Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Père Goriot, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 69 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (25 юли 2007 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1964


На великия и знаменит ЖОФРОА СЕНТ-ИЛЕР в знак на възхищение от неговите произведения и неговия гений.

Дьо Балзак

I. Пансион

Госпожа Воке, по баща Конфлан, е стара жена, която от четиридесет години държи в Париж семеен пансион на улица „Ньов Сент Женевиев“ между Латинския квартал и предградието Сен Марсел. Този пансион, известен под името дом „Воке“, приема без разлика мъже и жени, младежи и старци, ала нравите на това почтено заведение никога не са били порицавани. Но също така от тридесет години в този дом не се виждаше никаква млада жена, а за да се настани там някой младеж, трябваше средствата, които семейството му пращаше, да са много оскъдни. Все пак в 1819 година по времето, през което започва тази драма, там живееше една бедна девойка. В каквато и немилост да е изпаднала думата „драма“ поради прекалената й, неуместна и безразборна употреба по това време в нашата болезнена литература, необходимо е да я употребим тук — не защото тази история е драматична в истинския смисъл на думата, но като прочете произведението, може би някой ще пролее няколко сълзи intra muros et extra[1]. Ще бъде ли то разбрано вън от Париж? Позволете ми да се съмнявам. Особеностите на тази повест, пълна с наблюдения и местна багра, могат да бъдат оценени само между Монмартърските хълмове и възвишенията на Монруж, в тази прочута долина на колиби, готови всеки миг да рухнат, и на ручеи, черни от кал; долина, изпълнена с истински страдания, с радости, често пъти лъжливи, и толкова бурна, че трябва да се случи нещо наистина изключително, за да се създаде някое по-трайно впечатление. И въпреки това тук-там се срещат страдания, които смесицата от пороци и добродетели прави величествени и тържествени — пред тях себелюбието и користта се спират и се смиляват, но впечатлението, което получават, е като от вкусен плод, изяден набързо. Колесницата на цивилизацията прилича на колесницата с идола Джагернат[2] — едва забавена от някое сърце, което не може да се прегази така лесно като другите и спъва колелото й, тя го смазва набързо и продължава своя славен път. Така ще направите и вие, които държите тази книга с бялата си ръка, вие, които се отпускате в мекото кресло, като си казвате: „Може би това ще ме поразвлече.“ След като сте прочели тайните злополучия на дядо Горио, вие ще вечеряте с охота и ще оставите вашето равнодушие за сметка на автора, като го обвините в преувеличение и го упрекнете в поетически измислици. Ах, знайте добре: тази драма не е нито измислица, нито роман. All is true[3], тя е толкова правдива, че всеки може да открие в нея частица от себе си, от своето сърце може би.

 

 

Къщата, дето се помещава семейният пансион, принадлежи на госпожа Воке. Намира се в долния край на улица „Ньов Сент Женевиев“, там, където тя се спуска към улица „Абралет“ така рязко и остро, че файтони и коли много рядко се изкачват или слизат по стръмнината. Това обстоятелство благоприятства за тишината, която царува в тези улици, притиснати между черквата „Вал дьо Грас“ и Пантеона, два паметника, които променят атмосферните условия, като хвърлят жълти багри и помрачават всичко чрез суровите краски, хвърлени от техните куполи. Там настилката е суха, в канавките няма нито кал, ни вода, тревата расте покрай стените. Най-безгрижният човек там се натъжава като всички минувачи, трополенето на кола е събитие, къщите са мрачни, стените миришат на затвор. Случайно попадналият парижанин би видял тук само семейни пансиони и учебни заведения, нищета и досада, умираща старост и весела младеж, принудена да работи. Никой квартал на Париж не е така отвратителен и да си признаем — така непознат. Улицата „Ньов Сент Женевиев“ особено прилича на бронзова рамка, едничката рамка, която отговаря на този разказ, към който ще трябва да подготвя читателите чрез тъмни багри, чрез дълбоки мисли; така, от стъпало на стъпало, светлината намалява и песента на водача заглъхва, когато пътникът слиза в Катакомбите. Вярно сравнение! Кой ще реши кое е по-ужасно за погледа — изсушените сърца или празните черепи?

Фасадата на пансиона гледа към една градинка така, че къщата пада в десния ъгъл на улица „Ньов Сент Женевиев“, откъдето тя се вижда в дълбочина. Покрай тая фасада, между къщата и градинката, има една постлана с камъчета вада, широка около два метра; пред нея почва алея, посипана с пясък, от двете страни на която цъфтят здравец, олеандър и калинки, посадени в големи саксии от син и бял фаянс. В тази алея се влиза през странична врата, над която е закована дъсчица с надпис: „Дом Воке“, а отдолу: „Семеен пансион за граждани от двата пола и други“. Денем през една реше-теста врата с кресливо звънче в дъното на малкото, настлано с камъни място върху стената срещу улицата се вижда арка, боядисана като зелен мрамор от някой квартален художник. Под нишата, която представлява тази картина, е нарисувана статуя на Амур. Като гледат напукания лак, който покрива статуята, любителите на символи биха могли да открият символа на парижката любов, която се лекува на няколко крачки оттам. Под цокъла следният полуизтрит надпис показва времето, когато е правен този орнамент, защото изказва възторга от завръщането на Волтер в Париж в 1777 година:

КОЙТО И ДА СИ — ЕТО ТВОЯТ ГОСПОДАР,

КОЙТО Е, КОЙТО БЕШЕ И КОЙТО ТРЯБВА ДА БЪДЕ

Като падне нощ, решетестата вратичка се замества с цяла врата. Градинката, която е широка колкото фасадата, е притисната между стената на улицата и стената на съседната къща, по която виси завеса от бръшлян, който я скрива изцяло и привлича очите на минувачите като парижка живописност. Тези стени са покрити с пълзящи растения и с лозници, чиито редки и прашни гроздове всяка година тревожат госпожа Воке и са повод за разговори и с нейните пансионери.

Покрай всяка стена има тясна алея, която води под свод от липи, дума, която госпожа Воке, макар и родена дьо Конфлан, упорито произнася неправилно въпреки граматическите забележки на нейните пансионери. Между двете странични алеи се намира леха с ангинари наред с овощни дървета, прилични на хурка, оградени с киселец, марули и магданоз. Под липата е сложена кръгла зелена маса с кресла наоколо. Там през летните горещини пансионерите, които са достатъчно богати, могат да си позволят разкоша да си поръчат кафе, да го пият тук при жега, на която може да се излюпи яйце. Къщата, която е на три етажа и свършва с мансарда, е изградена от мек камък и е боядисана с оная жълта боя, която придава отвратителен вид на повечето къщи в Париж. Петте прозореца, пробити на всеки етаж, имат малки рамки и са покрити с капаци, всеки от които се вдига по различен начин, така че очертанията им дразнят погледа. Задната част на тази къща има по два прозореца на етаж — в приземния етаж те са украсени с железни решетки. Зад постройката се намира двор, широк около двадесет стъпки, дето живеят мирно и тихо прасета, кокошки, питомни зайци, а в дъното се издига навес за дърва. Между навеса и кухненския прозорец виси сандък за хранителни припаси, а под него тече помията от умивалника. Към улица „Ньов Сент Женевиев“ дворът има тясна врата, през която готвачката изхвърля къщната смет, като почиства тази мръсна част от двора с много вода за да не я глобят, че пръска зараза.

Естествено, предназначен за ползване от пансиона, приземният етаж се състои най-напред от една стая, осветена от два прозореца към улицата, и в нея се влиза през една стъклена врата. Тази стая е свързана с друга — трапезарията, която е отделена от кухнята чрез стълбището, чиито стъпала са от дървени квадратчета и са боядисани, но боята им е вече изтъркана. Няма нищо по-тъжно от тази стая, мебелирана с кресла и столове, облечени в материя от косъм на матови и лъскави ивици. По средата е сложена кръгла маса с плоча от мрамор „Света Ана“ и по нея са наредени прибори от бял порцелан с полуизтрити златни шарки, каквито се срещат днес навсякъде. Стените на тази стая с лош под са облицовани докъм човешки бой с дърво. Нагоре стените са облепени с лъскава хартия, представляваща главните сцени от „Приключенията на Телемах“, чиито класически действащи лица са ярко боядисани. Празното място между решетестите прозорци представя пиршеството, което Калипсо дава на сина на Одисей. От четиридесет години тази картина предизвиква насмешките на младите пансионери, които си въобразяват, че положението им е по-добро и се подиграват с обеда, на който неволята ги обрича. Каменната камина, чието винаги чисто огнище показва, че там се кладе огън само при тържествени случаи, е украсена с две вази, пълни с овехтели изкуствени цветя, между които се намира най-безвкусен стенен часовник от синкав мрамор. В първата стая се носи някаква миризма, която няма име в нашия език и би трябвало да я наречем миризма на пансион. Това е миризма на нещо спарено, мухлясало, гранясало; от нея вее хлад, носът вдишва някаква влага, тя пропива в дрехите; има дъха на стая, в която са обядвали; вони на прислуга, на слугинска стая, на приют. Може би тя би могла да бъде описана, ако се открие начин за измерване количеството на съставните й зловонни изпарения, които излъчва всеки пансионер, бил той млад или стар. Да, но въпреки гнусната миризма, ако сравните тази стая със столовата, която е до нея, ще я намерите спретната и ухайна като всеки будоар. Тази стая, изцяло облицована с дърво, била някога боядисана с някаква боя, която днес не може да се определи — тя станала основа, върху която мръсотията е отпечатала своите пластове така, че е нарисувала върху нея странни фигури. До тази стена са изправени лепкави бюфети, в които са наредени къси, потъмнели и ощърбени гарафи, халки за салфетки с металически блясък, купчина чинии от дебел порцелан със синкави ивици по края, изработени в Турне; в единия ъгъл се намира кутия с номерирани преградки, където се слагат мръсните или залети с вино кърпи за ядене на всеки пансионер. Тук има някои от ония вечни мебели, изхвърлени от всяка къща, но оставени тук така, както са оставени остатъците от цивилизацията в болницата за неизлечимите. Тук ще видите един барометър с капуцински монах, който излиза, когато вали дъжд, отвратителни гравюри, които правят да ви се отяде, всички в рамки от черно лакирано дърво с позлатени жилчици, стенен часовник от рог, инкрустиран с мед, една зелена печка, арганови лампи, върху които прахът се е смесил с маслото, дълга маса, покрита с доста нечиста мушама, върху която всеки външен шегобиец може да напише името си с пръст вместо със стилос[4], счупени столове, жалки сламени рогозчици, които винаги се простират, без някога да се изгубят; след това лоши мангалчета с изпочупени дупки, с развалени скобки, дървената част на които се овъглява. За да обясним колко беше стара, напукана, прогнила, разнебитена, разядена от червеи, ощърбена, разкривена, негодна, едва жива тази покъщнина, би трябвало да я опишем подробно, което ще забави много разказа на тази история, нещо, което нетърпеливите читатели няма да ни простят. Червеният под е само дупки от продължителното търкане или от пребоядисванията. Най-сетне тук царува нищета без никаква поезия; една скъперническа, ужасна, изтъркана нищета. Макар че още не е кална, тя има петна; макар че още няма нито дупки, нито дрипи, скоро ще се превърне на прах.

 

 

Тази стая е в пълния си блясък към седем часа сутринта, когато котката на госпожа Воке предшества господарката си, скача по бюфетите, души там млякото, налято в множество купички, захлупени с чинийки, и започва своето утринно мъркане. Скоро се появява и вдовицата с тюлена шапчица на главата, под която виси кичур неприбрана изкуствена коса. Тя върви, като влачи набръчканите си чехли. Лицето й е повехнало и тлъстичко, а в средата му стърчи нос, приличен на човка на папагал; малките й пълнички ръце, закръгленото като на църковен плъх тяло, грамадните й люлеещи се гърди — всичко това съответстваше със стаята, от която лъхаше нещастие, дето се бе притаило користолюбието. Госпожа Воке дишаше този топъл и зловонен въздух, без да се гнуси. Нейното свежо като първия есенен мраз лице, нейните очи, които бяха окръжени с бръчки, често изразяваха ту изкуствената усмивка на танцувачка, ту горчивата навъсеност на лихвар, с една дума — цялата й личност показваше какъв е пансионът, както пансионът показваше каква е господарката му. Затворът не може без тъмничар, можете ли да си представите едното без другото? Бледата пълнота на тази дребна жена е плод на този живот, както тифусът е последица от изпаренията в болницата. Нейната плетена вълнена фуста, която е по-дълга от роклята й, преправена от някаква стара роба, и чиято вата се подава през дупките на разпукания плат, отразява салона, столовата, градинката, показва каква е кухнята и подсеща за пансионерите. Когато е там, картината е пълна. Госпожа Воке е около петдесетгодишна и прилича на всички жени, които са преживели нещастия. Погледът й е стъклен, външността невинна като на сводница, която уж се оскърбява, за да й се плати по-скъпо, но от друга страна е готова на всичко, за да облекчи положението си, да предаде Жорж или Пишегрю[5], ако Жорж или Пишегрю можеха пак да бъдат предадени. Все пак тя всъщност е добра жена, казват пансионерите й, които я смятат бедна, понеже я чуват как кашля и се тюхка като тях. Какъв ли е бил господин Воке? Тя никога не бе говорила за покойния. Как бе загубил богатството си? „В нещастията“ — отговаряше тя. Той се бил отнасял много зле с нея, като й оставил само едни очи, за да плаче, тази къща, за да живее, и правото да не съжалява никой нещастник, защото, както казваше, тя бе страдала толкова, колкото може въобще да страда човек. Като чуваше, че господарката й ходи из къщи, дебелата Силвия, готвачката, бързаше да поднесе закуската на пансионерите, които живееха там.

