Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА XLIII
Дионис

В предходните глави видяхме как в древността цивилизованите народи от Западна Азия и Египет са си представяли смяната на сезоните и по-специално ежегодното разцъфтяване и повяхване на растителността като епизоди от живота на боговете, чиято печална смърт и щастливо възкресение празнували с ритуални сцени, в които се сменяли печал и възторг. Театрални по форма, церемониите били магически по същество. С други думи, те били предназначени да осигурят на принципа на индуктивната магия пролетното възраждане на растенията и множенето на животните, които им се стрували застрашени от зимата. Но в света на древността подобни иден и ритуали в никакъв случай не били характерни само за източните народи на Вавилон и Сирия, на Фригия и Египет, те не били плод на религиозния мистицизъм на мечтателния Изток, а се споделяли и от народи с по-жива фантазия и безгрижен темперамент, населяващи бреговете и островите на Егейско море. Не е необходимо, като някои изследователи в древни и модерни времена, да предполагаме, че тези западни народи са заели от по-старите цивилизации на Изтока идеята за умиращия и възкръснал бог заедно с тържествения ритуал, с който тя драматично се представяла пред взора на поклонниците. По-вероятно е приликата, която може да се проследи в това отношение между религиите на Изтока и на Запада, да е само онова, което обикновено, макар и неправилно, наричаме щастливо съвпадение, резултат на еднаквото действие на еднакви причини върху еднакво устроеното човешко съзнание в различните страни и под различно небе. Не било необходимо гърците да пътуват до далечни страни, за да научат за смяната на сезоните, да забележат преходната красота на дамаската роза, нетрайното величие на златното жито, временното великолепие на пурпурните гроздове. Година след година те наблюдавали в собствените си страни с естествено съжаление как яркото великолепие на лятото повяхва в мрачния застой на зимата, година след година те приветствували с естествена радост пропукването на свеж живот през пролетта. Привикнали да одухотворяват природните сили, да обагрят техните студени абстракции с топлите цветове на въображението, да обличат голите й реалности с великолепните одежди на митическата фантазия, те си създали от променящата се външност на природата свита от богове и богини, духове и самодиви и следвали ежегодните промени в тяхната съдба с постоянно сменящи се чувства на радост и отчаяние, на задоволство и скръб, които намирали естествен израз в сменящи се ритуали на възторг и печал, на веселие и траур. Ако разгледаме някои от гръцките божества, които умирали и възкръсвали от мъртвите по този начин, това може да ни даде поредица от сходни картини, които да сложим наред с печалните фигури на Адонис, Атис и Озирис. Започваме с Дионис.

Богът Дионис или Бакхус е най-добре известен като олицетворение на лозата и опиянението, причинено от сока на гроздето. Неговият възторжен култ, отличаващ се с танци, възбуждаща музика и пиянство, по всяка вероятност произхожда от първобитните тракийски племена, известни с пристрастието си към виното. Тайнствената доктрина и необузданите ритуали са по принцип чужди на ясния интелект и трезвия темперамент на гръцката народност. Но като въздействувала на любовта към тайнството и склонността, която е сякаш присъща на всеки човек — да се връща към дивачеството, религията се разпространила като горски пожар из цяла Гърция, докато божеството, което Омир едва благоволил да забележи, се превърнало в най-популярната фигура в пантеона. Приликата между неговия мит и ритуал и тези на Озирис са накарали някои изследователи както в древността, така и сега да твърдят, че Дионис е чисто и просто предрешен Озирис, внесен в Гърция направо от Египет. Преобладаващата част от данните обаче сочат към неговия тракийски произход и приликата между двата култа намира достатъчно обяснение в приликата между идеите и обичаите, на които те са се основавали.

