Джеймс Фрейзър
Златната клонка (129)

5. Умъртвяване на свещената мечка

На пръв поглед съмнения поражда и смисълът на жертвоприношението на мечката от айните (айнуите) — първобитна народност, обитаваща японския о. Йезо или Йесо, а освен това Сахалин и южните Курилски острови. Не е много лесно да се определи отношението на айните към мечката. От една страна, те й дават названието камуи, т.е. „бог“, но тъй като употребяват същата дума и за чужденци, тя би могла да означава чисто и просто същество, за което се предполага, че е надарено със свръхестествени или най-малкото необикновени способности. Освен това се казва, че „мечката е главното им божество“, „в религията на айните мечката играе главната роля“, „сред животните, обект на идолопоклонническо преклонение, е най-вече мечката“, „те я обожават по свой начин“, „няма съмнение, че това диво животно предизвиква у тях голямо преклонение, по-голямо, отколкото неодушевените сили на природата“ и „айните могат да бъдат определени като поклонници на мечката“. От друга страна обаче, те убиват мечките винаги когато им се удава случай да го направят. „В минали години айните са смятали лова на мечки за най-мъжествения и полезен начин, по който човек може да си прекара времето“; „мъжете използуват есента, зимата и пролетта за лов на сърни и мечки. Част от данъците си те плащат в кожи и се хранят със сушено мече месо“. И наистина мечето месо е тяхна основна храна, те го ядат както прясно, така и осолено, а кожите на мечките им дават материал за облекло. В действителност култът, споменат от авторите, които пишат по въпроса, сякаш се отнася предимно до мъртвото животно. Така, макар да убиват мечката винаги, когато имат възможност, „в процеса на нарязването на трупа те се опитват да омиротворят божеството, чийто представител са убили, като правят сложни поклони и се обръщат с коленопреклонни изрази към него“; „когато има убита мечка, айните сядат и започват да й се възхищават, кланят й се, обожават я, молят й се и й предлагат дарове — инау“; когато мечката е уловена в капан или наранена със стрела, ловците изпълняват обред, за да й се извинят или да я омилостивят. Черепите на убитите мечки стоят на почетно място в колибите им, поставят ги на свещени тояги извън колибите и към тях се отнасят с голямо уважение: правят се възлияния от просена бира и упойващото саке и към тях се обръщат като към „божествени хранители“ или „скъпоценни божества“. Черепите на лисиците също окачват на свещени тояги пред колибите; тях смятат за талисмани против зли духове и им искат съвет като от оракули. Изрично се казва обаче, че „живата лисица е почитана също толкова малко, колкото и мечката; и доколкото им е възможно, по-скоро я избягват, защото я смятат за коварно животно“. Следователно мечката трудно би могла да бъде наречена свещено животно на айните, или пък техен тотем, защото те не се наричат мечки, а освен това убиват и ядат животното без никакви ограничения. Но те имат легенда за жена, която родила син от мечка, и много от тях, които живеят в планините, се гордеят с това, че произхождат от мечка. Такива хора се наричат „потомци на мечката“ (Кимун Камуи санкири) и с гордост заявяват: „Що се отнася до мен, аз съм дете на бога на планините; аз произхождам от божеството, което господствува над планините“ и под „бога на планините“ имат предвид не друг, а мечката. Затова е възможно, както вярва нашият основен източник преподобният Дж. Бачелър, мечката да е била тотем на един от родовете на айните, но дори и това не обяснява уважението, с което всички айни се отнасят към животното.

Но в случая ни интересува мечият празник на айните. Към края на зимата хващат мече и го отвеждат в селото. Ако е малко, кърми го някоя жена, но ако няма подходяща, му дават да яде от ръка или му сдъвкват храната. През деня то си играе из колибите с децата и към него се отнасят с голяма любов. Но когато мечето порасне и може да нарани или да одраска хората с прегръдките си, затварят го в здрава дървена клетка и го държат там две или три години, хранят го с риба и просена каша, докато дойде време да го умъртвят и изядат. Но „особено силно впечатление прави фактът, че не отглеждат младото мече, за да си осигурят хубаво ядене; по-скоро то е фетиш, дори нещо по-възвишено“.

