Джеймс Фрейзър
Златната клонка (10)

ГЛАВА IV
Магия и религия

Посочените в миналата глава примери достатъчно илюстрират общите принципи на индуктивната магия и нейните две подразделения, които нарекохме хомеопатична и контагьозна. Видяхме, че в някои от изложените досега примери се приема съществуването на духове и се правят опити да се спечели тяхното благоволение с молитви и жертвоприношения. Но тези случаи са, общо взето, изключения. Това е магия, оцветена или примесена с религия. В своята чиста и неподправена форма индуктивната магия приема, че в природата едно събитие следва друго — неизбежно и по необходимост, без намесата на духове и хора. Така нейната основна идея е тъждествена е основната идея на съвременната наука — в основата както на магията, така и на науката е вярата, подразбирана, но твърда и истинска, в природния ред и единство. Магьосникът не се съмнява, че едни и същи причини винаги водят до едни и същи следствия, че изпълнението на съответната церемония, придружена със съответното заклинание, неизбежно ще доведе до желания резултат, освен ако се случи така, че неговите заклинания бъдат осуетени и провалени от по-силните заклинания на друг вълшебник. Той не се моли на по-висша сила, не търси благосклонността на някакво непостоянно и капризно същество, не се унижава пред някакво ужасно божество. Но колкото и голяма да е според него силата му, тя в никакъв случай не е произволна и неограничена. Той може да я упражнява единствено докато се придържа строго към правилата на своето изкуство или към, нека ги наречем природните закони, както той ги разбира. Да пренебрегне тези правила, да наруши тези закони и в най-дребните им подробности, означава да предизвика провал и това излага неопитния практик на ужасна опасност. Ако той претендира за власт над природата, то тази власт е конституционна, строго ограничена в своя обхват и упражнявана в пълно съответствие с древната традиция. Затова аналогията между магическата и научната концепция за света е обоснована. И двете приемат, че последователността на събитията е напълно установена и неизбежна, защото се определя от неизменни закони, чието действие може да се предвиди и точно да се изчисли; отхвърлят се елементите на каприз, на случайност в природното развитие. И двете разкриват привидно безграничен кръгозор от възможности за онзи, който знае причините за нещата, може да задвижи тайните лостове и да постави в движение огромния и сложен механизъм на света. Оттук и огромната привлекателна сила, която са упражнявали върху човешкото съзнание магията и науката, оттук и могъщият стимул, който са дали на стремежа към знания. Те подмамват уморения изследовател, упорития пътешественик напред и все напред през пустинята на разочарование в настоящето, към безкрайните перспективи на бъдещето; те го водят към върха на една изключително висока планина и му показват отвъд тъмните облаци и спускащата се мъгла в краката му, видението на небесния град, който, макар и в далечината, блести с неземно великолепие, потопено в светлината на мечтите.

Фаталната грешка на магията не е, че приема като общо правило една законосъобразна последователност от събития, а нейното изцяло погрешно схващане за естеството на частните закони, които определят тази последователност. Ако анализираме разгледаните на предишните страници примери за индуктивна магия, които могат да се приемат като добра илюстрация на магиите изобщо, ще установим, както вече посочих, че всички те са погрешни приложения на единия или другия от двата основни закона на мисленето, а именно, асоциацията на идеи по съприкосновение в пространството и времето. Погрешната асоциация на подобни идеи води до хомеопатична или имитативна магия; погрешната асоциация на съприкосновени идеи води до контактна магия. Сами по себе си асоциативните принципи са неоспорими и абсолютно нужни в процеса на човешкото мислене. Приложени правилно, те водят до науката, приложени неправомерно, те водят до магията — незаконнородената сестра на науката. Затова е банално, едва ли не тавтология да кажем, че всяка магия е по необходимост фалшива и безплодна, защото ако би била вярна и плодотворна, тя няма да е вече магия, а наука. От най-ранни времена човекът се е захванал да търси общи правила, с помощта на които да използува за своя облага реда на природните явления и в дългото си търсене е събрал огромна колекция от максими, някои от тях златни, а други — чист отпадък. Истинските или златните правила представляват корпуса на приложната наука; погрешните са магия.

