Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА XXVIII
Умъртвяването на дървесния дух

1. Еньовденските кукери

Остава да се запитаме каква светлина хвърля обичаят с умъртвяването на божествения цар върху конкретната тема на нашето проучване. В началото на настоящия труд намерихме основание да предположим, че Горският цар от Неми се е схващал като въплъщение на дървесния дух или духа на растителността и като такъв бил надарен, както смятали неговите обожатели, с магическата власт да накара дърветата да раждат плодове, посевите да растат и т.н. При това положение неговите почитатели трябва да са смятали живота му за много ценен и са го обграждали със система от сложни предпазни мерки или табу, подобни на онези, които на толкова много места са бранели живота на човека-бог от злосторното влияние на демони и заклинатели. Но видяхме също, че точно защото ценели така високо живота на човека-бог, за тях било необходимо да го умъртвят насилствено — единственият начин да го запазят от неизбежната разруха от преживените години. Същата логика важи и за Горския цар. И той трябвало да бъде умъртвен, за да може въплътеният в него божествен дух да се пренесе непокътнат в приемника му. Може би са се надявали, че правилото да остане на поста, докато някой по-силен от него не го убие, е гарантирало запазването на божествения живот в пълната му сила и пренасянето му в подходящ приемник веднага след като тази сила започне да запада. Защото, както се предполага, докато е в състояние да запази положението си със силата на ръката си, естествената му мощ не е намаляла, но ако загуби боя и бъде убит, това се смята за доказателство, че силата му е започнала да намалява и е време божественият му живот да се настани в здрава, а не в немощна обвивка. Най-малкото подобно обяснение прави напълно разбираемо правилото, че Горският цар трябвало да бъде убит от своя приемник. Това намира убедително потвърждение в теорията и практиката на шилуките, които умъртвявали своя цар при първите признаци на западащо здраве, та неговата разруха да не повлече със себе си и съответно отслабване на посевите, добитъка и хората. Нещо повече, тя не се опровергава от аналогията с Читоме, от чийто живот зависи, както се смята, съществуването на света и затова неговият приемник го убивал, щом даде признаци, че започва да губи сили. Освен това условията, при които царете на Каликут запазвали властта си в по-късни времена, са идентични с тези на Горския цар, с тази разлика, че докато първият може да го нападне всеки кандидат по всяко време, царят на Каликут могат да го нападнат само веднъж на дванадесет години. Но тъй като разрешението, дадено на царя на Каликут, да властвува, докато може да се защити срещу всички желаещи, смекчавало старото правило, което определяло колко ще живее той, можем да предположим, че същото разрешение, дадено на Горския цар, смекчавало стар обичай да го умъртвяват в края на определен период. И в двата случая новото правило давало на богочовека възможност да опази живота си, каквато нямало преди, а хората вероятно са се примирили с тази промяна, разсъждавайки, че докато богочовекът може да се запази с меча си от нападатели, няма причини да се боят от настъпването на фатална немощ.

Предположението, че първоначално са умъртвявали Горския цар при изтичането на определен срок, без да му дават възможност да спаси живота си, ще се потвърди, ако успеем да приведем доказателства за периодично умъртвяване на неговите съответствия — представителите на дървесния дух в Северна Европа. В същност този обичай наистина е оставил видими следи в селските празници. Ще посоча примери.

