Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА IX
Обожествени дървета

1. Дървесни духове

Култът към дървото е играл важна роля в религиозната история на арийците в Европа. И съвсем естествено. Защото в зората на историята Европа била покрита с огромни вековни гори и намиращите се тук-там полянки сигурно са изглеждали като островчета сред зеления океан. До първи век преди нашата ера Херцинският лес се е простирал на изток от Рейн на разстояние огромно и неизвестно. Разпитваните от Цезар германци пътували по два месеца през него, без да стигнат до края му. Четири века по-късно го посетил император Юлиян и усамотението, мракът и тишината на гората разтърсили издъно впечатлителната му природа. Той заявил, че не познава нещо подобно в Римската империя. В Англия горите на Кент, Съри и Съсекс са останки от големия Андердидски лес, който някога покривал цялата югоизточна част от острова. На запад той, изглежда, се е сливал с друга гора, простираща се от Хемпшър до Девън. През царуването на Хенри II жителите на Лондон все още ходели на лов за диви говеда и глигани в горите на Хемпстед[1]. Дори и при по-късните представители на Плантагенетите броят на кралските гори възлизал на шейсет и осем. За Арденекия лес се разказва, че доскоро една катеричка би могла да прескача от дърво на дърво по цялата дължина на Уоруикшър.

Разкопките на древни наколни жилища по долината на По показват, че далеч преди възхода, а дори и преди основаването на Рим, Северна Италия била покрита с гъсти гори от бряст, кестен и най-вече дъб. Историците потвърждават данните, получени от археолозите, защото на много места класическите автори споменават за италийски гори, които сега са изчезнали. Чак до четвъртия век преди нашата ера Рим бил разделен от Централна Етрурия от страховития Киминянски лес, който Ливий сравнява с германските лесове. Ако може да се вярва на римския историк, никой търговец не прониквал в гъстата и непроходима самота, а когато един римски пълководец, след като изпратил двама разузнавачи да проучат нейните тайни, повел армията си в гората и се отправил към хребета на обраслите с гора планини, от които се откривала гледка към богатите етрурски ниви под нея, това се сметнало за голям подвиг. В Гърция по склоновете на високите планини на Аркадия все още има прекрасни борови, дъбови и други дървета. Те красят със зеленината си дълбокия пролом, през който Ладон бърза да се съедини със свещения Алфей и доскоро се отразяваха в тъмносините води на Феней. Но това са само остатъци от горите, които са покривали големи пространства в древността, а в по-далечни времена сигурно са се простирали от море до море, по целия гръцки полуостров.

След като проучил тевтонските думи за „храм“, Грим смята за вероятно най-старите светилища на германците да са били естествени гори. Независимо дали е така или не, култът към дървото е добре доказан за всички големи европейски народности от арийски произход. Всеки знае за преклонението на келтските друиди пред дъба и тяхната стара дума за светилище изглежда идентична по произход и значение с латинската nemus, дъбрава или горска поляна, която е доживяла до наше време в името Неми. Свещените горички са били нещо обикновено сред древните германци и при потомците им култът към дървото сякаш не е изчезнал и до ден-днешен. Колко сериозен е бил този култ в миналото, можем да съдим по жестокото наказание, определено от старогерманските закони за онзи, който смее да обели кората на живо дърво. Пъпът на злосторника трябва да бъде изрязан и прикован за онази част от дървото, която е обелил, а след това го въртели около ствола, докато червата му се навиели около него. Очевидно целта на наказанието била да заменят мъртвата кора с жива плът, взета от провинилия се, живот за живот — живот на човека за живота на дървото.