При това положение, щом магията е най-близък роднина на науката, остава да се запитаме какво е нейното роднинство с религията. Но възгледът, който ще възприемем за тази връзка, ще бъде по необходимост оцветен от идеята, която сме си създали за религията като такава. Затова от автора естествено се очаква, преди да продължи с разглеждането на нейната връзка с магията, да определи своето становище към религията. На света едва ли има въпрос, по който мненията се различават толкова, колкото по въпроса за естеството на религията и очевидно е невъзможно да предложим задоволително за всички определение. Авторът може само да заяви ясно какво разбира под религия и навсякъде в труда си да използува последователно термина в този смисъл. И така под религия аз разбирам умилостивяване или спечелване на превъзхождащи човека сили, които според него насочват и управляват хода на природните явления и на човешкия живот. Така определена, религията се състои от два елемента — теоретичен и практичен, а именно от вяра в по-висшите от човека сили и от опит да ги умилостиви или да им се хареса. Очевидно вярата идва първа, тъй като преди да търсим как да се харесаме на божеството, трябва да вярваме в неговото съществуване. Но ако вярата не води до съответна практика, тя не е религия, а само теология; по думите на св. Яков „вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.“^[1] С други думи, ако човек не ръководи поведението си поне в някаква степен от страх или от любов към бога, той не е религиозен. От друга страна, лишена от вяра, обикновената практика също не е религия. Двама души могат да имат напълно еднакво поведение, но единият да е религиозен, а другият не. Ако човек действува от любов към бога или от страх от него, той е религиозен, ако действува от любов към човека или от страх от него, той е морален или неморален, доколкото поведението му съвпада или влиза в противоречие с общото благо. Оттук вярата и практиката, или на теологичен език вярата и изповядването й са еднакво присъщи на религията и тя не може да съществува без тях. Но религиозната практика не винаги приема формата на ритуал. Иначе казано, не е необходимо тя да се състои в жертвоприношения, произнасяне на молитви и други външни церемонии. Нейна цел е да се хареса на божеството и ако това божество обича благотворителността, милостта и чистотата повече от проливането на кръв, пеенето на химни и дима на тамяна, онези, които го тачат, ще му се харесат повече, ако са чисти, милостиви и доброжелателни към хората, отколкото ако се просват пред него, възхваляват го и пълнят храмовете му със скъпи подаръци, защото по този начин те ще подражават, доколкото допуска човешката немощ, съвършенството на божествената природа. Точно тази етична страна на религията не се уморяват да насаждат юдейските пророци, вдъхновени от благородната идея за доброто и благочестието. Така например Михей казва: „О, човече, казано ти е що е добро и какво иска от тебе Господ: да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред своя Бог.“^[2] А в по-късни времена силата, с която християнството завладя света, бе до голяма степен същото възвишено схващане за моралната същност на бога и дългът на хората да се придържат към нея. „Чисто и непорочно благочестие пред Бога и отца — казва св. Яков — е това: да пригледаш сираците и вдовиците в техните скърби и да се пазиш неосквернен от света.“^[3]

