва да забули лицето си и да отклони погледа си. Следователно примитивното съзнание схваща святостта като някакъв опасен вирус, който предпазливият човек трябва, доколкото му е възможно, да избягва, а ако се случи да се зарази с него, внимателно да се дезинфекцира с някакъв вид церемониално пречистване.

В светлината на тези паралели вярванията и обичаите на египтяните по отношение на прасето вероятно се обясняват с това, че са основани по-скоро на върховната святост, отколкото на крайната нечистота на животното, или, нека се изразим поточно, те показват, че на животното са гледали не като на мръсно и отвратително същество, а като на създание, надарено с висши свръхестествени сили и са се отнасяли с него с онова първично религиозно чувство, в което преклонението и отвращението са почти равностойни и се сливат. Самите древни, изглежда, са разбирали, че ужасът, който прасето предизвиквал у египтяните, сигурно има и друга страна. Защото гръцкият астроном и математик Евдокс, който прекарал четиринадесет месеца в Египет и разговарял с жреци, бил на мнение, че египтяните не колели прасета не от отвращение, а поради ползата им за земеделието, тъй като според него, когато Нил спаднел, пускали из нивите стада прасета да натъпчат семето във влажната земя. Би могло обаче да се каже, че когато някое същество е обект на смесени и потенциално противоречиви чувства, то заема положението на несигурно равновесие. С течение на времето едното ще надделее и в зависимост от това, какво в последна сметка ще надделее — преклонението или отвращението, съществото, което е негов обект, ще се превърне в бог или ще се смъкне до положението на дявол. С прасето в Египет, изглежда, се е случило последното. Защото по всичко личи, че в исторически времена страхът и ужасът от прасетата е надделял над преклонението и обожанието, на които то може би се е радвало някога и дори в упадъка си не е загубило напълно. На прасето започнали да гледат като на въплъщение на Сет (т.е. Тифон), египетския дявол и враг на Озирис. Защото тъкмо в образа на черно прасе Тифон наранил окото на бога Хор, който го изгорил и след като бога-слънце Ра обявил животното за отвратително, въвел жертвоприношението на прасето. Освен това легендата, че Тифон преследвал диво прасе, когато открил и разкъсал тялото на Озирис, която се сочела за причина веднъж годишно да принасят прасета в жертва на Озирис, е явно модернизиран вариант на по-старата легенда, че Озирис, също като Адонис и Атис, бил умъртвен или разкъсан от глиган или от Тифон в образа на глиган.

Така прасето, принасяно всяка година в жертва на Озирис, би могло естествено да се изтълкува като отмъщение срещу животното-враг, което умъртвило или разкъсало божеството. Но когато някакво животно се умъртвява като тържествено жертвоприношение един едничък път през годината, това, общо взето, винаги означава, че животното е свещено и през останалата част от годината го щадят и уважават, а когато го умъртвяват, го умъртвяват в качеството му на бог. На второ място примерите с Дионис и Деметра, а и с Атис и Адонис, са ни научили, че животното, което се принася в жертва на бога, защото било враг на божеството, може да е било и вероятно е било първоначално самият бог. И фактът, че всяка година принасяли прасе в жертва на Озирис, съчетан с приписваната на животното враждебност към божеството, показва, първо, че в началото то е било божество, и второ, че е било самият Озирис. В по-късна епоха, когато Озирис станал антропоморфен и първоначалната му връзка с прасето се забравила, животното започнало най-напред да се отличава от него, а по-късно митолозите го противопоставили като враг и а Озирис, тъй като не могли да измислят друга причина да с умъртвява точно това животно във връзка с култа към определено божество, освен че животното е враг на божеството; или както се изразява Плутарх, подходящо за жертва е на онова, което е скъпо на боговете, а тъкмо обратното. На този по-късен етап безчинствата, които глиганът има злощастната слава да върши из посевите, ще послужи за правдоподобна причина да гледат на него като на враг на житния дух, макар първоначално, ако съм прав, самата свобода, с която дивото прасе вилнеело из нивите, накарала хората да го отъждествят с житния дух, на когото след това го противопоставили като враг.

Становището, което отъждествява прасето с Озирис, извлича немалка подкрепа от това, че са го принасяли в жертва точно в деня, когато според преданието бил убит богът, защото, умъртвявайки прасе, египтяните всяка година представяли смъртта на Озирис, също както на Тесмофория гърците хвърляли прасета в подземните пещери и така всяка година представяли спускането на Персефона в долния свят. Двата обичая са паралелни на европейските обичаи по жътва да се коли козел, петел и т.н. като представител на житния дух.

Бележки

[1] Лек преносим храм при древните евреи. — Бел. пр.