В Упсала, старата религиозна столица на Швеция, имало свещена горичка. Дърветата в нея се смятали за свещени. Езичниците славяни обожавали дървета и горички. Литовците не били покръстени почти до края на XIV в. и сред тях култът към дърветата бил все още много силен по времето на покръстването. Някои от тях почитали забележителни дъбове и други големи дървета с много сянка и от тях получавали оракулски указания. Други поддържали свещени горички край селата и дори край къщите си и било грях да отчупиш дори и вейка от тях. Смятали, че който отсече клонче в такава горичка, ще умре внезапно или ще осакатее. Изобилни са доказателствата за широко разпространения култ към дървото в Древна Гърция и Италия. В светилището на Ескулап в Кос например било забранено да се секат кипарисите и наказанието за такава простъпка било хиляда драхми. Но може би никъде в древния свят тази стара форма на религия не е била по-добре запазена, отколкото в самото сърце на великата метрополия. Във Форума, оживения център на римския живот, обожавали свещената смокиня на Ромул от времето на империята и ако стеблото й повехнело, това предизвиквало тревога в целия град. Освен това на склона на Палатинския хълм растял дрян, който бил един от най-свещените обекти в Рим. Ако на някой минувач се сторело, че дървото е клюмнало, той вдигал врява, която отеквала сред хората по улицата и скоро безразборно и от всички страни започвала да се стича тълпа с кофи вода, сякаш (както се изразява Плутарх) се втурвали да гасят пожар.

Племената от угро-финската група в Европа изпълнявали повечето от езическите си обреди в свещени горички, които неизменно били обградени. Тези горички представлявали просто полянка с няколко дървета, пръснати из нея, на които в миналото окачвали кожите на принесените в жертва животни. В центъра на горичката, поне що се отнася до племената от поречието на Волга, било свещеното дърво, пред което всичко друго бледнеело. Там се събирали вярващите и жрецът се молел, до дънера принасяли жертвата, а клоните му понякога служели за амвон. От горичката не сечали дърва и не чупели клони и в повечето случаи на жените било забранено да ходят там.

Необходимо е обаче да разгледаме в подробности представите, на които почива култът към дърветата и растенията. За дивака светът изобщо е одушевен, а дърветата и растенията не правят изключение от правилото. Той смята, че те имат душа като неговата и се отнася по съответен начин с тях. „Казват — пише древният вегетарианец Порфирий, че първобитните хора са водили нещастен живот, защото техните суеверия засягали не само животните, но и растенията. Защо да е по-голямо зло да заколиш вол или овца, отколкото да повалиш бор или дъб, след като и в тези дървета има душа?“ По подобен начин в Северна Америка индианците хидаца вярват, че всеки предмет в природата има свой дух или по техните думи — своя сянка. На тези сенки дължим внимание и уважение, но не еднакво за всички. Например сянката на тополата, най-голямото дърво по долината на Горна Мисури, има разум и ако се подходи както трябва към нея, тя може да помогне на индианците в някои начинания, докато сенките на храстите и тревата нямат особено значение. Когато, набъбнала от пролетното пълноводие, Мисури отнесе част от брега и повлече по течението някое високо дърво, докато корените му все още се държат за земята и стволът не падне с плясък в реката, духът на дървото плаче. Преди индианците смятали за нередно да се повали някой от тези гиганти и когато имали нужда от голям дънер, използували единствено паднали от само себе си дървета. Доскоро някои от по-лековерните стари хора заявявали, че много от нещастията на техния народ били предизвикани от това съвременно пренебрежение към правата на живата топола. Ирокезите вярвали, че всеки вид дърво, храст, растение и тревичка е със свой собствен дух и имали обичай да благодарят на тези духове. Ваниките от Източна Африка смятат, че всяко дърво и най-вече всяка кокосова палма има свой дух: „унищожаването на кокосово дърво се смята равносилно на майцеубийство, защото това дърво им дава живот и храна, както майката на детето си“. Сиамските монаси, които вярват, че всяко нещо има душа, не отчупват и клон от дърво, „защото не искат да счупят ръката на невинен човек“. Разбира се, монасите са будисти. Но будисткият анимизъм не е философска теория. Той е само една първобитна догма, включена в системата на появила се в исторически времена религия. Да предполагаме заедно с Бенфи и други изследователи, че анимистичните теории и теорията за прераждането сред първобитните народи на Азия води началото си от будизма, противоречи на фактите.