Но ако религията е свързана, първо, с вяра в свръхчовешки същества, които управляват света, и, второ, с опит да се спечели тяхното благоразположение, тя очевидно приема, че природният закон е до известна степен гъвкав и променлив и ние можем да убедим или склоним могъщите същества, които го контролират, да отклонят, за наша полза, потока на събитията от руслото им. Но тази подразбираща се гъвкавост или променливост на природата е противоположна на принципите на магията, както и на науката, защото и двете приемат, че природните процеси са строго определени и непроменливи в своето действие й не могат да бъдат отклонени от пътя си с убеждение и молитви, нито пък със заплахи и принуда. Разликата между двете противоположни схващания за вселената почива на отговора, който дават на основния въпрос: „Са ли силите, които управляват света, съзнателни и лични, или несъзнателни и безлични?“ Религията, в смисъл на умилостивяване на свръхчовешките сили, приема първата част на алтернативата. Защото всяко умилостивяване предполага, че умилостивяваното същество е съзнателна и лична сила, неговото поведение е в известна степен несигурно и то може да бъде убедено да го промени в желаната насока с дискретен призив към неговите интереси, склонности или чувства. Човек никога не търси да умилостивява неща, които смята за неодушевени, нито пък личности, чието поведение при определени обстоятелства може да предвиди с абсолютна точност. Затова, доколкото религията приема, че светът се управлява от съзнателни, одушевени сили, които могат да бъдат отклонени от своята цел по пътя на убеждаването, тя е в основата си антагонистична към магията, както и към науката, тъй като и двете приемат за дадено, че природният закон се определя не от влеченията или капризите на съзнателни същества, а от дейността на непроменливите, механично действуващи закони. В магията това се приема косвено, а в науката — открито. Вярно е, че магията често „има работа“ с духове, които са одушевени сили, действуващи по своя воля и твърде подобни на тези, възприети от религията, но когато го прави, тя се отнася с тях точно както се отнася с неодушевените неща, или е други думи, тя ги ограничава или принуждава, вместо да ги умилостивява или спечелва, както би направила религията. Така тя приема, че всички одушевени сили, били те хора или божества, са в крайна сметка подчинени на властвуващите над всичко безлични сили и все пак могат да се използуват от всеки, който знае как да им въздействува с подходящи церемонии и заклинания. В Древен Египет например магьосниците твърдели, че имали власт да принудят и най-висшите богове да правят каквото те искат и дори да ги заплашват с унищожение в случай на неподчинение. Понякога, без да отива чак дотам, магьосникът заявявал, че ако Озирис се окаже непокорен, ще разпръсне костите му или ще разкрие неговия свещен мит. По същия начин в съвременна Индия голямата троица на индуизма — Брама, Вишну и Шива, се подчинява на браманите и с помощта на своите заклинания те упражняват дотолкова по-висша власт и над най-могъщите божества, че последните са принудени покорно да изпълняват долу на земята или горе на небето каквото им наредят техните господари-магьосници. Има поговорка, разпространена навсякъде из Индия: „Цялата Вселена е подчинена на богове, боговете на заклинанията (мантрас), заклинанията на брахманите, затова брахманите са нашите божества.“

Този принципен конфликт между магия и религия обяснява достатъчно добре безмилостната враждебност, с която в хода на историята свещенослужителят е преследвал магьосника. Високомерната самостоятелност на магьосника, надменното му държане с по-висшите сили и безсрамните му претенции да упражнява власт, равна на тяхната, не може да не отврати свещенослужителя, с неговото страхопочитание и смирено преклонение пред божието величие — подобни претенции и подобно поведение изглеждат нечестиви и богохулни, узурпиране на прерогативите, които принадлежат единствено богу. А може би понякога са се намесвали и по-низши мотиви и това е изостряло враждебността на свещенослужителя. Той твърдял, че е съответният посредник, истинската връзка между бог и човек, и без съмнение нерядко интересите и чувствата му били засягани от конкурента, който проповядвал по-сигурен и по-гладък достъп до щастието от трудния и хлъзгав път към божието благоволение.

И все пак колкото и познат да ни се струва, този антагонизъм се е появил сравнително късно в историята на религията. В ранния етап функциите на свещеника и магьосника често се съчетавали или, да се изразим може би по-правилно, все още не били разграничени. За да постигне своята цел, човекът ухажвал богове или духове с молитви и жертвоприношения, а в същото време прибягвал до церемонии и формули и се надявал те да донесат желания резултат сами по себе си, без помощта на бога или дявола. Накратко казано — той изпълнявал едновременно религиозни и магически ритуали. Мълвял молитви и заклинания почти на един дъх и не знаел или не го било грижа за теоретичната непоследователност на поведението му, докато независимо от средствата успявал да постигне желаното. Вече видяхме примери за подобно сливане или смесване на магия с религия в практиката на меланезийците и на други народи.

Същото смесване на магия и религия е просъществувало сред народи, издигнали се до по-високо културно равнище. Било е широко разпространено в Древна Индия и Древен Египет, не е изкоренено и до ден-днешен сред европейските селяни. Що се отнася до Древна Индия, един виден специалист по санскрит ни разказва, че „в най-ранния период ритуалът на жертвоприношението, за който имаме подробна информация, е проникнат с действия в духа на най-примитивната магия“. Като говори за значението на магията на Изтока и особено в Египет, проф. Масперо отбелязва, че „не бива да се свързва самата магия с унизителната представа, която тя почти винаги събужда в съзнанието на съвременния човек. Древната магия е в самата основа на религията. Вярващите, желаещи да се сдобият с някаква облага от бога, нямали друга възможност за успех, освен да сложат ръка на божеството, а това можело да се осъществи само с помощта на известни ритуали, жертвоприношения, молитви и песни, «разкрити» им от самия бог, които ги принуждавали да правят каквото се иска от тях“.

