Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (31 януари 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (11 февруари 2008 г.)

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, 1984

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА L
Причестяване с божеството

1. Причестяване с първите плодове

Видяхме, че житният дух се представя ту в човешка, ту в животинска форма и че и в двата случая бива умъртвен в лицето на своя представител. Остава ни, разбира се, да потърсим примери за действително умъртвяване на антропоморфния представител на житния дух сред първобитните народи, но гощавките при приключването на жътвата ни дадоха непогрешими доказателства за обредно изяждане на животните-представители на житния дух. Освен това, както можем да предположим, новото жито се приема като причастие, т.е. като тялото на житния дух. Във Вермланд (Швеция) жената на стопанина използува зърното от последния сноп да опече хляб с формата на малко момиче. Хлябът се разпределя между всички членове на домакинството и те го изяждат. В този случай хлябът представлява житния дух и се схваща като девойка, също както в Шотландия, където е представен от последния сноп, направен във формата на жена и наречен Девата. Приема се, че житният дух се намира в последния сноп и да се изяде хляб, направен от последния сноп, означава да се изяде самият житен дух. По същия начин в Ла Палис (Франция) окачват на някоя ела направено от тесто човече и го докарват на последната каруца. Занасят дървото с човечето в къщата на кмета и ги държат там докато приберат реколтата. Приключването на жътвата се празнува с гощавка, на която кметът начупва на късчета тестеното човече и ги раздава на хората да ги изядат.

В тези примери житният дух се представя в антропоморфна форма. В други случаи от новото жито не се изпича хляб във формата на човек, но тържествените церемонии показват достатъчно ясно, че става дума за причестяване с тялото на житния дух, който се съпровожда с използуване на ново брашно. Литовските селяни например спазвали следните церемонии при изяждането на новото жито. Около времето на есенната сеитба, когато е прибрано всичкото жито и вършитбата е започнала, всеки стопанин чествувал празник, наречен Сабариос, т.е. „смесване или хвърляне заедно“. Той вземал девет пълни шепи от всеки вид зърно — пшеница, ечемик, овес, лен, боб, леща и т.н., и разделял всяка шепа на три. След това хвърлял всичките двадесет и седем части от всяка култура накуп и ги смесвал. За церемонията използували първото овършано и отсято зърно, което специално отделяли и запазвали. Част от смесеното зърно използували да изпекат малки хлебчета — за всеки член от домакинството, а към остатъка добавяли ечемик или овес и правели бира. Първата, приготвена от тази смес бира пиели стопанинът, жена му и децата му, а втората — слугите.

След като бирата била готова, стопанинът избирал вечер, когато не очаквал в къщата чужд човек. Тогава коленичел пред бъчвата, източвал една кана бира и я изливал върху чепа с думите: „Земя плодородна, направи така, че да се роди овес, ечемик и всякакво зърно.“ После отнасял каната във всекидневната, където го очаквали жена му и децата. На пода на всекидневната лежали вързани черен, бял или шарен (но не червен) петел и кокошка с еднакъв цвят и от едно и също люпило, излюпено през същата година. След това стопанинът коленичел с каната в ръка, благодарял на бога за добитото през изтеклата година и се молел за добра реколта през следващата. Тогава всички вдигали ръце и произнасяли думите: „О, боже, и ти, земьо, даряваме те от душа с този петел и тази кокошка.“ При това стопанинът умъртвявал птиците с дървена лъжица, защото не бивало да им отрязва главите. Той изливал по една трета от бирата — след първата молитва и след като умъртвял всяка от птиците. После жена му ги сварявала в неизползувана тенджера, слагали на пода крина с дъното нагоре и на нея нареждали споменатите вече малки хлебчета и сварените птици. После донасяли от новата бира, а също черпак и три чаши, които се използували единствено за тази церемония. Когато стопанинът налеел бира в чашите, семейството коленичело около крината. Бащата произнасял молитва и изпивал трите чаши. Другите следвали примера му, изяждали хлебчетата и месото на птиците, а след това церемонията с бирата се повтаряла, докато всеки изпразвал по девет пъти всяка от трите чаши. Изяждали до троха храната, но ако се случело да остане, довършвали я на следната сутрин при същите церемонии. Кокалите давали на кучето и ако то не ги изяде всичките, заравяли остатъците под тора в яхъра. Церемонията се извършвала в началото на декември. На този ден не бивало да се произнася лоша дума.