На о. Йезо обикновено чествуват празника през септември или октомври. Но преди да настъпи той, айните се извиняват на боговете си, настояват, че са се отнасяли с мечето добре, докато са могли, че повече не могат да го хранят и са принудени да го убият. Човекът, който дава мече угощение, кани роднини и приятели, а в по-малките села почти всички вземат участие в гощавката, дори канят гости от далечни села и те обикновено се отзовават, привлечени от перспективата да се напият за чужда сметка. Поканата има горе-долу следната форма: „Аз, еди-кой си, се готвя да принеса в жертва сладкото малко божествено същество, което живее в планините. Мои приятели и господари, елате на угощението, така заедно ще изпитаме голямото удоволствие да изпратим божеството. Елате!“ Когато пред клетката се съберат всички хора, избран за целта оратор се обръща към мечката и й казва, че имат намерение да я изпратят при прадедите й. Той я моли да го извини за това, което се готвят да направят, изразява надежда, че тя няма да се разгневи, утешава я, като я уверява, че заедно с нея на дългия път ще бъдат изпратени много свещени инау и много питки и вино. Една от тези речи, изслушана от г. Бачелър, прозвучала така: „О, ти божествена, ти си изпратена на този свят, за да можем да ходим на лов за теб. О, ти скъпоценно мъничко божество, ние те почитаме. Моля те, бъди така добра и чуй нашата молитва. Хранихме те и те отгледахме с много усилия и мъка, защото много те обичаме. Сега, като стана голяма, се готвим да те изпратим при майка ти и баща ти. Моля те, когато отидеш при тях, разкажи им хубави неща за нас, разкажи им колко добри сме били с теб. Бъди така добра и се върни, та отново да те принесем в жартва.“ Връзват мечката с въжета, извеждат я от клетката и я обсипват с тъпи стрели, за да я накарат да побеснее. Когато се изтощи от безплодни напъни, връзват я на кол с пристегната муцуна, слагат врата й между две летви, притискат ги една към друга с все сила и всички помагат да удушат животното. Освен това добър стрелец пуска в сърцето й стрела, но така, че да не пролее кръв, защото ако на земята капне и капка кръв, това вещае голямо нещастие. Случва се обаче мъжете да изпият топлата кръв на мечката, „та храбростта и другите добродетели, които притежава, да преминат у тях; в други случаи размазват кръвта по себе си и по дрехите си, за да си осигурят успеха в лова. Одират удушеното животно и отрязват главата му, слагат я на източния прозорец на къщата и там поставят под муцуната от собственото му сурово месо, заедно с паница сварено месо, просени кнедли и сушена риба. След това отправят молитви към мъртвото животно и между другото го канят, след като отиде при татко и мама, да се върне на този свят, за да могат отново да го отгледат и да го принесат в жертва. Когато сметнат, че мечката е свършила да яде от своето месо, мъжът, който ръководи церемонията, взема паницата със свареното месо, покланя й се и разделя съдържанието между всички присъствуващи. От нея трябва да хапне по мъничко всеки, млад и стар. Паницата наричат «паница на жертвоприношението», защото непосредствено преди това са я предложили на мъртвата мечка. Когато сварят останалото месо, разпределят го по същия начин и всеки трябва да хапне поне по трошица, защото ако не хапне, това ще е равносилно на отлъчване — би означавало отстъпникът да се постави извън обществото на айните. По-рано правилото било на банкета да се изяде всичкото месо на мечката, но сега то е смекчено. Главата, отделена от кожата, набучват на висока върлина, край свещените инау извън къщата, където стои, докато от нея остане само голият бял череп. Така набучените черепи са обект на обожание не само по време на празника, но много често и докато не се разпаднат. Айните уверили г. Бачелър, че духовете на животните, които те обожават, се намират в черепите и затова към тях се отнасят като към «божествени защитници» и скъпоценни божества“.

На десети август д-р Шойбе бил свидетел на церемония с умъртвяване на мечка в Кунуи, село на вулканичния залив на о. Йезо. Може би си струва да обобщя онова, което разказва той, защото даденото от него описание на ритуала съдържа някои интересни подробности, които не са споменати по-горе.

Като влязъл в колибата, там намерил около тридесет айни — мъже, жени и деца, всички облечени в най-хубавите си дрехи. Стопанинът на къщата направил най-напред възлияние над огнището в чест на бога на огъня и гостите последвали примера му. След това направили възлияние на домашния бог в посветения на него ъгъл на колибата. Междувременно домакинята, отгледала мечката, седяла сама, мълчалива и тъжна и от време на време ронела сълзи. Явно скръбта й била искрена и ставала все по-дълбока с течение на времето. След това стопанинът и някои от неговите гости излезли от колибата и направили възлияние пред клетката на мечката. На нея поднесли няколко капки вода на малка чинийка, но тя моментално я бутнала. После жените и момичетата танцували около клетката с обърнати към нея лица, с леко подвити колене, повдигали се и приклякали на пръсти. Докато играели, пляскали с ръце и пеели монотонна песен. Домакинята и няколко стари жени, които сигурно били отгледали много мечки, танцували със сълзи на очи, протягали ръце към мечката и се обръщали с гальовни думи към нея. Като че ли младите по-малко се вълнували. Те не само пеели, но се и смеели. Обезпокоена от шума, мечката започнала да тича из клетката си и жалостиво да вие.