Същото смесване на идеи, същото преливане на религия и магия се проявява в различни форми сред по-непросветените слоеве в съвременна Европа. Твърди се, че във Франция „множеството от селяните все още вярват, че свещениците притежават тайна и непреодолима власт над природните сили. Като прочете някакви молитви, които само той знае и има правото да произнася, но след това трябва да иска опрощение, свещеникът може в случай на надвиснала опасност да спре или за момент да обърне в друга посока действието на вечните закони ма физическия свят. Ветровете, бурите, градушката и дъждът се подчиняват на заповедите и на волята му. Огънят също му е подчинен и пламъците на пожара угасват по негова команда“. Така френските селяни били, а може би и все още са убедени, че свещениците могат да изпълняват някакви особени ритуали — литургия на Свети Дух, чието въздействие било дотолкова чудотворно, че не можела да й се противопостави и божията воля; колкото и прибързана и неподходяща да е молбата, бог бил принуден да даде онова, което му искали по този начин. Съзнанието на онези, които при изключителни моменти в живота си искали по този странен начин да превземат с атака царството божие, не свързвало ритуала с идеята за безбожие или непочитание. Свещениците обикновено отказвали да отслужат литургията на Светия Дух, но монасите, особено капуцините, имали славата, че се поддават с по-малко скрупули на молбите на тревожните и отчаяните. В тази принуда, която според католическото селячество свещеникът налагал на божеството, сякаш виждаме точно съответствие на властта, която древните египтяни приписвали на магьосниците.

Да вземем още един пример: в много провансалски села все още вярват, че свещеникът притежава способността да отклонява бури. Не всеки свещеник се радва на такава репутация и когато в някое село сменят свещеника, енориашите бързат да разберат дали новият пастир притежава такава власт (pouder), както казват те. При първите признаци на голяма буря го подлагат на изпитание, като го канят да разпръсне застрашителните облаци и ако резултатът съответствува на надеждите им, той може да разчита на любовта и уважението на своето паство. В някои енории, където репутацията на помощника на енорийския свещеник превъзхождала тази на самия енорийски, отношенията между двамата били дотолкова обтегнати, че владиката се виждал принуден да премести енорийския свещеник на друго място. Освен това гасконските селяни вярват, че за да отмъстят на враговете си, злите хора понякога скланят някой свещеник да отслужи така наречената литургия на св. Секер. Много малко свещеници знаят тази литургия и три четвърти от онези, които я знаят, няма за нищо на света да я отслужат. Само порочните се осмеляват да изпълнят отвратителната церемония и трябва да сте напълно сигурни, че когато му дойде времето, ще платят скъпо за това. Никой свещеник или владика, дори архиепископът на Ош не може да им даде прошка — такова право има само папата в Рим. Литургията на св. Секер може да се отслужи само в разрушена или изоставена църква, където се въдят и бухат бухали и прилепи прелитат в сумрака, където цигани се отбиват нощем и жаби клечат под осквернения олтар. Там порочният свещеник идва със своята метреса нощем, точно в единадесет часа започва да мърмори литургията наопаки и свършва, когато часовниците бият полунощ. Ролята на министрант изпълнява метресата му. Нафората, която благославя, е черна и тривърха; той не благославя вино, а вместо това пие вода от кладенец, в който е хвърлено тяло на некръстено новородено. Той прави кръстния знак на пода и то е левия си крак. И върши още много други неща, които добър християнин не може да види, без да остане сляп, глух и ням за остатъка от живота си. Но човекът, за когото се отслужи литургията, започва да линее и никой не знае какво става е него и докторите дори не могат да разберат. Те няма как да знаят, че той умира бавно от литургията на св. Секер.