 

 

Обикновено приходящите пансионери се договаряха само за обяд, който струваше тридесет франка на месец. По времето, когато започва тази история, пълните пансионери бяха седем души. На първия етаж се намираха двете най-хубави помещения на къщата. В едното, което беше по-малко, живееше госпожа Воке, а в другото — госпожа Кутюр, вдовица на военен комисар на Френската република. Тя беше прибрала една девойка на име Викторина Тайфер, на която беше като майка. Тези две жени плащаха годишно за пълен пансион хиляда и осемстотин франка. Двете помещения на втория етаж бяха заети — едното от някакъв старец на име Поаре, а другото — от един мъж на около четиридесет години, който носеше черна перука, боядисваше бакенбардите си, казваше, че е бивш търговец на едро и се наричаше господин Вотрен. Третият етаж се състоеше от четири стаи — две от тях бяха дадени под наем: едната на някаква стара мома на име госпожица Мишоно, а другата на бивш производител на фиде, макарони и нишесте, който позволяваше да го наричат дядо Горио. Другите стаи бяха определени за ония прелетни птици, за ония злочести студенти, които като дядо Горио и госпожица Мишоно не можеха да плащат повече от четиридесет и пет франка на месец за храна и квартира. Обаче госпожа Воке не ги искаше много и ги приемаше за квартиранти само когато не можеше да намери по-добри: ядели много хляб. По това време в една от тези стаи живееше един младеж, дошъл от околностите на Париж в Ангулем, за да следва право. Неговото многобройно семейство понасяше най-тежки лишения, за да му праща хиляда и двеста франка годишно. Йожен дьо Растиняк, така се казваше той, беше един от ония младежи, които нещастието приучва към труд, разбират от млади години надеждите, които възлагат върху тях родителите им, и си готвят хубаво бъдеще, като пресмятат отдалеч ползата от познанията си и предварително ги пригаждат към бъдещото развитие на обществото, за да могат първи да изстискат сока му. Без неговите любопитни наблюдения и без сръчността, с която той съумя да се прояви в парижките салони, този разказ нямаше да бъде оцветен с истинските багри, които дължи без съмнение на проницателния си ум и на желанието си да вникне в тайната на една ужасна участ, така грижливо скривана от тези, които са я създали, както и от онези, които я понасят.

Над този трети етаж се намираше таванът за сушене на дрехи и две мансардни стаички, дето спяха един слуга на име Кристоф и дебелата Силвия, готвачката. Освен тези седем пансионери, които живееха в къщата, госпожа Воке имаше годишно средно осем студенти по право или по медицина и двама или трима постоянни клиенти, които живееха в същия квартал — всички се хранеха само на обяд. Столовата побираше на обяд осемнадесет души, а можеше да побере двадесетина, но сутрин там бяха само седмината пълни пансионери, чието събиране имаше вид на семейна закуска. Всеки излизаше по чехли, позволяваше си поверителни бележки върху облеклото или външността на приходящите и върху събитията от миналата вечер, като се изказваше по тези неща с приятелска доверчивост. Тези седем души пансионери бяха галените деца на мадам Воке, която им отмерваше с точността на астроном грижи и внимание според сумата, която всеки от тях й плащаше. Едно и също съображение въодушевяваше тези седем души, събрани така случайно. Двамата наематели от втория етаж плащаха само по седемдесет и два франка на месец. Тази евтиния, която се среща само в квартала „Сен Марсел“, между Бурб и Салпертриер — госпожа Кутюр беше единственото изключение, показва, че тия пансионери навярно се намират под гнета на повече или по-малко явни нещастия. Затова окаяната гледка, която представляваше вътрешността на тази къща, се забелязваше и в облеклото, и във външността. Мъжете носеха рединготи, чийто цвят не можеше да се разпознае, обуща, каквито в кварталите на заможните се изхвърлят в сметта, доста изпокъсани долни дрехи, а на горните — душа не им беше останала. Жените бяха облечени в овехтели, пребоядисани, избелели рокли, със стари, закърпени дантели, с лъснати от употреба ръкавици, с пожълтели яки и с разнищени шалчета. Но ако дрехите им бяха такива, почти всички бяха със здраво телосложение, което беше устояло на бурите на живота, със студени, твърди лица, изличени като поизтъркани стари монети. Повехналите им уста бяха въоръжени с лакоми зъби. Тези пансионери караха човек да предугажда, че с тях са станали или пък сега стават някакви драми, но драми, които не се играят на светлината на рамките сред нарисувани платна, а живи и безмълвни драми, ледени драми, които горещо вълнуват сърцето, драми, които продължават дълго, цял живот.

Старата госпожица Мишоно носеше над уморените си очи мръсен парцал от зелена мръсна тафта на железен тел, който можеше да изплаши дори ангела на милосърдието. Нейният шал с изтънели и плачещи ресни обгръщаше сякаш някакъв скелет, дотолкова кокалести бяха формите, които той скриваше. Коя киселина беше оголила това създание от женските му форми? Тя сигурно някога е била хубава и добре сложена — от какво беше станала такава, от порока, мъката или алчността? Дали бе твърде много обичала? Дали не е била сводница или просто куртизанка? Дали сега не изкупваше триумфите на буйни младини, прекарани в безброй наслаждения, със старост, от която бягаха минувачите? От празния й поглед побиваха тръпки, нейното похабено лице внушаваше страх. Гласът й беше тънък като на щурец, който църка в храсталака при наближаването на зимата. Тя казваше, че се е грижила за някакъв стар господин, който страдал от катар в пикочния мехур и бил изоставен от децата си, които мислели, че няма пари. Този старец й завещал хиляда франка пожизнена рента, която наследниците редовно оспорвали, като прибягвали и до клевети. Макар че буйността на страстите бе опустошила лицето й, все пак по него още се намираха следи от белота и изящество, които позволяваха да се предположи, че и тялото е запазило някакви останки от хубост.

Господин Поаре беше нещо като автомат. Като го виждаха да се простира като сива сянка край някоя алея от Ботаническата градина, със стар смачкан каскет на главата, с бастун с пожълтяла дръжка от слонова кост, който едва държеше в ръцете си, облечен в редингот, чиито изтъркани поли зле покриваха почти празните му панталони и нозете, обути в сини чорапи, които трепереха като у пиян човек, с бяла мръсна жилетка, с нагръдник от груб сбръчкан муселин, който не отговаряше напълно на връзката му, вързана около неговата набръчкана като на пуяк шия — мнозина се питаха дали тази китайска сянка не принадлежеше на смелата раса на синовете на Яфет, които пъплят по Италианския булевард? Какъв труд го бе сбръчкал така? Каква страст бе почернила дебелото му лице, което, карикатурно нарисувано, би изглеждало невероятно? Какво ли е бил преди? Може би чиновник в министерството на правосъдието, в отделението, където палачите изпращат своите сметкоразписки за разноските, сметките за доставяне на черни покривала за отцеубийците, за трици за кошовете под гилотината, за върви за ножовете. Може да е бил бирник пред вратата на някоя кланица или пък санитарен помощник-надзирател. С една дума, тоя човек беше сякаш едно от магаретата на нашата голяма обществена мелница, един от ония парижки ратоновци, които дори не познават своите бертрановци[6], някаква ос, на която са се въртели човешките нещастия или мръсотии, с други думи — един от ония хора, за които казваме, като ги видим: „И без такива не може!“ Изтънченият Париж не познава тия избледнели от душевни или телесни страдания лица. Но Париж е истински океан. Хвърлете в него лот, пак няма да измерите никога дълбочината му. Обходете го, опишете го: колкото и грижливо да го обикаляте и да го описвате, колкото многобройни и любознателни да са изследователите на това море, винаги ще се намерят в него някое девствено кътче, някоя непозната пещера, цветя, бисери, чудовища, нещо нечуто, пропуснато от книжовните водолази. „Дом Воке“ е едно от тези любопитни чудовища.

 

 

Двама други в тази къща представляваха поразителна противоположност на останалите пълни и приходящи пансионери. Макар че госпожица Викторина Тайфер беше болнаво бледа, каквито са всички малокръвни девойки, макар че по обикновената си тъга, по свенливата си въздържаност, по своята слаба и хилава външност тя отговаряше на общото страдание, което съставяше фона на тая картина, все пак лицето й не беше старо, движенията й и гласът й бяха живи. Тази млада нещастница приличаше на неотдавна посадена в неподходяща почва фиданка с пожълтели листа. Жълтеникавото й лице, бледочервеникавата й коса, много тънката й талия изразяваха оная прелест, която съвременните поети намираха в статуйките на Средновековието. Черникавосивите й очи изразяваха кротост и християнско примирение. Простото и евтино облекло очертаваше млади форми. Тя беше хубава в сравнение с другите. Ако беше щастлива, щеше да бъде очарователна: щастието е поезията на жените, както тоалетите са тяхната хубост. Ако веселието на някой бал хвърли своите розови отблясъци върху това бледо лице, ако сладостите на един разкошен живот можеха да закръглят и да зачервят тия вече повехнали страни, ако любовта оживи тези тъжни очи, Викторина би могла да се мери и с най-хубавите момичета. На нея липсваше това, което създава за втори път жената — дрипите и любовните писма. Историята й би могла да даде сюжет за цяла книга. Баща й мислеше, че има причини да не я признава за своя законна дъщеря, отказваше да я вземе при себе си, отпускаше й само шестстотин франка годишно, бе превърнал в ценности имота си, за да може да го остави изцяло на сина си. Далечна роднина на майката на Викторина, която някога бе отишла да умре от отчаяние при нея, госпожа Кутюр се грижеше за сирачето като за свое собствено дете. За нещастие вдовицата на военния комисар на републиката имаше на тоя свят само своя вдовишки дял от наследството на мъжа си и своята пенсия. Тя можеше да остави един ден клетото момиче без опит в живота и без средства, на произвола на съдбата. Добрата жена водеше Викторина на черква през неделните дни, на изповед всеки две седмици, за да направи за всеки случай от нея благочестива девойка. И тя имаше право. Религиозните чувства откриваха едно бъдеще на това отхвърлено дете, което обичаше баща си и всяка година отиваше при него, за да му занесе прошката на майка си, но всяка година се сблъскваше с неумолимо затворената врата на бащината къща. Брат й, нейният едничък посредник, не дойде да я види нито веднъж в продължение на четири години и не й пращаше никаква помощ. Тя молеше Бога да отвори очите на баща й, да смекчи сърцето на брат й и се молеше за тях, без да ги обвинява. Госпожа Кутюр и госпожа Воке не намираха достатъчно оскърбителни думи в своя речник, за да окачествят това варварско поведение. Когато те проклинаха безчестния милионер, Викторина говореше за него с кротки думи, прилични на песента на ранен гълъб, чийто болезнен вик все още изразява любов.

Йожен дьо Растиняк имаше съвсем южняшко бяло лице, черна коса, сини очи. Обноските м у, държанието му, привичната му стойка показваха, че е син на благородно семейство и от малък е добил добро възпитание, основано на традиции и добър вкус. Наистина той пазеше дрехите си, в делнични дни доизносваше миналогодишното си облекло, но понякога можеше да излиза и облечен като елегантен момък. Обикновено носеше стар редингот, лоша жилетка, овехтяла черна измачкана и лошо вързана студентска вратовръзка, такива панталони и стари закърпени ботуши.

Вотрен, четиридесетгодишният мъж с боядисаните бакенбарди, представляваше преход между тези две личности и останалите. Той беше от ония хора, за които народът казва: „Ето един славен човек!“ Той имаше широки плещи, добре развити гърди, мускулите му бяха изпъкнали, ръцете му бяха едри, здрави, обрасли с гъсти червеноруси косми по пръстите. Лицето му, набраздено с преждевременни бръчки, издаваше белези на жестокост, които противоречаха на любезните му и дружелюбни обноски. Басовият му глас, който отговаряше на грубата му веселост, беше приятен. Той беше услужлив и веселяк. Ако някоя ключалка не работеше, той веднага я разглобяваше, смазваше я, изпиляваше я и пак я сглобяваше, като казваше: „Разбирам от тия работи!“ Той наистина разбираше от всичко: от кораби, от море, познаваше цяла Франция, чужбина, сделките, хората, събитията, законите, хотелите и затворите. Ако някой се оплакваше твърде много, веднага му предлагаше услугите си. Много пъти бе заемал пари на госпожа Воке и на някои от пансионерите, обаче длъжниците му предпочитаха да умрат, но да му се издължат, тъй като, макар че изглеждаше добродушен, той внушаваше страх с проницателния си и пълен с решителност поглед. С начина, по който изплюваше слюнката си, той показваше невъзмутимо хладнокръвие, което не би го накарало да се спре пред престъпление, за да излезе от някое затруднено положение. Като на строг съдия очите му сякаш проникваха до дъното на всички въпроси, на всички съвести, на всички чувства. Той имаше навика да излиза след обяд и да се връща за вечеря, след това да изчезва през цялата вечер и да се прибира към полунощ, като си отключваше вратата с помощта на един запасен ключ, който му бе поверила Воке. Той единствен се ползваше с това благоволение. Но той беше и в най-добри отношения с вдовицата, която наричаше мамо, като я прегръщаше през кръста — доста необяснимо ласкателство! Добрата жена си мислеше, че това е още лесно, но само ръцете на Вотрен бяха достатъчно дълги, за да обгърнат дебелото й туловище. Една от отличителните му черти беше да дава щедро по петнадесет франка на месец за чашка кафе с коняк, която пиеше, след като се наобядва. Хора, не съвсем повърхностни като младежите, увлечени от вихъра на парижкия живот или пък като старците, равнодушни към онова, което не ги засяга пряко, биха се замислили върху съмнителното впечатление, което им правеше Вотрен. Той знаеше или налучкваше работите на тия, които бяха около него, но никой не можеше да проникне в неговите мисли или работи. Макар и да бе изправил своето видимо добродушие, своята постоянна любезност и веселост като стена между себе си и другите, той често даваше възможност да се проникне в странната сила на характера му. Често някой порив, достоен за Ювенал, с който той сякаш показваше, че обича да подиграва жестоко законите, да бичува висшето общество, да го обвинява в непоследователност, даваше да се предположи, че той мрази обществения ред, че в дъното на живота си има някаква грижливо скрита тайна.

