Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА XIV
Житната майка и Житната дева в Северна Европа

В. Манхард твърди, че първата сричка на името Деметра произлиза от критската дума „деай“ — „ечемик“ и ако е така, Деметра означава просто Ечемичена или Житна майка, защото коренът на думата е означавал за различните арийски народи различни видове житни растения. Не бих се изненадал, ако името Деметра има критски произход, след като както личи Крит е бил един от най-древните центрове на нейния култ. Тази етимология обаче поражда сериозни възражения и затова ще е по-добре да не слагаме ударението на нея. Във всеки случай, независимо от това, ние намираме основания да отъждествяваме Деметра с Житната майка. От ечемика и пшеницата, двата вида житни растения, свързани с нея в гръцката религия, ечемикът има вероятно по-сериозни претенции за първенство, защото, доколкото можем да съдим, той е бил основна храна на гърците в епохата на Омир. Нещо повече, има данни, че той е едно от най-старите, ако не и най-старото житно растение, отглеждано от арийците. И наистина мястото, което ечемикът заема в религиозните ритуали на древните индуси, а и на древните гърци, ни дава сериозни основания да твърдим, че е отглеждан в много древни времена, още от хората, обитавали наколните жилища от каменната епоха в Европа.

В. Манхард е описал много обичаи от фолклора на съвременна Европа, в които се срещат аналогични на древногръцката Житна или Ечемичена майка. За илюстрация могат да послужат следните от тях:

В Германия обикновено житните растения се одушевяват, като ги наричат Житна майка. Така например през пролетта, когато посевите се полюляват от вятъра, селяните казват: „Житната майка иде“ или „Житната майка тича из полето“. Когато децата искат да отидат на полето да берат метличина и макове, им казват да не го правят, защото в посевите се таи Житната майка и тя ще ги хване. Или пък я наричат в съответствие с културата Ръжена или Грахова майка и плашат с нея децата, за да не влизат в ръжта или граха. Освен това хората смятат, че Житната майка кара посевите да растат. В околностите на Магдебург например се казва: „Годината ще е добра за лена; виждали са Ленената майка.“ В едно село в Щирия, където правят последния сноп на облечена в бяло жена, казват, че Житната майка, в образа на кукла може да се види как скита в полунощ из нивите и ги опложда, минавайки през тях, но ако някой селянин я е разгневил, тя изгаря посевите му.

Житната майка играе важна роля и в обичаите по жътва. Хората вярват, че тя се таи в последната ръкойка, останала неожъната на нивата, и след като я отрежат, я залавят, прогонват или убиват. В първия от тези случаи последният сноп се отнася с радост у дома и го почитат като божество. Поставят го в плевника и при вършитбата житният дух отново се появява. В района на Хаделн, в околностите на Хановер, жътварите застават около последния сноп и го налагат с пръчки, та да прогонят Житната майка от него. Подвикват си: „Ето я! Удари я! Внимавай да не те пипне!“ Това продължава докато не изронят съвсем зърното — според поверието тогава Житната майка е прогонена. В близост до Данциг онзи, който ожъне последните класове, прави от тях кукла, наречена Житна майка или Старица, и я отнася у дома върху последната каруца. В някои части на Холщайн последният сноп се облича в женски дрехи и се нарича Житна майка. Отнасят го с последната каруца, а после го поливат обилно с вода. Поливането с вода е несъмнено заклинание за дъжд. В района на Брук, в Щирия, най-старата омъжена жена в селото, на възраст от петдесет до петдесет и пет години, прави от последния сноп женска фигура, наредена Житна майка. От него измъкват най-хубавите класове, оплитат ги на венец заедно с цветя и най-хубавото момиче от селото го отнася на чифликчията или господаря, а в това време слагат Житната майка в плевника да го пази от мишки. В други села от същия район, като привършат жътвата, двама младежи разнасят Житната майка на върха на върлина. Те вървят след момичето, което отнася венеца в къщата на господаря и докато той го приема и го окачва в салона, оставят Житната майка върху купчина дърва и тя се превръща в център на внимание на вечерята и танците по случай приключването на жътвата. След това я окачват в хамбара и я оставят там до приключването на вършитбата. Мъжът, нанесъл последния удар при вършитбата, бива наричан син на Житната майка, връзват го в последния сноп, бият го с тояги и го разнасят из селото. На следната неделя даряват венеца на черквата, а навръх Великден седемгодишно момче го оронва и разпръсва зърното сред младите посеви. На Коледа слагат сламата от венеца в яслите, за да е здрав добитъкът. В този случай оплождащата сила на Житната майка изпъква добре от разпръсването на семето, взето от тялото й (защото венецът е направен от Житната майка), сред младите растения, докато влиянието й върху животните проличава от това, че слагат сламата в яслите. При славяните последният сноп е известен като Овесена, Пшеничена, Ръжена, Ечемичена и т.н. майка, в съответствие с културата. В околностите на Тарнов (Галиция) венецът, направен от последните стебла, се нарича Пшеничена, Ръжена или Грахова майка. Поставят го на главата на девойка и после го пазят до пролетта, когато смесват част от зърното му със семето за посев. Тук също проличава оплождащата сила на Житната майка. И във Франция, в района на Оксер, последният сноп е известен като Майка на пшеницата, на ечемика или на овеса. Оставят го прав на полето, докато последната каруца е вече готова да се прибере. Тогава правят от него кукла, обличат я в дрехи на чифликчията и я накичват с корона и синкавобял шарф. В гърдите на куклата, която носи името Церера, набучват клон от дърво. На танците поставят Церера в средата на площадката и жътварят, който е жънал най-бързо, играе около нея и има за партньор най-хубавото момиче. След танците се прави погребална клада. Момичетата, всяко от тях с венец в косите, събличат куклата, разкъсват я на парчета и я слагат на кладата заедно с цветята, с които е била накичена. След това момичето, което първо е свършило да жъне, подпалва кладата и всички се молят Церера да им даде плодородна година. Както отбелязва Манхард, тук старият обичай е останал непокътнат, макар името Церера да намирисва на познанията на селския учител. В Горна Бретания винаги придават на последния сноп човешка форма, но ако чифликчията е женен, правят фигурата двойна и тя се състои от малка сламена кукла, поставена в по-голяма. Наричат я Снопа-майка и я връчват на съпругата на чифликчията, която я развързва и дава в замяна пари за почерпка.