След това направили възлияние пред инау (инабу) — свещените тояги, забити пред колибата на айна. Тези тояги са високи около два метра и на върха са обелени спираловидно. За празника били поставени пет нови тояги с прикрепени към тях бамбукови листа. Това се правело винаги, когато умъртвявали мечка. Листата означавали, че животното може да се върне към живота. После пуснали мечката от клетката, хвърлили на врата й въже и я развели около колибата. Когато свършили с това, мъжете начело със стопанина започнали да изстрелват по животното стрели с дървени топчета на върха. И д-р Шойбе трябвало да последва примера им. След това отвели мечката при свещените тояги, натикали в муцуната й парче дърво, деветима мъже коленичили върху нея и натиснали врата й с една греда. Пет минути по-късно животното издъхнало, без да издаде и звук. Междувременно жените и момичетата, заели мястото си зад мъжете, играели, оплаквали и биели онези, които умъртвявали мечката. После поставили трупа на рогозка пред свещените тояги. Взели от тоягите сабя и колчан и ги окачили на врата на животното. И тъй като мечката била женска, окичили я с огърлица и обеци. Сетне й предложили ядене и пиене, просена чорба, просени питки и паница саке. Тогава мъжете, насядали на рогозки пред мъртвата мечка, правели възлияния и пиели на големи глътки. Междувременно жените и момичетата изоставили всякакви признаци на скръб и танцували весело, но не по-весело от старите жени. Когато веселието стигнало връхната си точка, двамата млади айни, които пуснали мечката от клетката, се покатерили на покрива на колибата и започнали да хвърлят просени питки сред събраните, които се боричкали за тях без оглед на пол и възраст. После одрали и изкормили мечката, отделили главата от трупа и оставили кожата да виси на нея. Мъжете жадно изпили събраната в чаши кръв. Очевидно жените и децата не пиели кръв, макар обичаят да не им забранявал. Черния дроб нарязали на малки късчета и го изяли суров със сол. Жените и децата също получили своя дял от него. Месото и останалите вътрешности отнесли в колибата и ги запазили там за следващия ден, когато ги разделели сред хората, присъствували на угощението. Кръв и черен дроб предложили и на д-р Шойбе. Докато изкормвали мечката, жените и момичетата танцували също както и в началото, но не около клетката, а пред свещените тояги. Докато играели, старите жени, допреди малко весели, отново започнали да леят обилно сълзи. След това извадили мозъка от главата на мечката и го изяли със сол, а отделената от кожата глава окачили на кол до свещените тояги. На кола окачили също и парчето дърво, с което запушили устата на мечката, а също сабята и колчана, които окачили на трупа й. Последните свалили след около час, но другото си останало. Цялата компания, мъже и жени, играели шумно около кола и празникът приключил с ново пиянство, в което участвували и жените.

Японски автор ни е оставил вероятно първото описание на мечия празник на айните, публикувано през 1652 г. То е преведено на френски и гласи: „Когато намерят малко мече, отнасят го в къщи и жената го отглежда. Порасне ли, хранят го с риба и птици и го убиват през зимата заради черния дроб, който смятат за противоотрова, средство против глисти, колики и стомашни разстройства. Той има много горчив вкус и ако убият мечката през лятото, не става за нищо. Това клане става през първия японски месец. За целта слагат главата на животното между две дълги летви, които се притискат от петдесет или шестдесет души, мъже и жени. Когато мечката умре, изяждат месото й, запазват черния дроб като лекарство и продават кожата, която е черна и е дълга обикновено шест стъпки, а най-дългите достигат дванадесет стъпки. Щом я одерат, хората, отгледали звяра, започват да го оплакват, след това правят малки питки, за да нагостят онези, които са им помагали.“

Айните от о. Сахалин отглеждат мечета и ги умъртвяват при същите ритуали. Съобщава се, че не смятали мечката за божество, а само за посланик, когото изпращат с различни задачи при бога на гората. Държат животното около две години в клетка, а после го умъртвяват на празника, който винаги става през зимата и нощем. Денят преди жертвоприношението е посветен на оплакване, старите жени плачат и ридаят на смени пред клетката на мечката. После, към полунощ или рано сутринта, оратор произнася дълга реч пред животното, напомня му как са се грижили за него и са го хранили, къпали са го в реката и са го държали на топло и удобно място. „Сега — продължава той — устройваме голям празник в твоя чест. Не се страхувай. Няма да ти причиним болка. Само ще те убием и ще те изпратим при боговете на гората, които те обичат. Ще ти дадем да вечеряш добре, най-добрата ти вечеря откак си при нас и всички заедно ще плачем за тебе. Айнът, който ще те убие, е най-добрият стрелец измежду нас. Ей го там, плаче и те моли за прошка; но ти почти нищо няма да почувствуваш, толкова бързо ще стане всичко. Нали разбираш, че не можем вечно да те храним. Достатъчно сторихме вече за теб. Сега е твой ред да се принесеш в жертва за нас. Ще помолиш бога да ни изпрати за зимата много видри и черни лисици, а за лятото много моржове и риба. Не забравяй какво сме ти казали да предадеш, ние толкова те обичаме, а децата никога няма да те забравят.“