Такъв бил обичаят допреди около двеста и повече години. Сега, когато в Литва ядат картофи от новата реколта или хляб от новото зърно, всички на масата си скубят взаимно косите. Значението на този обичай не е ясно, но той действително се е спазвал от езичниците литовци при тържествените жертвоприношения. Много естонци от о. Йозел не ядат хляб от новото зърно, преди да са захапали желязо. Очевидно желязото е заклинание, предназначено да обезвреди духа в житото. В наши дни в Съдърландшър всички членове на семейството опитват извадените пресни картофи, че иначе „духовете в тях (в картофите) ще се обидят и картофите няма да се запазят“. На места в Йоркшър има все още обичай първото жито да бъде жънато от свещениците и източникът, който съм ползувал, вярва, че от него правят причастие. Ако втората част от обичая е наистина такава (а аналогията говори изцяло в подкрепа на това), тя показва, че християнството е включило в себе си причастие, което несъмнено е далеч по-древно от самото християнство.

Японските айни смятат различни видове просо съответно за мъжко и женско и всичките видове, взети заедно, наричат „божествените мъж и жена“ (умурек хару камуи). Затова, преди да счукат и приготвят хлебчета за обикновено ядене, старците правят по няколко, за да им се молят. Когато са готови, им се молят много сериозно и казват: „О ти, боже на зърното, ние те почитаме. Тази година ти израсна много добре и е сладък твоят аромат. Добър си ти. Богинята на огъня ще е щастлива и ние много ще се радваме. О, боже! О, ти божествено зърно, ти изхранваш хората. Сега хапвам от теб. Аз те почитам и ти благодаря!“ Като изрекат тази молитва, богомолците вземат по хлебче и го изяждат и след това хората вече могат да ядат от новото просо. Така, с много почтителни жестове и молитви храната се посвещава на благоденствието на айните. Несъмнено чрез церемонията със зърното се отдава почит на божеството, но това божество е всъщност самото зърно и то е божество само доколкото е благодатно за човешкото тяло.

След като приключи жътвата на ориза, всеки род на индонезийския остров Буру се събира на общо ритуално угощение, за което всеки от членовете на рода трябва да даде по малко от новия ориз. Това угощение се нарича „изяждане на душата на ориза“, название, което явно показва причастния характер на гощавката. Част от ориза се отделя и предлага на духовете. У алфурите от Минахаса (о. Целебес) жрецът засява първото оризово семе и отскубва първия зрял ориз от всяка нива. Той го изпича, смила го на брашно и дава по мъничко на всяко домакинство. Малко преди жътвата на ориза в Боланг Могондо (друга област на о. Целебес) се принася в жертва малко прасе или кокошка, после жрецът отскубва по малко ориз първо от собствената си нива, а после от нивите на съседите. Той изсушава отскубания по този начин ориз заедно със своя и го дава на съответните стопани, които го смилат и сваряват. Като го сварят, жените го отнасят обратно на жреца с едно яйце, а той взема яйцето като дар и връща ориза на жените. От този ориз трябва да хапне всеки член на семейството, дори и бебетата. След церемонията всички могат да прибират реколтата.

При бургерите (или бадага), племе, обитаващо Нилгерийските планини в Южна Индия, първата шепа зърно засява човек от друго племе — курумбар, и това се отнася и до ожънването на първия сноп, защото бургерите смятат курумбарите за магьосници. Зърното от този първи сноп „още същия ден се смила на брашно, прави се на хлебчета и се принася като жертвен дар от първите плодове, които бургерът и цялото му семейство изяждат заедно с жертвеното животно като част от общата жертва на цялата община“. В Южна Индия изяждането на ориза от новата реколта е повод за семеен празник, наречен понгол. Новият ориз се сварява в ново гърне на огън, запален по пладне в деня, когато според индуските астролози слънцето навлиза в тропика на Козирог. Цялото семейство наблюдава напрегнато как ще възври гърнето, защото от това зависи каква ще бъде следващата година. Ако възври бързо, годината ще е богата, а точно обратното ще се случи, ако възври бавно. Част от сварения ориз се предлага на статуята на Ганеша[1], а после всички хапват от останалия. В някои части на Северна Индия празникът на новата реколта е известен като наван, т.е. „новото зърно“. Когато посевите узреят, стопанинът се справя с предзнаменованията, отива на полето, изскубва шест класа ечемик от пролетните посеви и един просо от есенните, донася ги в къщи, запича ги леко и ги смесва с нерафинирана захар, масло и извара. Част от сместа хвърля в огъня в чест на боговете на селото и в памет на покойните прадеди, а останалата изяжда със семейството си.