В някои случаи на последния сноп викат не Житна майка, а Жътвена майка или Великата майка. В областта Оснабрюк (Хановер) му казват Жътвена майка, направен е във формата на жена и жътварите танцуват около него. На някои места във Вестфалия правят последния сноп от ръжената реколта особено тежък — в него връзват камъни. Донасят го в къщи с последната каруца и го наричат Великата майка, макар да не му придават някаква особена форма. В района на Ерфурт наричат Великата майка особено тежък сноп, но не непременно последния и го отнасят с последната каруца в хамбара, където го свалят всички ратаи сред канонада от шеги.

На други места на последния сноп казват Баба и го кичат с цветя, панделки и женска престилка. По жътвата на ръжта или пшеницата жътварите подвикват на жената, която връзва последния сноп: „Падна ти се Старата баба“. В околностите на Магдебург ратаите и ратайкините се надпреварват кому ще се падне последният сноп, наречен Бабата, защото това означава женитба през следващата година, но съпругата или съпругът им ще е стар. Ако се падне на момиче — ще вземе вдовец, падне ли се на мъж — ще се ожени за стара мома. По-рано в Силезия онзи, който върже последния сноп, трябвало да направи Бабата — огромна бала от три или четири снопа, грубо наподобяваща човек. И в околностите на Белфаст понякога наричат последния сноп Баба. Не го жънат по приетия начин, а всички жътвари хвърлят по него сърповете си и се опитват да го повалят. Сплитат го и го пазят до (следващата) есен. На когото се падне, ще се ожени през годината.

Често казват на последния сноп Старицата или Стареца. В Германия го правят обикновено във форма на жена и го обличат в женски дрехи, а за човека, който го ожъне или върже, се казва, че му се е „паднала Старицата“. Когато в Алтисхайм (Швабия) ожънат всичкото жито на стопанството и остане само една ивица, жътварите застават в редица пред ивицата, всеки жъне колкото се може по-бързо своя дял и онзи, който замахне последен със сърпа, „му се пада Старицата“. Когато натрупат снопите на кръстци, останалите започват да се подиграват и да подвикват на онзи, комуто се е паднала Старицата — а това е най-големият и най-дебел сноп — „твоя си е, гледай си я“. Понякога наричат самата жена, вързала последния сноп, Старицата и според поверието тя ще се ожени на следната година. В Нойзас (Западна Прусия) казват Старица както на облечения в палто и шапка и накичен с панделки последен сноп, така и на жената, която го е вързала. Докарват ги заедно на последната каруца и ги заливат с вода. На различни места в Северна Германия правят последния сноп от жътвата на чучело и му викат Стареца, а за жената, която го е вързала, се казва, че й се е паднал Стареца.