Когато мечката изяде последното си ядене сред общата възбуда на зрителите, старите жени започват да плачат отново, а мъжете ридаят сподавено. Връзват не без труд и опасност мечката с въже, извеждат я от клетката, водят я с въже или я влачат, в зависимост от това, доколко се противи и я карат да обиколи три пъти клетката, после къщата на господаря си и най-сетне къщата на оратора. След това я връзват за едно дърво, накичено с обикновените свещени тояги (инау) и ораторът отново се обръща към нея със слово, което се случва да продължи дори до зори. „Помни! — вика той. — Помни! Напомням ти за целия ти живот и за услугите, които сме ти направили. Сега е твой ред да изпълниш дълга си. Не забравяй какво те помолих. Ще кажеш на боговете да ни дадат имане, нека нашите ловци се връщат от гората превити под тежестта на редки кожи и добри за ядене животни; нека рибарите да намерят множество моржове на брега и в морето, мрежите им да се скъсат под тежестта на рибите. Ти си ни единствената надежда. Злите духове ни се присмиват и твърде често са неблагосклонни и злосторни към нас, но сега те ще се преклонят пред теб. Дадохме ти храна, радост и здраве; сега ще те убием, за да можеш в замяна на това да изпратиш богатства на нас и на нашите деца.“

Мечката изслушва това слово „без особена радост“, все по-неспокойна и навъсена, тя обикаля около дървото, вие и ръмжи жалостиво, докато най-сетне, точно когато се появят първите лъчи на изгряващото слънце, стрелец изпрати стрела в сърцето й. Той веднага захвърля лъка и пада ничком на земята, старите мъже и жени правят същото, плачат и ридаят. После предлагат на мъртвото животно ориз и диви картофи, говорят му със съжаление и му благодарят за онова, което е сторило и изстрадало, отсичат му главата и лапите и ги запазват като свещени реликви. Следва угощение с месото и кръвта на мечката. Жените, които преди са били изключени от него, сега сядат редом с мъжете. Кръвта се пие топла от всички присъствуващи, месото се сварява, защото обичаят забранява да се пече. И тъй като реликвите от мечката не бива да влизат през вратата, а къщите на айните от о. Сахалин нямат прозорци, един мъж се покатерва на покрива и пуска месото, главата и кожата през дупката за дима. След това предлагат на главата ориз и диви картофи, до нея слагат грижовно лула, тютюн и кибрит. Обичаят изисква гостите да изядат всичкото месо на животното преди да си отидат, забранено е да се използува сол и пипер и на кучетата не бива да се дава и трошица от него. Но като угощението свърши, отнасят главата вдън гора и я слагат върху купчина побелели от слънцето мечешки черепи — гниещи останки от други подобни празници.

Гиляките, тунгуска^[1] народност от Източен Сибир, имат всяка година през януари подобен празник. „Мечката е обект на нежни грижи от страна на цялото село и играе главна роля в религиозните им обреди.“ Застрелват стара мечка и отглеждат мечето, но не го кърмят. Когато порасне достатъчно голямо, извеждат го от клетката и го влачат из селото, но първо го водят на брега на реката, защото това осигурява много риба за всяко семейство. После развеждат животното из всички къщи, където му предлагат риба, ракия и т.н. Някои хора се хвърлят по очи пред него. Смята се, че посещението на мечката носи благодат, а ако тя подуши предложената й храна, я благославя. Но през цялото време дразнят и безпокоят, мушкат и гъделичкат животното, за да е навъсено и гневно. След като го разведат из всички къщи, завързват го за колче и го убиват със стрели. Тогава му отсичат главата, накичват я със стърготини и я слагат на масата, където е наредена гощавка. Там я молят за прошка и й се прекланят. След това изпичат месото и го изяждат в специални съдове с фина резба по тях. Не ядат сурово месо и не пият кръвта като айните. Последни изяждат мозъка и червата, а черепът, все още посипан с талаш, поставят на дърво близо до къщата. Най-накрая хората от двата пола пеят и танцуват в редици, подражавайки на мечки.