Ето как е описана церемонията с освещаването на ямса от новата реколта в Онича, на брега на р. Нигер. „Всеки главатар изважда по шест глави ямс, отсича млади палмови клони и ги поставя пред портите си, изпича три от шестте ямсови глави и изважда по малко кола, орехи и риба. След като ямсът се изпече, «либия», т.е. местният знахар, го взема, стрива го като грис и го разделя на части; после взема едната част и я поставя на устните на онзи, който ще яде новия ямс. Той духа парата от горещия ямс, сетне набутва всичко с пръст в устата си и произнася думите: «Благодаря на бога, че ми даде да ям от новия ямс», а после започва да го дъвче с апетит заедно с рибата.“

Когато наесен просото на нандите от Британска Източна Африка узрее, всяка жена, която обработва нива, отива на нея с дъщерите си и всички отскубват по малко зряло просо. След това всяка от жените закачва по едно зърно на огърлицата си, сдъвква друго, а после го разтрива на челото, шията и гърдите си. Те не дават никакви признаци на радост; изпълнени с печал, те ожънват кошница ново просо, отнасят го в къщи и го слагат на тавана да изсъхне. Тъй като таванът е изплетен от ракита, голяма част от зърното пада през дупките в огъня и започва да пука. Хората не правят опит да попречат на това разпиляване, защото смятат пукането на зърното в огъня знак, че го ядат душите на мъртвите. Няколко дни по-късно правят каша от новото зърно и я поднасят с мляко на вечеря. Всеки член от семейството взема от кашата и я размазва по стените и покрива на колибата, освен това слагат по малко в уста п излезли навън, го изплюват на изток. После главата на семейството взема малко зърно в ръка и се моли на бога за здраве, за сили и за мляко и всички присъствуващи повтарят след него думите на молитвата.

У кафрите от Натал и Зулуленд никой не може да яде от новите плодове, докато не мине празникът, който бележи започването на кафърската година и се пада в края на декември или началото на януари. Всички хора се събират в краала на царя, където се гощават и танцуват. Преди да се разпръснат, се извършва „посвещаването на хората“. В големи казани сваряват различни плодове на земята — жито, царевица и тиква, месото на принесено в жертва животно и муска, и сам царят слага по малко от това ядене в устата на всеки мъж. След като опита от осветените плодове, мъжът е осветен за цялата година и може веднага да започне да прибира реколтата от нивите си. Според поверието, който хапне от новите плодове преди празника, ще умре; а ако го видят, го убиват или най-малкото му изземват всичкия добитък. Святостта на новите плодове изпъква ясно от правилото, че трябва да се варят в специално гърне, което се използува само с такава цел и на нов огън, запален от магьосника с търкане на две пръчки, наречени „мъж и жена“.

Правило у бечуаните е да се пречистят преди да хапнат от новата реколта. Пречистването се извършва в началото на новата година, през един януарски ден, определен от вожда. Той започва в главния краал на племето, където се събират всички пълнолетни мъже. Всеки от тях взема в ръката си листа от кратунка, наречена от туземците „лероце“ (описват я като нещо средно между тиква и тиквичка), смачква листата и намазва с потеклия сок палците на краката си и пъпа; много хора намазват всички стави на тялото си, но по-добре осведомените твърдят, че това било грубо отклонение от древния обичай. След церемонията в главния краал се разотиват — всеки в своя собствен краал, където събират всички членове на семейството си — мъже, жени и деца, и ги намазват със сока от „лероце“. Някои счукват листата с мляко в голям дървен съд и дават приготвеното на кучетата да го излочат. След това натриват с листа от „лероце“ чиниите за каша на всеки член от семейството. Едва след като приключи това пречистване, хората са свободни да ядат от новата реколта.

