Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

2. Умъртвяване на царете, когато силите ги напуснат

Върховните богове, които живеят далеч от неспокойния и трескав земен живот, в края на краищата умират; следователно не може да се очаква от бога, настанен в крехката черупка на плътта, да избегне същата съдба (макар да има съобщения за африкански царе, които си въобразявали, че са безсмъртни по силата на своите вълшебства). И така, както вече видяхме, примитивните народи понякога вярват, че сигурността им, дори сигурността на света, е свързана с живота на някого от тези богочовеци или човешки въплъщения на божеството. Следователно съвсем естествено от грижа за света те полагат големи грижи за неговия живот. Но никакви грижи и предпазни мерки не могат да попречат богочовекът да остарее, да отпадне и най-сетне да умре. Обожателите му трябва да се съобразяват с тази печална необходимост и да се справят с нея колкото се може по-добре. Опасността е ужасна, защото представете си какви катастрофални последици могат да се очакват от постепенното отслабване на неговите сили и окончателното им изчезване при смъртта, след като естествените закони зависят от богочовека? Има един-едничък начин да се избягнат тези опасности. Човекът-бог трябва да бъде убит веднага след първите симптоми, че силите му отпадат и душата му да се пренесе в здрав приемник, преди да е сериозно увредена от предстоящото разложение. За първобитния човек е съвсем очевидно какви предимства има, ако убие човека-бог вместо да го остави да умре от старост и болест. Защото в случай че богочовекът умре, както я наричаме, от естествена смърт, това според него означава, че душата му е напуснала доброволно тялото и не иска да се върне повече в него, или по-скоро са я измъкнали оттам или най-малкото е задържана при скитанията си от демон или вълшебник. Във всеки от тези случаи душата на човека-бог е загубена за обожателите му, а заедно с нея са поставени под заплаха благоденствието, дори самото им съществуване. Дори да успеят да уредят нещата така, че да уловят душата на умиращия бог, когато напуска устните или ноздрите му, и да я прехвърлят в негов наследник, резултатът няма да е кой знае какъв, защото умирайки от болест, душата ще напусне тялото крайно отслабнала, изтощена и немощна и в което и тяло да се пренесе, ще продължава да влачи жалко съществувание. А ако го умъртвят, обожателите му биха могли преди всичко със сигурност на хванат душата, като тръгне да бяга, и да я прехвърлят в подходящ приемник; на второ място, като го умъртвят, преди да са отслабнали естествените му сили, ще попречат на света да изпадне в разруха заедно с разрухата на човека-бог. Така, убивайки човека-бог и прехвърляйки душата му в тялото на жизнен приемник, докато тя е все още в разцвета на силите си, те изпълняват всички изисквания.

На мистичните владетели на Огъня и Водата в Камбоджа не дават възможност да умрат от естествена смърт. Когато някой от тях е сериозно болен и старейшините смятат, че няма да се възстанови, го убиват с нож. Както видяхме, конгоанците вярват, че ако техният първожрец Читоме умре от естествена смърт, светът ще загине, а земята, която единствен той поддържа със силата и достойнството си, незабавно ще бъде унищожена. Затова, когато се разболее и има вероятност да. умре, човекът, определен за приемник, влиза в къщата му с въже или тояга и го удушава или пребива до смърт. Етиопските царе от Мерое били почитани като богове; но когато жреците решели, изпращали вестител на царя и му нареждали да умре, като твърдели, че така им внушил оракул на боговете. До времето на Ергамен, съвременник на египетския владетел Птоломей II, царете винаги се подчинявали на заповедта. Ергамен, получил образованието си в Гърция и освободен от властта на суеверието, си позволил обаче да пренебрегне заповедта на жреците, нахлул о отряд войници в Златния храм и ги изклал.

Имаме основание да смятаме, че подобни обичаи са просъществували в тази част на Африка до ново време. У някои племена от народността фазокл царят трябвало да раздава всеки ден правосъдие под определено дърво. Ако поради болест или друга причина не бил в състояние да изпълни задълженията си в продължение на три пълни дни, го обесвали на дървото; в примката вплитали две остриета по такъв начин, че когато тя се затегне от тежестта на царското тяло, те да му прережат гърлото.