И така, установихме, че в много епохи и в много земи магията прелива в религията, но има основание да се смята, че това сливане не е първично, а е имало време, когато човекът е разчитал единствено на магията да задоволи нужди, които са надминавали непосредствените му животински апетити. Преди всичко анализът на основните представи на магията и религията ни навеждат на предположението, че магията предхожда религията в историята на човечеството. Вече видяхме, че, от една страна, магията се свежда до погрешно прилагане на най-елементарни мисловни процеси, а именно асоциация на идеите по подобие или съприкосновение, а от друга — религията предполага наличието на съзнателни или лични сили, които превъзхождат човека и се намират зад видимата природа. Очевидно схващането за личните сили е по-сложно от простото разпознаване на подобие или съприкосновение на идеи, а теорията, която приема, че ходът на природата се определя от съзнателни сили, е по-сложна и по-отвлечена и за да се схване, са необходими далеч по-висша степен на разум и мислене, отколкото разбирането, че нещата следват едно след друго просто поради близостта или подобието си. Дори и животните свързват идеите за нещата, които си приличат или в своя опит са намирали заедно и не биха оцелели нито ден, ако престанат да правят това. Но кой приписва на животните вяра, че природните явления се ръководят, зад кулисите от множество невидими животни или от едно огромно и изумително животно. Едва ли ще сме несправедливи към зверовете, ако приемем, че честта да разработи подобна теория е запазена за човешкото съзнание. И така, ако магията може да се извлече непосредствено от елементарните мисловни процеси и е фактически грешка, която мисълта прави почти спонтанно, а религията почива на схващания, до каквито едва ли може да се очаква да е достигнало обикновеното животинско съзнание, съществува вероятност в еволюцията на човечеството магията да е възникнала преди религията и човекът да се е опитвал да подчини природата на желанията си с помощта на заклинания и магии, преди да започне да ласкае и омилостивява едно кокетно, капризно или раздразнително божество с помощта на кротко подмазване под формата на молитви и жертвоприношения. Заключенията, до които стигнахме по дедуктивен път, докато разглеждахме основните идеи на магията и религията, се потвърждават индуктивно от наблюдението, че сред австралийските аборигени, най-първичните диваци, за които притежаваме точна информация, магията се практикува навсякъде, докато с религията в смисъл на омилостивяване и спечелване на по-висши сили изглежда почти неизвестна. Общо взето, всички хора в Австралия са магьосници и нито един от тях — свещенослужител; всеки си въобразява, че може да повлияе върху събратята си или върху природните процеси с помощта на индуктивна магия, обаче на никого и през ум не минава да предразположи боговете с молитви и жертвоприношения.

Но след като установихме, че при най-изостаналото състояние на човешкото общество, което ни е известно, така явно присъствува магията и толкова очевидно отсъствува религията, не можем ли логически да предположим, че цивилизованите народи по света през някакъв период от историята си също са минали през подобна фаза на мислене и са се опитвали да принудят великите сили на природата да правят каквото те искат, преди да са се сетили да търсят тяхното благоразположение с жертвоприношения и молитви — с две думи — тъй както, от гледна точка на материалната страна на човешката култура, навсякъде по света е имало каменна ера, така и по отношение на разума навсякъде е имало ера на магията? Има основание да се отговори утвърдително на този въпрос. Когато изучаваме различните племена от Гренландия до Огнена земя и от Шотландия до Сингапур, ще забележим, че те се отличават с голямо разнообразие на религиозни вярвания и тези различия не съвпадат, така да се каже, с големи расови различия, а са още по-раздробени на държави и общности — нещо повече — те превръщат града, селото, семейството дори, в пчелна пита и повърхността на обществото по цял свят е напукана и сбръчкана, почерняла и надупчена от разломи, пукнатини и раззинали се пропасти, отворени от разпадащото въздействие на религиозни несъгласия. И въпреки това, когато прозрем през тези различия, които засягат предимно интелигентната, мислещата част на общността, ще открием под всичко това солиден пласт суеверни хора, които за съжаление представляват огромното мнозинство от човечеството. Едно от най-големите постижения на деветнадесети век бе, че на много места по света пусна сонди в този пласт на ниско умствено равнище и откри навсякъде принципна прилика. Той е под краката ни, и то не много далеч под тях — тук в съвременна Европа, избива на повърхността в сърцето на австралийската пустош и навсякъде, където настъплението на по-висшата цивилизация не я е смазало и натикало под земята. Всеобщата вяра, истинското католическо кредо, е вяра във властта на магията. Докато религиозните системи се различават не само в различните страни, но и в една и съща страна в различните епохи, системата на индуктивната магия си остава навсякъде и по всички времена сходна в принципите и практиката си. Сред невежите и суеверни слоеве на съвременна Европа положението е почти същото, както е било преди хиляда години в Египет и Индия, каквото е днес сред най-изостаналите диваци, все още населяващи отдалечените краища на света. Ако мерило за истината е гласуването с ръка или преброяване, системата на магията може с много повече право от католическата църква да претендира за гордото мото: „Quod semper, quod ubique, quod ad omnibus“^[4], като сигурно и категорично удостоверение; за своята непогрешимост.

