Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА XLIX
Древни зооморфни божества на растителността

1. Дионис — козелът, бикът

Както и да обясняваме факта, че в селския фолклор житният дух много често се схваща и представя в образа на животно, той остава. Не бихме ли могли тогава да обясним с него връзката на определени животни с древните божества на растителността — Дионис, Деметра, Адонис, Атис и Озирис?

Да започнем с Дионис. Видяхме, че са го представяли един път като козел, а друг — като бик. В образа на козел той трудно може да бъде отделен от по-дребните божества — пановете, сатирите и селените, а всички те са свързани с него и са представени почти изключително в образа на козли. Така пановете системно са изобразявани в скулптури и рисунки с лице и крака на козел. Сатирите са дадени с вирнати кози уши, а понякога с рога и къси опашки. Случва се дори за тях да се говори просто като за козли, а в драмите ролите им играели облечени в кози кожи хора. В изкуството селените са представени облечени в кози кожи. Освен това фавните — италийското съответствие на гръцките панове и сатири, са изобразени наполовина като козли — с кози крака и рога. Тези дребни божества в образа на козли имат относително ясно изразен характер на горски божества. Аркадийците наричали пана Господар на гората. Селените живеели заедно с дървесните нимфи. Фавните изрично са определени като горски божества и тяхната същност изпъква още по-силно във връзката им, дори с отъждествяването им със силваните, а последните, както показва самото им име, са горски духове. И накрая връзката на сатирите със селените, фавните и силваните доказва, че и сатирите са горски божества. Тези духове на горите, в образа на козли, имат свои съответствия във фолклора на Северна Европа. Така руските горски духове, наречени леши (от лес — Бел. авт.) имали отчасти човешки образ, но били с рога, уши и крака на козли. Лешите могат да си променят ръста по желание — когато ходят из гората, са високи като дърветата, когато вървят из ливадите, са не по-високи от тревата. Някои леши са не само духове на гората, но и на житото. Преди жътва са високи колкото стеблата на житото, а след това намаляват до височината на стърнището. Това сочи — както вече отбелязахме — близката връзка между дървесните и житните духове и доказва колко лесно едните преливат в другите. Макар и горски духове, фавните също помагат на посевите да растат. Видяхме колко често житният дух е представен в народните обичаи в образа на козел. В такъв случай, както твърди Манхард, пановете, сатирите и фавните принадлежат вероятно към една широко разпространена категория горски духове, които хората си представяли в образа на козел. Навикът на козите да влизат в гората, да ръфат кората на дърветата и по този начин да ги увреждат е очевидна и може би достатъчна причина горските духове така често да приемат формата на козли. Непоследователността, изразяваща се в това, че богът на растителността се изхранва с онова, което олицетворява, едва ли би направила впечатление на първобитното съзнание. Такава непоследователност възниква, когато божеството, преставайки да бъде вътрешно присъщо на растителността, започва да се разглежда като неин собственик или господар, защото идеята за собствеността върху растителността естествено навежда на идеята, че той се изхранва с нея. Случва се житният дух, първоначално схващан като вътрешно присъщ на житото, да се разглежда по-късно като негов собственик, който живее в житото и ако го лишат от него, ще бъде доведен до глад и до просешка тояга. Оттук той често е известен под названието Бедняка или Беднячката. В някои случаи оставят на нивата последния сноп за „Бедната старица“, т.е. за Ръжената старица.

Следователно представянето на дървесните духове е широко разпространено и едновременно сякаш естествено за примитивното мислене. Затова, установявайки, както вече стана, че понякога Дионис, един дървесен бог, е представян в образа на козел, не ни остава друго освен да заключим, че това изобразяване е просто част от неговия присъщ характер на дървесен бог и то не се обяснява със сливането на два обособени и независими култа, при единия от които той се е проявявал първоначално като дървесен бог, а при другия — като козел.

Видяхме също, че Дионис е представян и в образа на бик. В светлината на изложеното по-горе естествено сме наведени на мисълта, че зооморфната му форма трябва да е била само друг израз на неговата същност на божество на растителността, особено като се има пред вид, че бикът е широко разпространено въплъщение на житния дух в Северна Европа, а тясната връзка на Дионис с Деметра и Персефона в Елевзинските мистерии показва, че той е имал най-малкото ярко изразена връзка със земеделието.