Когато събират последната ръж, жените и момичетата в Западна Прусия бързат колкото могат, защото никоя от тях не би желала да остане последна и да й се падне „Стареца“, т.е. чучелото, направено от последния сноп, защото който е свършил последен, трябва да го носи пред останалите жътвари. В Силезия наричат последния сноп Старицата или Стареца и той дава повод за много шеги. Правят го необикновено голям и често слагат в него камъни, та да е по-тежък. Вендите казват, че на мъжа или жената, която връзва последния сноп от пшеничната реколта, се е „паднал Стареца“. От пшеничена слама и класове правят чучело на мъж и го накичват с цветя. Онзи, който е вързал последния сноп, трябва да отнесе Стареца у дома, а останалите му се смеят и му се подиграват. Окачват чучелото в къщата на чифликчията и то остава там, докато на следващата жътва не направят нов Старец.

Както забелязва Манхард, в някои от тези обичаи явно отъждествяват човека с последния сноп и той седи до него на последната каруца; той или тя представят хванатия в този сноп житен дух, с други думи, житният дух се дублира от човешко същество. Отъждествяването на човека със снопа изпъква още по-ясно от обичая да завиват в последния сноп онзи, който го е ожънал или вързал. В Хелмсдорф (Силезия) например, изглежда, било обикновена практика в последния сноп да слагат жената, която го е вързала. Във Вайден (Бавария) в снопа завиват онзи, който го е ожънал, а не който го е вързал. В този случай омотаният в житото човек представя житния дух, също както омотаният в клони и листа човек представя дървесния дух.

Последният сноп, наречен Старицата, често се отличава от останалите по големината и тежестта си. Така в някои села на Западна Прусия правят Старицата два пъти по-дълга и по-дебела от обикновен сноп, а вътре в нея поставят камък. Случва се тя да е толкова тежка, че човек едва-едва да успява да я повдигне. В Алт Пелау (Замланд) понякога връзват заедно осем или девет снопа, за да направят от тях Старицата и човекът, който я изправя, пъшка под тежестта й. В Ицгрунд (Сакс Кобург) последният сноп, наречен Старицата, е голям с изричното намерение да се осигури богата реколта на следната година. С други думи, обичаят да се прави необикновено голям или тежък този сноп е заклинание, основано на индуктивната магия и е предназначено да осигури богата и тежка реколта през следващата година.

Когато ожънели последното жито след деня на Всички светци, в Шотландия правели от него женско чучело и го наричали Карлин или Карлайн, т.е. Старицата. Но ако свършели преди Всички светци, го наричали Девата, а след залез — Вещицата, защото се предполагало, че носи нещастие. При шотландските планинци последното ожънато жито е известно като Жътвената старица (Cailleach) или като Девата, като общо взето първото име е по-разпространено в западните, а второто в централните и източните райони. За Девата ще говорим след малко. Тук става дума за Жътвената старица. Преподобният Дж. Г. Кампбъл, свещеник на отдалечения Хебридски остров Тайри, един съвестен и добре осведомен изследовател, дава следното общо описание на обичая: „Жътвената старица (а Chailleach). По жътва се надпреварвали да не са последни и по времето, когато са обработвали общо земята, били известни случаи да остане неожъната тясна ивица (никой не се захващал с нея, за да не изостане от другите). Живеели в страх да не ги сполети «глад в стопанството» (gort a bhaile) под формата на въображаема Старица (Cailleach), която ще трябва да хранят до следващата жътва. Страхът от тази Старица бил повод за голямо надпреварване и забавление… Които свършели първи, правели чучело от ечемичени стебла, наречено Старицата и го изпращали на най-близкия съсед. Той на свой ред, като свършел, го изпращал на друг, още по-бавен, и онзи, при когото останела «Старицата», трябвало «да я гледа през годината».“

На о. Айлей последното ожънато жито също носи името Старицата (Cailleach) и като изпълни задълженията си по жътва, го окачват на стената и то остава там, докато дойде време да орат нивите за следващата реколта. Тогава го свалят и на първия ден, когато мъжете тръгват да орат, стопанката на къщата го разпределя между тях. Те вземат дела си в джобовете и щом стигнат на нивата, дават на конете да го изядат. Поверието е, че това осигурява късмет до следващата жътва и се смята подходящ край за Старицата.