През януари 1856 г. руският пътешественик Л. фон Шренк и спътниците му присъствували на такъв празник в гиляшкото село Тебеч. От изчерпателното описание на обреда можем да разберем някои подробности, които са останали незабелязани във вече обобщените от мен по-кратки описания. Според руския пътешественик мечката играе голяма роля в живота на всички народи, населяващи района на р. Амур от Сибир чак до Камчатка, но никъде нейното значение не е така голямо както при гиляките. Огромните размери, до които достига животното по долината на р. Амур, неговата засилена от глада свирепост и честотата на появяването му се съчетават, за да го направят най-страшното хищно животно в областта. Нищо чудно при това положение, че въображението на гиляките е в плен на мечката и те я заобикалят жива или мъртва, с ореол от суеверен страх. Така например смятат, че ако някой гиляк падне в борбата си с мечка душата му преминава в нейното тяло. Но вкусовите усещания от мечето месо привличат гиляките непреодолимо към това животно, особено когато то е държано известно време затворено и е угоявано с риба, която, според тях, придава на месото му особено приятен вкус. Но за да се радват на този деликатес безнаказано, смятат за необходимо да изпълнят дълга поредица от обреди, с намерението да заблудят живата мечка с прояви на преклонение и да умилостивят гнева на мъртвото животно с уважението, което оказват на напускащата го душа. Проявите на уважение започват веднага след залавянето на животното. Довеждат го триумфално, слагат го в клетка и цялото село се изрежда да го храни. Защото, макар да е заловена или купена от един човек, тя принадлежи в известен смисъл на цялото село. С нейното месо си устройват общо угощение и затова всички трябва да допринесат за издръжката й. Колко време мечката ще стои в клетката зависи от възрастта й. Възрастните мечки се държат само няколко месеца, мечетата стоят докато отраснат напълно. Дебелият слой мазнина на пленената мечка е признак, че празненството трябва да започне, а то винаги става през зимата, обикновено през декември, но понякога и през януари или февруари. Както съобщава руският пътешественик, по време на празненствата, които продължили няколко дни, убили и изяли три мечки. Много пъти устройвали шествия с животните, принуждавали ги да влизат във всяка къща, където им предлагали храна като признак на уважение и за да им покаже, че са добре дошли. Но преди да поведат животните на обиколка, гиляките скачали пред тях на въже и както е склонен да вярва Л. фон Шренк, в тяхна чест. През нощта, преди да ги умъртвят, водили мечките на дълга разходка по леда на скованата река. Тази нощ никой в селото нямал право да спи. На следния ден повеждали животното отново надолу по стръмния бряг на реката и го карали да обиколи три пъти дупката в леда, от която жените от селото вадели вода, отвеждали го на определено място недалеч от селото и го убивали със стрели. Мястото на жертвоприношението или екзекуцията било отделено като свещено и заобиколено с тоягите, от чиито върхове висяла навита обелената кора. За гиляките, също както и за айните, тези тояги са вечните символи, които съпровождат всички религиозни обреди.

Подреждат и украсяват къщите, за да посрещнат кожите на мечките, които не са отделени от главите, но не ги внасят през вратата, а през някой прозорец. След това ги окачват на нещо като скеле срещу огнището, където ще се приготвя месото. При гиляките мечото месо се вари само от най-старите мъже и това е тяхна привилегия; жените и децата, младите мъже и момчетата не участвуват в тази работа. Задачата се изпълнява без никакво бързане, тържествено и церемониално. В описания от руските пътешественици случай връзвали и около котела дебел венец от талаш, а после го пълнели със сняг, защото е забранено мече месо да се вари с вода. Междувременно, точно под муцуната на мечките окачвали голямо, богато украсено с фигури и резба дървено корито, от едната му страна била изрязана в релеф мечка, а от другата голяма жаба. Когато нарязвали труповете, поставяли една по една лапите на земята пред главите, сякаш искали разрешение да започнат да ги варят, а свареното месо вадели от котела с желязна кука и го слагали пред тях, та първи да опитат собственото си месо. Нарязвали сланината на ивици и я окачвали пред главите, а сетне я оставяли пак пред тях в малко дървено корито. Най-накрая нарязвали вътрешните органи и ги нареждали в малки съдове. В същото време жените правели бинтове от многоцветни парцали и след залез слънце ги навивали около муцуните на мечките, точно под очите, „за да попият сълзите, които текат от очите им“.