Тук нямаме за задача да обсъждаме какво значение за бъдещето на обществото ще има този дебел пласт трайно съществуващо дивачество под повърхността на обществото, който остава незасегнат от незначителни промени в религия и култура. Безстрастният наблюдател, чиито проучвания го накараха да сондира неговата дълбочина, трудно може да гледа на него другояче освен като на трайна заплаха за цивилизацията. Ние сякаш се движим по тънка кора, която може всеки момент да се раздере от дремещите отдолу подпочвени сили. От време на време глух шум или внезапно избухнал пламък ни напомня за онова, което става под краката ни. От време на време изисканият свят остава потресен от съобщение в някой вестник, което разказва как в Шотландия са намерили набодено с карфици изображение — средство да убият омразен земевладелец или пастор, как в Ирландия са изпекли бавно, до смърт, някаква обявена за вещица жена, или как в Русия убили и насекли някакво момиче, за да направят от него онези свещи от човешка мазнина, на чиято светлина разбойниците се надяват незабелязани да вършат среднощните си занимания. Но дали в крайна сметка ще надделеят влиянията, които допринасят за по-нататъшния напредък, или онези, които заплашват да унищожат постигнатото, дали импулсивната енергия на малцинството или мъртвата тежест на мнозинството от човечеството ще се окажат с по-голяма сила и дали първата ще може да ни отведе до по-големи висоти, или ще оставим втората да ни натика в по-дълбоки низини, са въпрос по-скоро за мъдреца, моралиста, държавника, чийто орлов взор прониква в бъдещето, отколкото за смирения изследовател на минало и настояще. Тук ни интересува само доколко еднообразието, универсалността и устойчивостта на вярата в магията, сравнена с безкрайното разнообразие и променливото естество на религиозните вероизповедания, пораждат предположението, че първата представлява първичната и по-ранна фаза на човешкото мислене, през която са преминали или преминават всички човешки племена по пътя си към религията и науката.

В случай че, както си позволявам да предполагам, ерата на религията е била предшествувана от ерата на магията, ще е естествено да се запитаме какви причини са накарали човечеството, или по-скоро част от него, да изостави магията като принцип на вярата и практиката и да се отдаде вместо на нея на религията. Ако се замислим над множеството, многообразието и сложността на фактите, които трябва да се обяснят и оскъдието на информацията за тях, ще трябва да признаем, че едва ли можем да се надяваме на пълно и задоволително решение на един толкова голям проблем и най-многото, което може да се направи при сегашното състояние на нашето познание, е да се осмелим да допуснем едно повече или по-малко правдоподобно предположение. С подобаваща нерешителност бих предположил, че закъснялото разбиране за вродената лъжовност и пустота на магията е накарало по-умната част от човечеството да потърси по-вярна теория за природата и по-плодотворен начин да се използуват нейните ресурси. Положително е времето по-острите умове са започнали да схващат, че магическите церемонии и заклинания в същност не могат да осигурят очакваните резултати, докато мнозинството от останалите по-прости техни събратя все още вярвали в техните възможности. Голямото откритие, че магията е безплодна, трябва да е произвело дълбок, макар и бавен преврат в съзнанието на онези, които са били достатъчно умни да го направят. Откритието се свеждало до това, че хората за първи път осъзнали неспособността си да управляват по своя воля някои естествени сили, които дотогава смятали под свой контрол. Това било признание за човешкото невежество и слабост. Човекът разбрал, че каквото е приемал за причини, не са причини и неговите усилия да действува посредством тези въображаеми причини са били напразни. Мъчителният му труд отишъл напразно, любопитната му находчивост — безцелно прахосана. Дърпал е конци, на които нищо не е било прикрепено; смятал е, че върви право към целта, а в същност се е въртял само в един тесен кръг. А следствията, които толкова усилено се опитвал да предизвика, продължавали да се проявяват. Те все още били причинявани, но не от него. Дъждът все още падал върху жадната почва, слънцето все още изминавало своя ежедневен, а луната своя еженощен път по небето, тихият кръговрат на сезоните все още преминавал в светлина и сянка, в облачно и тихо време, хората все още се раждали, работели, мъчели се и все още след кратък престой на земята ги прибирали задълго при бащите им в отвъдния свят. В същност всичко било както преди и все пак на онзи, от чиито очи паднала старата превръзка, му се струвало различно. Защото не можел повече да храни приятната илюзия, че той ръководи земята и небето по техния път и ако снеме слабата си ръка от кормилото, те ще престанат да извършват големите си обороти. В смъртта на враговете и приятелите си той вече не виждал доказателство за неудържимата сила на своите собствени заклинания или пък онези на враговете; вече разбирал, че приятели и врагове са сломени от сила, по-голяма от онази, която той може да упражни, и са се подчинили на съдбата, която той е безсилен да управлява.