Привлечена може би несъзнателно от силата на единия или от хубостта на другия, госпожица Тайфер разделяше беглите си погледи и тайните си мисли между четиридесетгодишния мъж и младия студент, но изглежда, че никой от двамата не мислеше за нея, макар че всеки миг случаят можеше да измени положението й и да я направи богата наследница. От друга страна, никое от тия лица не си даваше труда да провери дали нещастията, които си приписваше някой от тях, са истински, или лъжливи. Всички изпитваха едни към други някакво безразличие, смесено с недоверие, което произлизаше от положението на всеки един поотделно. Те знаеха, че са безсилни да облекчат своите мъки, и бяха изчерпали чашата на състраданието, като си ги разказваха един на друг. Прилични на стари съпрузи, те вече нямаше какво да си кажат. Между тях бяха останали само отношенията на един механичен живот, въртенето на несмазани колела. Всички навярно биха минали покрай някой просяк, без да го погледнат, биха изслушали хладнокръвно разказа за някакво нещастие и биха видели в смъртта разрешението на въпроса за нищетата, която ги правеше равнодушни и към най-ужасната агония. Най-щастливата от всички тия опустошени души беше госпожа Воке, която царуваше в тоя частен приют. Само за нея малката градинка, която тишината и студът, сушата и влагата правеха просторна като степ, беше весела горичка. Само за нея жълтата и мрачна къща, която миришеше на плесен, имаше своята прелест. Тези затворнически килии бяха нейни. Тя хранеше тези каторжници, осъдени на доживотен затвор, като ги караше да я слушат и уважават: Къде другаде в Париж тези клети създания биха намерили на такава цена изобилната и здрава храна и жилище, което зависеше от тях да направят ако не разкошно или удобно, то поне чисто и здравословно? Дори и да си позволеше някоя крещяща неправда, жертвата я понасяше, без да се оплаква.

Събрани заедно, тези хора трябваше да представляват и представляваха в умален вид съставните части на едно цялостно общество. Между осемнадесетте сътрапезници се намираше, както в колежите, така в света, едно клето и отхвърлено същество, което служеше за гавра — върху него се сипеха всички шеги. В началото на втората година това лице прикова най-силно вниманието на Йожен дьо Растиняк от хората, всред които бе осъден да живее още две години. Това посмешище беше някогашният производител на фиде дядо Горио, върху главата на когото художникът, както и историкът бяха съсредоточили цялата светлина на картината. По каква случайност това почти злобно презрение, това преследване, смесено със съжаление, това неуважение към нещастието се бяха струпали върху най-стария питомец на пансиона? Сам ли беше дал повод за това с ония смешни привички или с ония свои странности, които обществото прощава по-мъчно от пороците? Тези въпроси засягат отблизо много обществени неправди. Може би в същността на човешка-а природа е да струпва всички страдания върху този, който понася всичко от истинско смирение, от слабост или от равнодушие. Нима и ние не обичаме да показваме силата си за сметка на някого или на нещо? Най-слабото същество, уличният хлапак, звъни на всички врати, когато има поледица, или се изправя на пръсти, за да напише името си върху някой чист паметник.

Дядо Горио, около шестдесет и девет годишен старец, се бе оттеглил у госпожа Воке в 1813 година, след като бе напуснал търговията си. Отначало той нае помещението, в което живееше госпожа Кутюр, и плащаше тогава хиляда и двеста франка годишно, като човек, за когото пет луидора повече или по-малко бяха дребна работа. Госпожа Воке бе подновила трите стаи на това помещение с една предплата, която, казват, дала за тази нищо и никаква покъщина, състояща се от жълти хасени завеси, лакирани дървени кресла, тапицирани с утрехтско кадифе, няколко зацапани картини и тапети, които не вземаха и кръчмите в предградията. Може би безгрижната щедрост, с която се бе оставил да бъде измамен дядо Горио, когото по онова време наричаха почтително господин Горио, я накара да го смята за простак, който не разбира нищо от търговия. Горио пристигна с добре натъпкан гардероб, с великолепно бельо на търговец, който нищо не си отказва, след като се е оттеглил от търговията. Госпожа Воке бе разглеждала с възторг осемнадесетте ризи от полухоландско платно, чието изящество бе още по-забележително, тъй като бившият производител на фиде носеше на нагръдника си две карфици, съединени с верижка — на всяка от тях блестеше по един голям брилянт. Облечен обикновено в светлосин фрак, той носеше всеки ден една жилетка от бяло пике, под която се люлееше издутият му като круша корем, върху който подскачаше тежък златен ланец с дребни украшения. В табакерата му, също така златна, имаше един медальон с къдрици, които му придаваха вид на герой на любовни приключения. Когато хазайката му го обвини, че прилича на женкар, по устните му се появи весела усмивка на еснаф, когото са засегнали по слабото място. Шкафовете (той произнасяше тази дума така, както я произнасяше народът) бяха пълни с множество сребърни съдове от домакинството му. Очите на вдовицата пламнаха, когато му помогна да разопакова и нареди разни лъжици за сипване на супа и за рагу, лъжиците и вилиците, приборите за зехтин и оцет, сосиерите, многото блюда, сервизите за закуска от позлатено сребро, с една дума, всички кой от кой по-хубави съдове, които тежаха няколко килограма и с които той не желаеше да се раздели. Тези подаръци му напомняха разни тържествени случаи от семейния му живот.

— Това е — каза той на госпожа Воке, като държеше едно голямо блюдо и една чашка, чийто похлупак представляваше две гургулици, които се целуват, — това е първият подарък, който получих от жена си в деня на годишнината от сватбата ни. Клетата жена! Беше ги купила с моминските си спестявания. Да ви кажа ли, госпожо, готов съм по-скоро да копая земята с нокти, отколкото да се разделя с тях. Слава Богу, в тази чашка ще мога да пия кафето си всяка сутрин, докато съм жив! Не съм за оплакване, имам хляб на полицата, и то за дълго.

Накрая госпожа Воке видя добре със своето свраче око няколко държавни облигации, които, набърже пресметнати, можеха да дадат на този прекрасен Горио един доход от осем до десет хиляди франка годишно. От този ден на госпожа Воке, родена дьо Конфлан, която беше навършила четиридесет и осем години, от които признаваше само тридесет и девет, нещо влезе в главата. Макар че долният клепач на очите на дядо Горио беше обърнат, подпухнал, увиснал, което го принуждаваше често да бърше очите си, тя го намери приятен на вид и благовъзпитан. От друга страна, месестите му и изпъкнали прасци, както и дългият му широк нос показваха, че има скрити достойнства, които вдовицата, както изглежда, много ценеше и които се потвърждаваха от кръглото като месечина наивно просташко лице на добродушния човек. Личеше, че той е здраво животно, способно да излее цялата си душа в чувства. Косата му, разделена в средата на път, приличаше на две гълъбови крила, които фризьорът на политехническото училище идваше да вчесва и да пудри всяка сутрин, очертаваше пет лимби върху ниското му чело и украсяваше лицето м у. Макар и да приличаше малко на селянин, той беше толкова изискан и така обилно смъркаше емфие като човек, уверен, че табакерата му винаги ще бъде пълна с най-доброто качество ароматен тютюн от Мартиника, щото в деня, когато господин Горио дойде да живее в пансиона й, госпожа Воке си легна вечерта, като се печеше като яребица в собствената си мас на огъня на желанията, които я обзеха и я подтикваха да остави савана на Воке и да се възроди като госпожа Горио. Да се омъжи, да продаде пансиона, да улови под ръка това изящно цвете на буржоазията, да стане знатна дама в квартала, да събира милостиня за бедните, да прави неделен ден малки излети до Шоази, Соази, Жантий и да ходи на театър, когато поиска, в ложа, без да чака гратиси, които й носеха някои от нейните пансионери през месец юли. Тя мечта за цялото това Елдорадо на дребните парижки семейства. Не бе признала никому, че имаше четиридесет хиляди франка, събирани петаче по петаче. Разбира се, по отношение на богатството тя се смяташе изгодна партия.

„Колкото за останалото, бива ме за човечеца“ — си казваше тя, като се обръщаше в леглото си, сякаш да се увери сама в собствените си прелести, които дебелата Силвия намираше всяка сутрин отпечатани на постелята.

От този ден в продължение на три месеца вдовицата Воке се възползва от фризьора на господин Горио и направи около тоалета си няколко разхода, оправдани от необходимостта да придаде на къщата си известен приличен вид, който да съответства на почтените личности, които я посещаваха. Тя сериозно се замисли да промени състава на пансионерите си, като заявяваше, че занапред ще приема само най-издигнати във всяко отношение хора. Щом се явеше някой чужденец, тя почваше да се хвали с предпочитанието, с което господин Горио, един от най-забележителните и най-уважаваните търговци на Париж, я е удостоил. Тя пръсна обявления, начело на които се четеше: „ДОМ ВОКЕ“. Той е, казваше тя, един от най-старите и най-уважаваните домашни пансиони в Латинския квартал. От него се откриваше една от най-приятните гледки към долината на Гоблените (която се виждала от третия етаж) и хубава градина, в дъното на която се простираше липова алея. Споменаваше също така за хубавия въздух и за тишината. Това обявление й доведе госпожа контеса дьо л’Амберменил, тридесет и шест годишна жена, която очакваше уреждането на делата около пенсията, на която имаше право като вдовица на генерал, загинал на бойните поля. Госпожа Воке се погрижи за храната й, пали печка в салоните близо шест месеца и удържа така добре обещанията в своето обявление, че похарчи и малко от готовите си пари. Затова контесата обещаваше на госпожа Воке, като я наричаше скъпа приятелко, че ще й доведе баронеса дьо Вомарланд и вдовицата на полковник конт Пикоазо, две нейни приятелки, които чакали да се свърши срокът им в един пансион в Маре, много по-скъп от пансиона „Воке“. Тези госпожи впрочем щели да бъдат много богати, когато военните канцеларии уредят работата им.

— Но — казваше тя — канцелариите още нищо не са свършили.

Следобед двете вдовици се качваха заедно в стаята на госпожа Воке и разговаряха, като пиеха ликьор, ядяха лакомства, предназначени само за устата на хазайката. Госпожа дьо л’Амберменил напълно одобри намеренията на госпожа Воке към господин Горио, отлични намерения, за които впрочем тя се бе досетила още от първия ден, тъй като намираше, че господин Горио е съвършен човек.

— Ах, драга госпожо, той е мъж, здрав като камък — й казваше вдовицата, — съвършено запазен мъж, който може да достави още много удоволствия на една жена.

Контесата великодушно забеляза на госпожа Воке, че нейното облекло не отговаря на стремежите й.

— Трябва да се поставите на бойна нога — казваше й тя.

След дълги изчисления двете вдовици отидоха заедно в Пале Роял, дето купиха от „Галери дьо Боа“ шапка с пера и малка шапчица. Контесата заведе приятелката си в магазина „Петит Жанет“, дето заедно избраха рокля и шал. Когато всички тези бойни припаси се употребиха и вдовицата бе поставена „на бойна нога“, тя заприлича съвсем на фирмата на „Бьоф а ла мод“. Въпреки това тя дотолкова се хареса в тая премяна, че се почувства задължена към контесата и макар че не беше много от щедрите, я помоли да приеме от нея една шапка за двадесет франка. Наистина тя смяташе да помоли контесата за услуга — да подпита господин Горио и да каже няколко добри думи за нея. Госпожа дьо л’Амберменил много приятелски се нагърби с тая поръчка и започна да обсажда стария производител на фиде, с когото успя да има един разговор. Но след като го намери много свенлив, да не кажем неподатлив на опитите, които й внуши нейното собствено желание да го съблазни за своя собствена сметка, тя си излезе възмутена от простащината му.

— Ангел мой — каза тя на милата си приятелка, — нищо няма да изтръгнете от този човек. Той е ужасно недоверчив, скъперник, глупак и тъпак, който ще ви навлече само неприятности.