От Уелс също съобщават за подобно нещо. Така в Северен Пембрукшър сплитат 15 до 30 см от стеблата на житото, този сноп е известен като Вещицата (Wrach) и с него е свързан интересен древен обичай, за който все още си спомнят много хора. Жътварите били много възбудени, когато стигнели последната ивица неожънато жито. Всички подред хвърляли сърповете си по него и онзи, който успеел да го среже, получавал стомна домашна бира. След това набързо правели Вещицата (Wrach) и я отнасяли в съседното стопанство, където жътварите все още били заети със своята работа. Това обикновено правел орачът, но трябвало много да се пази да не го забележат съседите, защото ако го видели да идва и имали и най-малкото подозрение за това, което се готви да прави, щели набързо да го върнат назад. Той се промъквал крадешком зад някоя ограда и чакал докато надзирателят на съседските жътвари е точно срещу него и достатъчно близо. Тогава внезапно мятал през оградата Вещицата, по възможност върху сърпа на надзирателя. След това си плюел на петите и хуквал колкото му държат краката и имал късмет, ако успеел да избяга, без да бъде хванат или наранен от сърповете, които разгневените жътвари хвърляли по него. В други случаи един от жътварите примъквал Вещицата в къщата. Той полагал големи грижи да я донесе суха и без да го забележат, но ако хората от къщата заподозрели неговата цел, можел да си пострада. Понякога го събличали, друг път го заливали с вода, с която предвидливо се запасявали в кофи и тенджери. Но ако успеел да внесе Вещицата суха в къщата, господарят му трябвало да плати откуп — жътварят искал кана „от бурето до стената“, където очевидно държали най-хубавата бира. Тогава окачвали Вещицата на пирон, обикновено в антрето, и я оставяли там през цялата година. Обичаят да се внася Вещицата (Wrach) в къщата и да се окачва там все още се спазва в някои стопанства в северната част на Пембрукшър, но древните церемонии, които току-що описах, вече не се изпълняват.

Допреди няколко години, когато сърпът бе прогонен от жътварските машини, в графство Антрим сплитаха последните няколко стебла на нивата, а после жътварите хвърляха с вързани очи сърповете си по преплетените растения и който успееше да ги пререже, ги отнасяше у дома и ги окачват? над вратата. Тази шепа жито се наричаше Карли — вероятно от Карлин.

Славянските народи имат същите обичаи. В Полша например последният сноп се нарича обикновено Баба. Там казват: „Бабата се таи в последния сноп.“ Случва се Бабата да се състои от дванадесет по-малки снопа, вързани заедно. В някои части на Чехия на Бабата, направена от последния сноп, придават формата на жена с голяма сламена шапка. Отнасят я в селището с последната каруца и две момичета я предават заедно с венец на чифликчията. Жените, които връзват снопите, се стараят да не останат последни, защото онази от тях, която върже последния сноп, ще роди дете през годината. Случва се жътварите да подвикват на жената, която връзва последния сноп, „Падна ти се Бабата“ или „Ти си Бабата“. Когато някои мъж в района на Краков връзва последния сноп, за него казват: „В него се таи Дядото“, а когато го връзва жена — „Бабата е в него“ и запиват жената в снопа така, че да се подава само главата й. Омотана по този начин, я отнасят с последната жътварска каруца в дома й, където цялото семейство я полива с вода. Остава така, докато свършат танците и през цялата година си запазва името Баба.

В Литва названието на последния сноп е Боба, което отговаря на полското Баба. Поверието е, че Боба се таи в последното неожънато жито. Лицето, което връзва последния сноп или изравя последния картоф, е обект на много закачки и получава и запазва задълго името Ръжената или Картофената старица. Последният сноп — Бобата — се прави във формата на жена, разнася се тържествено през селото с последната жътварска каруца и се полива с вода в къщата на стопанина, а после всички наред танцуват с нея.

И в Русия често оформят последния сноп като жена, обличат го по съответен начин и го отнасят с песни и танци в дома на помешчика. От последния сноп българите правят чучело, което наричат Житна царица или Житна майка, обличат го в женска риза, разнасят го из селото, а после го хвърлят в реката, за да осигури обилен дъжд и влага за следващата реколта. Или пък го изгарят и разпръсват пепелта по нивите, без съмнение, за да ги оплодят. Названието Царица за последния сноп има аналогия в Централна и Северна Европа. В района на Залцбург (Австрия) например в края на жътвата правят голямо шествие и младежи теглят на малка колесница Царицата на житните класове (Ahrekonigin). Изглежда обичаят с Жътвената царица е бил нещо обикновено в Англия. Милтън трябва да е бил запознат с него, защото в „Изгубеният рай“ той казва:

По този час Адам

в очакване нетърпеливо бе изплел венец

от най-прекрасните цветя къдриците й с него

да украси и полския й труд да увенчае

като жътваря, който кичи Житната царица.[1]

