Джеймс Фрейзър
Златната клонка (8)

3. Контагьозна магия

Дотук говорихме преди всичко за онзи клон от индуктивната магия, който може да се нарече хомеопатична или имитативна магия. Както видяхме, ръководният принцип при нея е, че подобието поражда подобие, или с други думи, че следствието прилича на породилата го причина. Другият голям клон на индуктивната магия, който нарекох контагьозна или прилепчива магия, почива на схващането, че ако веднъж са били в съприкосновение, нещата остават завинаги а съприкосновение. И когато са съвсем отделени, каквото се случи на едното, то по индуктивен път ще се предаде и на другото. Така че логическа основа на контагьозната магия подобно на хомеопатичната, е погрешната асоциация на идеи; нейната физическа основа, ако изобщо може така да се каже, е някакъв вид материален медуим, който подобно ефира на съвременната физика свързва далечни предмети и предава въздействия от единия на другия. Най-често срещаният пример на контагьозна магия е магическата индукция между човека и отрязани части от него — например косми и нокти. И ако се сдобиеш с нечии коси или нокти, ти си в състояние, независимо от разстоянието, да упражниш волята си върху онзи, на когото са принадлежали. Това суеверие е разпространено из цял свят и по-нататък ще дадем примери, които го илюстрират.

Обичайна практика сред австралийските племена била на церемонията за встъпване в пълнолетие, на която трябвало да се подложи всяко момче, преди да получи правата и привилегиите на пълнолетен мъж, да му избият един или повече от предните зъби. Произходът на обичая не е много ясен, но тук ни интересува преди всичко вярата, че след като зъбите са извадени, между тях и момчето продължава да съществува индуктивна връзка. Така сред някои племена, населяващи поречието на река Дарлинг в Нови Южен Уелс, изваденият зъб се поставял под кората на дърво, близо до река или извор. Според местните жители, ако кората на дървото израсне над зъба или зъбът падне във водата, всичко е наред, но ако се оголи и по него тръгнат мравки, момчето ще страда от заболяване на устата. При муринг и други племена в Нови Южен Уелс изваденият зъб бил прибиран отначало от старец, а след това се предавал от един родов глава на друг, докато обиколи цялата община и се върне при баща му, а накрая и при самото момче. Но докато се предава от ръка на ръка, той в никакъв случай не бива да се слага в торба заедно с „магически предмети“, защото собственикът на зъба се излага на голяма опасност. Покойният д-р Хауит веднъж играл ролята на пазач на зъбите, извадени от няколко току-що встъпили в пълнолетие момчета, и старите мъже настойчиво го помолили да не ги носи в торбата, в която знаели, че има кварцови кристали. Те заявили, че иначе магията на кристалите ще мине в зъбите и ще нанесе вреда на момчетата. Близо година след церемонията д-р Хауит бил посетен от един от вождовете на племето, който изминал около четиристотин километра, за да дойде и вземе зъбите. Той обяснил, че идва, защото едно от момчетата заболяло и в племето смятат, че сигурно по някакъв начин зъбът е бил увреден и тъкмо той му е повлиял. Уверили го, че зъбите стоят в кутия, отделно от какъвто и да е предмет от рода на кварцовите кристали, който би могъл да им подействува. След това пратеникът се върнал обратно, отнасяйки внимателно увитите и скрити зъби.

Хората от племето базуто внимателно крият извадените си зъби, да не попаднат в ръцете на митическите същества, които бродят край гробовете и които биха могли да навредят на собственика на зъба, като му направят магия. Преди около петдесет години^[1] една слугиня и Съсекс възразила остро против това да се хвърлят падналите зъби на децата, като твърдяла, че ако някое животно ги намери и започне да ги дъвче, новият зъб на детето щял непременно да е като зъба на животното, захапало детския зъб. За доказателство тя назовала стария Симънз — на горната си челюст той имал много голям свински зъб, личен дефект, който, както той винаги твърдял, бил причинен от майка му, защото по някаква случайност тя хвърлила един от падналите му зъби в копанята на свинята. Поверието довело до обичая, целящ на принципа на хомеопатичната магия да се замени старият зъб с нов, по-добър. Така, на много места по света изваденият зъб се слага там, където ще го намери мишка или плъх, с надеждата, че по пътя на индукцията, която съществува между него и бившия му собственик, новите зъби ще израснат здрави и великолепни като тези на гризачите. Казват например, че в Германия било почти универсална практика да се пъхат извадените зъби в миша дупка. Ако се постъпи така с паднал млечен зъб, детето няма да го болят зъбите. Но може да се направи и друго — влизате зад печката, хвърляте презглава назад зъба си и казвате: „Мишке, дай ми твоя железен зъб, аз ти давам моя костен.“ След това зъбите ви ще бъдат здрави. Далеч от Европа, на о. Раратонга, в Тихия океан, когато извадят зъб на дете, изричат следното заклинание:

Голям плъх! Малък плъх!

