Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

2. Оризовата майка в Индонезия

Ако у читателя все още съществуват някакви съмнения относно значението на жътвените обичаи, изпълнявани до неотдавна от европейските селяни, те би трябвало да се разсеят след сравнението с обичаите, спазвани от малайците и даяките в Индонезия по жътвата на ориза. Защото тези източни народи не са надживели, като нашето селячество, умственото равнище, в което се корени обичаят; у тях са в хармония теория и практика, любопитните ритуали, които в Европа отдавна са минало, станали са забавление за невежите и загадка за учените, при тях са все още жива действителност и хората могат разумно и вярно да ги обяснят. Затова изучаването на техните вярвания и обичаи, свързани с ориза, хвърля светлина върху истинското значение на обреда с житните растения в Древна Гърция и съвременна Европа.

В същност целият обред на малайците и даяките се основава на простата идея, че и оризът като хората има душа. Те обясняват явленията възпроизводство, растеж, повяхване и смърт на ориза със същите принципи, с които обясняват съответните явления при човешките същества. Те си представят, че в тъканите на растението, също както в тялото на човека, съществува жизнен елемент, дотолкова независим, че може за известно време да се отдели напълно от тях, без фатални последици, но ако отсъствието му продължи извън определени граници, растението ще повехне и ще умре. Този жизнен, но отделим елемент е онова, което, по липса на по-добра дума, трябва да наречем душа на растението, също както при хората подобният жизнен и отделим елемент обикновено се смята за човешката душа. Целият култ към зърнодайните растения се основава на тази теория или мит, тъй както култът към умрелите се изгражда на теорията или мита за човешката душа — огромна надстройка, изграждана на слаби и несигурни основи.

След като вярват, че в ориза има душа, подобна на човешката, индонезийците естествено й засвидетелствуват уважението и вниманието, които проявяват към своите събратя. Затова, когато цъфти, се отнасят с него както с бременна жена: не стрелят с огнестрелни оръжия и не вдигат шум в оризищата, да не стреснат душата на ориза, та той да пометне и да не даде зърно, по същата причина там не говорят за трупове и демони. Освен това поднасят на цъфтящия ориз храни, които се смятат полезни за бременната жена, но когато оризовите класове едва започват да се оформят, те се приемат за новородени и жените вървят из полето, за да ги хранят с оризова каша сякаш са бебета. Точно в това естествено и очевидно сравняване на размножаващото се растение с бременната жена, на младия ориз и малкото дете трябва да търсим произхода на сродната идея у гърците за Житната майка и Житната дъщеря, за Деметра и Персефона. Но ако плахата женска душа на ориза може да се сепне и да пометне дори и при силен шум, можем лесно да си представим как ще се чувствува по жътва, когато хората са изправени пред печалната необходимост да посекат ориза. В такъв критичен момент трябва да се вземат всички предпазни мерки необходимата хирургическа операция да се извърши колкото се може по-незабелязано и безболезнено. Затова оризът за посев се жъне с особен вид ножове, чиито остриета са скрити в ръцете на жътварите и няма да уплашат неговия дух до последния момент, когато главата му ще отхвръкне, преди да е разбрала какво става. Същите деликатни съображения карат жътварите на полето да си служат с особен вид говор, който оризовият дух няма как да знае — иначе биха могли да го предупредят или пък той сам да предугади какво има да става. А така, докато разберат какво им готвят, оризовите класове ще се озоват на сигурно място в кошниците.

Като типични измежду индонезийските народности, които одушевяват по този начин ориза, можем да посочим каяните от Централно Борнео. Те прибягват до редица средства, за да закрепят и задържат непостоянната Оризова душа. За тази цел те си служат с мъничка стълбичка, шпатула и кошница с куки, тръни и канап. С помощта на шпатулата жрицата приканя с галещи движения душата на ориза по стълбичката в кошничката, където тя естествено бива задържана от куките, тръните и канапа и после бива отведена в хамбара. Случва се за същата цел да използуват бамбукова кутия и мрежа. А за да си осигурят добра реколта за следващата година, е необходимо не само да задържат душата на всички оризови зърна, прибрани на сигурно място в хамбара, но и да привлекат и върнат душите на всичкия загубен ориз — разпилян или изяден от сърни, маймуни и прасета. За изпълнението на тази задача жреците са измислили най-различни инструменти. Един от тях например е бамбуков съд, снабден с четири куки от свещено дърво, с помощта на които излязлата оризова душа може да се закачи и изтегли в съда, а после заедно с него да се окачи в къщи. Понякога за същата цел използуват две издялани от плодно дърво ръце. И всеки път, когато каянската домакиня взема ориз от хамбара, тя трябва да омилостиви душите, да не се разгневят, че им ограбва материала, в който живеят.