Достоверността на това схващане ще нарасне, ако успеем да докажем, че и в други, освен в Дионисиевите обреди, са колели вол като представител на растителния дух. Такова изглежда е било жертвоприношението, извършвано в Атина под названието „убийството на вола“ (буфония).То ставало в края на юни или в началото на юли, т.е. по времето, когато в Атина вършитбата почти е приключила, и според преданието било въведено, за да сложи край на някаква суша и безплодие на земята. Обредът бил следният: на бронзовия олтар на Зевс Полиесос на Акропола слагали размесен с пшеница ечемик, или питки, направени от съответното брашно. Край олтара прекарвали волове и онзи от тях, който се покачи на олтара да яде сложената на него храна, принасяли в жертва. Брадвата и ножът, с които колели животното, предварително мокрели с вода, донесена от девойки, наречени „водоносачки“. След това наостряли оръжията и ги давали на касапите, единият от които повалял вола с брадвата, а другият му прерязвал гърлото с ножа. Веднага след като повалел вола, първият захвърлял брадвата и побягвал, последван от човека, който е прерязал гърлото. Междувременно одирали жертвата и всички присъствуващи хапвали от месото, а сетне натъпквали кожата със слама, зашивали я, изправяли препарираното по този начин животно на краката му и го запрягали в рало, сякаш ще оре. След това, под ръководството на царя (както го наричали) в едно древно съдилище се гледало дело, за да определят кой е убил вола. Момичетата, донесли водата, обвинявали мъжете, наострили брадвата и ножа; мъжете, наострили брадвата и ножа, обвинявали мъжете, подали сечивата на касапите; те пък обвинявали касапите, а касапите от своя страна хвърляли вината на брадвата и ножа; съдът обявявал последните за виновни и произнасял над тях присъда — да бъдат хвърлени в морето.

Названието на това жертвоприношение — „убийството на вола“, — усилията на всички, замесени в умъртвяването, да прехвърлят вината на другиго, заедно с официалния съдебен процес и наказанието за брадвата или ножа или и за двете доказва, че волът е схващан не просто като жертва, предложена на някое божество, а сам той е бил свещено животно, чието умъртвяване се смятало за светотатство и убийство. Това се потвърждава от Варон, който съобщава, че някога за Атика било углавно престъпление да се умъртви вол. Начинът, по който подбирали жертвата, показва, че волът, хапнал от житото, се е схващал като житно божество, влязло във владение на нещо, което по право му принадлежи.

Това тълкуване намира подкрепа в следния случай: на 24 или 25 април в Бос, в околностите на Орлеан, правят сламено чучело, известно като „Големия лакомник“. Казват, че старият лакомник е вече мъртъв и е необходимо да направят нов. Шествието разнася чучелото нагоре-надолу из селото и най-сетне го слага на най-старото ябълково дърво. Там той остава, докато оберат ябълките, след което го свалят и хвърлят във вода или го изгарят и хвърлят пепелта във вода. Но човекът, който откъсне първия плод от дървото, наследява титлата Големия лакомник. В този случай чучелото, наречено Големия лакомник и поставено през пролетта на най-старото ябълково дърво, олицетворява духа на дървото, който, мъртъв през зимата, се връща към живота, когато на клоните се появят ябълковите цветове. Така човекът, откъснал първия плод на дървото и получил името „Големия лакомник“, се приема вероятно за представител на дървесния дух.

Обикновено първобитните народи се въздържат да опитат първите плодове на годината от която и да е култура, докато не се изпълни някаква церемония, а след това могат да ядат безнаказано и без да богохулстват. Причината за това въздържание вероятно се корени във вярването, че първите плодове принадлежат на някакво божество или то действително се съдържа в тях. Затова, когато видят човек или животно да посегне смело към свещените първи плодове, той или то естествено биват схващани като самото божество, приело човешки или животински образ и встъпващо в притежание на своята собственост. Времето, по което се извършвало жертвоприношението в Атина — около вършитба, показва, че сложените на олтара ечемик и пшеница са били жътвен дар, а светопричастният характер на последвалата церемония, това, че присъствуващите хапвали от месото на свещеното животно, представлява паралел с гощавките при приключването на жътвата в съвременна Европа, защото както видяхме, жътварите изяждат месото на животното, олицетворяващо житния дух. Освен това преданието, че жертвоприношението било въведено да сложи край на суша и глад говори, че става дума за жътвен празник. Възкръсването на житния дух, представено с изправянето на препарирания вол и запрягането му в ралото, може да се сравни с възкръсването на дървесния дух в лицето на неговия представител — Дивака.

