Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (31 януари 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (11 февруари 2008 г.)

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, 1984

История

  1. — Добавяне

5. Табу върху отнелите човешки живот

Ако читателят все още се съмнява дали наложените по-горе правила за поведение са основани на суеверния страх, или са продиктувани от разумна предпазливост, съмненията му вероятно ще се разпръснат, като научи, че подобни правила често се налагат, дори по-строго, на бойците, след като те са постигнали победа и врагът от плът и кръв не може повече да им навреди. Вероятно в тези случаи една от причините за тежките ограничения, наложени на победителите в часа на техния триумф, е страхът от гневните духове на убитите. Дори изрично се твърди, че поведението на отнелите човешки живот често е повлияно от страха от отмъстителните духове. Изобщо табу, наложено на свещените вождове, загубилите близък, родилките, воините и т.н., води до усамотение или изолация от обикновеното общество и те се осъществяват с разнообразни правила, които принуждават мъжете или жените да живеят в отделни колиби или на открито, да отбягват половите връзки, да не употребяват съдовете, използувани от други, и т.н. Но същото постига и победителите, особено онези от тях, които наистина са пролели кръвта на своите врагове. Когато на о. Тимор бойната експедиция се върне с победа и носи главите на убити врагове, религията и обичаят забраняват на водача на експедицията да отиде веднага в своята къща. За него приготвят специална колиба, където трябва да остане два месеца и да се подложи на телесно и духовно пречистване. През това време той не бива да ходи при жена си, нито да се храни сам. Друг трябва да му слага храната в устата. По всичко личи, че тези правила е продиктувал страхът от духовете на убитите, защото от друго описание на церемониите, изпълнявани при завръщането на победилия ловец на глави на същия остров, научаваме как се правят жертвоприношения да се умилостиви душата на човека, чиято глава са взели. Хората смятат, че ако победителят не направи тези жертвоприношения, ще бъде сполетян от нещастие. Част от церемонията се състои в танц, придружен от песен, в която се оплаква смъртта на убития, когото умоляват за прошка. „Не се гневи — нареждат те, — че главата ти е при нас. Ако имахме по-малко късмет, нашите глави щяха да са изложени във вашето село. Принесохме ти жертва да те омилостивим. Сега духът ти може да почива и нас на мира да остави. Защо ти беше наш враг? Нямаше ли да е по-добре, ако бяхме останали приятели? Тогава нямаше да проливаме кръвта ти, а главата ти нямаше да отрежем.“ Когато воюват, жителите на Палу, в Централен Целебес, вземат главата на враговете си, а след това умилостивяват душите им в храма.

При племената, населяващи устието на р. Ванигела, в Нова Гвинея, „онзи, който е отнел човешки живот, се смята за опетнен, докато не се подложи на определени церемонии — колкото е възможно по-скоро, като чрез тях той пречиства себе си и оръжието. Направи ли ги, се връща в селото и сяда върху гредите на жертвената платформа. До него никой не се доближава, нито пък му обръща някакво внимание. Приготвят му къща, която се обслужва от две или три малки момчета. Той може да яде само печени банани, при това средната им част — краищата се хвърлят. На третия ден от усамотението приятелите му устройват гощавка. Освен това му приготвят нова превръзка за слабините. Тя се нарича «иви поро». На другия ден човекът слага най-хубавите си украшения и значките за всеки убит враг, излиза напълно въоръжен и минава тържествено през селото. На следния ден устройват лов и от убития дивеч отделят кенгуру. Разпорват го и натриват гърба на човека с далака и черния дроб на животното. След това той се отправя тържествено до най-близкия водоем и разкрачен се мие. Всички млади и неизпитани бойци плуват между краката му. Смята се, че това им придава смелост и сила. Призори на другия ден той изскача от къщата си напълно въоръжен и вика високо името на своята жертва. Убеден, че е изплашил както трябва душата на мъртвия, се връща у дома. Друг начин да се подплаши духът е да се тропа по дъските на пода и да се палят огньове. Пречистването приключва след още един ден. Тогава човекът може да влезе в къщата при жена си.“