Макар лозата и нейните гроздове да са най-характерното проявление на Дионис, той бил също и бог на дърветата изобщо. Съобщава се например, че почти всички гърци правели жертвоприношения на „Дионис Дървесния“. Една от титлите му в Беотия била „Дионис в дървото“. Много често той бил изобразяван като изправен стълб без ръце, но с мантия, с брадата маска за глава и с разлистени клони, които се подават от главата или тялото, за да покажат природата на божеството. На една ваза грубата му фигура се подава от ниско дърво или храст. Някои твърдят, че в Магнезия, на р. Меандър, намерили статуя на Дионис в пречупен от вятъра чинар. Той бил покровител на облагородените дървета и му се молели да накара дърветата да растат; а особено бил тачен от стопаните, най-вече овощарите, които слагали в овощните си градини негово изображение във формата на естествен пън. Според преданията той открил всички дървесни плодове, като изрично се споменават ябълките и смокините. За него употребявали изрази като „отрупан с плодове“, „той, от зеления плод“ и „който кара плодовете да растат“. Една от титлите му била „напращял“ или „разцъфнал“ (от сок или цвят), а в Атика и Патре в Ахея имало Цветен Дионис. Атиняните му принасяли жертви за благоденствието на плодовете на земята. Освен лозата едно от неговите свещени дървета бил борът. Делфийският оракул наредил на коринтяните да почитат определено борово дърво „наравно с бога“, затова те направили от него две статуи на Дионис с червени лица и позлатени тела. В изкуството той или неговите поклонници обикновено носят клонка с борова шишарка на върха. Освен това конкретно с него били свързани бръшлянът и смокиновото дърво. В градчето Ахарне в Атика имало дионисиев бръшлян, в Лакедемон имало Смокинов Дионис, а на о. Наксос, където смокините се наричат „мейлихия“, имало Дионис Мейлихийски и лицето на статуята му било направено от смокиново дърво.

Освен това има свидетелства, малко на брой, но значителни, че Дионис е схващан като бог на земеделието и на житните растения. За него се говори като за онзи, който върши работата на стопанина, съобщава се, че той пръв е запретнал волове в хомота на ралото, докато преди то било теглено само на ръка, а някои хора открили в това предание ключ към образа на вол, под който богът често се представял на обожателите си. За Дионис се казва, че впрягайки воловете и разпръсвайки семето по своя път, той облекчил работата на стопанина. В допълнение се съобщава, че в земите на тракийското племе бисалти имало голямо и хубаво светилище на Дионис, където нощем на неговия празник блестяла ярка светлина като белег за обилната реколта, гарантирана от божеството, но ако имало опасност посевите да се провалят през годината, мистичната светлина не се виждала и над светилището тегнел както и по друго време мрак. Освен това сред символите на Дионис било и ветрилото на веялката, т.е. голямата, отворена кошница с форма на лопата, с която и до наше време селяните отделят зърното от плявата, като ги хвърлят нагоре. Това обикновено земеделско оръдие също играело роля в дионисиевите тайнства. Нещо повече, в преданията се казва, че при раждането си вместо в кошче богът бил сложен в такова ветрило; в изкуството той е представен, като настанено по описания начин бебе, а от тези предания и изображения той получил епитета си Ликнитес, с други думи, „онзи от ветрилото“.

Смятало се, че също като други богове на растителността Дионис е загинал от насилствена смърт и отново е оживял и в посветените на него ритуали се разигравали неговите страдания, смърт и възкресение. Поетът Нон описва трагичната му съдба по следния начин: „Под формата на змия Зевс посетил Персефона и тя му родила Загрея, т.е. Дионис, бебе с рога. Родено-неродено, бебето се покачило на трона на баща си и подражавало на великия бог, като размахвало светкавицата в мъничката си ръчичка. Но това не продължило дълго, защото коварните Титани, с белосани с тебешир лица го, нападнали с ножове, докато се гледал в огледалото. Известно време той отблъсквал техните атаки, като приемал образа последователно на Зевс и Кронос, на млад мъж, на лъв, на кон и на змия. Най-сетне в образа на бик бил насечен на парчета от кръвожадните си врагове.“