У шилуките от Бели Нил доскоро имало обичай, а не се знае дали наистина е умрял или е само латентен, да убиват божествените си царе при първите признаци на слабост или старост; в последните години той е грижливо проучен от д-р С. Дж. Селигмън. По всичко личи, че почитта, изпитвана от шилуките към техния цар, произтича главно от убеждението, че той е превъплъщение на духа Няканг, полубогът-герой, който основал династията и заселил племето на сегашната му територия. Основен принцип на вярата при шилуките е, че духът на божествения или полубожествения Няканг е въплътен в царя на власт и той съответно е надарен в известна степен с божествен характер. Но макар шилуките да почитат във висша, дори религиозна степен своите царе и да вземат всички необходими предпазни мерки да не ги сполети случайна смърт, те са убедени, че царят не бива да се разболее или да грохне от старост, защото с намаляването на жизнените му сили, добитъкът ще се поболее и няма да дава приплод, посевите ще изгният на полето, а хората, сполетени от болести, масово ще измират. За да не се струпат на главите им такива бедствия, шилуките имали обичай да убиват царете си винаги, когато проявят признаци на лошо здраве или загуба на силите. Един от фаталните симптоми на разруха се смятала неспособността на царя да задоволи половите желания на жените си, а той имал много жени, разселени в множество къщи във Фашода. Появяла ли се тази злокобна слабост, жените докладвали за нея на вождовете, а те, както е известно сред народа, давали му да разбере за предстоящата гибел, като просвали бял плат върху лицето и коленете му, докато дремел в следобедната горещина. Смъртната присъда привеждали в изпълнение скоро след това. За целта построявали специална колиба: въвеждали в нея царя, той лягал и слагал главата си в скута на девойка за женене, после зазиждали вратата на колибата и оставяли двойката без храна, вода или огън да умре от глад и задушаване. Такъв бил старият обичай, но го премахнали преди около пет поколения заради страшните мъки на един от загиналите по този начин царе. Казват, че вождовете съобщавали на царя съдбата му, а след това го удушавали в специално построена за целта колиба.

От проучванията на д-р Селигмън излиза, че шилукските царе подлежат на церемониално умъртвяване не само при първите признаци на физическа разруха, но и когато са все още в пълното си здраве и сила, те могат да бъдат нападнати по всяко време и трябва да защитят короната си в смъртен двубой със съперника. Според разпространената сред шилуките традиция всеки син на господствуващ цар има право да се бие с него и ако успее да го убие, да заеме трона му. Като се има пред вид, че всеки цар имал голям харем и много синове, във всеки момент вероятно е имало значителен брой възможни кандидати за трона и управляващият монарх трябвало, така да се каже, да носи живота си в ръка. Но можели да го нападат с някаква вероятност за успех само нощем, защото през деня царят се заобикалял с приятели и телохранители и претендентът за трона трудно можел да се надява, че ще си пробие път през тях, да нанесе своя удар. Други били нещата нощем. Тогава освобождавали пазачите и царят оставал сам с любимите си жени в своите покои и около него нямало мъже, които да го защитят, с изключение на няколко пастири, чиито колиби се издигали малко по-настрана. Той, както твърдят, ги прекарвал в неспирно бдение, обикалял колибите си в пълно въоръжение, надничал в най-тъмните сенки или пък сам стоял като войник на своя пост, безмълвен и напрегнат в някой тъмен ъгъл. Когато най-сетне се появял негов съперник, боят се водел в мрачно мълчание, нарушавано само от ударите на копия и щитове, защото за царя било въпрос на чест да не вика пастирите си на помощ.

Също както Няканг, техният основател, всеки от шилукските царе е почитан след смъртта си в издигнато над гроба му светилище, а царят винаги бива погребван в родното си село. Царската гробница-светилище наподобява светилището на Няканг и се състои от няколко заобиколени с ограда колиби, едната от които е направена над самия гроб, а в другите живеят пазителите на светилището. В същност светилището на Няканг и светилищата на царете трудно се различават и религиозните ритуали, изпълнявани в тях, били идентични по форма с изключение на някои подробности. Различията се дължали, както си личи, на далеч по-голямата святост, приписвана на светилищата на Няканг. За гробовете-светилища на царете се грижат определени стари мъже и жени, които съответствуват на пазителите на светилищата на Няканг. Обикновено това са вдовици или стари слуги на покойния цар, а когато те умрат, мястото им заемат потомците им. Освен това на царските гробове-светилища се посвещава добитък и в тях се правят жертвоприношения също както в светилището на Няканг.