Ето стария ми зъб.

Дай ми, моля те, нов.

После хвърлят зъба на сламения покрив на къщата, защото плъховете правят гнездата си в гнилата слама. Причината, която кара местните жители да призовават в подобни случаи плъховете, е, че доколкото им било известно, те имали най-здрави зъби.

Други части, които обикновено остават в индуктивна връзка с тялото след прекъсването на физическия контакт, са пъпната връв и плацентата. Всъщност връзката се е смятала толкова силна, че често свързвали тези части от тялото на човека с неговата добра или лоша орис; ако пъпната връв или плацентата са запазени и с тях се отнесат по подходящ начин, той ще преуспява, а ако ги повредят или загубят — ще пострада. Някои племена в Западна Австралия например вярват, че човек плува добре или зле в зависимост от това, дали майка му е хвърлила пъпната му връв във водата. Сред хората, които населяват местностите край реката Пенифадър, в Куинсленд (Австралия — бел. пр.) е разпространено вярването, че в плацентата остава част от душата на детето (чо-и). Затова бабата я взема и я заравя в пясъка. Бабата отбелязва мястото с множество вейки, които забива в кръг, после връзва върховете им и се образува конусоподобна постройка. Когато Анджеа — същество, което предизвиква уж забременяването на жените, като поставя в утробите им бебета от кал, мине оттам и види мястото, той взема душата и я отнася в някое от убежищата си — да речем дърво, дупка в скала или лагуна и тя може да си остане там с години, докато не я вложи отново в бебе и то да се появи на бял свят. На Понапе, един от Каролинските острови, пъпната връв се поставя в раковина и с нея постъпват така, че детето най-добре да се подготви за избраната от родителите кариера. Ако например искат да го направят добър катерач — окачват пъпната връв на дърво. Островитяните от архипелага Кай смятат пъпната връв за брат или сестра на (Новороденото в зависимост от пола му. Те я заравят в гърне с пепел, слагат го в клоните на дърво, откъдето то ще пази късмета на другарчето си. Батаките от Суматра и много други народности на Индонезия смятат плацентата по-малък брат или сестра на детето (полът се определя от неговия) и я заравят под къщата. Според батаките тя е свързана с благоденствието на детето и е седалище на прераждащата се душа, за която ще стане дума по-нататък. Каробатаките дори твърдят, че истинската от двете души на човека живее в плацентата под къщата. Това, казват те, е душата, която зачева деца.

Племето баганда вярва, че всеки човек се ражда с двойник и този двойник е плацентата, затова гледат на нея като на второ дете. Майката я заравя в корените на дърво и то става свещено, докато плодовете му не узреят, не бъдат обрани и тържествено изядени от семейството. Индианците чероки заравят пъпната връв на момиче под стъпата за чукане на царевица, та да стане добра пекарка, а пъпната връв на момче окачват на дърво в гарата — за да стане ловец. Инките в Перу запазвали пъпната връв много внимателно и я давали на детето да я смуче, когато е болно. В древно Мексико давали пъпната връв на момче на войници, да я заровят на бойното поле, та момчето да придобие влечение към войната. Но пъпната връв на момиче заравяли край домашното огнище, защото вярвали, че ще го вдъхновява с любов към дома и вкус към готвене и лекарство.

И в Европа много хора все още вярват, че съдбата на човека е повече или по-малко свързана със съдбата на пъпната му връв или плацентата. В Рейнска Бавария например пъпната връв се държи известно време завита в парче стар чаршаф, а после се нарязва или набожда в зависимост от това, дали детето е момче или момиче, та да стане сръчен работник или добра шивачка. В Берлин акушерката обикновено връчва изсушената пъпна връв на бащата със строгото указание да я пази внимателно, защото докато я пази, детето ще е живо, ще расте и ще е здраво. В Бос и Пеш (Франция) хората внимават да не хвърлят пъпната връв във вода или огън, защото в противен случай детето ще се удави или ще изгори.