Необходимостта да се гарантира присъствието на душата на ориза, за да могат посевите да се развиват добре, е дълбоко осъзната от бирманските карени. Те смятат, че по такъв начин душата (кела) на ориза е била задържана и ако не я привикат обратно, реколтата ще се провали. За приканване на кела (душата) на ориза се използува следната формула: „О, ела, оризова кела, ела! Ела на оризището! Ела при ориза! Върни се със семето от всякакъв сорт! Ела от реката Ху, ела от реката Кау, от мястото, където те се срещат, се върни. Върни се от запад, върни се от изток! От човката на птицата, от устата на маймуната, от гърлото на слона се върни! Върни се от страната на шаните и бирманците! Върни се от далечните царства! От всичките хамбари се върни! О, кела оризова, върни се при ориза!“

Житната майка на нашите европейски селяни има свое съответствие в Оризовата майка на минангкабауерите от о. Суматра. Те определено приписват на ориза душа и се случва да настояват, че счукан по стария начин, оризът има по-добър вкус от олющения в мелница, защото в мелницата тялото му е така наранено и набито, че душата е избягала от него. Също като явайците те смятат, че оризът се намира под специалното покровителство на женския дух на име Санинг Сари, която си Представят тясно свързана с растението, и затова то често носи нейното име, тъй както римляните са наричали житото Церера. Санинг Сари е представена от определени стебла или зърна, наречени индоеа пади, или буквално Оризова майка, име, което дават на духа-покровител. Тази така наречена Оризова майка е повод за множество церемонии, изпълнявани при засаждането и жътвата на ориза, а и докато го пазят в хамбара. Когато се готвят да засеят ориза в разсадника или парника, където той покарва, преди да се разсади на полето, избират най-добрите зърна, за да направят от тях Оризовата майка. Те се засаждат в средата на лехата, а обикновените — около тях. Смята се, че като Оризова майка, тя упражнява най-голямо влияние върху растежа на ориза и ако клюмне или започне да вехне, това ще предизвика лоша реколта. Жената, която засажда в разсадника си Оризовата майка, разпуска косата си, а после се къпе — по този начин осигурява богата реколта. Когато дойде времето оризът от разсадника да се засади на полето, на Оризовата майка отделят специално място в средата или в ъгъла на оризището и произнасят следната молитва или заклинание: „Санинг Сари, нека всяко стебло да даде крина зърно, а от корен — цял кош! Не се плаши от светкавиците и минувачите! Радвай се на слънцето! Бурята да не те тревожи и нека дъждът ти умие лицето!“ Докато оризът се развива, онзи, който са почитали като Оризова майка, се изгубва сред останалите, но преди жътвата хората намират друга Оризова майка. Излиза да я търси най-старата жена от семейството или пък заклинателят. Първите стебла, които видят да се превиват от вятъра, са Оризовата майка. Сплитат ги, но не ги жънат, докато не отнесат от нивата първите плодове и не ги предложат като празничен обед на семейството на приятели, дори и на домашните животни, защото Санинг Сари се радва, когато животните се хранят с добрите й дарове. След като приключи гощавката, пъстро облечени хора довеждат Оризовата майка; носят я внимателно под чадър, в красиво извезана торба, слагат я в хамбара, където й е отделено място в средата. Всички смятат, че там тя се грижи за ориза и дори го умножава.

Когато томорите от Централен Целебес се готвят да засаждат ориз, те заравят на полето малко бетел като дар за духовете, които карат ориза да расте. Засаденият около това място ориз се сплита и се жъне последен. Наричат го Майката на ориза (инено пае) и пред него слагат дарове — ориз, птичи дроб, яйца и т.н. Когато ожънат цялата нива, отрязват Майката на ориза и я отнасят със съответни почести в хамбара, където я слагат на пода и натрупват върху й всички останали снопове. Съобщава се, че томорите смятали Майката на ориза за особен дар на Омонга, оризовия дух, който живее на луната. Ако не се отнасят с уважение с духа, ако например хората, които вземат ориз от хамбара, не са облечени както трябва, той се гневи и наказва прегрешилите, като изяжда два пъти повече ориз, отколкото са изнесли; някои хора са го чували как мляска с уста, докато лапа ориза. От своя страна тораджите от Централен Целебес, които също спазват обичая с Оризовата майка, при жътва я смятат за действителна майка на цялата реколта и затова полагат големи грижи за нея, да не би в нейно отсъствие запасът от ориз да се стопи и да изчезне.