И така, освободен от въжетата, свързващи го с древния пристан, и оставен да се мята но развълнуваното море от съмнения и несигурност, със сериозно разклатена вяра в силите и възможностите си — нашият примитивен философ сигурно е бил злощастно объркан и развълнуван, докато сякаш след бурно пътуване достигнал тих залив, възприемал нов поток на вяра и практика, които предлагал като решение на неговите мъчителни съмнения, и заменял, колкото и несигурно, върховната власт над природата, от която с нежелание е бил принуден да се откаже. Ако големият свят вървял по свой път без негова и на другарите му помощ, това положително било така, защото има други подобни на него, но много по-силни същества, които невидими управлявали неговото развитие и довеждали различните поредици от събития, които дотогава той смятал зависими от неговата магия. И не той, а както повярвал, те карали да духа бурният вятър, да блясва светкавицата и да трещи гръмотевицата; полагали основата на твърдата земя и налагали на неспокойното море граници, които не може да премине; карали да блестят всички великолепни небесни светила; давали на птиците в небето храна и на дивите зверове на пустинята — жертвите им, нареждали на плодородната почва да ражда изобилно, високите планини да са облечени в гори, бълбукащите потоци да бликат от скалите в долините и край тихите води да растат тучни пасбища; дишат в ноздрите на човека и го правят да живее или го обричат на унищожение от глад, болести и войни. Сега човекът се обърнал към тези могъщи същества, чиято дейност откривал в цялото великолепно многообразие на природата и смирено се признал за зависим от невидимата им власт и ги умолявал да са милостиви и да го снабдяват с всички хубави неща, да го защитят от опасностите и заплахите, заобикалящи нашия смъртен живот, и накрая да отведат безсмъртния му дух, освободен от товара на тялото, в един по-щастлив, недосегаем за болката и страданието свят, където ще може завинаги да почива в радост и блаженство с тях и с духовете на други добри хора.

Може да се предполага, че по-будните умове са направили великия преход от магията към религията по този или подобен на него път. Но дори и при тях промяната едва ли е била внезапна. Вероятно тя се е извършвала много бавно и са били необходими много векове, за да се стигне до нейната повече или по-малко съвършена форма. Защото човекът вероятно постепенно е осъзнал безсилието си да повлияе на природния закон в голям мащаб, но не му е било възможно да се освободи с един удар от цялата си въображаема власт. Сигурно е отстъпвал крачка по крачка от възвишеното си положение, педя по педя е освобождавал от територията, която преди е смятал за своя. Едно по едно той признавал, че не може да управлява — първо вятъра, после дъжда, слънцето, гърма. От ръцете му се измъквали област след област от природата, докато най-сетне каквото преди изглеждало като царство, заплашвало да се превърне в затвор и човекът вероятно е оставал под все по-силното впечатление на собствената си безпомощност и могъществото на невидимите същества, с които вярвал, че е заобиколен. Така религията започнала като слабо и частично признание на превъзхождащи човека сили, с нарастването на познанието тя постепенно се задълбочавала в признание за пълната и абсолютна зависимост на човека от божественото; предишното свободно поведение се заменило с най-смирено преклонение пред тайнствените сили на незримото, неговото най-висше достойнство било да преклони волята си пред тяхната: In la sua volontade e nostra pace.^[5] Но това задълбочаващо се религиозно чувство, това все по-пълно подчинение на божествената воля във всичко, засяга само хората с по-висш интелект, чийто поглед е достатъчно широк да схване безбрежността на Вселената и колко е мъничък човекът. Дребните умове не са способни да схващат велики идеи; при тяхното ограничено разбиране, при тяхното късогледство нищо извън тях самите не изглежда голямо и важно. Едва ли подобни умове изобщо са се издигали до религията. На практика те са приучени от себеподобните да се подчиняват външно на нейните догми и да изповядват устно нейните постулати, но в сърцето си се придържат към старите магически суеверия, които религията повече не търпи и забранява, но не може да изкорени, докато са така дълбоко вкоренени в умствената нагласа и съдържание на голямото мнозинство от човечеството.