Така на много места по света пъпната връв, или по-често плацентата, се смятат за живо същество — брат или сестра на новороденото, или материален предмет, в който живее духът-пазител на детето, или пък част от неговата душа. Освен това предполагаемата индуктивна връзка между човека и неговата плацента или пъпна връв се очертава много ясно в често срещания обичай да се постъпва с тях по начин, който ще повлияе за цял живот върху характера и кариерата на човека, като го направи ловък катерач, добър плувец, опитен ловец или смел войник, ако е мъж, и изкусна шивачка или добра пекарка, ако е жена. Значи вярванията и обичаите, свързани с плацентата и по-рядко с пъпната връв, представляват очевиден паралел на широко разпространената представа за прераждащата се или външната душа и обичаите, свързани с нея. При това положение едва ли ще е необосновано предположението, че не става дума за случайно съвпадение, а по-скоро в последъка или плацентата откриваме физическата основа (не непременно единствената) на теорията и практиката на външната душа. На този въпрос ще се спрем и по-нататък.

Любопитно приложение на теорията за прилепчивата магия е връзката, която обикновено се приема, че съществува между ранения и оръжието, причинило раната, и каквото са направили или направят на причинителя, то непременно въздействува по съответен начин на пострадалия. Плиний например разказва, че ако сте ранили човек и съжалявате за това, е необходимо само да плюете на ръката, нанесла раната, и в същия миг болката на страдащия ще се облекчи. В Меланезия, ако приятелите на ранения се сдобият със стрелата, която го е ранила, те я държат на влажно място или в хладни листа, защото така възпалението ще бъде незначително и скоро ще се успокои. Междувременно врагът, който е изстрелял стрелите, се старае да влоши е всички възможни средства състоянието на раната. За тази цел той и приятелите му пият горещи и лютиви течности и дъвчат дразнещи листа, защото това очевидно ще възпали и раздразни раната. Те държат лъка близо до огъня, та причинената от него рана да пари. Със същите намерения, ако са намерили стрелата, поставят върха й в огъня. Освен това внимават тетивата да стои опъната и от време на време я дърпат, защото това кара ранения да страда от нервно напрежение и силни спазми. „Винаги се е вярвало и твърдяло, казва Бейкън, че ако мажеш с лекарство оръжието, нанесло раната, това ще накара раната да оздравее. При този експеримент, разказан от човек, на когото може да се вярва (макар аз самият все още да не съм напълно склонен да го вярвам), могат да се отбележат следните моменти: първо, балсамът се прави от най-различни съставки, от които най-странна и най-трудна за намиране е мъх, пораснал на черепа на незаровен мъртвец, и мас от глиган или мечка, убити по време на акта на размножаване.“ Скъпоценният балсам, съставен, както обяснява философът, от тези и други съставки, слагани не на раната, а на оръжието, при това даже и в случай че раненият човек бил на голямо разстояние и не знаел нищо за това. Правили опит, ни разказва той, да се изтрие балсамът от оръжието, без знанието на ранения и в резултат той получавал страшни болки, които не минавали, докато оръжието не бъде отново намазано. Нещо повече, „твърди се, че ако не можете да намерите оръжието, а вместо това поставите в раната някакъв железен или дървен инструмент, наподобяващ оръжието, и я разкървавите, намазването на този инструмент ще послужи за същото и ще има същия ефект“. Лечебните мерки, които Бейкън смятал достойни за внимание, са все още на мода в източната част на Англия. В Съфък например, ако човек се нарани с градинарска секира или е коса, той полага усилия да държи инструмента винаги лъснат и го маже с мазнина, да не загнои раната. Ако се убоде на трън, или както би казал той — на храст, маже с мазнина извадения трън. Един човек отишъл на лекар с възпалена ръка. Убол се на трън, когато правел ограда. Като му казали, че раната е забрала, той възкликнал: „Как ли е станало това, та аз намазах храста добре, след като го извадих.“ Ако кон нарани крака си, като стъпи на гвоздей, съфъкският коняр винаги ще запази гвоздея, ще го почисти и ще го маже с мазнина всеки ден, за да не загнои раната. По същия начин селяните в Кеймбриджшър смятат, че ако кон стъпи на гвоздей, гвоздеят трябва да се намаже е лой или растително масло и да се сложи на сигурно място, иначе конят няма да оздравее. Преди няколко години изпратили да повикат ветеринарен лекар да прегледа един кон, който раздрал хълбока си на пантата на селска порта. Като пристигнал на мястото, лекарят установил, че на ранения кон все още с нищо не били помогнали, но един човек вече се бил заловил да вади пантата от стълба на портата — да може да я намаже и да я прибере на сигурно място, което по мнението на многознаещите кеймбриджски познавачи щяло да помогне на животното да оздравее. И селяните от Есекс са на мнение, че ако човек се нарани с нож, за да оздравее, е много важно ножът да се смаже и да се постави напреко на леглото, на което лежи страдащият. В Бавария указанието пък е да намажете ленен парцал с мас и да омотаете с него острието на брадвата, с която сте се наранили, като внимавате острието да остане нагоре. Заедно със засъхването на маста върху брадвата ще заздравее и вашата рана. А в планината Харц твърдят, че ако сте се порязали, трябва да намажете ножа или ножицата с мас и да ги сложите на сухо място в името на отца сина и светия дух. Щом ножът съхне, и раната оздравява. Но на други места в Германия настояват, че ножът трябвало да се забие в земята на влажно място и раната ще оздравее, докато ножът ръждясва. Други, пак в Бавария, препоръчват брадвата, или с каквото сте се наранили, да се намаже с кръв и да се сложи под стряхата.