В Нидерпрьодинг (Долна Бавария) еньовденският представител на дървесния дух, или както са го наричали Пфингстл — бил облечен от горе до долу в листа и цветя. На главата си носел островърха шапка, която опирала на раменете му, като оставяли само две дупки за очите. Шапката била украсена с цветя от водни растения, а на върха й забождали китка божури. Ръкавите на дрехата му също били закичена с водни растения, докато тялото му обвивали с елхови и лескови листа. От двете страни на Пфингстл вървяло по едно момче и го държало за ръка. Двете момчета носели голи саби, както и повечето от хората, които образували шествието. Те спирали пред всяка къща, където се надявали да получат подарък, а селяните изневиделица заливали с вода облеченото в листа момче. Всички се радвали, когато хубаво го намокрят. Най-накрая Пфингстл влизал до кръста в поток, а едно от момчетата заставало на моста и се правело, че му отсича главата: Дванадесет младежи в швабското село Бурмлинген се обличат в понеделника след Еньовден с бели ризи и бели панталони; връзват около кръста си червени пояси, а от поясите им висят саби. Водени от двама тръбачи, които надуват тръбите си, те отиват на коне в гората. Там отсичат разлистени дъбови клони и с тях увиват от главата до петите онзи, който излезе последен от селото. Краката му обаче увиват поотделно, да може да възседне отново коня. Освен това му слагат изкуствен дълъг „врат“, на края на който има изкуствена глава, покрита с маска. После отсичат триметрово Майско дръвче, обикновено трепетлика или бук, и го поверяват на специален „Майски носач“. Кавалкадата се връща с музика и песни в селото. Сред представените в процесията личности са Мавърски цар с начернено със сажди лице и корона на главата, доктор Желязната брада, ефрейтор и палач. Спират на селския мегдан и всеки от героите произнася слово в рима. Палачът оповестява, че облеченият в листа човек е осъден на смърт и му отсича фалшивата глава. След това ездачите се надбягват до издигнатото недалеч от мястото Майско дръвче. То с цялата си украса се пада на първия, който успее да го изтръгне от земята, както минава в галоп край него. Церемонията се провежда всяка втора или трета година.

В Саксония и Тюрингия има еньовденска церемония, наречена „прогонване на дивака от храсталака“ или „докарване на дивата от гората“. Увиват младеж с листа или мъх и го наричат Дивака. Той се скрива в гората и другите момчета от селото излизат да го търсят. Залавят го, извеждат го от гората и стрелят по него с халосни патрони. Той пада, сякаш е мъртъв, но едно облечено като доктор момче му пуска кръв и той се връща към живота. Всички се радват, връзват го здраво за една каруца, завеждат го в селото и разказват как са заловили Дивака. Във всяка къща получават подаръци. Около началото на XVII век в планините Харц са имали следния обичай по заговезни: отвеждали двама маскирани като диваци мъже, единия в клонки и мъх, а другия в слама, на площада, където ги гонели насам-натам, стреляли по тях и ги мушкали. Преди да се строполят, те се олюлявали, правели странни жестове и пръскали хората с кръв от мехурите, които носели в дрехите си. Когато паднели, ловците ги слагали на дъски и ги отнасяли в кръчмата, а край тях вървели миньорите и надували своите свирки, сякаш са ударили прекрасен дивеч. Подобен е обичаят, който все още се изпълнява по заговезни близо до Шлукенау, Чехия. Там преследват мъж, облечен като дивак, докато стигне до тясната уличка, през която е опъната връв, в която той се спъва. Тогава палачът притичва и пронизва със сабята си напълнения с кръв мехур, който преследваният носи окачен на тялото си. Земята се обгаря с кръв, а Дивакът предава богу дух. На следващия ден правят човек от слама, приличащ на дивак, отнасят го при някой вир и палачът го хвърля във водата. Тази церемония се нарича „погребване на Карнавала“.