Читателят ще се изкуши да запита: „Как така умните хора не са открили по-рано заблудата на магията? Как са продължавали да хранят надежди, които са били вечно обречени на разочарование? С какво сърце са продължавали да разиграват древни клоунади, които водели до нищо, и да мърморят тържествени абракадабри, които оставали без последици? Защо продължавали да се придържат към вярвания, които опитът така категорично опровергавал? Как се осмелявали да повтарят опити, които така често са се проваляли?“Отговорът, струва ми се, че не е било така лесно да се открие заблудата, защото провалът съвсем не бил така очевиден, тъй като в много, може би в повечето случаи желаното събитие наистина настъпвало подир по-дълъг или по-къс интервал от изпълнението на ритуала, предназначен да го предизвика, и била нужна необикновена проницателност, за да се прозре, че и в тези случаи той по необходимост не е причина за събитието. Всяка церемония, предназначена да накара вятърът да задуха, дъждът да завали или да предизвика смъртта на врага, рано или късно ще бъде последвана от събитието, което се очаква да доведе, и можем да извиним първобитния човек, че гледал на него като пряк резултат от церемонията и най-доброто възможно доказателство за нейната резултатност. По същия начин обредите, изпълнявани сутрин, за да помогнат на слънцето да изгрее, и през пролетта — да накарат дремещата земя да се събуди от зимния си сън, неизбежно ще изглеждат увенчани с успех, поне в зоните с умерен климат защото там слънцето запалва всяка сутрин златната си лампа на изток и година след година пролетната земя се окичва отново с богата зелена наметка. Затова практичният дивак с консервативните си инстинкти може да не се вслушва в теоретични съмнения, в тънките подробности на философствуващи радикали, които си позволяват да намекват, че в края на краищата изгревът на слънцето и настъпването на пролетта може да не са пряка последица от точното изпълнение на някакви ежедневни или ежегодни церемонии и слънцето може да продължава да изгрява, а дърветата да цъфтят, ако церемониите се разредят или даже преустановят. Останалите естествено ще отхвърлят с презрение и възмущение тези скептични съмнения като празни заблуди, които подкопават вярата и са очевидно опровергани от опита. Те могат да кажат: „Има ли нещо по-просто от това, че когато запаля моята свещичка на земята, слънцето запалва големия си огън горе на небето? Аз би трябвало да съм щастлив, като зная, че като си облека зелената дреха през пролетта и дърветата ще направят същото! Тези факти са очевидни за всекиго и аз съм за тях. Аз съм обикновен практичен човек, а не някакъв теоретик и не търся под вола теле, нито пък оспорвам логиката. Както и да е, нямам нищичко против да си позволяваш теории, гадания и тям подобни, стига, разбира се, да не ги провеждаш на практика. Но щом ми се позволи да се придържам към фактите, тогава за мен нещата са ясни.“ За нас е очевидно, че този начин на разсъждение е погрешен, защото той борави с факти, които отдавна сме приели. Но приложете абсолютно същия довод към все още спорни въпроси и вижте дали една британска аудитория няма да го приветствува като разумен и да оцени оратора, който го е използувал, като сигурен човек, може би неблестящ или ефектен, но в замяна на това съвсем здравомислещ и практичен. Ако подобен начин на разсъждаване може да издържи изпитанието и в наше време, защо се чудим, че диваците не са го разкрили толкова дълго.