Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

4. Двойнственото олицетворяване на зърнените храни като майка и дъщеря

Сравнени с Житната майка в Германия и Жътвената дева в Шотландия, гръцките Деметра и Персефона са по-късни плодове на религиозното развитие. Но като членове на арийското семейство гърците трябва по някое време да са имали жътвени обичаи като обичаите, изпълнявани все още от келти, тевтонци и славяни, и далеч извън границите на арийския свят — от перуанските индианци и от много народи в Индонезия. Това доказва, че идеите, на които почиват тези обичаи, не се свеждат до някаква раса, а възникват естествено у всички необразовани земеделски народи. В такъв случай Деметра и Персефона, тържествените и красивите фигури от гръцката митология, вероятно са произлезли от някакви простички вярвания и обичаи, които са все още разпространени сред съвременните европейски селяни, и сигурно далеч преди майсторските ръце на Фидий и Праксител да излеят техните образи от бронз и да ги изсекат от мрамор, на множество ожънати ниви ги представяли с груби, направени от жълтите снопи чучела. Блед спомен от прастарото време, да го наречем аромат от ожънатата нива, се е запазил докрай в названието Дава (Коре), под което обикновено имали пред вид Персефона. Така че ако прототипът на Деметра е Житната майка от Германия, то прототипът на Персефона е Жътвената дева, която в Балкидър продължават всяка есен да правят от последния сноп. И наистина, ако знаехме повече за древногръцките селяни, щяхме да установим, че дори и в класическата древност те са продължавали всяка година да правят своята Житна майка (Деметра) и Дева (Персефона) от зрялото жито на ожънатите ниви. Но за жалост известните ни деметри и персефони са били гражданки, царствени обитателки на господарски храмове; недодяланите ритуали, които обикновените селяни изпълнявали сред посевите, не били достойни за вниманието им. Но дори и да са ги забелязвали, те вероятно никога не са и сънували, че има някаква връзка между чучелото от житни стебла на слънчевата ожъната нива и мраморното божество в сенчестия хлад на храма. И все пак, дори написаното от тези градски и културни личности, ни дава понякога възможност да надзърнем и видим Деметра дотолкова първична, колкото първичен не може да е обичаят и в най-затънтеното германско село. Например историята как Деметра заченала от Ясион детето Плутос („богатство“, „изобилие“) на три пъти преорана нива, може да се сравни със западнопруския обичай с привидното раждане на дете на ожънатата нива. В този пруски обичай мнимата майка представя Житната майка (Zytnia maika); мнимото бебе — Житното бебе, и цялата церемония е заклинание, предназначено да осигури реколта през следващата година. Обичаят и легендата сочат все към една по-стара практика да се изпълни напролет сред наболото жито и наесен по стърнищата онзи действителен или привиден акт на създаване на поколение, с който, вече видяхме, първобитният човек често се опитва да вдъхне своята собствена жизнена енергия на задрямалите или западащи сили на природата. Под лустрото на цивилизованата Деметра прозира още една страна на дивака, но за нея ще стане дума, когато говорим за друг аспект на земеделските божества.

Може би на читателя е направило впечатление, че в съвременните народни обичаи житният дух е представен обикновено от Житна майка (Старица и т.н.) или от Дева (Житно дете и т.н.), а не от Житна майка и Дева. Тогава защо гърците представят житото едновременно като майка и дъщеря?

В бретонския обичай снопът-майка — голяма фигура, направена от последния сноп с малко житно бебе в него — явно представя едновременно Житната майка и Житната дъщеря, но последната още не е родена. Освен това в току-що споменатия пруски обичай жената, която играе ролята на Житна майка, представя зрялото жито, детето вероятно представя житото от следващата година, което съвсем естествено може да се смята за дете на тазгодишното, защото от семето на тазгодишната реколта ще покарат посевите през следващата година. Видяхме също, че и малайците от полуострова, и шотландските планинци представят житния дух в двойнствена женска форма, стара и млада, посредством взетите от зрялото жито класове; в Шотландия старият житен дух се появява като Карлин или Cailleach, младият като Дева; докато у малайците духовете на ориза са определено свързани като майка и дъщеря.

Ако се съди по тези аналогии, Деметра ще е зрялото тазгодишно жито, а Персефона — взетото от него семе, засято наесен, за да се появи наново напролет. Следователно слизането на Персефона в долния свят ще е митическо обяснение на засяването на семето, докато появата й отново напролет ще означава поникването на младото жито. Така тазгодишната Персефона се превръща в Деметра на следващата и това спокойно може да е било първоначалната форма на мита. Но когато с развитието на религиозното мислене започнали да олицетворяват житото вече не като същество, което преминава през целия цикъл на раждане, растеж, възпроизводство и смърт, в рамките на една година, а като безсмъртна богиня, последователността изисквала да бъде пожертвувано едно от двете олицетворения — майката или дъщерята. Но двойнствената идея като майка и дъщеря сигурно е била прекалено стара и прекалено дълбоко залегнала в народното съзнание, за да бъде изкоренена от логиката и затова в преработения мит трябвало да се намери място както за майката, така и за дъщерята. Това се постигнало, като дали на Персефона ролята, на засятото наесен жито, което покарва през пролетта, докато Деметра останала да играе малко неопределена роля на натежалата майка на житото, която оплаква неговото ежегодно изчезване под почвата и се радва на повторното му появяване през пролетта. Така вместо системна последователност от божествени същества, всяко от които живее по една година и ражда своята приемничка, преработеният мит дава израз на идеята за две божествени и безсмъртни същества, едното от които всяка година (изчезва и отново се появява от земята, докато на другото не му остава нищо, освен според сезона да плаче или да се радва.