Митът за Дионис на о. Крит, предаден от Фирмик Матерн, е следният: За него се казвало, че е незаконен син на Юпитер, цар на о. Крит. Заминавайки на път, Юпитер предал трона и скиптъра на младия Дионис, но като знаел, че жена му Юнона храни ревнива омраза към детето, доверил Дионис на пазачи, на чиято вярност можел да разчита. Но Юнона подкупила пазачите и като залъгвала детето с кречетала и изкусно направени огледала, го подмамила в засада, където нейните спътници Титаните го нападнали, насекли го на парчета, сварили тялото му с различни треви и го изяли. Но сестра му Минерва, която участвувала в пъкленото дело, запазила сърцето му и го дала на Юпитер при връщането му, като му разказала всичко за престъплението. В яростта си Юпитер предал Титаните на мъчителна смърт и за да се утеши от загубата на сина си, направил статуя, в която вложил сърцето на детето, а после построил храм в негова чест. На мита тук е придадена евхемеристична[1] окраска, като Юпитер и Юнона (Зевс и Хера) са представени като цар и царица на Крит. Споменатите пазители са митичните курети, които играли боен танц около новородения Дионис, тъй както, според легендата, са играли и около новородения Зевс. Заслужава голямо внимание преданието, отбелязано както от Нон, така и от Фирмик, че невръстен, Дионис е заемал за кратко време трона на баща си Зевс. Така Прокл съобщава, че „Дионис бил последният назначен от Зевс цар на боговете. Затова баща му го сложил да седи на царския трон, дал му скиптъра в ръката и го направил цар на всички богове на света.“ Тези предания сочат към обичай да обличат царските синове временно с царско достойнство, като подготовка за принасянето им в жертва вместо бащите им. Предполагали, че от кръвта на Дионис са израснали нарове, тъй както от кръвта на Адонис поникнали анемони, а от кръвта на Атис — виолетки и затова на празника на Тесмофория жените не ядели семето на нара. Според някои по заповед на Зевс Аполон събрал парчетата на Дионис и ги погребал в планината Парнас. В Делфийския храм показвали гроба на Дионис до позлатена статуя на Аполон. Но според друга версия гробът на Дионис бил в Тива, където в същност са го разкъсали на парчета.

До тук не се споменава за възкресение на убития бог, но в други версии на мита то се предава по различни начини. Според една от тях, в която Дионис е представен като син на Зевс и Деметра, майка му събрала раздробеното тяло и го направила отново младо. В други просто се казва, че скоро след погребението той възкръснал от мъртвите и се възкачил на небето или че Зевс го върнал към живота, както лежал смъртно ранен, или пък че Зевс погълнал сърцето на Дионис и после отново заплодил с него Семела, която фигурира като майката на Дионис в общоразпространената легенда. Или пък най-сетне, че сърцето му било смляно и дадено на Семела да го изпие, при което тя го заченала.

Като преминем от мита към ритуала, установяваме, че критяните чествували всеки две години празник, на който се представяли в подробности мъките на Дионис. Пред очите на обожателите му се разигравало всичко, което е направил или изстрадал в последните си мигове, защото те разкъсвали със зъби жив бик на парчета и бродели из горите с неистови викове. Пред тях носели ковчеже със свещеното сърце на Дионис и сред дивите звуци на флейти и цимбали те наподобявали кречеталата, с които невръстният бог бил подмамен към неговата гибел. Там, където възкресението представлявало част от мита, то също се разигравало в ритуала и има признаци, че у поклонниците му се насаждала обща доктрина за възкресението, или поне за безсмъртието. Плутарх, като пише на жена си по повод смъртта на невръстната им дъщеря, я утешава с мисълта за безсмъртието на душата, както учи преданието и както се разкрива в Дионисиевите тайнства. Друга форма на мита за смъртта и възкресението на Дионис е, че той се спуснал в Хадес, за да върне от мъртвите майка си Семела. Местното аргивско предание било, че той се спуснал през Алкионското езеро и всяка година аргивите празнували на това място неговото връщане от долния свят, или с други думи, възкресението му, призовавали го с тромпети да излезе от водата и хвърляли в езерото агне — жертвоприношение за пазителя на мъртвите. Не личи дали това бил пролетен празник, но лидийците положително празнували излизането на Дионис от долния свят през пролетта — смятало се, че богът води със себе си и сезона. Онези богове на растителността, които прекарват известна част от годината под земята, естествено започват да се смятат богове на подземното царство или на мъртвите. Така гледали и на Дионис и Озирис.