Случва се само определени видове дървета да се смятат населени от духове. Говори се, че в Грбал (Далмация) сред големите букове, дъбове и други дървета има някои надарени със сянка или душа, и ако някой повали едно от тях, ще умре на място или най-малкото до края на живота си ще остане инвалид. Ако дървар се бои, че отсеченото от него дърво е от тях, той трябва да отсече главата на кокошка върху пъна със същата брадва, с която е отсякъл дървото. Това ще го предпази от всякаква беда, дори и ако дървото наистина е било одушевено. Копринените тополи, които издигат огромните си стволове на фантастична височина, далеч над всички останали дървета в гората, са обект на почит навсякъде в Западна Африка, от Сенегал до Нигер, и хората вярват, че в тях живее бог или дух. Народностите по Робския бряг[2], говорещи езика еве, наричат заселилия се в този горски гигант бог Хънтин. Дърветата, които той най-вече обитава — защото не всяка копринена топола е почетена по този начин, — увиват с пояс от палмови листа и привързват към ствола им принесените в жертва кокошки, а понякога и човешки същества или пък ги поставят в основата им. Дърво, отличено с пояс от палмови листа, не бива да се сече или да се наранява по какъвто и да е начин. Не могат да се секат дори и онези копринени тополи, които не са обитавани от Хънтин, освен ако дърварят не принесе предварително в жертва кокошка или палмово масло, за да се пречисти от светотатството, което има намерение да извърши. Ако човек пропусне да направи жертвоприношение, неговата постъпка може да бъде наказана със смърт. В планините Кангра, в Пенджаб, всяка година принасяли по една девойка в жертва на старо кедрово дърво и семействата от селото се редували да доставят жертвата. Дървото отсекли едва неотдавна.

Ако дървото има душа, то естествено ще е чувствително и отсичането се превръща в деликатна хирургическа операция, която трябва да се извърши с възможно най-голяма грижа за страдалеца, който инак може да се ядоса и да разкъса нескопосния или невнимателен оператор. Когато повалят дъб, „той издава писъци и стенания, които се чуват на километър разстояние, сякаш душата на дъба скърби. Г. Уайлд го е чувал няколко пъти“. Хората от племето оджибве „много рядко отсичат зелени или живи дървета, защото смятат, че това им причинява болка, а някои техни знахари твърдят, че са чували риданията на дърво, подложено на брадвата“. В китайски книги, дори в известни исторически съчинения, често ще се натъкнете на дървета, от които тече кръв и които издават викове на болка или възмущение, когато ги секат или горят. Старите селяни в някои части на Австрия все още вярват, че дърветата в гората са одушевени и не позволяват без особена причина да се срязва кората им, защото били чували от бащите си, че дървото усеща порязването тъй както човек раната си. Когато секат дърво, те го молят за прошка. В Горна Бавария старите дървари също тайно молят хубавото, здраво дърво да им прости, преди да го отсекат. Преди илоките от о. Лусон да отсекат дърво в девствените гори или планини, те рецитират стихове със следното съдържание: „Не се тревожи, приятелю мой, макар да трябва да отсечем онова, което са ни наредили да отсечем.“ Правят го, за да не си навлекат омразата на духовете, обитаващи дърветата, защото те могат да си отмъстят, като се явят със страховити писъци при оногова, който ги е наранил без особена причина. В Централна Африка басогите смятат, че отсичайки дърво, гневят духа, който ги обитава, и той може да причини смъртта на вожда и неговото семейство. За да предотвратят такава катастрофа, се съветват със заклинателя на племето, преди да отсекат някое дърво. Ако „специалистът“ им разреши да го направят, дърварят принася в жертва на дървото кокошка или коза и веднага след като му нанесе първия удар, залепя устни на срязаното място и изсмуква малко сок. По този начин той се побратимява с дървото, тъй както двама мъже стават братя, като вкусят един друг от кръвта си. След това човекът може да отсече своя брат-дърво безнаказано.