Тази теория за двойното олицетворяване на житото в гръцкия мит приема и двете олицетворения (Деметра и Персефона) за оригинални. Но ако предположим, че гръцкият мит е започнал като единично олицетворяване, то допълнителното появяване на второто олицетворение би могло да се обясни по следния начин. Ако огледаме жътвените обичаи, които предложихме на вашето внимание, ще забележим, че те се подразделят на две обособени идеи за житния дух. Защото докато в някои от тях житният дух се разглежда като вселен в житото, в други той се смята за отделен от него. Така че когато нарекат определен сноп с името на житния дух, облекат го и се отнесат с него с преклонение, духът очевидно се схваща като иманентен. Но когато се казва, че като минава през тях, духът кара посевите да растат или че обрича на безплодие зърното и стопаните, които са го разгневили, той очевидно се схваща като отделен от житото, макар и упражняващ власт над него. Възприеманият по втория начин житен дух е на път да се превърне в божество на житото, дори може би вече е станал такова. По-старата от двете идеи е несъмнено тази за вселен житен дух, тъй като общо взето схващането за природата като одушевявана от вселени духове сякаш предхожда идеята, че тя се управлява от божества извън нея. Накратко казано, анимизмът предхожда деизма.

В жътвените обичаи на нашите европейски селяни житният дух сякаш веднъж се появява като вселен, а друг път като отделен от житото. От друга страна, в гръцката митология Деметра е по-скоро богиня на житото, отколкото вселен в него дух. Мисловният процес, който води до промяната от едната към другата идея, е антропоморфизъм или постепенно придаване на все повече човешки черти на вселените духове. С излизането на хората от дивачеството тенденцията да се хуманизират техните божества набира сили и колкото повече те заприличват на човека, толкова по-широка е пропастта, която ги разделя от естествените обекти, чиито обикновени вселени духове, т.е. души, са били те. Но в процеса на излизане от дивачеството хората от едно и също поколение не вървели заедно и макар новите антропоморфни богове да задоволявали религиозните нужди на по-развитите интелекти, останалите членове на общността предпочитали да се придържат към старите анимистични представи. А когато на духа на някакъв естествен обект, какъвто е например житото, се придадат човешки качества, когато го отделят от обекта и го превърнат в божество, което управлява обекта, то самият обект, от който вече се е отделил духът, се превръща в духовен вакуум. Но народното въображение не търпи подобен вакуум, с други думи, неспособно да схване какъвто и да е предмет като неодушевен, то незабавно създава ново митическо същество и с него населява празния предмет. По този начин един и същ естествен обект е представен в митологията от две отделни същества: първо, от стария, вече отделен от него и издигнат до равнището на божество дух, и второ, от новия дух, създаден от народната фантазия, за да запълни освободеното от стария дух при издигането му в по-висок ранг място. В такива случаи митологията е изправена пред проблема какво да прави с две обособени олицетворения на един и същ обект. Как да се уредят отношенията помежду им и да се намери място в митологичната система и за двете. Когато старият дух или новото божество се схваща като създател или производител на въпросния обект, проблемът лесно се решава. Тъй като обектът се създава от стария дух и одушевява от новия, последният, като душа на обекта трябва да дължи съществуването си на предишния. По този начин старият дух е в положението на създател към създанието си, или с други думи, в митологията, като родител към дете и ако двата духа се схващат като женски, връзката им ще е на майка и дъщеря. По този начин, започвайки с единичното олицетворяване на житото като женско същество митическата фантазия може с времето да стигне до двойнствено олицетворение във вид на майка и дъщеря. Прекалено ще е прибързано да твърдим, че митът за Деметра и Персефона наистина се е оформил по този начин. Струва ми се обаче основателно предположението, че двойнствените божества, пример за които са Деметра и Персефона, може да са възникнали по посочения вече начин. Ако вземем за пример двойките божества, споменати по-рано в настоящия труд, доказа се, че има основание да смятаме Изида и нейния партньор Озирис за олицетворения на житото. Изхождайки от току-що предложената хипотеза Изида ще е старият житен дух, а Озирис — по-новият, чиято връзка със стария се обяснява по различни начини, като брат, съпруг и син, защото митологията, разбира се, винаги ще е свободна да обясни съществуването на божествата по повече от един начин. Но не бива да се забравя, че предложеното тук обяснение на двойки божества като Деметра и Персефона, или Изида и Озирис, е само предположение и не претендира за повече.