Една страна на митическия Дионис, която на пръв поглед изглежда несъвместима с представата за него като растително божество, е, че той често е представян и схващан в животински образ, особено като бик или най-малкото с рогата на бик. Оттам и употребяваните за него изрази като „роден от крава“, „бик“, „бикоподобен“, „с лице на бик“, „с чело на бик“, „с бичи рога“, „рогоносец“, „двурог“, „рогат“. Появявал се поне от време на време като бик. Статуите му често го представяли, както на п-ов Кизик, като бик или с рога на бик. Сред оцелелите антични паметници се намират изображения на рогат Дионис. На една статуйка той е облечен в бича кожа, а зад гърба му висят глава, рога и копита. Другаде е представен като дете с гроздове около челото и глава на теле с покарали рога, прикрепена на тила му. На една ваза с червени фигури богът е изобразен като дете с глава на теле, седнало в полите на жена. Хората от Кинета чествували празника на Дионис през зимата, когато мъже намазвали специално за целта телата си с мазнина, избирали от стадото бик и го откарвали в светилището на бога. Смятало се, че Дионис вдъхновявал избора им на конкретния бик, който вероятно представлявал самия бог, защото според хората на празниците той се появявал в такъв образ. Жените от Елис го приветствували като бик и го молели да дойде с бичите си крака. Те пеели „Ела насам, Дионис, в светия си храм край морето, ела с грациите в твоя храм, препускайки на бичите крака, о биче добро, о биче добро!“ Тракийските вакханки носели рога, за да приличат на своя бог. Според мита той бил разкъсан от Титаните в образа на бик, а критяните, когато представяли мъките и смъртта на Дионис, разкъсвали на парчета жив бик със зъбите си.

В същност изглежда, че разкъсването на живи бикове и телета и изяждането на суровото им месо е постоянна страна на Дионисиевите ритуали. Ако вземем под внимание практиката да се представя божеството като бик или с някои от чертите на животното и изобщо поверието, че се появявал в образа на бик на обожателите си при свещените ритуали, и легендата, че в образа на бик е разкъсан на парчета, не можем да се съмняваме, че разкъсвайки и изяждайки жив бик на неговия празник, поклонниците на Дионис вярвали, че сами умъртвяват бога, изяждат плътта му и пият кръвта му.

Друго животно, чийто образ Дионис приемал, бил козелът. Едно от названията му било „козле“. В Атина и в Хермион го обожавали под титлата „онзи, с черната козя кожа“. Според легендата при някои случаи той се появявал облечен в кожа, от която получил и титлата си. В лозарската област Флиунт, където през есента равнината е гъсто покрита с червено-златистите вехнещи листа на лозите, имало стара бронзова статуя на козел, която стопаните позлатявали като средство за защита на лозята от главня. По всяка вероятност тя представлявала самия бог на лозата. За да го спаси от гнева на Хера, баща му Зевс го превърнал в яре, а когато боговете избягали в Египет, за да се спасят от яростта на Тифон, Дионис бил превърнат в козел. Затова, като правели на парчета жив козел и ядели суровото му месо, обожателите му сигурно са вярвали, че се хранят с плътта и кръвта на бога. Обичаят да разкъсват телата на животни и хора и да ги ядат сурови съществувал като религиозен ритуал у някои диваци до модерни времена. Затова не бива да отхвърляме като легенда древните свидетелства за съществуването на същите ритуали при побеснелите поклонници на Бакхус.

Обичаят да убиват бог в животинска форма, който ще разглеждаме в подробности по-нататък, принадлежи към много ранен етап от човешката култура и често в по-късни времена бил погрешно разбиран. Напредъкът на човешкото мислене лишава старите растителни и животински богове от тяхната животинска и растителна черупка и запазва като окончателен и единствен остатък техните човешки атрибути, които винаги били сърцевината на култа. С други думи, животинските и растителните богове все по-често започнали да се възприемат като антропоморфни. Когато станали изцяло или почти изцяло такива, животните и растенията, които отначало се възприемали като самите божества, запазили неясна и зле разбрана връзка с възникналите от тях антропоморфни богове. Произходът на връзката между божеството и животното или растението вече са забравени и за да ги обяснят, измислят различни легенди.