Когато група ловци на глави от Виндсен, Холандска Нова Гвинея, е имала сполука и се приближава към къщи, тя съобщава за връщането и успеха, като хората надуват черупки от тритони. Освен това канутата им са накичени с клони. Лицата на хората, взели глави, са почернени с въглен. Ако няколко души са убили заедно враг, те си поделят главата му. Винаги преценяват времето си така, че да пристигнат рано сутрин. Гребат към селото и вдигат голям шум, а жените стоят на покритите преддверия на къщите готови да танцуват. Канутата преминават край zoom stam, т.е. къщата, в която живеят младите мъже. Докато минават, убийците хвърлят по стените и на покрива на сградата толкова заострени бамбукови пръчки, колкото врагове са убили. Прекарват деня много тихо. От време на време бият барабани или надуват раковини. Друг път удрят по стените на къщите и крещят високо, за да прогонят духовете на убитите. По същия начин ябимите от о. Нова Гвинея вярват, че душата на убития преследва убиеца си и се стреми да му стори зло. Затова я прогонват с викове и биене на барабани. Обитателите на островите Фиджи често заравяли живи хора и тогава с падането на нощта вдигали голям шум е бамбукови пръчки, раковини и т.н., за да подплашат душата, та да не се опитва да се втурне у дома си. А за да направят къщата неприветлива за нея, разрушават я и я посипват с всичко, което според тях е най-отблъскващо. Често вечер, след като са измъчвали до смърт някой пленник, американските индианци тичали из селото е ужасни крясъци, удряли с тояги по покъщнината, по стените и покривите на колибите, за да попречат на душата на жертвата да се настани там и да си отмъсти за мъките, които тялото й е изпитало. „Веднъж — пише един пътешественик, — като приближих през нощта едно село на отави, заварих суматоха. Те се занимаваха с това да вдигат колкото се може повече шум и да издават по-разнородни звуци. Запитах и разбрах, че неотдавна между отавите и кикапу се водила битка и целта на врявата била да попречи на душите на убитите бойци да влязат в селото.“

При базуто „след връщане от битка се извършва специално пречистване. Абсолютно е необходимо бойците да се освободят колкото се може по-скоро от пролятата кръв, иначе сенките на техните жертви ще ги преследват неспирно и ще смущават съня им. Те образуват шествие и се отправят в пълно бойно снаряжение към най-близката река. В момента, когато влязат във водата, магьосникът хвърля в потока пречистващи вещества. Това обаче не винаги е необходимо. Копията и бойните брадви могат да се пречистят и само с вода.“ При багешу, в Източна Африка, онзи, който е отнел човешки живот, не може да се върне у дома същия ден, но му разрешават да влезе в селото и да прекара нощта в къщата на свой приятел. Убиецът заколва овца и намазва гърдите, дясната си ръка и главата със съдържанието на шкембето на животното. Довеждат при него децата му и той ги намазва по същия начин. После намазва двете страни на входа и накрая хвърля останалото на покрива на къщата. През целия ден не бива да докосва храна с ръце, а я взема и поднася към устата си с помощта на две клечки. Жена му не е подложена на никакви ограничения. Ако пожелае, може дори да отиде да оплаква убития от съпруга й човек. При ангоните, които живеят на север от река Замбези, бойците, убили при някоя експедиция врагове, намазват телата и лицата си със сажди, окачват дрехите на жертвите по себе си и връзват около вратовете си въжета от кора така, че краищата да висят на плещите или гърдите им. Три дни след завръщането си ходят така накичени, стават призори, тичат из селото и издават ужасяващи крясъци, за да прогонят душите на убитите, че ако те се настанят в къщите, могат да донесат нещастие и болест.

В тези описания не винаги се говори за принудително усамотение, поне след церемониалното пречистване, но при някои южноафрикански племена има точно изискване онзи, който е убил в бой особено храбър враг, да се държи настрана от жена си и семейството си десет дни, след като си умие тялото с течаща вода. Освен това той получава от знахаря на племето лекарство, което дъвче с храната си. Когато боец от източноафриканското племе нанди убие човек от друго племе, той боядисва едната страна на тялото, копието и меча си червено, а другата бяло. Четири дни след като е убил, той се смята за нечист и не може да се прибере у дома. Трябва да си построи малък заслон край река и там да живее. Не може да влиза във връзка е жена си или с любимата си и не може да яде друго освен каша, телешко и козе месо. В края на четвъртия ден трябва да се пречисти, като погълне силно очистително, направено от кората на дървото segetet, и да пие смесено с кръв козе мляко. Ако боец от племето банту от Кавирондо убие враг в бой, той си обръсва главата, а приятелите натриват тялото му с лекарство, обикновено кози фашкии, да попречат на духа на убития да го безпокои. Такъв обичай, продиктуван от същата причина, съществува у племето вагеите от Източна Африка. В племето джа-луо от Кавирондо церемонията е малко по-различна. Три дни след връщането си боецът си обръсва главата. Но преди да влезе в селото, той трябва да окачи около врата си жива кокошка с главата нагоре. Заколват птицата, както е на него, и оставят главата й да виси около врата му. Скоро след връщането на боеца устройват угощение за убития, та душата му да не преследва убиеца си. Когато мъжете от островите Палау се връщат от боен поход и са отнели човешки живот, затварят в голямата общинска колиба младите бойци, излезли за първи път на бой, и всички, които са докосвали убитите, стават табу. Не могат да напускат сградата, да се къпят, да докосват жена и да ядат риба. Могат да се хранят само с кокосови орехи и сироп. Натриват се с омагьосани листа и дъвчат омагьосан бетел. След три дни отиват да се окъпят, колкото се може по-близо до мястото, където са убили човека.