Изглежда, че между господин Горио и госпожа дьо л’Амберменил бяха станали такива работи, че контесата дори не пожела да остане в един дом с него. На другия ден тя си замина, като забрави да плати шестте месеца пансион и като остави залог няколко вехтории, оценени за пет франка. Макар че вложи много усърдие, за да я намери, госпожа Воке не можа да получи никакви сведения в Париж за контеса дьо л’Амберменил. Тя често приказваше за тази нещастна случка, като се оплакваше от прекаленото си доверие, макар че бе по-мнителна от котка: но тя приличаше на много от хората, които нямат доверие на своите близки, а се предават на първия срещнат. Странно, но действително душевно явление, чиито корени лесно могат да се открият в човешкото сърце. Може би някои хора вече няма какво да печелят от ония, с които живеят. След като са им показали празнотата на душите си, те се смятат тайно осъдени от тях, и то със заслужена строгост. Обаче, изпитвайки непобедимата нужда от ласкателства, каквито им липсват, или пък измъчвани от горещото желание да се покажат, че имат качества, каквито нямат, те се надяват да спечелят сърцето или уважението на ония, които са им чужди, с опасността да се изложат един ден и пред тях. В края на краищата има хора, родени користолюбци, които не правят никакво добро на своите близки и приятели тъкмо защото са длъжни да го правят. Като правят услуга на непознати, те ласкаят своето самолюбие: колкото по-близко до тях са техните приятели, толкова по-малко те обичат — колкото са по-далеч, толкова по-услужливи стават те. Госпожа Воке несъмнено имаше в себе си тия две по същество дребнави, лъжливи, отвратителни черти.

— Ако бях тогава тук — казваше й тогава Вотрен, — това нещастие нямаше да ви се случи. Щях да й платя на тази измамница. Веднага познавам хитростите им.

Като всички ограничени умове госпожа Воке имаше навик да не излиза от кръга на събитията и да не съди за техните причини. Тя обичаше да стоварва върху други своите собствени грешки. Като понесе тази загуба, тя сметна честния производител на фиде виновен за нещастието й и оттогава почнала, според думите й, да си отваря очите по отношение на него. Щом се убедила, че закачките й и разноските по гизденето са излишни, тя бърже разбрала причината за това. Тогава забелязала, че пансионерът й има вече, както тя се изразяваше, свои похождения. Най-сетне той й дал да разбере, че надеждата, която така сладко я приспивала, почива на празни мечти и че тя никога нищо няма да получи от този мъж, както твърдо се изразила контесата, която, изглежда, разбирала от тия работи. Госпожа Воке, разбира се, отиде много по-далече в ненавистта си, отколкото в приятелството си. Омразата й не съответстваше на любовта й и на измамените й надежди. Ако човешкото сърце, когато се изкачва по стъпалата на любовта, понякога си почива, то рядко спира, когато слиза по стръмното нанадолнище на омразата. Но господин Горио беше неин пансионер и затова вдовицата бе принудена да въздържа изблиците на своето наранено честолюбие, да заглушава въздишките, които и причини това разочарование, и да таи жаждата си за мъст като монах, оскърбен от игумена си. Дребните душици задоволяват чувствата си, били те добри или лоши, с непрестанни дреболии. Вдовицата си послужи с женската злоба и хитрост да измисля тайни гонения срещу жертвата си. Най-напред тя прекъсна поднасянето на излишни неща в пансиона си.

— Никакви краставички, никаква аншоа: това са празни работи! — каза тя на Силвия сутринта, когато се върна към старата си програма.

Господин Горио беше човек умерен в яденето, у когото пестеливостта, неизбежна за хората, които сами създават богатството си, се беше превърнала в навик: супата, вареното месо, малко зеленчук бяха и си оставаха завинаги неговото любимо ядене. Затова много трудно беше за госпожа Воке да измъчи своя пансионер, чиито вкусове тя с нищо не можеше да засегне. Отчаяна, че намира в негово лице един неуязвим човек, тя почна да го унижава и така надъха с омразата си към Горио и своите пансионери, които, за да се забавляват, услужваха на отмъщението й. Към края на първата година вдовицата бе станала толкова недоверчива, че вече се питаше — защо този търговец, който получаваше седем-осем хиляди франка годишна рента, който притежаваше великолепни сребърни прибори и скъпоценности, не по-лоши от тия на скъпо платените леки жени, живееше у нея, като й плащаше за пансион толкова скромна сума в сравнение с доходите си. През по-голямата част от първата година Горио често вечеряше вън един или два пъти седмично; после неусетно той започна да вечеря вече в града само два пъти месечно. Дребните похождения на господин Горио съвпадаха е интересите на госпожа Воке, която почна да проявява недоволство от прогресивната точност, е която нейният пансионер почваше да се храни редовно у нея. Тази промяна госпожа Воке си обясни не само с намаляването на парите на Горио, но и с желанието му да създава неприятности на хазайката си. Една от най-долните привички на дребните души е да приписват своите низости и на другите. За нещастие в края на втората година господин Горио оправда сплетните, на които бе предмет, като помоли госпожа Воке да се премести на втория етаж и да намали пансиона му на деветстотин франка. Толкова много су се полагаше да пести, че през цялата зима не пали огън в стаята си. Вдовицата Воке поиска да й се плати предварително: господин Горио, когото оттогава тя започна да нарича дядо Горио, веднага се съгласи. Сега всички започнаха да търсят причините на този упадък. Трудна работа! Както беше казала мнимата контеса, дядо Горио беше потаен, мълчалив човек. Според логиката на хората с празни глави, които до един са бърборковци, защото дърдорят само празни неща, щом някой не говори за своите работи, значи, върши нещо лошо. И този толкова известен търговец стана измамник, а галантният кавалер се превърна в стар чудак. Според Вотрен, който по онова време дойде да живее в пансиона „Воке“, дядо Горио беше ту човек, който играеше на борсата и според доста резкия израз на финансов език мамеше с рентите си, след като се беше разорил, ту беше един от ония дребни играчи, които се осмеляват да залагат и да печелят на комар по десет франка на вечер, ту го наричаха сътрудник на тайната полиция. Но Вотрен твърдеше, че не е още достатъчно хитър за такава работа. Дядо Горио беше още и скъперник, който дава пари с висока лихва за кратки срокове, човек, който играеше с постоянни номера на лотария. Правеха от него всичко, което порокът, позорът и безсилието можеха да родят като най-тайнствено. Само че колкото и противни да бяха неговото държане и пороците му, ненавистта, която вдъхваше, не стигаше дотам, че да го изпъдят; той си плащаше пансиона. После той беше полезен — всеки изливаше върху него доброто или лошото си настроение с шеги или подигравки. Мнението, което изглеждаше най-вероятно и което бе прието от всички, беше това на госпожа Воке. Според нея този така добре запазен човек, здрав като камък и с когото можеха да се изпитат още доста удоволствия, беше женкар с чудновати наклонности. Ето как госпожа Воке обосноваваше клеветите си. Няколко месеца след заминаването на оная пакостна контеса, която съумяла да живее цели шест месеца на нейна сметка, една сутрин, преди да стане, тя чула по стълбите шумоленето на копринената рокля и ситните стъпки на млада и подвижна жена, която се вмъкнала при Горио, чиято врата била предпазливо отворена. Веднага дебелата Силвия отишла при господарката си и й казала, че една жена, много хубава, за да бъде честна, облечена като богиня, обута в скъпи, съвсем неокаляни ботинки, се промъкнала като змиорка от улицата до кухнята и запитала къде живее господин Горио. Госпожа Воке и готвачката й отишли да подслушат и доловили много нежни думи през време на посещението, което траяло доста дълго. Когато господин Горио излязъл да изпрати дамата си, дебелата Силвия веднага взела кошницата си уж да иде на пазар и проследила влюбената двойка.

— Госпожо — казала тя на господарката си, като се върнала, — господин Горио трябва да е все пак дяволски богат, щом поддържа такива жени. Представете си, на ъгъла на улица „Естрапад“ чакаше разкошна карета, в която тя се качи.

През време на обеда госпожа Воке дръпнала завесата, та слънцето да не пречи на господин Горио: един лъч паднал точно върху очите му.

— Обичат ви хубавиците, господин Горио, слънцето ви търси — казала тя, като намекнала за посещението, което му бе направено. — Дявол да го вземе, вие имате вкус, тя беше много хубава!

— Това беше дъщеря ми — каза той с някаква гордост, в която пансионерите видели глупаво самохвалство на старец, който иска да запази приличието.

Месец след това посещение господин Горио имал и второ. Дъщеря му, която първия път дойде в утринен тоалет, дойде след обяд, и то облечена като за прием. Пансионерите, които разговаряха в салона, можаха да видят хубава русокоса жена с тънка талия, прелестна и много изискана, за да бъде дъщеря на дядо Горио.

— Стават две! — каза дебелата Силвия, която не можа да я познае.

След няколко дни друга жена, едра и добре сложена, мургава, с черни коси и жив поглед, запита за господин Горио.

— Стават три — каза Силвия.

Тая втора дъщеря, която първия път бе също така дошла да види баща си сутринта, дойде след няколко дни вечерта в бален тоалет и с кола.

— Стават четири — казваха госпожа Воке и дебелата Силвия, които не можаха да открият никаква прилика между тази светска дама и скромно облечената мома сутринта, при първото й посещение.

Горио още плащаше хиляда и двеста франка за пансион. Госпожа Воке намираше, че е напълно естествено за един богат мъж да има четири-пет любовници и намери дори, че е доста ловко от негова страна да ги представя за свои дъщери. Тя нямаше нищо против това, че ги приемаше в пансиона „Воке“. Но тъй като тия посещения й обясняваха равнодушието на нейния пансионер към нея, в началото на втората година тя си позволи да го нарече стар котарак. Накрая, когато дядо Горио слезе на деветстотин франка, тя го попита доста дръзко, като видя да слиза по стълбите една от тия дами, какво е намислил да прави от къщата й. Дядо Горио й отговори, че тази дама е по-голямата му дъщеря.

— Та вие имате тридесет и шест дъщери?! — каза сърдито госпожа Воке.

— Имам само две — възрази пансионерът с кротостта на разорен човек, който търпи всички унижения на бедността.

Към края на третата година дядо Горио намали още повече разноските си, като се качи на третия етаж и почна да плаща по четиридесет и пет франка месечно. Той престана да смърка емфие, освободи фризьора и вече не си пудреше косата. Когато дядо Горио се яви за пръв път ненапудрен, хазайката, госпожа Воке, ахна от изненада, като видя косите му — те бяха нечисто сиви и зеленикави. Лицето му, което тайните скърби неусетно правеха от ден на ден все по-тъжно и по-тъжно, изглеждаше най-окаяното от всички събрани около трапезата лица. Нямаше вече никакво съмнение: дядо Горио беше стар развратник, чиито очи се бяха предпазили от зловредното влияние на лекарствата, необходими за неговите болести, само благодарение на опитността на някой лекар. Отвратителният цвят на косите му се дължеше на безпътствата и на лекарствата, които вземаше, за да продължава тия безпътства. Телесното и душевното състояние на стареца оправдаваше тия дрънканици. Когато долните му дрехи се изпокъсаха, той купи хасе по седемдесет сантима лакътя, за да замести хубавото си бельо. Брилянтите му, златната табакера, верижката, скъпоценностите изчезнаха едно по едно. Той бе хвърлил светлосиния фрак, всичкото си богато облекло и почна да носи и лете, и зиме един и същ редингот от грубо кафяво сукно, жилетка от козя вълна и сив панталон от чортова кожа. Започна все повече и повече да отслабва. Прасците му омекнаха, лицето му, закръглено от доволство на еснафското благополучие, страшно се набръчка, челото му се проряза от бръчки, челюстите му се очертаха. През четвъртата година от настаняването му на улица „Ньов Сент Женевиев“ той вече не приличаше на себе си. Добрият шестдесет и две годишен производител на фиде, който тогава изглеждаше да има и четиридесет, едрият и тлъст еснаф, весел до глупост, чието жизнерадостно държане развеселяваше минувачите, който имаше нещо младежко в усмивката си, сякаш беше изумял, треперещ и блед седемдесетгодишен старец. Сините му очи, така живи някога, сега помръкнаха, изгубиха цвета си, станаха сиви като желязо, не сълзяха вече, а от възпалените им краища сякаш струеше кръв. На едни той вдъхваше ужас, на други — съжаление. Като забелязаха увисването на долната му устна, младите студенти по медицина измериха лицевия му ъгъл и заявиха, че е засегнат от кретенизъм, след като го измъчваха дълго, без да изкопчат нищо от него. Веднъж, след като бяха вечеряли, госпожа Воке му каза с насмешка: „Е, вече не ви идват на гости вашите дъщери?“, като поставяше под съмнение бащинството му. Дядо Горио подскочи, сякаш госпожа Воке го бе боднала с желязо.

— Те идват от време на време — отвърна той развълнувано.

— Ха-ха! Още ли се виждате с тях от време на време? — извикаха студентите. — Браво, дядо Горио!

Но старецът не чу подигравките, които предизвика отговорът му. Той отново се замисли, а повърхностните наблюдатели взеха неговото състояние за старческо затъпяване, което се дължеше на това, че си е изгубил ума. Ако го познаваха добре, може би по-живо щяха да се заинтересуват от неговото физическо и душевно състояние. Но нямаше нищо по-трудно от това. Макар и да бе лесно да се узнае дали дядо Горио е бил наистина производител на фиде и на колко възлиза богатството му, старите хора, чието любопитство той събуди, не излизаха вън от квартала и живееха в пансиона като стриди на скала. А другите — буйният парижки живот ги караше да забравят, щом излязат от улица „Ньов Сент Женевиев“, нещастния старец, с когото се подиграваха. За тези ограничени умове, както и за безгрижните младежи тежката участ на дядо Горио и неговото тъпоумие бяха несъвместими с някакво богатство или с някаква дееспособност. Колкото за жените, които той наричаше свои дъщери, всеки поддържаше мнението на госпожа Воке, която казваше със строгата логика, която навикът да се допуска всичко дава на старите жени, на които работата е да дрънкат през цялата вечер:

— Ако дядо Горио имаше две дъщери така богати, както изглеждаха всички дами, които му идваха на гости, той нямаше да бъде в моя пансион, на третия етаж, с четиридесет и пет франка месечен наем и нямаше да се облича като просяк.