Индианците бороро от Бразилия смятат, че ако ядат от новата царевица преди да е благословена от шамана, ще ги сполети сигурна смърт. Церемонията на благославянето е следната. Полуузрелият кочан се измива и се слага пред шамана, който пее и играе в продължение на няколко часа и през цялото време пуши, докато изпадне в състояние на пълен екстаз, когато цял разтреперан захапва кочана и от време на време издава писъци. Подобна церемония се извършва всеки път, когато убият голямо животно или хванат голяма риба. Бороро са твърдо убедени, че ако някой докосне царевица или месо, преди да завърши церемонията с осветяването, ще загинат той и цялото му племе.

Главният обред на годината при индианците крийк (Северна Америка) е бъск, т.е. празникът на първите плодове. Той се чествува през юли или август, когато царевицата е узряла, и с него се ознаменува краят на старата и началото на новата година. Преди това никой от индианците не посяга да яде или дори да пипне нещо от новата реколта. Всеки град има свой собствен бъск, но се случва по няколко града да се обединят и да устроят общ празник. За празника хората се снабдяват с нови дрехи, с нови домашни съдове и покъщнина, събират старите си дрехи и боклуци и заедно с всичкото останало им зърно и стари хранителни запаси ги хвърлят на общ куп и ги изгарят. Преди церемонията изгасят всички огньове в селото и измитат пепелта от тях. Но най-вече изкопават и разчистват огнището или олтара на храма и изнасят пепелта. Тогава главният жрец слага на дъното на огнището корени от лиартис, зелени тютюневи листа и нови плодове н казва да ги покрият с бяла глина и да ги полеят с чиста вода. Над олтара сплитат навес от зелени клонки на млади дървета. Междувременно жените са почистили къщите си, подновили са старите огнища и са почистили всички съдове за готвене, за да могат да приемат новия огън и новите плодове. Свещеният, т.е. градският площад е изметен внимателно, да няма и най-мъничка троха от предишни угощения „от страх да не замърсят дароприношението на първите плодове“. Освен това, преди да залезе слънцето, от храма изнасят всички съдове, в които са държали или са използували по някакъв начин за храна през изтеклата година. След това глашатай призовава всички мъже, за които се знае, че не са нарушили през годината закона за дароприношението на първите плодове и на брака, да дойдат на свещения площад и да застават на церемониален пост. Но с изключение на шест старици на жените, децата и всички, които не са се издигнали до положението на бойци, е забранено да идват на площада. Освен това по краищата му поставят постове, които не допускат хората, смятани за нечисти, както и животни. Започва строг пост, който трае две нощи и един ден и набожните пият горчивата отвара от корените на лиартис, „за да повръщат и да пречистят грешните си тела“. За да могат и останалите извън площада да се пречистят, един старец слага известно количество зелен тютюн някъде в края на площада, оттам го взема стара жена и го разпределя между хората, които го дъвчат и поглъщат, „за да бичуват душите си“. По време на общия пост на жените, децата и мъжете в тежко състояние се разрешава да ядат, но не преди пладне. На сутринта след поста жените донасят от старата храна. Провизиите се нареждат пред изгладнялото множество, но до пладне от тях не бива да остане и следа. Когато слънцето започне да залязва, глашатай призовава всички да останат по къщите, да не постъпват зле и да се погрижат да угасят и почистят всякакви следи от стария огън. Настъпва пълна тишина. Тогава върховният жрец започва да трие две парчета дърво, за да получи новия огън и го разпалва на олтара под зеления навес. Смята се, че този огън носи изкупление за всички престъпления с изключение на убийство. След това донасят кошница с нови плодове, върховният жрец взема по малко от всеки вид плод, намазва го с меча мас и го предлага заедно с малко месо „на щедрия свещен дух на огъня, като дароприношение на първия плод и като годишно дароприношение“. Освен това той освещава свещените средства за предизвикване на повръщане (отвара от корени на лиартис и касина, или т.нар. „черно питие“), като излива по малко от тях в огъня. В този момент хората, останали навън от свещения площад, приближават, без да навлизат в него, и върховният жрец произнася реч, като ги призовава да спазват старите ритуали и обичаи и съобщава, че новият свещен огън е пречистил всички грехове от миналата година и настойчиво предупреждава жените, ако някоя ат тях не е загасила стария огън или по някакъв начин е оставила някаква нечистота, веднага да си отиде, „иначе свещеният огън ще унищожи нея и народа“. Изнасят от новия огън извън свещения площад, жените го отнасят с радост в къщи и го слагат на почистените си огнища.