Тези обяснения следват две насоки. Или се обяснява как се отнасят със свещеното животно или растение обикновено или как постъпват с него при определени случаи. Свещеното животно най-често пожалвали и само рядко го умъртвявали. Затова трябвало да се измисли мит, за да обясни защо се пожалва или защо бива умъртвено. Измислен с първата цел, митът ще разказва за някаква услуга, която животното е направило на божеството, ако пък става дума за второто, той ще разкаже за някакво зло, което животното му е сторило. Причината, давана като обяснение, че са принасяли козли в жертва на Дионис, е пример за мит от втория тип. Казва се, че постъпвали така, защото нанасяли вреда на лозата. Но както вече видяхме, първоначално козелът бил въплъщение на самия бог. Когато обаче божеството се освободило от своята животинска същност и станало антропоморфно, умъртвяването на козела при неговия ритуал престанало да се смята като умъртвяване на самото божество, а като жертва, принасяна в негова чест. И тъй като трябвало да се даде някакво обяснение защо жертвуват точно козел, твърдели, че това е наказание, защото той уврежда лозата, обекта на специалните грижи на божеството. По този начин се получава странното положение, че богът бива принесен в жертва сам на себе си на основание на това, че сам на себе си е враг. А тъй като от божеството се очаква да хапне от принесената в негова чест жертва, следва, че когато жертвата е старата същност на бога, той яде собствената си плът. Затова именно козелът-бог Дионис е представен как пие сурова козя кръв, а бикът-бог Дионис е наречен „бикоед“. По аналогия от тези примери можем да предположим, че винаги когато едно божество е описано като любител на плътта на определено животно, животното, за което става дума, е било първоначално самото божество. По-нататък ще видим, че някои диваци умилостивяват мъртви мечки и китове, като им предлагат части от собствените им тела.

И все пак всичко това не обяснява защо едно божество на растителността се появява в животински образ. Но по-добре е да оставим анализа на този въпрос, след като разгледаме същността и атрибутите на Деметра. Междувременно остава да споменем, че на някои места при ритуалите на Дионис разкъсвали не животно, а човешко същество. Така било в Хиос и Тенедос, а според преданието в Понтия, в Беотия, по-рано съществувал обичай да се принася дете в жертва на унищожителя на козлите Дионис, а след това го заменили с козел. Както видяхме, в Орхомен в жертва били принасяни жени от стар царски род. След като умъртвеният бик или козел представял мъртвия бог, можем да предположим, че и човешката жертва е била въплъщение на бога.

Легендите за смъртта на Пентей и Ликург, двама царе, за които разказват, че били направени на парчета, единият от вакханките, другият от коне поради съпротивата им срещу ритуалите на Дионис, може, както вече предположих, да са изопачени спомени за обичая да се принасят в жертва божествени царе в ролята на Дионис и да се разпръсват частите им из нивите, за да ги оплодят. Едва ли е случайност, че според легендата сам Дионис бил разкъсан в Тива, където, пак според нея, същата съдба сполетяла цар Пентей в ръцете на обезумелите поклонници на бога на лозата.

Но преданието за човешки жертвоприношения може понякога да е погрешно тълкуване на жертвен ритуал, в който животно се третира като човешко същество. На о. Тенедос например новороденото теле, принесено в жертва на Дионис, било обуто в полуботуши, а с майка му се отнасяли като с жена-родилка. В Рим в жертва на Юпитер принасяли коза, като смятали, че е човешка жертва. Но пък от друга страна е по-вероятно тези странни ритуали да са били сами по себе си смекчаване на един по-стар и по-първичен обичай да се принасят човешки жертви и по-късното привидно третиране на жертвеното животно като човешко същество е било част от набожна и милосърдна измама, с която залъгвали божеството с по-малко ценни жертви вместо мъже и жени. Това тълкуване намира подкрепа в много безспорни случаи, в които човешките жертви са заменени с животни.

Бележки

[1] Евхемер (ок. 300 г.пр.н.е.) — привърженик на теорията, че гръцките богове и герои са били исторически личности, обожавани от човечеството от благодарност за великите им дела. — Бел. пр.