В много случаи тези обичаи се изпълняват не на нивата, а на хармана. Житният дух бяга от ожъиатото жито и се скрива в хамбара, където се появява в последния овършан сноп, за да загине под ударите на млатилата или да побегне оттам във все още неовършаното жито на съседното стопанство. Така че последното овършано жито се нарича Житна майка, Майка на житото или Старицата. Понякога онзи, който нанася последния удар с млатилото, се нарича Стареца, омотават го в последния сноп или му връзват слама на гърба. Независимо от това дали е завит в слама или я носи на гърба си, го возят на каруца из селото и всички му се присмиват. В някои области на Бавария, Тюрингия (пък и другаде), казват за мъжа, овършал последния сноп, че му се е паднала Старицата или Житната старица, връзват го в слама, развеждат го на каруца из селото и най-накрая го слагат на бунище или го отвеждат на хармана на някой, който не е свършил с вършитбата. В Полша онзи, който нанася последния удар при вършитбата, се нарича Баба, завиват го в слама и го търкалят през селото. Понякога в Литва последният сноп не се овършава, а се оформя като жена и се отнася в хамбара на съсед, който не е свършил с вършитбата.

Когато в някои части на Швеция на хармана се появи непозната жена, връзват около кръста й млатилото, намотават около врата й житни стебла, а на главата й слагат венец от класове; тогава вършачите подвикват: „Вижте Житната жена.“ В този случай вземат внезапно появилата се непозната за житния дух, когото млатилата току-що са прогонили от житните стебла. В други случаи пък житният дух се представя от жената на стопанина. В общината Салинье (Вандея) завиват в платно жената на стопанина заедно с последния сноп, слагат я на носилка, отнасят я при вършачката и я натикват под нея. После измъкват жената, овършават снопа, а стопанката подхвърлят в платното, сякаш я отвяват. Невъзможно е да се изрази по-ясно отъждествяването на жената с житото от това картинно наподобяване на вършитбата и отвяването.

Във всички тези обичаи се приема, че духът на зрялото жито е стар или поне на зряла възраст. Оттам и името Майка, Баба, Старица и т.н. Но в други случаи житният дух се схваща като млад. Когато в Залдерн, близо до Волфенбутел ожънат ръжта, връзват с въже три снопа заедно и правят от тях чучело, което има за глава ръжени класове. Наричат чучелото Девата или Житната дева. Случва се житният дух да се схваща като дете, отделено от майка си със замахването на сърпа. Последното схващане проличава от полския обичай да подвикват на мъжа, който е срязал последната ръкойка: „Преряза пъпната връв“. В някои области на Западна Прусия направената от последния сноп фигура се нарича Копелето и в него завиват момче. За жената, която връзва последния сноп и представя Житната майка, казват, че е легнала да ражда, тя вика като родилка, а една възрастна жена играе ролята на баба, която я изражда. Най-сетне се чува вик, че детето се е родило, при което вързаното в снопа момче започва да плаче и скимти като новородено. Бабата завива мнимото бебе в чувал, сякаш с бебешки повой, и го отнасят радостно в хамбара, за да не настине навън. В други части на Северна Германия наричат последния сноп или направеното от него чучело Детето, Жътвеното дете и т.н. и подвикват на жената, вързала последния сноп: „Падна ти се детето“.

В някои части на Шотландия, а и в Северна Англия наричат последната ръкойка, ожъната на полето, Кирн, а за онзи, който я е отрязал, казват, че е „спечелил Кирна“. След това я обличат като детска кукла и по този начин тя се превръща в бебе-Кирн, кукла-Кирн или Девата. Почти до средата на XIX век сред жътварите в Бъркшър имало разпалена надпревара кой да ожъне последната ръкойка на полето. Нареждали се на известно разстояние около нея, хвърляли подред сърповете си и който от мъжете успеел да я пререже, я давал на предпочитаното от него момиче. То правело от нея кукличка-Кирн, после я отнасяло в къщи и тя стояла окачена там до следващата жътва, когато мястото й заемала друга кукличка-Кирн. В Спотисууд в Бъркшър ожънването на последното жито наричали „ожънването на Кирна“ и „ожънването на кралицата“. Но не го жънели с хвърляне на сърпове. Един от жътварите се съгласявал да му вържат очите, тогава му давали сърп в ръката, завъртали го два или три пъти и му казвали да отиде и да ожъне Кирна. Той започвал да търси пипнешком, да размахва напосоки сърпа си и това давало повод за голямо веселие. Когато мъжът, уморен, се отказвал от задачата си като безнадеждна, връзвали очите на друг и той се залавял с нея и така един след друг, докато най-сетне Кирнът бъде ожънат. Победилия жътвар подхвърляли три пъти. Всяка година в Спотисууд две жени правели кукли-Кирн или кралици, за да украсят стаята, където устройвали вечерята, с която отпразнували края на жътвата, а също и хамбара, където ставали танците. Много от тези фигурки на житния дух все още висят, събрани заедно там.