Случва се по няколко града да се обединят да празнуват и тогава новият огън се отнася на километри разстояние. Плодовете от новата реколта готвят на новите огньове и ги ядат с нищо незаменимата меча мазнина. В някакъв момент от празненствата мъжете стриват нова царевица в ръцете си, а после я размазват по лицата и гърдите си. По време на последвалото веселие бойците, облечени в дивото си бойно великолепие, с бял пух на главите и с бели пера в ръце танцуват около свещения навес, под който гори новият огън. Обредите продължават осем дни и през всичкото това време се спазва най-строго полово въздържание. Към края на празненствата бойците разиграват привидна битка, а сетне мъжете и жените образуват три кръга и танцуват около свещения огън. Най-накрая всички се намазват с бяла глина и се къпят в течаща вода. Излизат от водата с вярата, че повече не може да ги сполети беда заради стореното от тях прегрешение в миналото и се разотиват радостни и спокойни.

И до ден-днешен остатъците от индианците семиноли във Флорида, които принадлежат към същата народност, се пречистват всяка година. Празникът се нарича Танцът на зелената царевица и на него ядат от новата реколта. Вечерта на първия ден от празненствата изгълтват отвратителното „черно питие“, което предизвиква повръщане и едновременно с това служи за очистително. Индианците смятат, че който не поеме от него, не може безнаказано да яде от новата царевица, а освен това ще се разболее през годината. Докато пият течността, започват танците, в които участвуват шаманите. На другия ден ядат зелена царевица, на по-следващия постят, вероятно от страх да не замърсят свещената храна в стомасите си, като я поставят в допир с обикновена, а на третия устройват голяма гощавка.

Дори племена, които не обработват земята, спазват аналогични обреди, когато събират първите диви плодове или изравят първите за сезона корени. У индианците салиш и тиних в Северозападна Америка, преди младите да хапнат първите за сезона диви плодове или корени, винаги се обръщат към плода или растението и молят за неговата благосклонност и помощ. Някои племена устройват празници всяка година по времето, когато се берат първите плодове или се събират корените, а що се отнася до племената, които се изхранват със сьомга — когато започнат да идват първите пасажи. Обредите имали за цел по-скоро да осигурят богата реколта или да доставят желан предмет, отколкото да благодарят за полученото преди, защото ако не се извършат както трябва и с почит, има опасност да се обидят духовете на предметите и те да лишат индианците от тях. Например индианците, които обичат да ядат младите филизи на дивата малина, спазват тържествен обред, когато през новия сезон хапват за първи път от тях. Издънките сваряват в ново гърне, хората се събират и застават в голям кръг със затворени очи, а в това време вождът или шаманът, който ръководи обреда, призовава духа на растението и го моли да е благосклонен към тях и да им дари много филизи. След като приключи тази част на обреда, връчват на шамана сварените филизи в новоиздялан съд и той раздава по малко от тях на всички присъствуващи, които ги изяждат с преклонение и смиреност.