Тази асоциативна връзка, която се нрави на английските и германските селяни, както и е местното население от Меланезия и Америка, е придвижена крачка напред от аборигените в Централна Австралия, които смятат, че при известни обстоятелства, за да осигурят оздравяването на ранения, неговите близки роднини трябва да се мажат с мазнина, да избягват определени храни, да регулират поведението си. Така например, ако раната на обрязано момче не заздравява, майка му не бива да яде опосум, вид гущер, змия-килим или каквато и да е животинска мазнина, защото по този начин пречи на раната да заздравее. Всеки ден тя намазва с мазнина шишовете, с които рови земята, не ги изпуска от очи, нощем ги слага до главата си и на никого не разрешава да ги докосне. Освен това, всеки ден натрива тялото си с мас, уверена, че по някакъв начин това помага на сина й да оздравее. Друго усъвършенствуване на същия принцип са постигнали немските селяни. Разказват, че в Рейнска Бавария или Хесен, ако някоя овца или свиня си счупи крак, селянинът превързвал по всички правила крака на някой стол с бинт и шини. Известно време след това не бива да се сяда на този стол, да се мести, да се блъскат в него, защото по този начин се причинява болка на нараненото животно и ще се затрудни оздравяването му. Очевидно в последния случай сме преминали изцяло от сферата на контагьозната в сферата на хомеопатичната или имитативната магия. Подложеният на лечение крак на стола вместо на животното и превръзването му с бинтове само имитира лечението, което една по-рационална медицина би приложила към действителния пациент.

Предполагаемата индуктивна връзка между човека и наранилото го оръжие вероятно почива на идеята, че кръвта по оръжието продължава да е във връзка с кръвта в тялото му. По подобни съображения папуасите от Тумлео, остров край Нова Гвинея, се стараят да хвърлят в морето кървавите бинтове, с които са били превързани раните им, защото се боят, че ако тези парцали попаднат в ръцете на врага, той може да направи с тях магия и да им причини вреда. Веднъж, когато мъж с кървяща рана в устата дошъл при мисионерите да му помогнат, вярната му съпруга се стараела упорито да събере всичката изтекла кръв, за да я хвърли в морето.

Колкото и пресилена и неестествена да ни се струва тази идея, тя все пак е по-приемлива от вярата, че между човека и неговите дрехи съществува магическа индукция и онова, което се случи на тях, човекът ще го изпита върху себе си, макар и да е далеч от това място. В племето вотжобалък във Виктория магьосникът може да вземе нечия наметка от кожи на опосум и да я изпече бавно на огъня — тогава притежателят й ще се разболее. Ако магьосникът склони да развали магията, той връща наметката на приятелите на болния, като им казва да я сложат във вода, „та да измият от нея огъня“. След това страдащият веднага ще почувствува приятна хладина и вероятно ще оздравее. Когато жител на Танна — остров от архипелага Нови Хебриди — има на някого зъб и желае смъртта му, той се старае да се сдобие с парче плат, попило пот от тялото на врага. Ако успее, натрива плата внимателно с листа и клонки от определено дърво, навива и връзва плата, клонките и листата в дълъг, подобен на салам пакет и го изгаря бавно в огъня. Докато пакетът гори, жертвата се разболявала и когато се превърне в пепел, умира. Би могло да се предполага, че при последната форма на заклинание магическата индукция съществува по-скоро между човека и потта, която се е отделила от тялото му, отколкото между него и плата. Но в други подобни случаи самата дреха сякаш е достатъчна да даде власт на магьосника над неговата жертва. У Теокрит вещицата стопява восъчното изображение или парче восък, та неверният й любовник да се разтопи от любов по нея и не забравя да хвърли в огъня парченце от наметалото, което той е забравил в къщата й. В Прусия казват, че ако не си успял да хванеш самия крадец, най-доброто, което можеш да направиш, е да намериш дреха, която, той е загубил при бягството си, защото ако здравата я напердашиш, крадецът ще се разболее. Това вярване е залегнало дълбоко в народното съзнание. В началото на миналия век, в околностите на Беренд забелязали как някакъв човек се опитва да краде мед. Той побягнал, но забравил палтото си. Когато чул, че вбесеният собственик на меда нанася побой на изоставеното палто, крадецът се изплашил, легнал на леглото и умрял.

