Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА II
Жреци-царе

Поставихме си преди всичко два въпроса: първо, защо е било необходимо жрецът на Диана Немийска, Горският цар, да убива своя предшественик? И второ, защо преди да стори това, е трябвало да откъсне клонка от определено дърво, която според древните се отъждествявала със Златната клонка на Вергилий.[1]

Първото нещо, с което ще се заловим, е титлата на жреца. Защо са го наричали Горски цар? Защо са смятали длъжността му царска?

В Древна Италия и Гърция било нещо обикновено царската титла да се свързва с жречески длъжности. В Рим и други градове на Лациум имало цар, наречен Цар на свещените обреди (Rex Sacrorum — бел. пр.), а жена му носела титлата Царица на свещените обреди (Regina Sacrorum — бел. пр.). В републиканска Атина наричали втория архонт Царя, а жена му — Царицата. И двамата имали религиозни функции. Много други гръцки демокрации имали титуловани царе, чиито задължения, доколкото е известно, били жречески, свързани преди всичко с общото държавно огнище. Някои гръцки държави имали по няколко такива титуловани царе, които заемали едновременна своите длъжности. Съгласно преданията, след премахването на монархията римският Цар на свещените обреди се назначавал да извършва жертвоприношенията, които преди това извършва-, ли царете. По всичко личи, че в Гърция са схващали по същия начин произхода на жреците-царе. Само по себе си това становище е правдоподобно и се потвърждава от примера със; Спарта, почти единствената чисто гръцка държава, запазила царската форма на управление в исторически времена. Защото в Спарта всички държавни жертвоприношения се извършвали от царете като потомци на бога. Един от двамата спартански царе бил жрец на Лакедемонския Зевс, а другият — на небесния Зевс.

Съчетаването на жречески функции и царска власт било повсеместно. В Мала Азия например имало различни големи религиозни столици, населявани от хиляди свещени роби и управлявани от първосвещеници, които упражнявали едновременно светска и духовна власт, подобно на папите в средновековен Рим. Такива пренаселени с жреци градове били Цела и Песинунт. В древни, езически времена тевтонските царе, изглежда, също са заемали такова положение и са изпълнявали властта на върховни жреци. Китайските императори извършвали публични жертвоприношения, като в подробностите се ръководели от ритуалните книги. Царят на Мадагаскар бил върховен жрец на държавата. На празника на Новата година, когато принасяли в жертва младо биче за благото на царството, царят стоял над жертвата да се моли и да благодари на боговете, докато слугите му колели животното. При монархиите, които все още са запазили своята независимост сред племената гала в Източна Африка, царят извършва жертвоприношения на планинските върхове, а несигурната светлина, достигаща до нас в преданията, разкрива подобно единство на земна и духовна власт, на царски и жречески задължения и при царете на онзи очарователен район на Централна Америка, чиято древна столица, сега погребана под влажната тропическа гора, е оставила следи във внушителните и тайнствени развалини на Паленке.

Като казваме, че древните царе са били обикновено и жреци, с това далеч не изчерпваме религиозния аспект на тяхната длъжност. В онези дни съвсем не смятали празни думите, че царската власт идва от бога, а вярвали твърдо в това. В много случаи царете били почитани не само като жреци, или с други думи, посредници между човека и бога, но и като богове, способни да даряват своите поданици и поклонници с блага, смятани обикновено извън досега на смъртните, които могат да се получат единствено с молитва и жертвоприношение пред свръхчовешки и невидими същества. По този начин от царете често очаквали да осигурят, в зависимост от сезона, дъжд или слънце, да накарат посевите да растат и т.н. Колкото и чудновати да ни се струват тези очаквания, те са напълно в тон с ранните форми на мислене. Дивакът трудно схваща разликата между естествено и свръхестествено, която обикновено правят по-напредналите народи. За него светът е до голяма степен управляван от свръхестествени сили, или с други думи — от същества с определени лични черти, които действуват по импулси и мотиви, подобни на неговите собствени, склонни са като него да се вълнуват, когато призовава тяхното съжаление, техните надежди и техните страхове. В един разбиран по този начин свят той не вижда граници за своята възможност да влияе върху природните сили в своя полза. Молитвите, обещанията и заплахите могат да му осигурят от боговете хубаво време и обилна реколта, а ако случайно някой бог „се всели“ в него самия, което той понякога решава, че е станало, няма нужда да се моли на по-висши същества — той, дивакът, сам притежава цялата необходима власт да допринесе за собственото си благополучие и за благополучието на другите.

Това е един от пътищата, по които се стига до идеята за богочовека. Има и други. Наред със схващането за света като управляван от духовни сили дивакът има различно и може би още по-старо разбиране, в което долавяме зародиша на съвременното разбиране за естествени закони или възгледи за природата като събития, които следват неизменна последователност, без намесата на антропоморфни същества. Имам пред вид зародиша, свързан с магията, която можем да наречем индуктивна и която играе голяма роля в повечето системи от суеверия. В ранното общество царят нерядко е освен жрец и магьосник, дори в много случаи е постигнал своята власт благодарение на предполагаемата си вещина в черната или бялата магия. И за да разберем еволюцията на царската власт и свещения характер, с който тази длъжност обикновено е свързана в очите на дивите или варварските народи, е необходимо в известна степен да схванем принципите на магията и да си създадем представа за необикновената власт, която тази древна система от суеверия е упражнявала върху човешката мисъл във всички епохи и всички страни. Затова намерението ми е да разгледам този въпрос по-подробно.

Бележки

[1] Публий Вергилий Марон, Буколики, Георгики, Енеида, 1980, Г. VI, с, 208. — Прев. Г. Батаклиев.