След като се изпълни церемонията с поливането на сълзите на бедните мецани, се залавят здравата с изяждането на месото им, но преди това изяждат бульона, в който то е варено. Дървените купи, чинии и лъжици, с които гиляките ядат в такива случаи мечето месо, са винаги направени специално за целта и се използуват само тогава; те са грижливо украсени с изрязани фигури на мечки и други неща, свързани с мечките яли празника, и хората не искат да се разделят с тях, защото изпитват силен суеверен страх. След като бъдат напълно оглозгани, кокалите се връщат в котела, където са варили месото, а когато приключи празничната гощавка, един старец застава на вратата на къщата с клон от ела в ръце и потупва леко на излизане хората, които са яли от месото или мазнината на мечката, може би като наказание за това, че са се отнесли по този начин с обожаваното животно. След обяда жени изпълняват странен танц. Играят една по една, като заемат с горната част на тялото си най-невероятни положения, а в ръцете си държат клон или нещо като дървени кастанети. Останалите жени акомпанират, като удрят с тояги по стените на къщата. Фон Шренк смята, че след като месото е изядено, най-старите хора отнасят костите и черепа на определено място в гората, недалеч от селото. Там погребват всички кости с изключение на черепа. После отсичат младо дърво на петнадесет-двадесет сантиметра от земята, разцепват пънчето и слагат черепа в разцепеното дърво. Когато тревата порасне, черепът изчезва от погледа и това е краят на мечката.

Лео Щернберг ни дава друго описание на мечия празник на гиляките. То съвпада до голяма степен с изложените по-горе, но заслужава да се отбележат някои детайли. Според г. Щернберг празникът обикновено се устройвал в чест на поминал се роднина — наследникът му купува или улавя мече и го храни две или три години, докато стане готово за жертвоприношение. Само някои изтъкнати гости (нар-хи) имат привилегията да ядат месото на мечката, докато домакинът и членовете на неговото семейство ядат бульона; по този случай се приготвят и изяждат огромни количества бульон. Почтените гости (нар-хи) трябва да са от рода, в който са се омъжили дъщерите и другите жени от рода на стопанина; на един от тези гости, обикновено зетя на домакина, се дава задачата да убие мечката със стрела. Кожата, главата и месото на убитото животно се внасят в къщата през отдушника за дима, а не през вратата, под главата слагат пълен със стрели колчан, а до нея — тютюн, захар и други храни. Предполагат, че в далечното пътешествие душата на мечката отнася със себе си душите на тези неща. За сваряването на мечото месо се използува специален съд и огънят трябва да се запали със свещен камък и огниво, които принадлежат на рода, предават се от поколение на поколение и никога не се използуват за друго. Пред главата на мечката слагат в специален съд по малко от сготвените за събраните хора гозби и това се нарича „хранене на главата“. След като убият мечката, принасят в жертва по двойки мъжки и женски кучета. Преди да ги удушат, ги хранят и канят да отидат при господарите си на най-високата планина, да си сменят кожите и да се върнат на следващата година в образа на мечки. Душата на покойната мецана се упътва към същия бог, който е и бог на прастарата гора. Тя се отправя натам натоварена с дарове, придружена от душите на кучетата и душите на свещените издялани тояги, които заемат особено видно място в обреда-

Почти по същия начин постъпват и голдите^[2], съседи на гиляките. Те ходят на лов за мечки и ги убиват, но понякога хващат жива мечка и я държат в клетка, хранят я добре и я наричат свой син и брат. Но на голям празник я извеждат от клетката, развеждат я насам-натам с всички признаци на внимание, а накрая я убиват и изяждат. „После окачват на дърво черепа, челюстите и ушите й като противодействие срещу зли духове, а месото изяждат с голямо удоволствие, защото смятат, че всеки, който хапне от него, придобива енергия за лов, става храбър.“

Орочите, друга тунгузка народност от района на р. Амур, имат еднотипни мечи празници. Всеки, който улови мече, смята за свое задължение да го отглежда в клетка около три години, за да може в края на този период да го убие публично и да изяде месото му с приятели. Тъй като, макар и организирани от отделни хора, празниците са публични, всички се стараят да уредят нещата така, че във всяко село на орочи да има по един такъв празник през годината. Когато изведат мечката от клетката, мъкнат я вързана с въжета от колиба на колиба; придружават я въоръжени с копия, лъкове и стрели хора. Във всяка колиба черпят мечката и водачите й с по нещо хубаво за ядене и пиене. Това продължава няколко дни, докато бъдат посетени всички колиби не само в това, но и в съседното село. Тези дни са отделени за забави и шумно веселие. После връзват мечката за дърво или някой кол и тълпата я убива със стрели, след което изпичат и изяждат месото й. При орочите от р. Тунджа жените участвуват в мечите празници, докато при орочите от р. Ви жените не бива да се докосват до месото на мечката.