По някои места из шотландските планини последната ръкойка, ожъната в дадено стопанство, се нарича Девата или с галската дума Maidhdeanbuain. Буквално преведено, това означава „остриганата мома“. Със спечелването на Девата са свързани различни поверия. Ако я спечели млад човек, това е знак, че той или тя ще се оженят преди следващата жътва. Затова или по други причини между жътварите има борба кой ще спечели Девата и те прибягват до всякакви хитрости, за да се сдобият с нея. Случва се например някой да остави неожъната ръкойка и да я покрие с пръст, за да я скрие от останалите, докато не се ожъне всичкото жито на нивата. Случва се и няколко души да прибягнат до същия трик и тогава най-хладнокръвният, който издържи най-дълго, получава желаното отличие. Ожънат ли Девата, украсяват я е панделки, та да заприлича на кукла, и я закрепват на някоя от стените на къщата. В Северна Шотландия Девата се пази грижливо до Коледа и на сутринта се разпределя между добитъка, „за да се плоди през цялата година“. В околностите на Балкидър, Пъртшър, последната ръкойка ожънва най-младото момиче на полето и я накичва с панделки. Наричат я Девата и дълго я пазят в къщи, обикновено над комина, понякога чак докато не внесат новата Дева от следващата жътва. Авторът на този труд е бил свидетел на церемонията по ожънването на Девата в Балкидър през септември 1888 г. Една приятелка ме уведоми, че като младо момиче на няколко пъти е жънала Девата по искане на жътварите от околностите на Пърт. Названието Девата давали на последната неожъната ръкойка и един от жътварите държал ръкойките, докато тя я прерязвала. След това я сплитали, накичвали я с панделки и я окачвали на видно място на стената в кухнята, където оставала до идването на следващата Дева. По тези места наричали вечерята, с която отбелязвали приключването на жътвата, Девата и на нея жътварите танцували.

Около 1830 г. в някои стопанства в Геърлох (Дамбъртъншър) последната неожъната ръкойка също наричали Девата. Разделяли я, сплитали я и след това я прерязвала със сърпа си девойка, на която според поверието това щяло да донесе късмет и скорошно задомяване. После жътварите се събирали и хвърляли нагоре сърповете си. Накичвали Девата с цветя и я окачвали в кухнята, близо до покрива, където оставала няколко години с прикрепен на нея етикет с датата. Понякога можели да се видят как пет или шест Деви висят едновременно. Вечерята след жътва наричали Кирн. По други стопанства в Геърлох наричали последната ръкойка Девицата или Девата. Сплитали я внимателно, понякога я украсявали с панделки и я окачвали в кухнята за една година, после давали зърното на кокошките.

В графство Абърдийн жътварите отнасят последния ожънат сноп, или «Девата» с весело шествие в селото. Там го връчват на стопанката на къщата, която го облича и пази, докато някоя кобила не се ожреби. Тогава свалят Девата и я дават на кобилата при първото й хранене. Пропуснат ли да го направят, това ще има неблагоприятни последици за селскостопанските работи през сезона. Обикновено в североизточната част на графство Абърдийн наричат последния сноп „кляк“. Ожънвало го най-младото от присъствуващите момичета, облечено като омъжена жена. Отнасяли го триумфално в къщи и го пазели до Коледа, когато сутринта го давали на ожребена кобила, а ако нямало такава в стопанството — на най-старата отелила се крава. На други места разпределяли снопа между всички крави и телетата им или между всичкия добитък на стопанството. В графство Файф последната ръкойка, известна като Девата, жънело младо момиче. То правело от нея грубо чучело, на което връзвали панделки, а после го окачвали на стената. Обичаят се спазвал и от жителите в графство Инвърнес и Съдърлънд.

Житният дух придобива малко по-зряла, но все още млада възраст в названията Булката — Просената и Пшеничената булка, каквито дават понякога в Германия на последния сноп, а и на жената, която го връзва. При жътвата на пшеницата в околностите на Мюглиц (Моравия) оставят накрая малко неожънато жито. После сред веселите викове на жътварите го прерязва младо момиче, което носи на главата си венец от житни класове и е известно като Пшеничената булка. Предполага се, че тя наистина ще бъде булка през идващата година. Близо до Рослин и Стоунхейвън (Шотландия) последната ожъната ръкойка „получаваше името Невястата и я слагаха над бреса, т.е. над огнището. Под многобройните си уши[2] имаше привързана панделка, а друга обвиваше кръста и“.