Нищо не можеше да опровергае тези заключения. И така към края на месец ноември 1819 година, през което време се разигра тази драма, всеки в пансиона имаше вече установено мнение за бедния старец. Той никога не бе имал нито дъщеря, нито жена; злоупотреблението с удоволствията го бе превърнало в охлюв, в човекообразно мекотело от вида на шапконосните — казваше един чиновник в естественоисторическия музей един от приходящите пансионери. Поаре в сравнение с Горио беше орел, джентълмен. Той говореше, разсъждаваше, отговаряше. Той не казваше нищо наистина, като говореше, разсъждаваше и отговаряше, защото имаше навика да повтаря с други думи това, което другите казваха, но участваше в разговорите, беше жизнерадостен, изглеждаше чувствителен, докато дядо Горио — пак по мнението на чиновника в музея — беше винаги на точката на замръзване.

Йожен дьо Растиняк се бе върнал в онова разположение на духа, което навярно познават даровитите младежи или онези, които при тежки обстоятелства изведнъж придобиват качества на издигнати хора. През първата си година в Париж, при малкото работа, която се изисква за получаване на началните степени във факултета, му оставаше доста свободно време, за да се наслаждава на видимите прелести на плътския Париж. Един студент няма много време, ако иска да се запознае с репертоара на всеки театър, да изучи изходите на парижкия лабиринт, да узнае обичаите, да изучи езика и свикне на всички удоволствия на столицата; да издири добрите и лошите места, да следва забавните курсове, да разгледа музейните богатства. Всеки студент се пристрастява към празни работи, които му се струват величави. Той има своя велик човек, някой професор в Колеж дьо Франс, комуто плащат, за да се държи на висотата на своята аудитория. Той оправя връзката си и се мъчи да прикове вниманието на някоя дама от първи балкон на Опера Комик. При това постепенно встъпване в живота той се обиграва — разширява кръгозора си и в края на краищата долавя съотношението на човешките слоеве, които образуват обществото. Ако е започнал с това — да се възхищава от редиците коли в „Шан-з-Елизе“ при хубав слънчев ден, той скоро почва да им завижда. Йожен бе минал несъзнателно през тая школа, когато замина за ваканцията, след като бе получил степен бакалавър по словесните и правни науки. Неговите детски мечти, провинциалните му разбирания, бяха изчезнали. Променените му възгледи, възбуденото му честолюбие го накараха да вникне правилно в бащиното огнище, в семейния кръг. Баща м у, майка му, двамата му братя, двете му сестри и леля му, чието богатство се състоеше от пенсии, живееха в малкото имение Растиняк. Това стопанство даваше около три хиляди франка годишен доход, но и той не бе сигурен поради колебливото промишлено производство в лозарството, а от този доход трябваше да се отделят по хиляда и двеста франка годишно за него. Постоянната бедност, която великодушно криеха от него, сравнението, което се принуди да направи между сестрите си, които му изглеждаха толкова хубави през детинството му, и парижките жени, които бяха олицетворили за него мечтаната красота, неизвестното бъдеще на това многобройно семейство, което разчиташе на него, грижливата пестеливост, с която видя, че се скътват и най-дребните продукти, с една дума, множество обстоятелства, които е излишно да споменаваме тук, десеторно усилиха у него желанието да преуспее и събудиха жаждата му да се прослави. Както става с великите души, той искаше да дължи всичко на собствените си заслуги. Но умът му беше чисто южняшки; когато работата дойдеше до изпълнение, решенията трябваше да се отличават с оная колебливост, която обзема младите хора, когато се намират в открито море и не знаят в каква посока да насочат силите си, нито под какъв ъгъл да издуят платната си. Ако отначало той пожела да се хвърли телом, и духом в работата, съблазнен по-скоро да си създаде връзки, той забеляза колко много влияние имат жените върху обществения живот и изведнъж намисли да се впусне в света, за да се сдобие с покровителки: щяха ли да липсват такива жени за един пламенен, остроумен младеж, като към ума и пламенността добавим неговата изящна осанка и някаква нервна хубост, по която жените на драго сърце се увличаха? Тия мисли го налегнаха в полето през време на разходките — някога той се разхождаше с удоволствие със сестрите си, които го намериха много променен. Леля м у, госпожа дьо Марсиак, която някога е била представена в двореца, се бе запознала там с върховете на аристокрацията. И изведнъж честолюбивият младеж видя в спомените, които някога така често му бе разказвала леля му, основа за много завоевания в обществото, не по-малки от успехите, които се надяваше да постигне в юридическия факултет. И той почна да я разпитва за роднинските връзки, които можеха да се подновят. След като разтърси клоните на родословното дърво, старата дама прецени, че измежду всички себелюбиви и богати роднини, които могат да бъдат полезни на племенника й, най-достъпна ще бъде виконтеса дьо Босеан. Тя писа на тази млада жена едно писмо в старинния стил и го даде на Йожен, като му каза, че ако има успех пред виконтесата, тя ще му помогне да открие и други роднини. Няколко дни след пристигането си Растиняк изпрати на госпожа дьо Босеан писмото на леля си. Виконтесата му отговори с покана за бал за следния ден. Такова беше общото положение в семейния пансион към края на месец ноември 1819 г. След няколко дни Йожен се прибра от бала на госпожа Босеан в два часа след полунощ. Още по време на танците смелият студент бе решил да навакса изгубеното време, като работи до сутринта. За пръв път се канеше да прекара буден нощта в този мълчалив квартал, защото световният блясък го беше заслепил, беше му вдъхнал измамна сила. Той не вечеря у госпожа Воке и пансионерите мислеха, че ще се върне от бала на другия ден призори, както се прибираше понякога от забавите в „Прадо“ или от баловете в „Одеон“, с изкаляни копринени чорапи и разкривени пантофи. Преди да затвори вратата с резета, Кристоф я отвори и погледна към улицата. Тъкмо тогава се появи Растиняк, който можа да се изкачи тихо в стаята си, последван от Кристоф, който дигаше много шум. Йожен се съблече, обу чехлите си, намъкна един стар костюм, запали с торф огъня и бърже се приготви за работа, така че Кристоф още заглушаваше почти безшумните приготовления на младежа с тропането на грубите си обуща. Йожен постоя известно време замислен, преди да се вдълбочи в учебниците по право. В лицето на госпожа виконтеса дьо Босеан той откри една от кралиците на парижката мода и къщата й минаваше за една от най-приятните в предградието „Сен Жермен“. По име и богатство тя принадлежеше към най-висшата аристокрация. Благодарение на леля си дьо Марсиак бедният студент бе добре приет в този дом, без да съзнава значението на тая благосклонност. Приемането в тези позлатени салони се равняваше на грамота за висше благородство. Появеше ли се в това най-мъчно достъпно общество, той си извоюваше правото да ходи навсякъде. Заслепен от това бляскаво общество, след като едва успя да размени няколко думи с виконтесата, Йожен забеляза между тълпата парижки богини, които се трупаха на тоя тържествен прием, една от ония жени, които трябва да бъдат обожавани преди всичко от някой младеж. Контеса Анастази дьо Ресто, висока и стройна, минаваше за жената с най-хубаво тяло в Париж. Представете си големи черни очи, прелестна ръка, чудни крака, пламенни движения — маркиз дьо Ронкерол наричаше такава жена чистокръвен кон. Изтънчеността на нервите не затъмняваше никак нейната хубост; тя беше пълна и закръглена, но не можеше да се каже, че е дебела. Чистокръвен кон, породиста жена, подобни изрази започваха да изместват „ангелите небесни“, „осиановите фигури“ — съвременните контета бяха отхвърлили цялата стара любовна митология. Но за Растиняк госпожа Анастази дьо Ресто беше желаната жена. Той успя да си запази два танца в списъка на кавалерите, записани върху ветрилото й, и успя да поговори с нея при първия кадрил.

— Къде може да ви срещне човек, госпожо? — запита я той изведнъж с оная буйна страст, която харесва толкова на жените.

— Навсякъде — отговори тя. — в Булонската гора, в театър „Буфон“, у дома.

И предприемчивият момък побърза да се сближи с прелестната контеса, доколкото един мъж може да се сближи с една жена по време на един кадрил и на един валс. Като каза, че е роднина на госпожа дьо Босеан, той бе поканен у тази жена, която той взе за знатна дама, и получи достъп в дома й. Усмивката, с която тя го погледна на сбогуване, накара Растиняк да реши, че трябва непременно да я посети. Той бе щастлив да срещне един човек, който не се подиграваше с незнанието му, смъртен грях в средата на знаменитите нахалници на епохата — в средата на разните Моленкур. Ронкерол, Максим дьо Траи, Марсе д’Ажуда-Пинто, Ванденес, които блестяха със своята глупава превзетост и се движеха сред най-елегантните дами: леди Брандон, дукеса дьо Ланже, кон-теса Кергаруе, госпожа дьо Серизи, дукеса дьо Кариляно, кон-теса Феро, госпожа дьо Ланти, маркиза д’Еглемон, госпожа Фармиани, маркиза дьо Листомер и маркиза д’Еспар, дукеса дьо Мофринзьо и Гранийо. И така, за свое щастие, наивният студент се запозна с маркиз дьо Монриво, любовник на дукеса дьо Ланже, добродушен като дете генерал, който му съобщи, че контеса дьо Ресто живее на улица „Хелдер“. Да бъде човек млад, да е жаден за общество, да мечтае за жена и да види, че пред него се отварят вратите на две къщи! Да сложи крака си в предградието „Сен Жермен“ у виконтеса дьо Босеан, а коляното си в Шосе д’Антен у контеса дьо Ресто! Да се промъкне с един поглед в цялата редица парижки салони и да се смята достатъчно хубав момък, за да намери там помощта и закрилата на едно женско сърце! Да се чувства достатъчно честолюбив, за да скочи умело върху здраво опънато въже, по което трябва да върви с увереността на въжеиграч, който няма да падне, и да намери в една прекрасна жена най-доброто оръдие за поддържане на равновесието. С тези мисли и пред тази жена, която се изправяше величествена край торфения огън между сборника от закони и нищетата, кой не би надникнал като Йожен в бъдещето със съзерцание, кой не би го увенчал с успехи? Блуждаещата му мисъл така живо предчувстваше бъдещите наслади, щото му се струваше, че е вече пред госпожа дьо Ресто, когато една глуха въздишка, прилична на стона на свети Йосиф, наруши нощната тишина и отекна в сърцето на младежа като предсмъртно хъркане. Той тихо открехна вратата и като застана в коридора, забеляза ивица светлина под вратата на дядо Горио. Йожен се уплаши да не би да е прилошало на съседа му, прилепи око о ключалката, погледна в стаята и видя стареца да върши неща, които му се сториха много престъпни, и си помисли дали не ще направи добро на обществото, като наблюдава какво върши нощем този мним производител на фиде. Дядо Горио, който без съмнение бе вързал за напречната летва на една обърната маса някакъв поднос и някакъв супник от позлатено сребро и около тези изящно изработени предмети бе завързал някакво въже, ги стягаше така силно, че явно ги извиваше, за да ги превърне в кюлчета.

— Гледай какъв юнак — си каза Растиняк, като погледна мускулестите ръце на стареца, който с помощта на въжето безшумно месеше като тесто позлатеното сребро. — Да не би да е крадец или укривател, който, за да може безопасно да върши работата си, се преструва на глупав, на немощен и живее като просяк? — каза си Йожен, като се изправи.

После пак прилепи око о ключалката. Дядо Горио, който беше отвил въжето, постла върху масата покривката, взе среброто, сложи го на масата и започна да го търкаля, за да го направи на пръчка, нещо, което постигна изумително лесно.

„Кой би могъл да помисли, че е силен като полския крал Август?“ — си каза Йожен, когато пръчката стана почти кръгла.

Дядо Горио тъжно изгледа това, което беше направил, и сълзи закапаха от очите му; после угаси витата восъчна свещ, която му светеше, докато мачкаше среброто, и Йожен го чу, че въздъхна и си легна.

„Луд е“ — помисли си студентът. — Горкото дете! — възкликна високо дядо Горио. След тези думи Растиняк намери за разумно да премълчи случката и да не осъжда безогледно съседа си. И тъкмо се канеше да си влезе в стаята, когато внезапно чу някакъв шум, който едва можеше да се долови, но който беше навярно от хора, които изкачват стълбите по терлици, Йожен се ослуша и наистина различи последователното дишане на двама души. И без да чуе нито скърцане на врата, нито човешки стъпки, изведнъж видя слаба светлина на втория етаж у господин Вотрен.

„И в семейните пансиони има тайни!“ — си каза той.

Той слезе няколко стъпала, ослуша се и до ушите му стигна дрънкане на пари. Скоро светлината угасна и отново се чуха двете дишания, без да скръцне вратата. След това шумът започна да намалява със слизането на двамата души по стъпалата.

— Кой е там? — извика госпожа Воке, като отвори прозореца на стаята си.

— Аз съм, мамо Воке, прибирам се — каза Вотрен с басовия си глас.