Общо взето, основният елемент в религията на шилуките е почитта, която отдават на своите покойни или живи свещени или божествени царе. Вярват, че ги оживява божествен дух, който се предава до ден-днешен на потомците от полумитичния, но по всяка вероятност действително съществувал основател на династията. Приемайки своите царе за въплътени божества, от които косвено зависи благоденствието на хората, на добитъка и на посевите, шилуките естествено им отдават най-голяма почит и ги заобикалят с големи грижи и колкото и странно да ни изглежда, обичаят да убиват божествените царе веднага след като проявят признаци на лошо здраве или слабост, се корени пряко в дълбоката почит към тях и грижата да ги запазят, или по-скоро да запазят божествения дух, който ги одушевява, във възможно най-добро състояние. Ще отидем по-далеч: практикуваното цареубийство е най-доброто доказателство, което те биха могли да дадат за огромната си почит към своите царе. Защото, както видяхме, те вярват, че животът или духът на царя е индуктивно свързан с благоденствието на цялата страна и ако той се разболее или грохне, добитъкът ще се поболее и ще престане да се множи, посевите ще изгният на полето и хората ще загинат от масова болест. Следователно те смятат, че единственият начин да избягнат тези бедствия е да убият царя, докато все още е здрав и читав, и божественият дух, който е наследил от предшествениците си, да премине от него в неговия приемник, докато все още е енергичен и незасегнат от болест или старост. Многозначителен в тази връзка е конкретният симптом, който слагал печата на смъртната присъда върху царя; когато той вече не можел да задоволява половите желания на многото си жени, или с други думи, когато престане отчасти или напълно да е в състояние да продължава своя род, е време да умре и да отстъпи място на по-жизнен приемник. Заедно с другите причини, на които отдават умъртвяването на царя, това идва да покаже, че според шилуките плодовитостта на хората, на добитъка и на посевите зависи индуктивно от оплождащата способност на царя и затова пълната загуба на тази способност повлича със себе си съответна загуба у хората, животните и растенията и по такъв начин води не след дълго до пълното загиване на всякакъв живот, бил той човешки, животински или растителен. Нищо странно, че при такава заплаха шилуките внимават много да не допуснат царят им да умре от естествена смърт, от болест или старост. Характерно за отношението им към смъртта на царете е, че те не говорят за нея като за смърт. Те не казват „царят умря“, а просто „отиде си“, както говорят и за божествените предшественици Няканг и Даг, първите двама царе от династията, за които се знае, че не са умрели, а са изчезнали. Съществуването на сходни легенди за тайнственото изчезване на царе в други земи, например в Рим и Уганда, показва съществуването на подобен обичай, за да ги запазят живи.

В общи линии теорията и практиката на божествените царе на шилуките е много близка до теорията и практиката на жреците от Неми, на Горските царе, ако е вярно моето схващане за тях. И в двата случая имаме божествени царе, от чийто живот зависи плодовитостта на хората, на добитъка и растителността. Те са били умъртвявани в единоборство или по друг начин, за да се предаде на приемниците им напълно жизнен, незасегнат от слабост или разруха, от болест или старост божественият им дух, защото според убеждението на съплеменниците такова израждане на царя би породило съответно израждане на хората, добитъка и посевите. По-нататък ще се спрем върху някои подробности от обичая да се умъртвяват божествените царе и по-специално как пренасят божествените им души в приемниците им. Междувременно ще дадем други примери за разпространението на този обичай.