Но с духовете на растителността не винаги се отнасят с преклонение и уважение. Ако не ги разчувствуват с добра дума и внимателно отношение, прибягват и до по-груби мерки. Дървото дуриан в Полинезия има гладко стебло и се случва да израсте до височина 25–30 м, без да подаде един-единствен клон; то има плодове, които вонят отвратително, но имат изключителен вкус. Малайците отглеждат дървото заради плодовете му и прибягват до странна церемония, за да стимулират неговата плодовитост. Близо до Джугра в Селангор имало малка горичка от дурианови дървета и в определен ден селяните се събирали в нея. Един от заклинателите грабвал брадвичка и нанасял няколко силни удара по ствола на най-безплодното от дърветата с думите: „Сега ще раждаш ли или няма? Ако не раждаш, ще те отсека.“ А дървото отвръщало чрез устата на друг човек, покатерен на най-близкото мангустиново дърво (тъй като на дуриановото човек не може да се покатери): „Вече ще раждам, моля те, не ме отсичай.“ Пак за да накарат дърветата да дават плод, японците отиват по двама в овощната градина. Единият се покатерва на дървото, а друг стои под него с брадва. Човекът с брадвата пита дървото дали ще роди много плод през следващата година и го заплашва, че ако не направи това, ще бъде отсечено. Тогава другият, сред клоните, отвръща от името на дървото, че ще даде обилен плод. Колкото и странен да ви се вижда този вид овощарство, то си има точни съответствия в Европа. На Бъдни вечер селяните в Южна Словения и в България замахват заплашително с брадва към безплодни овошки, а други, които стоят наблизо, се застъпват за застрашеното дърво, като казват: „Не го отсичай, то скоро ще даде плод.“ На три пъти замахват с брадвата и на три пъти ударът бива спрян от молбата на застъпника. Уплашеното дърво неминуемо ще даде плод на следната година.

Когато дърветата и растенията се възприемат като одушевени същества, това естествено кара хората да се отнасяте тях като с лица от мъжки и женски пол, които могат да се оженят едно за друго в действителен, а не само във фигуративен или поетичен смисъл на думата. Представата не е чиста фантазия, защото също както животните, дърветата имат пол и се размножават посредством контакт между мъжките и женските елементи. Но докато при всички по-висши животни органите на двата пола са винаги разделени между различните индивиди, при повечето растения те съжителствуват във всички индивиди от вида. Това правило обаче в никакъв случай не е всеобщо и при много видове мъжкото растение се различава от женското. Тази разлика сигурно е забелязана от първобитни народи, защото е известно, че маорите „са запознати с пола на дърветата и имат различни имена за мъжките и женските дървета“. Древните познавали разликата между мъжката и женската финикова палма и извършвали изкуствено оплождане, като посипвали цветен прашец от мъжкото дърво по цветовете на женското. Оплождането се извършвало през пролетта. При езичниците от Харан месецът, в който опрашвали палмите, носел името фиников месец и по това време празнували брачния празник на всички богове и богини. Обратни на този истински и плодовит брак на Палмите са привидните и безплодни бракове между растения, които играят роля в индуските суеверия. Така например, ако някой индус е засадил мангова горичка, той и жена му не могат да опитат от плодовете, докато не направят тържествена сватба на едно от дърветата, което е жених, с дърво от друг вид, което расте наблизо до горичката — обикновено тамариндово. Ако там няма тамариндово дърво, необходимо за ролята на булка, за същата цел използуват жасмина. Нерядко разходите за подобен брак са значителни, защото колкото повече брахмани нахранят на нея, толкова по-голяма ще е славата на собственика на горичката. Известни са случаи семейства да продават своите златни и сребърни украшения и да заемат колкото се може повече пари, за да оженят едно мангово дърво за жасмин при подобаваща тържественост. На Бъдни вечер немските селяни връзвали едно за друго с въжета от слама плодни дръвчета, за да ги накарат да родят плод, като казвали, че така дърветата са оженени.