„Странно, Кристоф беше сложил резетата — си каза Йожен, като се прибра в стаята си. — В Париж, за да знае човек какво става наоколо му, не трябва да спи цялата нощ.“

Откъснат поради тези дребни произшествия от честолюбивите си любовни мечти, Йожен се залови за работа. Разсеян от подозренията, които му навяваше дядо Горио, още по-разсеян от госпожа дьо Ресто, която всеки миг му се явяваше като предвестница на блестящото бъдеще, той най-сет-не си легна и заспа дълбоко. От десетте нощи, определени от младите хора за работа, седем те прекарват в сън. Човек трябва да е надхвърлил двадесет години, за да бодърства нощем.

На другата сутрин над Париж се бе спуснала една от ония гъсти мъгли, които така добре прибулват и затъмняват, че и най-точните хора се лъжат за времето. Търговските срещи пропадат. Всеки мисли, че е осем часът, когато бие дванадесет. Беше девет и половина, а госпожа Воке още не беше мръднала от леглото си. Кристоф и дебелата Силвия, също така закъснели, пиеха спокойно кафето си, смесено с кайма-ка от млякото, определено за пансионерите и което Силвия вареше дълго време, за да не забележи госпожа Воке този незаконно събиран десятък. Силвия — каза Кристоф, като потапяше първия си резен препечен хляб, — господин Вотрен, който все пак е добър човек, пак прие двама души тази нощ. Ако госпожата ви попита, не бива да й казвате нищо.

— Даде ли ви нещо?

— Даде ми сто су за месеца, като че ли с това искаше да ми каже: „Мълчи.“

— Освен него и госпожа Кутюр, които не придирват, другите са готови да ни измъкнат с лявата ръка това, което ни дават с дясната за Нова година — каза Силвия.

— Всъщност какво ли ни дават? — каза Кристоф. — Някаква изтъркана монета от сто су. Ето от две години вече дядо Горио сам си лъска обущата. Този циция Поаре пак не купува боя, предпочита да я изпие, отколкото да намаже скъсаните си обуща. А хилавото студентче ми дава четиридесет су. Четиридесет су не ми плащат четките, а на това отгоре продава старите си дрехи. Що за свърталище!

— Ами — възрази Силвия, като пиеше кафето на малки глътки, — нашите места все пак са най-добрите в квартала: не живеем лошо. Но вие споменахте за чичо Вотрен, Кристоф, казали ли са ви нещо за него?

— Да. Преди няколко дни срещнах на улицата един господин, който ми каза: „Нали у вас живее един пълен господин с боядисани бакенбарди?“ А аз му отговорих: „Не, господине, той не ги боядисва. Веселяк като него няма време за това.“ После казах на господин Вотрен, който ми отговори: „Добре си направил, момчето ми! Отговаряй винаги така. Няма нищо по-неприятно от това — да издаваме нашите недъзи. Може да се осуети някой брак.“

— И мене на пазара ме подпитваха дали съм го виждала да си облича ризата. Смешна работа… Ето — каза тя, като сама се прекъсна, — ето на „Вал дьо Грас“ бие десет без четвърт, а никой не мърда.

— Ами! Всички са излезли. Госпожа Кутюр и младото момиче още в осем часа отидоха да се комкат в „Сент Етиен“. Дядо Горио излезе с някакъв пакет. Студентът ще се върне след лекциите си в десет часа. Видях ги всички, когато излизат, когато миех стълбите. Дядо Горио ме бутна с това, което носеше, а то беше твърдо като желязо. Какво ли прави този дядка? Другите го въртят като пумпал, но той все пак е добър човек и струва повече от тях. Не дава много, но дамите, при които ме праща понякога, дават знаменити бакшиши и са облечени много добре.

— Нали тези, които той нарича свои дъщери? Те са цяла дузина.

— Ходил съм само при две, същите, които идваха тук.

— Ето и госпожата се разшава: ще почне да вдига врява, трябва да отида при нея. Наглеждайте млякото, Кристоф, да не го излочи котката.

Силвия се качи при господарката си.

— Какво значи това, Силвия, часът е десет без четвърт, а вие ме оставяте да спя като някое пеленаче! Никога не се е случвало такова нещо.

— Мъглата е виновна — гъста е, с нож да я режеш.

— Ами закуската?

— Каква закуска! Пансионерите ви са като побеснели, всички се измъкнаха още щом съвна.

— Говори правилно, Силвия — каза госпожа Воке, — не се казва съвна, а съмна.

— Ах, госпожо, ще говоря, както ми заповядате. Така че можете да закусите и в десет часа. Мишоно и Поаро не са мръднали. Само те са вкъщи и спят като пънове, каквито са си.

— Но, Силвия, ти ги слагаш двамата заедно, сякаш…

— Какво сякаш? — изсмя се глупаво Силвия. — Те двамата са си двойка.

— Странно, Силвия, как се е прибрал нощес господин Вотрен, след като Кристоф е затворил с резетата?

— Тъкмо обратното, госпожо. Кристоф чул господин Вотрен и слязъл да му отвори вратата, а на вас се е сторило…

— Подай ми камизолата и виж бързо закуската. Останалото овнешко сготви с картофи и сложи печени круши, от тези, които струват два лиарда едната.

Малко след това госпожа Воке слезе тъкмо когато котката събори с лапата си чинийката, която покриваше млякото, и почна бърже да го лочи.

— Мистигрис! — извика тя.

Котката избяга, после се върна и почна да се умилква в краката й.

— Да, да, умилквай се, стар разбойнико! — й каза тя. — Силвия! Силвия!

— Какво обичате, госпожо?

— Вижте колко излочи котаракът.

— Виновно е това говедо Кристоф, казах му да го покрие. Къде ли се е дянал? Не се безпокойте, госпожо. То ще бъде за кафето на дядо Горио. Ще налея вътре малко вода и той няма да забележи. Дядо Горио не забелязва дори какво яде.

— А къде е отишъл този китаец? — каза госпожа Воке, като поставяше чинията.

— Кой знае къде го е отвял вятърът.

— Много спах — каза госпожа Воке.

— Но затова пък сте свежа като роза, госпожо…

В този миг издрънка звънецът и в салона влезе Вотрен, като пееше с басовия си глас:

Дълго време скитах по света,

виждаха ме навсякъде…

— О-хо! Добро утро, мамо Воке — каза той, като видя вдовицата и я прегърна любовно.

— Ах, недейте, недейте…

— Кажете „нахал“ — продължи той. — Хайде, кажете. Ще кажете ли? Ето ще ви помогна да наредим масата. Ах, нали съм много мил?

Обикалях чернооки и блондинки,

обичах, въздишах…

— Днес видях нещо странно… случайно…

— Какво? — запита вдовицата.

— В осем и половина дядо Горио влезе при златаря на улица „Дофин“, който купува стари сребърни прибори и галони. Продаде му извънредно скъпо някакъв домашен съд от позлатено сребро, доста добре сплескан за човек, който не е от професията.

— Наистина ли?

— Да. Връщам се насам, след като изпратих един приятел, който се изселва от Франция посредством Кралската превозна служба: поспрях се да видя какво ще прави дядо Горио, така, за да се посмеем. Той се върна в нашия квартал на улица „Гре“, влезе в дома на един познат лихвар на име Гобсек, надменен обесник, способен да направи домино от костите на баща си; евреин, арабин, грък, циганин, човек, когото мъчно можеш обра, защото държи парите си в банката.

— А какво прави дядо Горио?

— Нищо не прави, разваля! — каза Вотрен. — Той е един глупак, който се разсипва по жени, които…

— Ето го — каза Силвия.

— Кристоф — извика дядо Горио, — ела с мене горе.

Кристоф отиде с дядо Горио и бърже слезе.

— Къде отиваш? — запита госпожа Воке слугата си.

— Да изпълня една поръчка на дядо Горио.

— Какво е това? — запита Вотрен, като измъкна от ръцете на Кристоф едно писмо, на което пишеше: „За госпожа контеса дьо Ресто“.

— А къде ще го занесеш? — запита той, като върна писмото на Кристоф.

— На улица „Хелдер“, заповядано ми е да го предам лично на госпожа контесата.

— Какво ли има вътре? — запита Вотрен, като погледна писмото на светлината. — Банкнота ли? Не. — Той поотлепи плика. — Погасена полица! — извика той. — Я го виж ти колко е внимателен, дъртакът! Върви, стар хитрецо — каза той, като покри с широката си ръка главата на Кристоф и го завъртя като зар, — ще получиш добър бакшиш.

Масата беше сложена. Силвия кипваше млякото. Госпожа Воке палеше печката с помощта на Вотрен, който продължаваше да си тананика:

Дълго време скитах по света,

виждаха ме навсякъде…

Когато всичко беше приготвено, се върнаха госпожа Кутюр и госпожица Тайфер.

— Откъде идете толкова рано, хубава госпожо? — каза госпожа Воке на госпожа Кутюр.

— Причестихме се в „Сент Етиен дьо Мон“; нали днес ще отидем при господин Тайфер? — Горкото момиче, трепери като лист — продължи госпожа Кутюр, като седна край печката и протегна към вратичката краката си, — обувките й почнаха да димят.

— Постоплете се, Викторина — каза госпожа Воке.

— Добре правите, че молите Бога да смекчи сърцето на баща ви, госпожице — каза Вотрен, като подаде стол на сирачето. — Но това не е достатъчно. Трябва ви някой приятел, който да се наеме да каже право в очите истината на тая свиня, на този дивак, за когото казват, че имал три милиона, а не ви дава зестра. Една хубава девойка в днешните времена има нужда от зестра.

— Горкото дете! — каза госпожа Воке. — Слушайте, миличка, такова чудовище като вашия баща сам ще си навлече нещастие.

При тези думи очите на Викторина се напълниха със сълзи. Госпожа Кутюр направи знак на вдовицата и тя млъкна.

— Да можехме поне да го видим, да можех да му поговоря, да му предам последното писмо на жена му — започна вдовицата на военния комисар. — Не смея да го изпратя по пощата; той познава почерка ми…

О, невинни, нещастни и преследвани жени — извика Вотрен, като се намеси в разговора, — ето докъде сте стигнали! След няколко дни ще се заема с вашата работа и ще видите как всичко ще се оправи.

— Ах, господине — каза Викторина, като хвърли влажен и горящ поглед към Вотрен, който не се трогна от него, — ако намерите някакъв начин да видите баща ми, кажете му, че неговата любов и честта на майка ми са по-скъпи за мене от всички богатства на света. Ако успеете да смекчите поне малко строгостта му, ще се моля на Бога и за вас. Бъдете уверен, че ще ви бъда признателна…

Дълго време се скитах по света… — запя насмешливо Вотрен.

В това време слязоха Горио, госпожица Мишоно и Поаре, навярно привлечени от миризмата на соса, който Силвия приготвяше за остатъка от овчето месо. Тъкмо когато седемте пансионери седнаха на трапезата, като си казаха „добър ден“, удари десет часът и по улицата отекнаха стъпките на студента.

— А! Господин Йожен — каза Силвия, — днес ще закусите заедно с всички.

Студентът поздрави пансионерите и седна до дядо Горио.

— Случи ми се необикновено приключение — каза той, като си сложи в чинията много месо я си отряза резен хляб, който госпожа Воке винаги отмерваше с очи.

— Приключение ли? — попита Поаре.

— Да, стара тикво, какво има да се чудите? — каза Ветрен на Поаре. — Господин Йожен е роден за приключения.

Госпожица Тайфер хвърли свенлив поглед върху младия студент.

— Разкажете ни приключението си! — каза госпожа Воке.

— Вчера бях на бал у братовчедка си, виконтеса дьо Босеан, която има прекрасна къща, стаи с копринени тапети, с една дума — тя ни устрои чудно празненство, на което се забавлявах като крал…

— Че — прекъсна го рязко Вотрен.

— Какво искате да кажете, господине? — попита живо Йожен.

— Казах „че“, защото кралчетата се забавляват много по-добре от кралете.

— Това е вярно, предпочитам да бъда малка безгрижна птичка, защото… — каза Поаре, който имаше слабост да повтаря казаното от другите.

— С една дума — продължи студентът, като го прекъсна, — танцувах с една от най-хубавите жени на бала, с една прекрасна контеса, най-прелестното създание, което съм виждал досега. Главата й беше накичена с цветове от праскова, а на колана си имаше чудни цветя, естествени уханни цветя — не мога да опиша една оживена от танца жена, трябва сами да я видите… Е добре, тази сутрин около девет часа срещнах отново тази божествена контеса пеш по улица „Гре“. О! Сърцето ми се разтупа, помислих си…

— Че иде тука — каза Вотрен, като хвърли изпитателен поглед върху студента. — Тя е отивала сигурно при дядо Гобсек, лихваря. Ако бръкнете някога в сърцата на парижките жени, ще намерите първо лихваря, а после — любовника. Вашата контеса се нарича Анастази дьо Ресто и живее на улица „Хелдер“.

Като чу това име, студентът погледна втренчено Вотрен. Дядо Горио вдигна рязко глава и хвърли върху двамата събеседници светнал, безпокоен поглед който изненада пансионерите.

— Кристоф ще стигне много късно, тя е била вече там! — възкликна тъжно дядо Горио.

— Познах! — пошепна Вотрен на ухото на госпожа Воке. Горио ядеше несъзнателно, без да знае какво яде. Никога не бе изглеждал по-тъп и по-замислен.

— Кой дявол е могъл да ви каже името й, господин Вотрен? — запита Йожен.

— Гледай го ти — отговори Вотрен. — Дядо Горио го знаеше! Защо и аз да не го зная?

— Господин Горио? — извика студентът.

— Какво? — запита бедният старец. — Значи, тя беше много хубава вчера?

— Коя?