А когато младите воини на северноамериканските индианци натчеи заловели първия си скалп, били принудени да спазват определени правила на въздържание в продължение на шест месеца. Не трябвало да спят с жените си и да ядат месо. Можели да ядат само риба и качамак. Смятало се, че ако нарушат тези правила, душата на убития от тях човек ще ги умъртви с магия, няма повече да имат успех над враговете си и най-малката рана ще бъде фатална за тях. Ако индианец чоктау убие враг и вземе скалпа му, започва едномесечен траур, по време на който не реши косата си, а ако го сърби главата, трябвало да я чеше със специална малка пръчица, привързана на пояса му. Този церемониален траур за убитите врагове бил нещо обикновено сред северноамериканските индианци.

Виждаме как воините, отнели живота на враг в битка, са временно изолирани от събратята си и особено от жените си и преди да ги допуснат отново в обществото, трябва да се подложат на известни пречистващи церемонии. След като усамотяването и изкупителните ритуали, които трябвало да изпълнят, били предназначени не за друго, а както имаме основание да вярваме, да отблъснат, уплашат или умилостивят гневния дух на убития, можем спокойно да предположим, че сходното пречистване, приложено към убийци, опетнили ръцете си с кръвта на съплеменник, първоначално е имало същото значение и по-късната идея за морално или духовно възраждане чрез умиване, постене и т.н. е едно тълкуване на стария обичай, което дават хората, надраснали примитивните начини на мислене. Предположението ще се потвърди, ако успеем да докажем, че диваците действително са налагали определени ограничения на убийците на съплеменниците си от страх, че са преследвани от душите на своите жертви. Такава възможност ни дават северноамериканските омахи. У тях роднините на убития имали право да убият убиеца, но те понякога се отказвали от това и се съгласявали да приемат в замяна подаръци. Когато животът на убиеца бил пожален, той трябвало да спазва определени строги правила за период от две до четири години. Трябвало да ходи бос, да не яде топла храна, да не говори на висок глас, да не се оглежда. Бил принуден да се завива непрекъснато в наметката си и тя да е стегната около врата даже и в най-горещо време. Не бивало да я оставя да виси свободно или да се разтваря. Не можел да размахва ръце, а трябвало да ги държи притиснати към тялото си. Не му се разрешавало да реши косата си и тя да се развява от вятъра. Когато племето излизало на лов, той опъвал вигвама си на няколкостотин метра от останалите, „иначе духът на неговата жертва щял да вдигне силен вятър и да причини зло“. Само на един от роднините му се разрешавало да остава при него, защото казвали: „Ако се храним с онзи, когото Ваканда мрази, Ваканда и нас ще намрази.“ Понякога човекът бродел нощем, ридаел и се каел за своята простъпка. В края на дългата изолация роднините на убития, като чували как ридае, казвали: „Достатъчно. Тръгвай да вървиш с хората. Сложи си мокасини и носи хубава наметка.“ В този случай причината да държат убиеца на значително разстояние от ловците по време на лов показва, че и всички останали ограничения му се налагат, защото го преследва душата на убития и е опасен. Древните гърци смятали, че душата на току-що убития е сърдита на своя убиец и го безпокои. Затова неволно убилият трябвало да напусне страната си за една година, докато гневът на убития се поуспокои. Освен това убиецът не можел да се прибере, докато не се направи жертвоприношение и не се извърши церемония на пречистване. Ако се случело жертвата да е чужденец, убиецът трябвало да бъде далеч не само от своята собствена страна, но и от страната на убития. Легендата за майцеубиеца Орест, който скитал от място на място, преследван от фурните на убитата си майка, и никой не сядал да яде с него месо, и никой не го приемал у дома си, докато не се пречистил, отразява съвсем точно действителния страх на гърците от човека, преследван от разгневен дух.