Динка са групи независими племена в долината на Бели Нил. Те са предимно пастири, отдадени страстно на грижата за многобройните си стада добитък, макар да имат също овце и кози, а жените да отглеждат по малко просо и сусам. Техните посеви и най-вече пасищата им зависят в огромна степен от редовните валежи. Естествено е при това положение по време на продължителна засуха те да се изправят пред големи затруднения. Следователно и до ден-днешен при тях дъждоносецът е много важна личност. В същност вождовете или шейховете, както ги наричат пътешествениците, са действителни или потенциални дъждоносци на племето или на общността. Хората вярват, че всеки от тях носи в себе си духа на велик дъждоносец и този дух е достигнал до него, след като е обладавал поредица от дъждоносци; благодарение на своите способности, постигащият успехи дъждоносец се радва на много голяма власт и с него се съветват по всички важни въпроси. Но въпреки, или по-скоро поради огромната почит, на която се радва, дъждоносецът на динка не може да умре от естествена смърт, от болест или от старост, защото случи ли се такова нежелано събитие, племето ще страда от болести и глад и стадата няма да дадат приплод. Затова почувствува ли се стар и грохнал, дъждоносецът казва на децата си, че иска да умре. Агар динка например изкопават голям гроб и дъждоносецът ляга в него, заобиколен от приятели и роднини. От време на време проговаря на хората и напомня историята на племето, как ги е управлявал и съветвал и им дава напътствия как да постъпват в бъдеще. После, когато вече е привършил своите поучения, им нарежда да го покрият. Те хвърлят върху него пръст, както си лежи в гроба, и той скоро се задушава. Изглежда, че навсякъде у динка краят на почетната кариера на дъждоносеца е такъв, с дребни вариации. Хор-адар динките разказали на д-р Селингмън, че след като изкопаят гроба на дъждоносеца, те го удушат в къщата му. Бащата и чичото на един от осведомителите на д-р Селингмън били дъждоносци и двамата умъртвени по най-редовен и общоприет начин. Дори и ако е съвсем млад, дъждоносецът трябва да бъде умъртвен, когато има вероятност да умре от болест. Освен това вземат всички предпазни мерки да не допуснат дъждоносецът да умре от случайна смърт, защото подобен край, макар и съвсем не така опасен, какъвто е смъртта от болест или старост, положително ще повлече след себе си болести за племето. Както се предполага, веднага след умъртвяването на дъждоносеца неговият скъпоценен дух преминава в подходящ приемник — негов син или друг близък роднина.

До неотдавна в централноафриканското царство Баньоро обичаят изисквал, веднага след като царят заболее сериозно или започне да се поддава на възрастта, да се самоубие, защото според едно старо пророчество, ако някога царят умре от естествена смърт, династията ще загуби трона. Той се самоубивал, като изпивал до дъно чаша с отрова. Ако се поколебаел, или бил прекалено болен, за да поиска отрова, дълг на жена му било да му я даде. Когато царят на кибанга, по горното течение на Конго, давал признаци, че приближава към своя край, знахарите слагали около врата му въже и Постепенно го затягали, докато умре. Ако наранели царя на гинджиро във война, другарите му го умъртвявали, а ако не успеели, с това се заемали роднините му, колкото и жално да ги молел за милост. Твърдели, че постъпват така, за да не умре в ръцете на неприятелите си. Джуките са езическо племе, заселено по поречието на Бенуе, голям приток на Нигер. В тяхната страна град Гатри се управлява от цар, когото първенците на града избират по следния начин. Когато по мнението на големците царят е управлявал прекалено дълго, те дават да се разбере, „че царят е болен“ — формула, която, както всички разбират, означава, че се готвят да го умъртвят, макар това намерение никога да не се уточнява повече. После решават кой ще е следващият цар. На съвещание влиятелните хора обсъждат колко време ще управлява; до решението стигат, като всеки от участниците хвърля на земята по една малка клечка за всяка година, колкото години смята, че трябва да управлява царят. После съобщават на царя и се подготвя голямо угощение, на което той се напива с направена от индийско просо бира. След това го пробождат с копие и избраникът става цар. Така всеки джука знае, че няма още много години да живее, защото му е добре известна съдбата на неговия предшественик. Но това сякаш не плаши кандидатите. Разказват, че същият обичай, да се умъртвява царят, съществувал не само в Гатри, но и в Куонде и Укари. В трите царства на хауса — Гобир, Кацина и Даура (Северна Нигерия), веднага след като царят даде признаци, че се разболява или започва да губи сили, явява се официално лице, което носи Титлата Убиец на слона, и го удушва.