— Госпожа дьо Ресто.

— Я го вижте стария циция, как му пламнаха очите! — каза госпожа Воке на Вотрен.

— Дали той не я издържа? — пошепна госпожица Мишоно на студента.

— Да, да, тя беше чудно хубава — продължи Йожен когото дядо Горио гледаше жадно. — Ако не беше госпожа дьо Босеан, моята божествена контеса щеше да бъде кралица на бала; очите на всички младежи бяха устремени само в нея, аз бях дванадесетият поред, а тя танцуваше всички кадрили. Другите жени беснееха. Ако е имало някоя щастлива жена вчера, била е тя. Много правилно е казано, че няма нищо по-красиво от фрегата под платна, кон, който препуска, и жена, която танцува.

— Вчера на върха на колелото, у една дукеса — каза Вотрен, — а тази сутрин на най-ниското стъпало у един лихвар: такива са парижанките. Ако мъжете им не могат да поддържат необуздания им разкош, те се продават. Ако не умеят да се продават, изтърбушват майките си, за да намерят с какво да блеснат. С една дума, не се спират пред нищо. Знаем тия работи, известни ни са!

Лицето на дядо Горио, което сияеше като ясно слънце, докато слушаше студента, се помрачи при жестоката забележка на Вотрен.

— Къде е тогава вашето приключение? — попита госпожа Воке. — Говорихте ли с нея? Попитахте ли я дали иска да учи право?

— Тя не ме забеляза — каза Йожен. — Но не е ли странно да срещнеш в девет часа сутринта на улица „Гре“ една от най-хубавите парижанки, една жена, която се е завърнала от бала в два часа след полунощ? Само в Париж се случват такива приключения!

— Ами, има и други, много по-забавни! — извика Вотрен.

Госпожица Тайфер едва слушаше, беше много погълната от посещението, което й предстоеше. Госпожа Кутюр й смигна да стане и да отиде да се облече. Когато двете жени излязоха, дядо Горио последва примера им.

— Е, видяхте ли го? — каза госпожа Воке, на Вотрен и на другите си пансионери. — Ясно е, че се е разорил за тия жени.

— Никой не може да ме убеди — извика студентът, — че прекрасната контеса дьо Ресто принадлежи на дядо Горио.

— Но ние и не мислим да ви убеждаваме — прекъсна го Вотрен. — Вие сте още много млад, за да познавате добре Париж, по-късно ще научите, че в него се срещат хора, които ние наричаме хора на страстите…

При тия думи госпожица Мишоно погледна многозначително Вотрен. Човек би казал, че някой полкови кон е чул звука на тръбата.

— Охо — извика Вотрен, като сам се прекъсна и хвърли върху й проницателен поглед, — може би и ние сме имали нашите дребни страсти?

Старата мома сведе очи като монахиня пред голи статуи.

— И така — продължи той, — тия хора си втълпяват някаква мисъл, не се откъсват от нея. Те са жадни за вода само от един извор; макар и често тинясала, но за да пият от нея, биха продали и жените, и децата си, биха продали в душата си на дявола. За едни този извор е комарът, борсата, сбирка та от картини или насекоми, музиката; за други — жена, която умее да им готви лакомства. На такива мъже можете да предложите всички жени на света, те не искат и да знаят, желаят само оная, която задоволява слабостта им. Често тази жена никак не ги обича, тормози ги, продава им много скъпо трохите на задоволяването; но моите лудетини не се отчайват, залагат и последната си завивка в заложната къща, за да й занесат и последното си екю. И дядо Горио е такъв. Контесата го използва, защото не продумва нито дума; това е то висшият свят! Клетият човечец мисли само за нея. Без страстта си, както виждате, той се превръща на добиче. Но продумайте му за нея, лицето му веднага светва като брилянт. Не е трудно да се отгатне тази тайна. Тази сутрин той занесе позлатено сребро за топене и аз го видях, като влезе у дядо Гобсек на улица „Гре“. Слушайте ме внимателно. Като се върна, той изпрати у контеса дьо Ресто този глупак Кристоф, който ни показа адреса на писмото, в което имаше погасена полица. Щом и контесата е отивала при този лихвар, ясно, че работата е била неотложна. Дядо Горио е платил любезно вместо нея. Не трябва много ум, за да се досети човек. Това показва, млади студенте, че когато вашата контеса се е смяла, танцувала и кълчела, полюлявала цветовете си от праскова и повдигала роклята си, в същото това време, както се казва, обувката я е стискала, като е мислила за пресрочените свои или на любовника й полици.

— Вие ми вдъхвате безумното желание да науча истината — каза Йожен, — още утре ще отида у госпожа дьо Ресто.

— Да — каза Поаре, — трябва да отидете утре у госпожа дьо Ресто.

— Може да срещнете там и дядката Горио, отишъл да получи възнаграждението за своята любезност.

— В такъв случай — каза отвратен Йожен, — вашият Париж е някакво кално блато.

— И какво блато — подзе Вотрен. — Които се калят в него с кола, са почтени хора, а които се калят пеш, са безчестници. Имайте нещастието да задигнете някоя дреболия, ще ви изложат на площада пред съдебната палата на показ като някаква рядкост. Откраднете милион и ще ви сочат в салоните като самата добродетел. За поддържане на този морал вие плащате на полицията и на правосъдието тридесет милиона франка… Прекрасно, нали!

— Как — извика госпожа Воке, — дядо Горио продал за топене своя позлатен сребърен сервиз?

— Нямаше ли две гургулици на капака? — попита Йожен.

— Същият.

— Той много е държал на тия неща; видях го случайно, че плачеше, когато мачкаше чашата и подноса — каза Йожен.

— Те му бяха по-скъпи от живота — обади се вдовицата.

— Виждате ли колко се е увлякъл дядката! — извика Вотрен. — Тази жена знае как да го котка.

Студентът се качи в стаята си. Вотрен излезе. След малко госпожа Кутюр и Викторина се качиха в колата, която Силвия им доведе. Поаре улови под ръка госпожица Мишо-но и двамата отидоха в Ботаническата градина да прекарат двата най-хубави часа през деня.

— И тъй, ето ги най-после почти женени — каза дебелата Силвия. — Днес за пръв път излизат заедно. И двамата са толкова сухи, че ако се ударят един в друг, ще пуснат искри като огниво.

— Тежко му на шала на госпожица Мишоно — засмя се госпожа Воке, — ще се запали като прахан.

Когато се върна следобед към четири часа, дядо Горио видя под светлината на двете опушени лампи Викторина със зачервени очи. Госпожа Воке слушаше разказа за безплодното утринно посещение у господин Тайфер. Дъщеря му и старата жена му дотегнали и Тайфер ги приел, за да се обясни с тях.

— Драга госпожо — казваше госпожа Кутюр на госпожа Воке, — представете си, той дори не покани Викторина да седне и тя стоя права през цялото време. На мене ми каза, без да се ядосва, съвсем студено, да не си правим труд да ходим повече у него, че госпожицата, без да каже дъщеря ми, си вреди, като му досажда (Веднаж в годината, чудовището!), че тя нямала какво да иска от него, тъй като майка й се омъжила бедна; с една дума, каза й най-жестоки неща, които потопиха в сълзи бедната девойка. Тогава тя се хвърли в краката на баща си и смело му каза, че настоява толкова само заради майка си и ще се покори безропотна на волята му; но го молеше да прочете последното писмо на клетата покойница; тя взе писмото и му го подаде с най-нежните и прочувствени думи, не зная откъде й дойдоха на ум, Бог навярно й ги беше внушил, защото клетата девойка беше така вдъхновена, че като я слушах, плачех като глупачка. А знаете ли какво правеше през това време този ужасен човек. Режеше ноктите си! Той взе писмото, което клетата госпожица Тайфер бе обляла със сълзи, и го хвърли в огъня, като каза: „Добре!“ Поиска да вдигне дъщеря си, която улови ръцете му, за да ги целуне, но той ги дръпна. Не е ли това престъпление? Големият хапльо, синът м у, влезе без да поздрави сестра си.

— Та това са чудовища! — възкликна дядо Горио.

— А после — продължи госпожа Кутюр, без да обърне внимание на възклицанието на стареца — бащата и синът си излязоха, като се сбогуваха с мене и помолиха да ги извиня: имали бърза работа. Такова беше посещението ни. Поне видя дъщеря си. Не зная как може да я отрича, когато си приличат като две капки вода.

И пълните, и приходящите пансионери идваха един след друг, като си пожелаваха един на друг „добър вечер“ и си подхвърляха по някоя от ония празни приказки, които представляват за някои парижки среди весело остроумие, основа на което е глупостта и чието достойнство се крие в жеста или в начина на изговаряне. Тоя вид арго се мени непрестанно. Шегата, която е негово начало, никога не трае повече от месец. Някое политическо събитие, някое углавно дело, някоя улична песен, закачките на някой актьор — всичко подхранва такава игра на ума, която се състои най-вече в това да се улавят мислите и думите като топки и да се връщат като с ракети за тенис. Скорошното откритие на диорамата, което издигаше зрителната измама до по-високо стъпало, отколкото панорамата, беше довело в някои художествени ателиета играта да се говори в рама — нещо като окончание, което един млад художник, приходящ пансионер на госпожа Воке, бе пренесъл в нейния дом.

— Е, господин Поаре — каза чиновникът в музея, — как сте с вашето здраверама?

После, без да дочака отговора му, се обърна към госпожа Кутюр и към Викторина:

— Госпожи, вие сте нещо натъжени.

— Ще вечеряме ли? — извика Орас Бианшон, студент по медицина, приятел на Растиняк. — Стомахчето ми е слязло usque ad talones[7].

 

 

— Вън е ужасен стуторама! — каза Вотрен. — Поотместете се малко, дядо Горио! Дявол да го вземе, кракът ви е закрил цялата вратичка на печката.

— Славний господин Вотрен — каза Бианшон, — защо казвате стуторама? Грешите, казва се студорама.

— Не — каза чиновникът в музея, — казва се стуторама, защото се казва „стут“.

— Ха! Ха!

— Ето и негово превъзходителство маркиз дьо Растиняк, доктор по кривото право — извика Бианшон, като хвана Йожен за шията и започна да го стиска до задушаване. — Хей, къде са другите?

Госпожица Мишоно влезе тихичко, поздрави сътрапезниците, без да продума, и седна до трите жени.

— Този стар прилеп винаги ме е карал да треперя — прошепна Бианшон на Вотрен, като посочи госпожица Мишоно. — Сега изучавам системата на Гал и установявам, че тя има на черепа издатините на Юда.

— Познавахте ли я? — запита Вотрен.

— Кой не я е срещал — отговори Бианшон. — Честна дума, тази стара белокоса мома ми прави впечатление на ония дълги червеи, които в края на краищата прояждат цяла греда.

— Ето какво, млади човече — каза четиридесетгодишният, като решеше бакенбардите си:

Като роза, тя живя колкото розите,

колкото трае една утрин.

— Аха! Ето една прекрасна супорама — каза Поаре, като видя Кристоф, който влизаше почтително със супата.

— Извинете, господине — каза госпожа Воке, — това е супа от зеле.

Всички младежи прихнаха да се смеят.

— Поаре, провали се!

— Поарррре се провали!

— Пишете две точки на госпожа Воке! — каза Вотрен.

— Забелязахте ли, господа, каква мъгла бе паднала тази сутрин? — каза чиновникът.

— Това беше — каза Бианшон — бясна и небивала мъгла, мъгла мрачна, досадна, задушлива, мъгла Горио.

— Гориорама — каза художникът, — тъй като беше тъмно като в рог.

— Хей, милорд Горио, за вас става дума.

Седнал на края на масата, до вратата, през която внасяха яденето, дядо Горио изправи глава, като миришеше парчето хляб, което извади под кърпата си за ядене, по стар търговски навик, който се проявяваше от време на време у него.

— Какво значи това — извика кисело госпожа Воке с глас, който заглуши тракането на лъжиците, на чиниите и другите гласове, — не ви ли харесва хлябът?

— Напротив, госпожо — отговори Горио, — той е от първо качество етанско брашно.

— По какво познавате? — запита Йожен.

— По белотата и по вкуса.

— По вкуса на носа, защото го миришете — каза госпожа Воке. — Вие ставате толкова пестелив, че в края на краищата ще откриете начин да се храните с миризмата от кухнята.

— Извадете си патент за откритието — обади се чиновникът в музея, — ще натрупате голямо богатство.

— Оставете, той прави това, за да ни убеди, че е бил производител на фиде.

— Да не е колба носът ви? — попита отново чиновникът в музея.

— Кол какво? — попита Бианшон.

— Кол-ичка.

— Кол-иба.

— Кол-чан.

— Кол-ода.

— Кол-она.

— Кол-анче.

— Кол-бас.

— Кол-борама.

Осемте отговора екнаха от всички страни на стаята с бързината на поредна стрелба и разсмяха още повече всички, защото клетият дядо Горио гледаше тъпо сътрапезниците си като човек, който се мъчи да разбере чужд език.

— Кол?… — обърна се той към, Вотрен, който седеше до него.

— Коляно, старче! — каза Вотрен, като удари дядо Горио по главата така, че нахлупи шапката му до очите.

Нещастният старец, смаян от неочакваното нападение, остана за миг неподвижен. Кристоф, като мислеше, че е изял супата си, взе чинията му, тъй че когато дядо Горио дигна шапката си и взе лъжицата, чукна по масата. Всички наоколо му се запревиваха от смях.