В Семик (Чехия) церемонията с обезглавяването на царя се извършва в понеделника след Света Троица. Група младежи се маскират, всеки от тях има пояс от кора и носи дървена сабя и тръба от върбова кора. Кралят е облечен в мантия от кора на дърво, украсена с цветя, на главата си също има корона от кора, украсена с цветя и клонки, около краката му е намотана папрат, лицето му е скрито от маска и вместо скиптър носи в ръка вейка от глог. Едно момче го развежда из селото с вързано за крака му въже, а останалите танцуват наоколо, надуват тръбите и свирят. Във всяка къща гонят Краля из стаята и един от групата, сред много думи и викове го удря по мантията от кора така, че тя да затрещи. След това искат подаръци. В други части на Чехия церемонията, която тук е малко замъглена, е по-правдоподобна. В понеделник след Света Троица в някои села от околностите на Кьониграц девойките се събират под липово дърво, а младежите под друго и всички са облечени най-празнично и накичени с панделки. Младежите плетат венец за Кралицата, а момичетата — за Краля. Когато изберат Краля и Кралицата, образуват двама по двама шествие до кръчмата и от балкона й глашатаят обявява имената на Краля и Кралицата. Връчват им знаците на техния сан и ги коронясват с венци под звуците на музика. После някой се покачва на пейка и обвинява Краля в най-различни неща, като например, че се отнася зле с добитъка. Той вика свидетели и започва съд. Съдията, който носи бяла пръчка като белег на своя пост, произнася присъдата — „Признава се за виновен“ или „признава се за невинен“. Ако присъдата е „виновен!“ съдията си счупва пръчката. Кралят коленичи на бяло платно, всички свалят шапките си и един войник слага една върху друга три или четири шапки на главата на негово величество. Тогава съдията произнася три пъти високо думата „виновен“ и нарежда на глашатая да обезглави краля. Глашатаят се подчинява, като поваля шапките с дървената си сабя.

Но може би най-поучителна от тези мними екзекуции е част от следния чешки обичай. В понеделника след Света Троица по някои места около Пилзен обличат Краля в кора и го кичат с цветя и панделки. На главата си той носи корона, украсена с варак, а конят, който язди, е украсен с цветя. Придружен от съдия, палач и други личности и следван от свита войници, всичките на коне, той отива на селския площад. Там под Майските дръвчета — прясно отсечени, обелени до върха и украсени с цветя и панделки ели — има издигната колибка или беседка. След като критикуват жените и девойките от селото и обезглавяват жаба, кавалкадата отива до предварително определено място на широка права улица. Там се нареждат в две редици и Кралят побягва. Дава му се малка преднина и той започва да препуска с все сили, преследван от цялата група. Ако не успеят да го заловят, той остава крал за още една година, а другите трябва да му платят сметката, която ще направи вечерта в кръчмата. Но ако го настигнат и го заловят, бият го с пръчки от леска и с дървените си саби и го принуждават да слезе от коня. Тогава палачът пита „Да обезглавя ли Краля?“ Отвръщат му: „Обезглави го!“, палачът поваля с брадвата си короната на Краля с думите: „Едно, две, три, Краля обезглави!“ Под виковете на зрителите Кралят се свлича на земята, слагат го на носило и го отнасят в най-близката къща.

Невъзможно е да не разпознаем в повечето от тези привидно обезглавени личности представители на дървесния или на растителния дух такъв, какъвто предполагат, че се появява напролет. Кората, листата и цветята, с които са накичени актьорите и сезонът, когато се появяват, показват, че те принадлежат към категорията на Тревния крал, Майския крал, Зеления и другите представители на пролетния растителен дух, за когото говорихме вече в настоящия труд. Сякаш за да няма никакво съмнение по въпроса, в два от примерите се вижда как тези умъртвени хора са пряко свързани с неодушевените Майски дръвчета; също както Майският крал, Тревният крал и т.н. те са одушевени представители на дървесния дух. Докато заливането с вода на Пфингстл и това, че той влиза до кръста в потока, са без съмнение заклинания за дъжд, подобно на вече описаните от нас.