Едва ли може да се прави разлика между начина, по който тези племена се отнасят към пленените мечки и култа им към тях. Да вземем за пример молитвите към нея докато е жива и след като я умъртвят, предлаганата й храна, включително част от собствената й плът, която поставят пред главата на животното, обичаят на гиляките да развеждат живата мечка по реката, за да им осигури улов на риба, и това, че я мъкнат от къща на къща, за да може всяко семейство да получи нейната благословия, също както в Европа разнасят напролет Майското дръвче, или представителя на дървесния дух от врата на врата, за да разпръсне сред всички новия заряд от енергия на възраждащата се природа. Освен това обичаят да се взема участие в изпиването на кръвта и изяждането на месото на мечката и особено обичаят на айните да разделят съдържанието на свещената чаша, сложена пред мъртвото животно, напомнят много за причастие; предположението се потвърждава и от практиката на гиляките да имат специални съдове за месото и да го варят на огън, запален със свещен камък и огниво, които никога не използуват за други цели. Нещо повече, преподобният Джон Бачелър, нашият главен източник на сведения за религията на айните, откровено описва като култ церемониалното уважение, отдавано от тях на мечката и твърди, че без съмнение тя е един от боговете им. И наистина, когато говорят за нея, те системно употребяват думата „камуи“ (бог). Но както посочва сам г. Бачелър, тази дума се употребява с различни отсенки на значението и за множество предмети, така че не можем със сигурност да правим извода, че щом я използуват за мечката, действително смятат животното за божество. Нещо повече, изрично ни се казва, че айните от о. Сахалин не смятат мечката за божество, а само за пратеник на боговете и това се потвърждава от посланието, което тя трябва да отнесе след смъртта си. Очевидно за гиляките мечката е посланик, изпратен с дарове при Бога на планината, от когото зависи благоденствието на хората. В същото време те се отнасят към животното така, сякаш то стои по-високо от човека, дори сякаш е дребно божество, чието присъствие в селото разпръсва благодат, докато го хранят и гледат, а най-вече то пази от тълпите зли духове, които непрекъснато дебнат хората, крадат нещата им и разрушават телата им с болести и зарази. Освен това, като пият прясната кръв на мечката, гиляките, айните и голдите смятат, че ще придобият известна част от нейните големи способности, особено смелостта и силата й. Нищо чудно, че се отнасят с най-голямо уважение и обич към такъв голям благодетел.

Известна светлина върху това двойнствено отношение на айните към мечката може да хвърли сходното им отношение към някои други създания. Например те смятат бухала за добро божество, което предупреждава с писъка си хората за надвисналата над тях опасност и ги защищава от нея. Затова го обичат, вярват му и дълбоко го почитат като божествен посредник между хората и Създателя. Различните имена, които употребяват за него, са показателни както за божествената му природа, така и за посредническата му роля. Винаги когато им се удаде случай обаче, те ловят тези птици, държат ги в кафези, обръщат се към тях с гальовни названия като „любим бог“ и „мило мъничко божество“. Но идва момент, когато удушват милото мъничко божество и го изпращат в качеството му на посредник да отнесе послание до по-висшите богове или до самия Създател. Ето каква форма приема молитвата, която отправят към бухала, когато предстои да го принесат в жертва: „Любимо божество, отгледахме те, защото те обичаме и сега се готвим да те изпратим при баща ти. Ето, предлагаме ти храна, инау, вино и питки; занеси ги на родителя си и той ще е много доволен. Когато отидеш при него, кажи: «Живях дълго сред айните, където ме отгледаха майка и баща айни. Сега идвам при теб. Нося ти разни хубави неща. Докато живях при айните, видях много беди. Видях как хората бяха обхванати от демони, ранени от диви животни, смазани от срутване или пострадали при корабокрушение, а много бяха нападнати и от болести. Хората са в голямо затруднение. Татко, чуй ме и побързай да обърнеш поглед към айните и да им помогнеш.» Ако го направиш, баща ти ще ни помогне.“

Освен това айните отглеждат в клетки орли, кланят им се като на божества и ги молят да защитят хората от зло. Но те принасят птиците в жертва и когато се готвят да го направят, им се молят, като казват: „О, скъпоценно божество, о ти, свещена птицо, аз те моля да се вслушаш в думите ми. Ти не принадлежиш на този свят, защото твоят дом е при Създателя и неговите златни орли. Затова ти поднасям в дар тези инау и питки и други скъпи неща. Яхни тези инау и се възнеси в дома си на величествените небеса. Когато стигнеш там, събери подобните ти божества и им благодари от наше име, че са управлявали света. Умоляваме те, върни се отново, за да ни управляваш. О, мой скъпоценен, отиди си в мир.“ Айните почитат и ястребите, държат ги в клетки и ги принасят в жертва. Когато ги умъртвяват, трябва да отправят към птицата следната молитва: „О, ястребе божествен, ти си опитен ловец, направи така, че изкуството ти да се пренесе в мен.“ Ако с ястреба са се отнасяли добре, докато е бил в плен, и са му се молили по този начин, когато са се канели да го умъртвят, той положителна ще изпрати помощ на ловеца.