Матиамво е велик цар или император от вътрешността на Ангола. Един от Местните царе в страната, на име Чала, дал на една португалска експедиция следното описание за начина, по който свършва Матиамво. „Било е обичай — казал той — нашите Матиамво да умират на война или от насилствена смърт. И сегашният Матиамво ще трябва да има същата съдба, защото при тежките си задължения е живял прекалено дълго. Когато осъзнаем това и решим, че трябва да умре, ние го караме да започне война с нашите врагове и всички го придружаваме заедно със семейството му в боя, където изгубваме някои от нашите хора. Ако той не бъде засегнат, отново се връщаме да се бием и се бием три или четири дни. После внезапна изоставяме него и семейството му на съдбата им, оставяме ги в ръцете на враговете. Като разбере какво става, той заповядва да издигнат трона му и като сяда на него, свиква семейството около себе си. Тогава нарежда на майка си да се приближи; тя коленичи в краката му; първо отсича нейната глава, после обезглавява един след друг синовете си, после жените и роднините си и най-накрая най-обичната си жена, наричана Анакуло. Като привърши с клането, Матиамво, облечен в цялото си великолепие, очаква собствената си смърт, която следва незабавно — умъртвява го пратеник на могъщите съседни вождове Каникинка и Каника. Пратеникът му отсича първо ръцете и краката в ставите и най-накрая главата, а след това пада и главата на самия пратеник. Всички владетели напускат лагера, да не гледат неговата смърт. Мой дълг е да остана и да съм свидетел на смъртта му и да отбележа мястото, където двамата велики вождове, врагове на Матиамво, оставят главата и ръцете му. Освен това те обсебват цялата собственост на покойния монарх и семейството му и я отнасят в собствената си резиденция. Тогава аз организирам погребението на осакатените останки на покойния Матиамво и отивам в неговата столица да обявя новата власт. След това се връщам на мястото, където са оставени главата, краката и ръцете му, и ги откупвам заедно със стоките и другата собственост на покойния срещу четиридесет роби и я давам на обявения нов Матиамво. Това се случи с много Матиамво, ще се случи и със сегашния.“

И зулусите, изглежда, са имали обичай да умъртвяват царя веднага след като започне да има бръчки или бели коси. Поне така личи от следния пасаж, писан от човек, живял известно време в двора на спечелилия си печална слава в началото на деветнадесетия век зулуски тиранин Чака: „Необикновената ярост на царя срещу мен се дължеше най-вече на абсурдния цяр, помадата за коса, за която Феъруел му бе внушил, че била предназначена специално да премахва всички признаци на старост. От първия момент, когато чул, че може да се сдобие с такъв препарат, той проявил желание да го получи и не пропускаше случай да ни напомни колко държи да го има и най-вече при заминаването ни той изрично даде указания по този въпрос. Види се, едно от изискванията на варварските обичаи на зулусите при избора на цар, е той да няма бръчки или бели коси, тъй като и двете са видими белези, които го правят неподходящ кандидат за монарх на един войнствен народ. Освен това е задължително техният цар да не дава доказателства, че е станал негоден или неподходящ да управлява и затова е важно тези признаци да се крият колкото е възможно по-дълго. Чака беше започнал да се тревожи много от възможната поява на бели коси, които за него биха означавали да се готви да напусне незабавно този подлунен свят, тъй като те винаги са предвестник на смъртта на монарха.“ Авторът, на когото дължим този поучителен анекдот за помадата за коса, пропуска да конкретизира начина, по който побелелият и сбръчкан вожд на зулусите напускал „този подлунен свят“; но по аналогия можем да предположим, че са го умъртвявали.

Обичаят да се умъртвяват царете веднага след като проявят някакъв личен дефект, съществувал преди два века в Софала, царството на кафрите. Видяхме как царете на Софала били смятани от своя народ за богове, на тях се молели да дават дъжд или слънце в зависимост от това, какво е нужно. Но дори и най-дребният телесен недостатък, като например загубата на зъб, бил достатъчно основание да се умъртви такъв богочовек, както научаваме от следния пасаж от стар португалски историк: „Обичаят преди бил царят на тази земя да се самоубие, като вземе отрова тогава, когато го сполети нещастие или придобие физически дефект като импотентност, заразна болест, загуба на преден зъб, което го обезобразявало, или пък всяка друга уродливост или беда. За да сложат край на тези дефекти, се самоубивали, като казвали, че царят не трябва да има какъвто и да е дефект и ако добие такъв, е по-добре за негова чест да умре и да търси друг живот, където ще го направят отново цял, защото там всичко е идеално. Но Квитеве (царят), който управляваше, когато бях по тези места, не искаше да подражава на предшествениците си в това, защото беше съобразителен и много се бояха от него. Като загуби преден зъб, той нареди да обявят в цялото царство, всички да знаят, че е загубил зъб и да го познават, когато го срещнат без зъб, и ако неговите предшественици са се убивали за такива неща, са били много глупави и той нямало да направи като тях, тъкмо напротив — щял да скърби много, когато му дойде времето да умре от естествена смърт, защото животът му бил много необходим за запазване на царството и защитата му от враговете, и препоръчва на наследниците си да следват неговия пример.“