Но ако тези личности представляват наистина пролетния растителен дух, възниква въпросът „Защо ги убиват?“ Какво цели умъртвяването на растителния дух по всяко време и най-вече през пролетта, когато най-много има нужда от неговите услуги? Единственото правдоподобно обяснение на този въпрос сякаш е предложената вече хипотеза, обясняваща обичая да се умъртвява божественият цар или жрец. Божественият живот, въплътен в материално и тленно тяло, подлежи на омърсяваме и разложение поради нетрайността на крехкия съд, в който временно се е подслонил, и ако искаме да го спасим от нарастващата немощ, която по необходимост трябва да споделя с остаряването на човешката си плът, той трябва да се извади оттам, преди или поне веднага, след като се проявят признаци на повяхване, и да се пренесе в енергичен приемник. Това става, като се умъртви старият представител на божеството и се пренесе божественият дух от него в новото му въплъщение. Значи умъртвяването на бога, или по-точно на човешкото му въплъщение, е само необходима стъпка за възраждането или възкръсването му в по-добра форма. Това съвсем не е унищожаване на божествения дух, а само по-чисто и силно негово проявление. Ако това обяснение важи за обичая да се умъртвяват божествените царе и жреци изобщо, то очевидно е още по-приложимо към обичая всяка пролет да се умъртвява представителят на дървесния или на растителния дух. Защото първобитният човек бърза да обясни линеенето на растителния живот през зимата като немощ на растителния дух; той мисли, че духът е остарял и отслабнал, и затова трябва да бъде обновен, като го умъртвят и върнат към живота в по-млада и по-жизнена форма. Затова умъртвяването на представителя на дървесния дух през пролетта се разглежда като средство да се подпомогне и ускори развитието на растителността. Умъртвяването на дървесния дух винаги се свързва (както предполагаме) косвено, а понякога и пряко, с неговото възраждане или възкръсване в по-млада и енергична форма. При обичая в Саксония и Тюрингия лекар връща към живота Дивака, след като е бил „застрелян“, а във вурмлигенската церемония присъствува доктор Желязната брада, който вероятно играе същата роля. И наистина в друга пролетна церемония, която ще опишем сега, доктор Желязната брада се прави, че връща мъртвия към живота. Но по въпроса за това възраждане или възкръсване и божеството ще говорим по-подробно на друго място.

Допирните точки между тези северноевропейски действуващи лица и обектът на нашето проучване — Горският цар или жрец от Неми, са достатъчно убедителни. В този западен маскарад облеклото от кора и листа заедно с колибата от зелени клонки и елите, под които става заседанието на съда, прави кралете подобни на италийското им съответствие — Горския цар. Също като него те умират насилствено и отново като него могат да избягнат тази участ благодарение на физическата си сила и ловкост, защото при няколко от тези северни обичаи в церемонията видна роля играят бягството и преследването на царя и най-малко в един от тях, ако царят успее да избяга от преследвачите си, запазва живот и длъжност за още една година. В последния случай царят остава на поста си при условие че избяга и се спаси веднъж годишно, също както раджата на Каликут го запазвал в по-късни епохи, ако успее да спаси живота си от своите нападатели веднъж на всеки дванадесет години, а жрецът от Неми оставал на служба, стига да съумява да се брани срещу всяко нападение и по всяко време. В приведените примери оставят богочовека да живее, ако покаже в суров физически двубой или бягство, че физическите му сили са запазени и насилствената смърт, която рано или късно ще е неизбежна, може за момента да се отложи. Що се отнася до бягството, прави впечатление, че то има важно място както в легендата за Горския цар, така и в свързания с него обичай. Трябвало да е избягал роб, в памет на бягството на Орест, според преданието основател на култа; поради това Горският цар е описан от древните автори като човек „със силна ръка и бързи крака“. Ако знаехме изцяло ритуала на горичката край Ариция, вероятно щяхме да установим, че на Царя се е давала възможност да спаси живота си с бягство, подобно неговия чешки събрат. Вече предположих, че ежегодното бягство на жреца-цар в Рим (regifugium) било първоначално също такова бягство, с други думи, първоначално той е бил един от божествените царе, които били умъртвявани след определен период или им давали възможност да докажат със силна ръка и бързи крака колко енергична и незасегната е божествената им същност. Ще отбележа още една допирна точка между италийския Горски цар и северните му съответствия. В Саксония и Тюрингия, след като умъртвят представителя на дървесния дух, с помощта на лекар го връща към живота. Точно това, както се твърди в легендата, се е случило с първия Горски цар от Неми, Иполит или Вирбий, който, умъртвен от конете си, бил върнат към живота от лекаря Ескулап. Тази легенда съвпада добре с теорията, че умъртвяването на Горския цар е само стъпка към възраждането или възкресението му в неговия приемник.