Когато на Молукските острови цъфти карамфиловото дърво, с него се отнасят като с бременна жена. Наоколо не бива да се вдига шум, нощно време не се носи светлина или огън, никой не се приближава с шапка на глава — в негово присъствие всички трябва да свалят шапки. Тези предпазни мерки се вземат, да не би дървото да се уплаши и да не, роди плод или пък да му опадат прекалено рано плодовете, подобно преждевременно раждане на жена, стресната по време на бременността си. Затова на Изток към развиващите се посеви нерядко се отнасят със същото уважение както към бременна жена. Така, когато на о. Амбойна оризът цъфти, хората казват, че е бременен, не гърмят с пушки, не вдигат врява, близо до оризищата от страх да не го смутят и той да пометне, та да жънат само слама и никакво зърно.

Случва се хората да вярват, че в дърветата се вселяват духовете на мъртвите. Диерите в Централна Австралия смятат за много свещени някои дървета и вярват, че те са преродените им бащи, затова разговарят с тях с уважение и внимават да не ги отсекат или изгорят. Ако заселници ги накарат да отсекат дърво, те настоятелно молят да не искат това от тях, иначе ще са нещастни и могат да бъдат наказани, че не са защитили прадедите си. Някои филипинци смятат, че в определени дървета са се настанили душите на техните прадеди и затова трябва да ги щадят. Ако се налага да отсекат такова дърво, те му се извиняват, като казват, че жрецът ги е накарал да извършат това. Душите предпочитат високите и представителни дървета с големи клони. Туземците си въобразяват, че когато вятърът шуми в листата, това е гласът на душата и никога не минават покрай някое от тези дървета, без да се поклонят почтително и да помолят за прошка душата, задето й нарушават спокойствието. У игоротите всяко село има свещено дърво, в което се настаняват душите на прадедите. На дървото принасят жертви и се смята, че всяка нанесена му вреда носи нещастие. Ако дървото бъде отсечено, селото и жителите му неизбежно ще загинат.

В Корея душите на мъжете, умрели от чума или край пътя, и на жените, издъхнали при раждане, неизбежно се настаняват в дървета. На тези души принасят в жертва сладкиши, вино и свинско. Слагат жертвоприношенията на купчините камъни, натрупани под дърветата. От незапомнени времена в Китай съществува обичай на гроб да се засажда дърво, за да подкрепя душата на починалия и по този начин да се спаси тялото му от разлагане, а тъй като вечнозелените кипариси и борове се смятат по-жизнени от другите дървета, те са предпочитани за такава цел. Така че понякога отъждествяват дърветата, растящи на гробовете, с душите на починалите. При входа на всяко село у мяо-киа (племе, обитаващо Южен и Западен Китай) има свещено дърво и жителите са убедени, че го обитава душата на първия им прадядо и оттам управлява съдбините им. Понякога близо до селото има свещена горичка, където дърветата се оставят да умрат и изгният на мястото, където са израснали. Падналите клони се трупат на земята и никой не може да ги мръдне, ако преди това не е помолил душата на дървото за разрешение и не й е принесъл жертва. Южноафриканските марави винаги са смятали гробището за свещено място, където не бива да се секат дървета или да убиват животни, защото всичко там е заселено с душите на мъртвите.

В повечето, ако не и във всички тези случаи, духът се смята за едно цяло с дървото. Той го одушевява и трябва да страда и умре с него. Но съгласно друг и вероятно по-късно появил се възглед, дървото не е тяло, а само жилище на дървесния дух и той може да го напуска и да се връща в него, когато пожелае. Хората от индонезийския остров Сиау вярват в някакви горски духове, които обитават горите или големи самотни дървета. При пълнолуние духът излиза от скривалището си и скита наоколо. Той има голяма глава, много дълги ръце и крака и масивно тяло. За да умилостивят горските духове, хората принасят в жертва храна, кокошки, кози и т.н. по местата, където се предполага, че бродят. Жителите на Ниас смятат, че когато едно дърво умре, освободеният му дух се превръща в демон, способен да умъртви кокосовата палма само като кацне на клоните й и да предизвика смъртта на всички деца в някоя къща, стига да кацне на една от подпорните греди. Съществуват и възгледи, че някои дървета винаги се обитават от демони-скитници, които, ако се наранят дърветата, се освобождават и тръгват да вършат пакости. Затова хората уважават такива дървета и се пазят да ги секат.