Така царят на Софала, който посмял да надживее загубата на предния си зъб, бил омел реформатор подобно етиопския цар Ергамен. Можем да предположим, че основанията за умъртвяването на етиопските царе били, както в случая с царете на Зулу и Софала, появата по техните особи на някакви телесни дефекти или признаци на повяхване и оракулът, на когото се позовавали жреците, щом дойдело времето на царя, в същност оповестявал, че царуването на монарха с някакви телесни недостатъци ще доведе до големи бедствия, също както онзи оракул, който предупредил Спарта за „куцата власт“ т.е. властта на куц цар. До известна степен това предположение се потвърждава от факта, че етиопските царе били избирани по ръст, сила и красота далеч преди да се премахне обичаят с умъртвяването. И до ден-днешен султанът на Вадай не трябва да има видими телесни дефекти, а царят на Ангой не може да бъде коронясан, ако има и най-дребния телесен дефект, като например счупен или изпилен зъб или белег от стара рана. Според Книгата на Акаил и много други авторитетни източници над Ирландия не можел да управлява цар с физически дефекти. Затова великият крал Кормък Мак-Арт незабавно абдикирал, когато загубил окото си при нещастен случай.

Царството Ойо се намирало на много дни път на североизток от Абомей, старата столица на Дахомей. Ойо се управлява от цар и той има същата абсолютна власт както царят на Дахомей, но подлежи на държавен закон, който е колкото унизителен, толкова и необикновен. Когато народът реши, че той управлява зле, а това понякога се насажда коварно, с притворството на министрите, изпращат при него депутация, която доказва пълномощията си, като му носи за подарък яйца от папагал и му обяснява как товарът на властта сигурно много го е изморил и според тях е вече време да си почине от грижите и да си позволи малко да поспи. Той благодари на поданиците си за вниманието и грижата за неговото добро и се оттегля в покоите си, сякаш да спи, а там дава нареждане на жените си да го удушат. Това се изпълнява незабавно и синът му без много шум се възкачва на трона и държи юздите на властта, докато се ползува с одобрението на народа. Но когато около 1774 г. министрите се опитали да отстранят по обичайния начин един от царете на Ойо, той отказал да приеме предлаганите му папагалски яйца и казал, че няма намерение да ходи да спи, а тъкмо напротив, решен е да бди за благото на поданиците си. Министрите се изненадали, възмутили се от упорството му и вдигнали бунт, но ги разгромили и изклали; така със смело поведение царят се освободил от тиранията на съветниците си и създал прецедент, от който да се ръководят неговите наследници. Обаче старият обичай сякаш се възстановил и просъществувал до късно през XIX век. През 1884 г. католически мисионер описва по следния начин обичая на егба и йоруба в Западна Африка: „Несъмнено най-странният от всички обичаи на страната е саденето и наказването на царя. Ако превишавайки правата си, той спечели омразата на народа, един от неговите съветници, комуто се пада тежката задача, поставя пред монарха искането «да заспи», което означава просто «вземи отрова и умри». Ако смелостта му измени във върховния момент, тази последна услуга му оказва приятел и без да шумят и издават тайната, подготвят народа за вестта, че царят е мъртъв. У йоруба това става малко по-различно. Когато на Ойо се роди син, извайват от глина модел на дясното краче на новороденото и го пазят в дома на старейшините (огбони). Ако царят не спазва обичаите на страната, вестител му показва безмълвно крачето на детето. Владетелят знае какво означава това. Той взема отрова и заспива.“ Старите прусаци признавали за върховен господар властелин, който ги управлявал от името на боговете и бил известен като „божията уста“. Когато се почувствувал слаб и болен и искал да остави след себе си добро име, той нареждал да направят голям куп от тръни и слама, качвал се и произнасял пред народа дълга проповед, като го призовавал да служи на боговете и обещавал да отиде при боговете и да се застъпи пред тях за хората. После вземал главня от вечния огън, който горял пред свещения дъб, запалвал купчината и се изгарял на нея.