Случва се идеята, изразена косвено с названието Булка, да се разшири дотолкова, че да представи възпроизводителните сили на растителността като жених и булка. На жътвения празник във Форхарц например танцуват омотани в слама Овесен мъж и Овесена жена. На жътвеното празненство в Южна Саксония са представени заедно Овесен Жених и Овесена Булка. Овесеният жених е изцяло омотан в овесена слама мъж, а Овесената булка е облечен в женски дрехи, но неомотан със слама мъж. Откарват ги с каруца в кръчмата, където има танци. В началото на танците участниците скубят шепи овес от Овесения жених, който се бори да ги спаси, докато най-сетне му ги измъкнат всичките и той остане разголен сред смеха и подигравките на останалите. В Австрийска Силезия младежите празнуват церемонията с Пшеничената булка в края на жътвата. Жената, която върже последния сноп, играе ролята на Пшеничената невяста и носи на главата си жътвена корона от пшеничени класове и цветя. Накичена по този начин, тя сяда до своя жених и придружена от шаферки, се отправя към кръчмата в теглена от чифт волове каруца. Всичко това наподобява сватбено шествие. Танците продължават до сутринта. Малко по-късно през сезона се празнува със сходно селско великолепие сватбата на Овесената булка. В околностите на Нийсе (Силезия) на брана, теглена от чифт волове, сядат облечени като сватбена двойка Овесен крал и Овесена кралица и така ги отвеждат в селото.

В последните примери житният дух е олицетворен в двойнствената форма на мъж и жена. Но се случва той да се появи отново двойнствен, но този път като млада и стара жена и ако тълкуването ми е вярно, това съответствува точно на гръцките божества Деметра и Персефона. Видяхме, че в Шотландия, особено сред говорещото галски население, наричат последното ожънато жито веднъж Старица, а друг път Дева. Но има и места, където едновременно ожънват Старица (Cailleach) и Дева. Съобщенията за този обичай не са съвсем ясни и последователни, но сякаш общото правило било от ожънатото жито да оформят Дева и Старица (Cailleach), като Девата правят от последните стръкове и тя остава при собственика на земята, докато Старицата правят от други, понякога от първите ожънати стебла, и обикновено я предават на забавил се стопанин, който все още жъне, след като по-оправният му съсед е свършил. Така всеки пази своята Дева като олицетворение на младия и плодотворен житен дух, а веднага след като има такава възможност, пробутва Старицата на съседа и така старата „дама“ може да обиколи всички стопанства в областта, преди да намери къде да положи уморена глава. Стопанинът, при когото тя най-сетне се приютява, е, разбира се, онзи, който последен в околността е привършил жътвата и честта да я подслони е доста незавидна. Смята се, че той е обречен на нищета или ще има задължението да „компенсира недостига в околността“ през следващия сезон. Видяхме как по подобен начин в Пембрукшър подхвърлят последното ожънато жито, наречено Старицата, колкото могат по-бързо на съседа, който продължава да работи на нивите си и той съвсем не приема престарялата си посетителка с изблик на радост. Съвсем естествено е, ако Старицата представя житния дух от предната година (а такъв е вероятно случаят винаги, когато тя се противопоставя на Девата), повяхналата й прелест да привлича стопанина по-малко от напетата й щерка, защото от последната очакват да стане майка на златното зърно, което годишният кръговрат ще доведе отново наесен. Същото желание — да се отърват от изчерпалата се Житна майка, като я пробутат на други, изпъква ясно в някои обичаи, спазвани при приключването на вършитбата, особено в практиката да се прехвърли отвратителното сламено чучело на съседен стопанин, който все още има да вършее.

Току-що описаните обичаи по жътва са удивително аналогични с пролетните обичаи, които разгледахме на друго място в настоящия труд.

1. Както при пролетните обичаи дървесният дух е представен едновременно от дърво и от човек, така при жътвените житният дух е представен едновременно от последния сноп и от човека, който го ожъне, върже или овършее. Еднозначността на човека и снопа се проявява в това, че те получават едно и също име, че завиват човека в снопа, а също и в правилото, спазвано по някои места, когато наричат снопа Майка, той да се прави във формата на човек от най-старата омъжена жена, а когато го наричат Дева — да го направи най-младото момиче. Тук възрастта на антропоморфния представител съответствува на предполагаемата възраст на житния дух, също както възрастта на човека, принасян в жертва от мексиканците, за да помогне на царевицата да расте, се е променяла с тази на растението. Защото в мексиканския, както и в европейския обичай човешкото същество било по-скоро представител на житния дух, отколкото принесена на него жертва.