И както в Шотландия представят стария и младия дух на житото, съответно като Старица (Cailleach) и Дева, на Малайския полуостров намираме Оризовата майка и детето й, представени на ожънатата нива от различни снопи, или ръкойки. Г. У. У. Скийт бил свидетел на отрязването и отвеждането у дома на оризовия дух в Чодой, Селангор, на 28 януари 1897 г. Ръкойката или снопът, който трябвало да послужи за Майка на оризовия дух, били предварително търсени и разпознати по белезите или формата на класа. При голяма тържественост стара заклинателка отрязала от този сноп снопче от седем класа, намазала ги с мазнина, вързала ги с многоцветен конец, кадила ги с благовония, а след като ги завила в бяло платно, ги сложила в малка кошница. Тези седем класа били новороденият оризов дух, а малката кошница — неговата люлка. В къщата на стопанина я отнесла друга жена, която пазела с чадър крехкото новородено от горещите слънчеви лъчи. Там жените от семейството приветствували оризовото дете и заедно с люлката го сложили да спи на нова рогозка с възглавница за главата. След това жената на стопанина получила указание да спазва определени табу в продължение на три дни и тези изисквания в много отношения били идентични със спазваните в продължение на три дни табу при раждането на дете. Към майката на новороденото, т.е. към снопа, от чието тяло е взето оризовото дете, естествено проявяват почти същите нежни грижи. След като са взели внимателно оризовата душа и са я сложили да почива, с изправения на полето сноп се отнасят като с току-що родила майка — счукват новопокаралите филизи и в три последователни вечери ги разпръсват на длъж и шир, а когато трите дни изминат, вземат пулп от кокосов орех и т.нар. „кози цветя“, смесват ги с малко захар и ги ядат, като изплюват част от сместа сред ориза. При действително раждане се прави нещо като салата от младите филизи на джек-фрут, индонезийски ябълки, определени сортове банани, рядка каша от смлени млади кокосови орехи, сушена риба, сол, киселина, подправки от скариди и други подобни деликатеси и ги дават на майката и детето в три последователни дни. Последния сноп ожънва жената на стопанина и го отнася в къщи, където го овършават и смесват с оризовата душа. После стопанинът взема оризовата душа и кошничката й и ги слага заедно със зърното, получено от последния сноп, в голям кръгъл хамбар, където малайците обикновено пазят ориза. Част от зърната на оризовата душа се смесват със семето, което засяват на следната година. В Оризовата майка и Оризовото дете на Малайския полуостров разпознаваме съответствие и в известен смисъл прототип на древногръцките Деметра и Персефона.

Европейският обичай житният дух да се представя в двойния образ на невяста и жених има също своя паралел в церемония, извършвана при жътвата на ориза на о. Ява. Преди жътварите да се заловят за работа, жрецът и заклинателите избират няколко класа, връзват ги, намазват ги с благовония и ги украсяват с цветя. Накичените по този начин класове се наричат padi-penganten, т.е. Оризовата невяста и Оризовият жених. След като отпразнуват сватбеното им угощение, се залавят веднага за жътвата. Сетне, когато дойде време да внасят ориза в хамбара, отделят младоженска стая, слагат младоженците на нова рогозка, с лампа и всевъзможни тоалетни принадлежности, нареждат около тях снопове, които играят ролята на сватбари и едва тогава прибират цялата реколта. Четиридесет дни след това никой не бива да влиза в хамбара, за да не безпокои младоженците.

Когато на остров Бали и Ломбок дойде време за жътва, собственикът на оризището отрязва „главния ориз“ със собствените си ръце и го връзва на два снопа, всеки съставен от сто и осем стебла с листата им. Единият представлява мъж, а другият — жена, и ги наричат „мъж и жена“. Мъжкият сноп е омотан с конец така, че да не се вижда нито едно листо, докато на женския листата са превити навън и вързани, да наподобяват женски кок. Понякога, за да се различава още по-добре, около женския сноп връзват огърлица от оризова слама. Когато пренасят ориза от полето, една жена носи на главата си двата снопа, представляващи съпруг и съпруга, и ги прибират последни в хамбара. Там ги полагат на леко повдигнато място или на възглавница от оризова слама. Всичко това, както съобщават, цели да накара оризът в хамбара да се умножи и собственикът да добие повече, отколкото е вложил. Затова, когато хората от о. Бали внасят двата снопа, т.е. съпруга и съпругата в хамбара, казват: „Множете се и непрестанно растете.“ След като оризът в хамбара свърши, съпругът и съпругата остават в празното помещение, докато постепенно се разпилеят или ги изядат мишките. Случва се, принудени от глада, отделни хора да изядат ориза от двата снопа, но на постъпилите по този начин нещастници гледат с отвращение и събратята им ги заклеймяват като прасета и кучета. Никой не би и помислил да продаде свещените снопи заедно с останалите им простосмъртни събратя.

Същата идея за размножаване на ориза, с помощта на мъжкия и женския елемент, намира израз у племето сзи от Северна Бирма. Когато изсушат и струпат накуп ориза за вършитба, те канят всички приятели на домакинството на хармана и там изнасят ядене и пиене. Ожънатият ориз се разделя, като половината се разстила за вършитба, а останалият се оставя на купчина. На купчината слагат ядене и пиене и един от старейшините се обръща към „бащата и майката на оризището“ и им се моли за бъдещи богати жътви, увещава ги семето да роди много. После компанията яде, пие и се весели. Церемонията на хармана е единственият случай, когато тези хора призовават „бащата и майката на оризището“.