Немалко церемонии, свързани с отсичането на дървета, в които са се заселили духове, се основават на поверието, че духовете могат да напускат дърветата когато си искат или само в случай на нужда. Затова, когато островитяните от Палау се готвят да отсекат дърво, те правят магия на неговия дух, за да го напусне и се засели другаде. Когато предприемчивите негри от Робския бряг искат да отсекат ашориново дърво, но знаят, че не бива да правят това, докато духът е в дървото, те слагат на земята за примамка малко палмово масло, а после, когато нищо неподозиращият дух напусне дървото, за да вкуси от лакомството, бързат да отсекат неговото неотдавнашно обиталище. Когато табунгкусите от Целебес се готвят да изчистят част от гората, за да засадят ориз, те изграждат мъничка къщичка и слагат вътре мънички дрешки, храна и злато. После свикват всички духове на гората, предлагат им къщичката и каквото има в нея и ги умоляват да напуснат мястото. След това могат спокойно да изсекат гората, без да ги е страх, че ще се наранят. Преди да отсекат някое дърво, томорите, друго скитническо племе на Целебес, слагат малко бетел в основата му и канят духа, който обитава дървото, да си смени квартирата. Нещо повече, те опират на ствола стълбичка, за да му помогнат да слезе удобно и безопасно. Манделингите от Суматра се опитват да прехвърлят вината за всички подобни провинения върху холандските власти. Затова, ако някой от тях проправя път през гората и трябва да отсече високо дърво, което пречи, той не започва да върти брадвата, докато не рече: „Душо, ти, която живееш в това дърво, не се сърди, че отсичам твоето жилище, защото не го правя по свое желание, а по заповед на контрольора.“ А когато иска да разчисти парче земя в гората, за да го обработва, преди да отсече листните им жилища, трябва да стигне до задоволителна уговорка с горските духове. За целта той отива на средата на мястото, навежда се и се прави, че взема от земята писмо. После, като разгъва парче, хартия, чете високо въображаемо писмо от холандските власти, с което му се внушава Строго да се заеме с разчистването на мястото без повече бавене. После казва: „Чухте ли, духове? Ще трябва веднага да започна да разчиствам, иначе ще ме обесят.“

Случва се дори и след като дървото е отсечено, набичено на дъски и употребено за строежа на къща, горският дух да продължава да се таи в дървения материал и затова някои хора се опитват да го умилостивят, преди или след като се заселят в новата къща. Затова, когато новата къща е вече готова, тораджите от Целебес заколват коза, прасе или бивол и намазват цялата дограма с кръвта на животното. Ако сградата е „лобо“, т.е. храм, заколват кокошка или куче на върха на покрива и оставят кръвта да се стича на двете страни. В такива случаи по-изостаналите тонапу принасят в жертва на покрива човешко същество. Това жертвоприношение на покрива на „лобо“, или с други думи на храма, има същата цел както намазването на дограмата на обикновена къща с кръв. Намерението е да се умилостивят горските духове, които може все още да са в дървения материал. По този начин те остават в добро настроение и няма да навредят на обитателите на къщата. По подобни съображения на Целебес и на Молукските острови хората много се пазят, докато изграждат къщата да не поставят някоя греда наопаки, защото горският дух, който е може би все още в дървото, естествено ще се обиди от такова унижение и ще донесе болест на обитателите. Каяните от Борнео са на мнение, че горските духове са много докачливи и когато са раздразнени, могат да споходят хората, които са ги наранили. Така че след като построят къщата, за което са били принудени да се отнесат зле с много дървета, тези хора се покайват в продължение на година и през това време трябва да се въздържат от много неща, като например да убиват мечки, оцелоти[3] и змии.

Бележки

[1] Сега квартал на Лондон. — Бел. пр.

[2] В Западна Африка между реките Волта и Нигер. Пристанищата по този бряг били центрове на търговията с роби. — Бел. пр.

[3] Тигрови котки. — Бел. пр.