2. На житния дух приписват оплождащото влияние, което дървесният дух упражнява върху растителността, добитъка и дори върху жените. По този начин неговото предполагаемо влияние върху растителността се проявява в практиката да се взема шепа зърно от последния сноп (в който обикновено смятат, че е скрит житният дух) и през пролетта да се разпръсква сред младите посеви или да се смесва със семето за посев. Влиянието му върху животните личи от това, че дават последния сноп на ожребила се кобила, на отелила се крава и на конете, които започват да орат. И най-сетне, предполагаемото му влияние върху жените се проявява в обичая да се връчва снопа-майка, направен да изглежда като бременна жена на стопанката, с поверието, че жената, която го връзва, ще роди дете на следващата година, а вероятно и в идеята, че онзи, комуто се падне, скоро ще се ожени.

В такъв случай тези пролетни и жътвени обичаи очевидно се коренят в същия начин на мислене и са части на едно и също езическо наследство — без съмнение неща, практикувани от нашите прадеди далеч преди зората на историята. Можем да изброим следните белези на първобитния ритуал;

1. За изпълнението на ритуалите не се отделя специална категория хора, т.е. няма жреци. Те могат да се извършват от всекиго, както се случи.

2. За изпълнението им няма отделни специални места, т.е. няма храмове. Ритуалите могат да се изпълнят навсякъде.

3. Става дума за духове, а не за богове.

а) За разлика от боговете, духовете имат ограничено действие в отделните сфери на природата. Названията им са родови, а не лични. И атрибутите им са по-скоро родови, отколкото индивидуални, с други думи, във всяка категория има неопределен брой духове и индивидите в категорията много си приличат; имат определена индивидуалност; няма разпространено и прието предание за произхода, живота, приключенията и характера им.

б) От друга страна, боговете, за разлика от духовете, не са ограничени в определена сфера от природата. Наистина обикновено има една сфера, над която имат особена власт — тяхна конкретна област, но те не са строго ограничени в нея, а могат да упражняват властта си, за добро или за зло, в много други сфери на природата и живота. Освен това те имат индивидуални или лични имена като Деметра и Персефона, Дионис и отделните им същности и деяния са уточнени от разпространени митове и изображения в изкуството.

4. Ритуалите по-скоро са магически, отколкото умилостивителни. С други думи желаната цел се постига не с търсене на благоволението на божествените същества по пътя на жертвоприношения, молитви и възхвали, а с церемонии, които, както вече обясних, влияят на природните процеси пряко, по пътя на физическата индукция или по подобие между ритуала и търсения резултат.

Ако се съди по тези критерии, пролетните и жътвените обичаи на европейското селячество трябва да се причислят към примитивните. Защото няма специална категория хора и специални места, отделени изключително за изпълнението им; могат да се изпълнят от всекиго — господар или слуга, господарка или слугиня, момче или момиче, но не в храмове или черкви, а в горите и по поляните, край потоци, в хамбари, на нивата и на хармана. Свръхестествените същества, чието съществуване се приема за дадено, са духове, а не божества; функциите им са сведени до определени, до точно определени сфери на природата; названията им са родови, като например Ечемичена майка, Старицата, Девата, а не лични, като Деметра, Персефона, Дионис. Родовите им атрибути са познати, но индивидуалните им преживявания и характери не са предмет за митове. Защото съществуват в категория, а не като индивиди и членовете на всяка категория не се различават помежду си. Например всяко стопанство си има своя Житна майка, Старица или Дева, но всяка житна майка много прилича на другите житни майки, а същото се отнася до стариците и девиците. И най-сетне в жътвените, също както при пролетните обичаи, ритуалът е по-скоро магически, отколкото умилостивителен. Това показва хвърлянето на Житната майка в реката, за да осигури дъжд и влага за посевите, от това, че правят Старицата тежка, та и реколтата да е тежка през следващата година, че разпръсват зърно от последния сноп сред младите пролетни посеви и дават последния сноп на добитъка, за да расте здрав.

Бележки

[1] Милтън, Дж. „Изгубеният рай“, Народна култура, С, 1978, с. 255, превод на Ал. Шурбанов. — Бел. пр.

[2] Игра на думи — ear на английски означава „ухо“ и „клас“. — Бел. пр.