Индианците, населяващи бреговете на р. Томпсън (в Британска Колумбия) готвят и ядат корените на слънчогледа (Bal samorrhiza sagittata, Nutt), но по-рано са го смятали за тайнствено същество и са спазвали редица табу, свързани с него. Например жените, заети с изравянето и варенето на корени, трябвало да спазват полово въздържание и мъж не бивало да се приближава до пещта, където те ги изпичали, а първия път, когато децата хапвали от дивите плодове, корените и другите неща, предлагани им от сезона, трябвало да се обърнат със следната молитва към корена на слънчогледа: „Уведомявам те, че имам намерение да те изям. Помогни ми да порасна голям, та да стигна върховете на планините и никога да не съм несръчен! За това те моля, Слънчогледов корен. Ти си най-велик от всичко тайнствено.“ Пропусне ли да произнесе тази молитва, детето ще стане мързеливо и ще спи до късно сутрин.

Обичаите на индианците от поречието на р. Томпсън в другите племена от Северозападна Америка са показателни, защото при тях личи съвсем ясно мотивът или най-малкото един от мотивите, които стоят в основата на обредите, свързани с опитването на първите плодове на сезона. В случая с тези индианци мотивът е чисто и просто вярата, че растението е одухотворено от съзнателен и повече или по-малко могъщ дух, който трябва да се умилостиви, преди хората да могат спокойно и безопасно да ядат неговото тяло. А ако това е така за дивите плодове и корени, можем да предположим с известна достоверност, че същото се отнася и за култивираните плодове и корени, като ямса и по-специално до зърнените храни от рода на пшеницата, ечемика, овеса, ориза и царевицата. Изобщо, струва ми се, имаме основания да заключим, че скрупулите, проявявани от първобитните хора, когато ядат първите плодове от всяка култура и обредите, които изпълняват преди да ги преодолеят, се дължи до голяма степен на представата им, че растението или дървото са населени от дух или дори божество и че те трябва да получат неговото разрешение или благосклонност, преди да могат безопасно да ядат от новата реколта. Айните поне го заявяват открито; те наричат просото „свещено житно растение“, „житното божество“ и му се молят и кланят, преди да ядат питките от новото просо. А дори и когато обитаващото първите плодове божество не се споменава изрично, то сякаш се намеква както с тържествената подготовка за изяждането им, така и с предполагаемата опасност, която застрашава хората, осмелили се да ядат от тях, без да спазват предписания обред. И съответно във всички такива случаи можем с основание да наречем изяждането на новите плодове обредно или причастно по отношение на божеството или най-малкото на могъщ дух.

Сред обичаите, които насочват към такова заключение, са използуването на нови или специално предназначени за целта съдове, които приемат новите плодове, практиката хората да се пречистват от други неща, преди да им се разреши да пристъпят към тържествения акт на причастие с божеството. От всички начини на пречистване, възприети в такива случаи, сакраменталният характер на ритуала изпъква сякаш най-добре в обичая на индианците крик и семиноли да приемат очистително преди да хапнат от новата царевица. Намерението е да се предотврати възможността свещената храна да се оскверни от контакта с обикновена храна в стомаха на човека. По същата причина католиците спазват евхаристичен[2] пост, а сред пастирите масаи от Източна Африка младите бойци, които се хранят изключително с месо и мляко, са задължени да ядат само мляко в продължение на много дни, а след това само месо също толкова дни и преди да преминат от едната към другата храна, трябва да се погрижат в стомасите им да не е останало нищо от старата и постигат това, като поглъщат нещо, което служи като много силно очистително и като средство за повръщане.

При някои от разгледаните тук празници причестяването с първите плодове се съчетава с жертвоприношение или представянето им на богове или духове и с течение на времето жертвоприношението оставя в сянка причастието, дори го заменя. Самият факт на принасянето на първите плодове в дар на боговете или духовете започва да се смята за достатъчна подготовка за изяждането им, защото по-висшите сили са получили своя дял и човекът е свободен да се радва на останалото. Този възглед за новите плодове показва, че те самите вече не се смятат свързани със свещения живот, а само дар от боговете за човека и той трябва да изрази благодарността и преклонението си пред божествените благодетели, като върне част от онова, което са му дали.

Бележки

[1] Един от популярните богове в индуизма, син на Шива. Изобразяван като човек с глава на слон. — Бел. пр.

[2] Религиозен термин, произлизащ от гръцкото eucharistia (благодарност) и означаващ тайнството причастие. В случая се има предвид това, че преди да се причестят, католиците не бива да са яли и пили вода поне от вечерта. — Бел. пр.