Следователно като умъртвява съществата, към които се отнася като към свещени, айнът се надява да извлече най-различна полза. Той очаква от тях да отнесат послание от негово име на другите от своя вид или на боговете в отвъдния свят; надява се, като поглъща части от телата им или по друг начин, да придобие техните качества; а очевидно очаква също те да възкръснат физически и това да му даде възможност отново да ги улови, да ги умъртви и да се възползува от всички облаги, които веднъж вече е извлякъл от умъртвяването им. Защото в молитвата, отправена към почитаната от него мечка и обожавания орел, преди да ги цапне по главата, той кани съществата да се върнат, което, струва ми се, очевидно говори за вяра във възкръсването им. Всякакви съмнения по този въпрос ще се разпръснат от свидетелството на г. Бачелър, който разказва как айните били „твърдо убедени“, че духовете на птиците и животните, убити на лов или принесени в жертва, се връщат на земята, облечени в тяло, а освен това се появяват, за да облагодетелствуват хората и по-специално ловците айни. Айните, съобщава г. Бачелър, „признават, че колят и изяждат животното, за да може друго да дойде на негово място и с него да постъпят по същия начин“, а по време на жертвоприношението към животните се отправят молитви, „които формулират искането те отново да се върнат и да осигурят храна за друга гощавка, сякаш за тях е чест, дори удоволствие да ги умъртвят и изядат. Тези хора наистина смятат така.“ Както показва смисълът, последните забележки се отнасят конкретно до принасяните в жертва мечки.

Сред облагите, които айните очакват от умъртвяването на обожаваните животни, стои не на последно място да се нахранят с тяхното месо и да се напият с кръвта им, както сега, така и в много подобни случаи в бъдеще, а тази чудесна перспектива произтича от твърдото им убеждение в безсмъртието на душата и във физическото възкръсване на мъртвите животни. Тази вяра се споделя от много първобитни ловци в много части на света и е породила най-разнообразни и любопитни обичаи, някои от които ще опишем след малко. Междувременно не е без значение да отбележим, че тържествените празници, на които айните, гиляките и други племена колят опитомени в клетка мечки с прояви на уважение и скръб, са може би развитие или издигане на по-високо равнище на сходни ритуали, изпълнявани от ловеца над всяка дива мечка, която се случи да убие в гората. И наистина източниците твърдят изрично, че що се отнася до гиляките, случаят е точно такъв. Ако искаме да разберем значението на обреда у гиляките, пише г. Щернберг, трябва преди всичко да си спомним, че мечите празници не се чествуват както обикновено и погрешно се приема, само при умъртвяването на домашна мечка, а винаги когато някой гиляк успее да убие мечка на лов. Вярно е, че тогава празникът не е така внушителен, но по същество си остава същият. Когато донесат в селото главата и кожата на убитата в гората мечка, жителите им устройват триумфално посрещане с музика и тържествен обред. Главата слагат на осветено скеле, предлагат й храна и дарове, също както когато умъртвяват домашна мечка и отново се събират почетните гости (нар-хи). Принасят в жертва и кучета, а костите на мечката се запазват на същото място и със същите признаци на уважение, както костите на домашната мечка. Следователно големият зимен празник е само едно продължение на ритуала, който се спазва винаги когато убият мечка.4 Така че противоречието в обичаите на тези племена, прекланящи се и почти обожаващи животните, за които обикновено ходят на лов, убиват и ядат, не е така очевидно и натрапчиво, както изглежда на пръв поглед. Хората имат при това много сериозни основания да постъпват така. Защото първобитният човек в никакъв случай не е алогичен и непрактичен, както се струва на повърхностния наблюдател; той се е замислял, дори не престава да мисли задълбочено по въпросите, които непосредствено го засягат, той разсъждава по тях и макар неговите заклинания често да се различават съществено от нашите, не трябва да му отричаме способността внимателно и продължително да анализира някои основни проблеми на човешкото съществуване. И ако в нашия случай той се отнася с мечките изобщо като към същества, напълно подчинени на човешките нужди и въпреки това отделя определени индивиди от вида като обекти на почитание, което е почти равностойно на обожание, ние не бива прибързано да го обявяваме за ирационален и непоследователен, а да се опитаме да се поставим на негово място и да видим нещата, както ги вижда той и по този начин да се освободим от предубежденията, които така силно повлияват нашите възгледи за света. Успеем ли да го направим, вероятно ще установим, че колкото и абсурдно да ни се струва поведението му, първобитният човек, общо взето, следва логиката, която според него съответствува на фактите от неговия ограничен опит. Това имам намерение да илюстрирам в следващата глава, където ще се опитам да докажа, че тържественият ритуал на мечия празник на айните и другите племена от Североизточна Азия е само особено впечатляващ пример за уважението, което първобитният човек оказва на убиваните и изяждани от него животни въз основа на принципите на своята първобитна философия.