Магията може да се предаде индуктивно не само чрез дрехи и отрязани части от тялото, но и чрез отпечатъците, които човек е оставил на земята или в пясъка. Едно разпространено по цял свят суеверие е, че нараниш ли стъпките, ще нараниш и краката, които са ги оставили. Така туземците в Югозападна Австралия смятат, че могат да направят човек да окуцее, като сложат остри парчета кварц, стъкло или въглища в стъпките му и в много случаи отдават ревматичните си болки на тази причина. Д-р Хауит видял човек от племето татун-голунг силно да куца и го попитал какво му има. Онзи отвърнал: „Някой е сложил бутилка в стъпката ми.“ Той всъщност страдал от ревматизъм, но бил убеден, че негов враг е намерил следи от стъпките му и е заровил в тях парче от счупена бутилка, а магическото влияние се е отразило на крака.

Подобно суеверие е разпространено на различни места в Европа. В Мекленбург смятат, че ако забиеш в нечия следа гвоздей, той ще окуцее, но понякога изискването е гвоздеят да е взет от ковчег. В някои части на Франция прибягват към подобни средства, когато искат да причинят зло на враг. Разказват за една старица, която често ходела в Стоу (в Съфък) и била вещица. Ако някой тръгнел след нея и забиел гвоздей или нож в следите от стъпките й в праха, жената не можела да помръдне, докато не извадят предмета. При южните славяни момичето изкопава пръстта, в която са останали следи от стъпките на любимия, и я слага в саксия. После засажда невен — цвете, което не увяхва. И както златният цвят расте, цъфти и никога не вехне, така и обичта на любимия ще расте, цъфти и никога няма да увехне. Тук любовното заклинание въздействува на мъжа чрез пръстта, в която е стъпил. Стара датска церемония при сключване на договор почива на същата идея за индуктивната връзка между човека и следите от стъпките му: договорните страни напръсквали следите от стъпките на другия със собствената си кръв и по този начин давали клетва за вярност. Изглежда, в Древна Гърция също е имало такива суеверия, защото смятали, че ако кон стъпи във вълча следа, ще се вцепени, а една приписвана на Питагор максима забранява да се пробождат следите от стъпките на човек с гвоздей или нож.

Същото суеверие използуват ловците от много страни по света, за да настигнат дивеча. Така немският ловец забива гвоздей от ковчег в прясната следа на преследвания от него дивеч, убеден, че това ще попречи на животното да избяга. Аборигените от Виктория слагат горещи въглени в следите на преследваните животни. Хотентотските ловци хвърлят във въздуха шепа пясък, взет от следите на дивеча, и вярват, че това ще повали животното. Индианците от поречието на р. Томпсън (Канада) слагали муски в следите на ранените елени. Веднъж направили това, смятали за съвсем излишно да продължават преследването същия ден, защото омагьосаното животно няма да отиде далеч и скоро ще умре. По същия начин индианците оджибве слагали „лекарство“ в следата на първия елен или мечка, на които се натъкнат, предполагайки, че това ще накара животното скоро да се появи пред очите им, дори да е на два или три дни път от тях, защото заклинанието имало силата да скъси пътя от няколко дни до няколко часа. Ловците от западноафриканското племе еве пробиват следата от стъпката на дивеча с изострена клечка, за да „наранят“ преследваното животно и да го настигнат.

Но макар и най-забележим, следата от стъпката не е единственият отпечатък от тялото, с помощта на който може да се направи магия. Аборигените от Югоизточна Австралия вярват, че могат да нанесат вреда на човека, като заровят остри парчета кварц, стъкло и т.н. в отпечатъка, оставен от лежащото му тяло. Магическото въздействие на тези остри предмети прониква в тялото и причинява онези остри болки, които „невежите“ европейци отдават на ревматизма. Сега можем да разберем защо за питагорейците било задължително, като станеш от леглото, да изгладиш следите, оставени от тялото по постелката. Правилото било в същност древна предпазна мярка срещу магия, част от сборника суеверни максими, които в древността отдавали на Питагор, макар те да са били несъмнено познати на варварите, предтечи на гърците далеч преди времето на философа.