Волът се появява като олицетворение на житния дух и в други части на света. Всяка година в Голям Басам (Гвинея) колят по два вола, за да си осигурят добра реколта. Но за да има резултат жертвоприношението, е необходимо воловете да плачат. Затова всички жени от селото седят пред животното и скандират: „Волът ще плаче, да, той ще плаче!“ От време на време някоя от тях обикаля около тях и ги ръси с брашно от маниока или палмово вино, като гледа да влезе най-вече в очите им. Когато от очите потекат сълзи, хората танцуват и пеят: „Волът плаче! Волът плаче!“ После двама мъже хващат опашките на животните и ги отсичат с по един удар. Според поверието, ако опашките не бъдат отсечени с един удар, годината ще донесе голямо нещастие. След това колят воловете и главатарите изяждат месото. В този случай сълзите на жертвите, също както при кондите и ацтеките са заклинание за дъжд. Вече видяхме как понякога се смята, че способностите на приелия животински образ житен дух се намират в опашката му, а в някои случаи последната ръкойка жито се приема за опашката на житния дух. В култа към Митра тази идея е представена графично в многобройните скулптури, които го изобразяват коленичил на гърба на бик, забиващ ножа си в него. На някои от тези паметници опашката на бика завършва с три стръка жито, а в една от тях се вижда как вместо кръв от нанесената рана покарват житни стебла. Тези изображения определено показват, че бикът, чието принасяне в жертва сякаш е било водеща черта в ритуала на Митра, е схващан, поне в един от своите аспекти, като въплъщение на житния дух.

Волът се появява още по-ясно като олицетворение на житния дух в една церемония, с която във всички провинции на Китай приветствуват приближаващата пролет. На първия ден от пролетта — обикновено трети или четвърти февруари (а това е началото на китайската Нова година), губернаторът или префектът на града отива начело на шествие при източните порти и там принася в жертва на Божествения стопанин, представен като човешко тяло с бича глава. Извън източната порта на града за случая има приготвено чучело на вол, крава или бивол, заобиколено със земеделски сечива. Правели чучело от разноцветни парчета хартия, които трябвало да бъдат залепени върху скелета от слепец или пък според указанията на заклинател. Цветовете на хартията предсказват характера на задаващата се година. Ако преобладава червеното, ще има огньове, ако преобладава бялото — ще има наводнения и дъжд, и т.н. Мандарините обикалят бавно около вола и на всяка крачка го удрят ожесточено с разноцветни пръчки. Той е пълен с пет вида зърно, което изтича, щом чучелото се разкъса от ударите. След това запалват накъсаната хартия и започва боричкане за горящите късове, защото хората са убедени, че който се сдобие с такъв къс, положително ще има щастие през цялата година. Най-сетне колят бивол и разпределят месото му между мандарините. Според други описания чучелото на вола е направено от глина, губернаторът го налага с пръчка, а после хората започват да хвърлят по него камъни, докато не се разпадне на парчета, „от които очакват спорна година“. В този случай житният дух очевидно е олицетворен от напълненото със зърно чучело, от чиито парчета очакват плодородие.

Може би, общо взето, можем да заключим, че и в двата си образа — на козел или на бик, Дионис е бил преди всичко бог на растителността. Посочените по-горе китайски и европейски обичаи хвърлят светлина върху обичая на неговите обреди да се разкъсва жив вол или козел. Разкъсвали животното на парченца, също както кондите нарязват на парчета жертвите си, за да може всеки от обожателите да се сдобие с късче от даряващото живот и оплождащо влияние месо божие. Месото се поемало сурово, като причастие, и можем да предположим, че част от него са отнасяли в къщи, за да го заровят на нивите или да го използуват по някакъв друг начин да придаде на плодовете на земята стимулиращото въздействие на бога на растителността. Нищо чудно при тези обреди възкръсването на Дионис, разказвано в мита за него, да се е разигравало, като са натъпквали кожата на умъртвения вол по подобие на атинската буфония.