— Господине — каза старецът, — вие сте лош шегобиец и ако още веднъж си позволите да ми нахлупвате така шапката…

— Какво ще стане, дядка? — прекъсна го Вотрен.

— Ще ми заплатите скъпо някой ден…

— В ада, нали? — обади се художникът. — В онова тъмно ъгълче, дето слагат немирните деца!

— Ами вие, госпожице, защо не ядете? — каза Вотрен на Викторина. — Да не би баща ви да е излязъл упорит?

— Просто ужас! — отвърна госпожа Кутюр.

— Трябва да се вразуми! — заяви Вотрен.

— Госпожицата — обади се Растиняк, който се намираше доста близо до Бианшон — би трябвало да заведе дело за издръжката си. Ехе, я вижте как дядо Горио наблюдава Викторина.

Старецът забрави да яде и гледаше бедната девойка, по лицето на която се четеше истинска мъка, мъката на непризнатата дъщеря, която обича баща си.

— Драги приятелю — прошепна Йожен, — ние сме се излъгали за дядо Горио. Той не е нито глупак, нито пък човек без нерви. Приложи върху него твоята Галова система и ми кажи заключението си. Снощи го гледах как мачка един позлатен сребърен поднос, сякаш беше от восък, а и сега по лицето му са се изписали необикновени чувства. Струва ми се, че неговият живот е много тайнствен и заслужава да се изучи. Да, Бианшон, можеш да се смееш, колкото си щеш, аз не се шегувам.

— Съгласен съм, че този човек е медицински случай — каза Бианшон — и ако е съгласен, ще му направя дисекция.

— Не, попипай главата му.

Ами, глупостта му може да е прилепчива.

 

На другия ден Растиняк се облече много елегантно и към три часа следобед тръгна към госпожа дьо Ресто, като по пътя се отдаваше на ония лекомислено безумни надежди, които правят живота на младите хора тъй прекрасен със своите вълнения; тогава за тях няма пречки, нито опасности, навсякъде виждат успех; те поетизират живота си само с играта на своето въображение и стават нещастни или тъжни, щом рухнат плановете, които са съществували само в необузданите им желания; ако не бяха неопитни и свенливи, общественият живот щеше да бъде невъзможен. Йожен вървеше много внимателно, за да не се окаля, но той вървеше, като мислеше какво да каже на госпожа дьо Ресто, запасяваше се с остроумие, съчиняваше отговорите на някакъв въображаем разговор, измисляше тънки думи, талейрановски изрази, като предвиждаше разни дребни обстоятелства, благоприятни за признанието, върху което градеше бъдещето си: студентът се изкаля и бе принуден да лъсне обущата си и да изчетка панталона си в Пале Роял.

„Ако бях богат — си казваше той, като разменяше една монета от пет франка, която бе взел за всеки случай, — щях да взема кола и щях да мога да си мисля свободно.“

Най-сетне стигна до къщата на улица „Хелдер“ и попита за контеса дьо Ресто. Със суровата ярост на човек, уверен, че един ден ще възтържествува, той посрещна презрителните погледи на слугите, които го видяха, че минава през двора пеша, без да чуят тракането на кола пред входа. Тези погледи го засегнаха още повече, защото той почувства своето нищожество още като влезе в двора, където подскачаше богато накичен хубав кон, впрегнат в един от ония пищни кабриолети, които изваждат на показ разкоша на един прахоснически живот и подсказват навика към всички парижки блага. Като остана сам, той изпадна в лошо настроение. Отворените кътчета в мозъка му, които мислеше, че ще намери пълни с остроумие, изведнъж се затвориха и той почувства, че затъпява. Докато чакаше отговора на контесата, на която един лакей отиде да доложи името и презимето на госта, Йожен застана пред единия прозорец на преддверието, опрял единия си крак на пода, сложил лакът на ръчката, и погледна несъзнателно в двора. Времето му се виждаше дълго и той би си тръгнал вече, ако не бе надарен с онази южняшка упоритост, която прави чудеса, когато не се спира пред нищо.

— Господине — каза лакеят, — госпожата е в будоара си и е много заета, не ми отговори нищо, но ако обичате, минете в салона. Там има друг гост.

Като се възхищаваше от страшната власт на слугите, които с една дума само обвиняват или съдят господарите си, Растиняк отвори смело вратата, през която бе излязъл лакеят, навярно за да покаже на тия безочливи слуги, че познава къщата, но много глупаво нахълта в една стая, пълна с лампи, с бюфети, с уред за нагряване на кърпите за баня, която водеше същевременно в един тъмен коридор и до една черна стълба. Задавените смехове в преддверието съвсем го смутиха.

— Господине, салонът е оттук — му каза лакеят с онова престорено уважение, което прилича повече на подигравка. Йожен се върна назад толкова бързо, че се блъсна в една вана, но за щастие успя да задържи шапката си да не падне във водата. В това време в дъното на дългия коридор, осветен от малка лампа, се отвори врата, Растиняк чу едновременно гласа на госпожа дьо Ресто и на дядо Горио и звука на целувка. Той влезе в столовата, прекоси я, последва лакея и влезе в първия салон, където застана до прозореца, като забеляза, че той гледа към двора. Искаше да види дали наистина този дядо Горио е неговият дядо Горио. Сърцето му биеше странно; той си спомни ужасните разсъждения на Вот-рен. Лакеят чакаше Йожен пред вратата на салона, но оттам изведнъж излезе елегантно облечен момък, който каза нетърпеливо:

— Отивам си, Морис. Предайте на госпожа контесата, че я чаках повече от половин час.

Този нахал, който навярно имаше правото да бъде такъв, затананика някаква италианска рулада и тръгна към прозореца, където стоеше Йожен, за да види студента в лицето и да погледне към двора.

— По-добре ще направите да почакате още малко, господин конт, госпожата свърши? — каза Морис и се върна в чакалнята.

В същия миг дядо Горио излизаше през черната стълба към пътната врата. Старецът вдигна чадъра си и се готвеше да го отвори, без да обърне внимание, че голямата врата се разтвори, за да мине един младеж с ордени, който караше лека двуколка. Дядо Горио едва има време да се отдръпне, за да не бъде премазан. Чадърът изплаши коня, който леко се отклони и се понесе към терасата. Младежът обърна ядосан глава, погледна дядо Горио и преди да излезе, му отправи поздрав, който криеше пресиленото уважение, което хората отдават на лихварите, от които имат нужда, или принудителната почтителност към покварения човек, от която после се червят. Дядо Горио му отговори с добродушно и любезно кимване. Йожен, който беше извънредно внимателен и забеляза, че не е сам, ненадейно чу гласа на контесата.

— Ах, Максим, отивате ли си? — каза тя и в гласа й звучеше лек укор и досада.

Контесата не обърна никакво внимание на двуколката. Растиняк изведнъж се обърна и видя контесата, кокетно облечена в пеньоар от бял кашмир с розови панделки, с небрежна прическа, каквато носят сутрин всички парижанки; тя благоухаеше, навярно се беше къпала, и нейната, тъй да се изразим, смекчена красота изглеждаше още по-сластна; очите й бяха влажни. Очите на младите хора виждат всичко; мислите им се опиват от излъчванията на жената, както растението поема от въздуха веществата, които са му необходими; и Йожен почувства веднага разцъфналата свежест в ръцете на тази жена, без да има нужда да ги докосва.

Той виждаше през кашмира розовите отсенки на гърдите й, които леко разтвореният пеньоар понякога оголваше, и впиваше погледа си в тях. Контесата нямаше нужда от корсет; коланът й достатъчно подчертаваше стройната й талия, шията й призоваваше към любов, обутите в чехли крака бяха пленителни. Едва когато Максим улови ръката й, за да я целуне, Йожен забеляза Максим, а контесата забеляза Йожен.

— А, вие ли сте, господин Растиняк, много ми е приятно, че ви виждам! — каза тя с тон, който съобразителните хора веднага разбират.

Максим поглеждаше ту контесата, ту Йожен достатъчно многозначително, за да накара неканения гост да се махне.

— Надявам се, мила моя, че ще изгониш това хлапе!

Тъкмо тези думи можеха да се прочетат ясно и точно в погледите на дръзкия и надменен младеж, когото Анастази бе нарекла Максим и чието лице тя поглеждаше с оная покорна готовност, която издава всички тайни на една жена, без тя да подозира това. Растиняк изпита силна омраза към този младеж. Най-напред хубавата руса и добре причесана коса на Максим му показа колко отвратителна е неговата; после ботушите на Максим бяха елегантни и чисти, докато неговите, макар че беше вървял много внимателно, бяха малко изкаляни; и накрая Максим беше облечен в редингот, който изящно пристягаше талията му и го оприличаваше на хубава жена, докато Йожен в два часа и половина през деня беше облечен в черен фрак. Съобразителното дете на Шарант веднага почувства предимството, което придаваше облеклото на това стройно, високо конте с бистър поглед и бледо лице, един от ония хора, които могат да разорят сираци. Без да почака отговора на Йожен, госпожа дьо Ресто прелетя сякаш с криле в другия салон, като остави полите на пеньоара си да се свиват и отпускат като криле на пеперуда. След нея тръгна и Максим. Вбесен, Йожен тръгна след Максим и контесата. И така и тримата се намериха в големия салон срещу камината. Студентът знаеше много добре, че ще притеснява омразния Максим, но с опасност да огорчи госпожа дьо Ресто, реши да му пречи. И когато си спомни, че видя този младеж на бала у госпожа дьо Босеан, веднага се досети какъв беше този Максим за госпожа дьо Ресто; и с онази юношеска дързост, с която се вършат големи глупости или се постигат големи успехи, си каза:

„Ето моя съперник, трябва да възтържествувам над него!“

Безразсъдният, той не знаеше, че конт Максим дьо Траи предизвикваше да го обиждат, стреляше пръв и убиваше противника си. Йожен беше опитен ловец, но още не беше улучвал при стрелба двадесет мишени от двадесет и две. Младият конт седна в едно голямо дълбоко кресло край камината, взе машата и започна да бърка огъня така яростно и намръщено, че хубавото лице на Анастази изведнъж се натъжи… Младата жена се обърна към Йожен и хвърли върху него един от ония студени, въпросителни погледи, които толкова ясно говорят: „Защо не си отивате?“, че възпитаните хора веднага казват ония думи, които би трябвало да наречем прощални думи.

Йожен се усмихна приятно и каза:

— Побързах да дойда, госпожо, за да…

И веднага млъкна. Една врата се отвори. Господинът, който караше двуколката, влезе изведнъж, без шапка, не поздрави контесата; погледна загрижено Йожен и подаде ръка на Максим, като му каза братски: „Добър ден“, което учуди много Йожен. Младите провинциалисти не знаят колко е приятен животът, когато в едно семейство са трима.

— Господин дьо Ресто! — каза контесата на студента, като му посочи съпруга си.

Йожен дълбоко се поклони.

— Господинът — продължи тя, като представяше Йожен на конт дьо Ресто — е господин дьо Растиняк, роднина на виконтеса дьо Босеан откъм Марсийяковци, когото имах удоволствието да видя на последния й бал.

Роднина на виконтеса дьо Босеан откъм Марсийяковци! Тези думи, които контесата изрече почти надуто поради оная гордост, която домакинята изпитва, като показва, че приема в къщата си само отбрани хора, подействаха магически; контът измени своето студено и официално държане и поздрави студента.

— Много ми е приятно, господине, че мога да се запозная с вас.

Дори и конт Максим дьо Трай погледна тревожно Йожен и изведнъж престана да бъде нахален. Тая внезапна промяна, която се дължеше на мощната намеса на едно име, отвори тридесетте отделения в мозъка на южняка и му възвърна остроумието, с което се беше запасил. Внезапна светлина озари обстановката във висшето парижко общество, която беше още тъмна за него. Пансионът „Воке“, дядо Горио избягаха далеч от мисълта му.

Мислех, че родът на Марсийяковци е угаснал — каза конт дьо Ресто на Йожен.

Да, господине — отговори студентът. — Братът на баба ми, кавалер дьо Растиняк, се оженил за наследницата на Марсийяковци. Той имал само една дъщеря, която се омъжила за маршал дьо Кларенбо, дядо по майчина страна на госпожа дьо Босеан. Ние сме от по-младия клон, който е доста по-беден, защото братът на баба ми, вицеадмирал, изгубил всичко в служба на краля. Революционното правителство, като ликвидирало с Индийската компания, не пожелало да признае нашите вземания.

— Братът на баба ви не командваше ли „Отмъстител“ до 1789 година?

— Да, точно така.

— Тогава той е познавал дядо ми, който е командвал „Варвик“.

— Максим дигна леко рамене, като погледна госпожа дьо Ресто, сякаш искаше да й каже: „Ако почнат да говорят за мореплаване, загубени сме.“ Анастази разбра погледа на господин дьо Траи. С онова чудно могъщество, което притежават жените, тя се усмихна и каза:

— Максим, елате, искам, да ви питам нещо. Господа, ние ще ви оставим да плавате на „Варвик“ и на „Отмъстител“.

Тя стана и кимна с коварна насмешливост на Максим, който тръгна с нея към будоара й. Но щом морганичната двойка, прекрасен немски израз, който няма равностоен на френски, стигна до вратата, контът прекъсна разговора си с Йожен и извика с досада:

— Анастази! Останете, мила моя, много добре знаете, че…

— Сега, сега — прекъсна го тя, — само една минутка, да кажа на Максим какво искам от него.

Тя се върна бързо. Както всички жени, които са принудени да се съобразяват с характера на мъжете си, за да могат да правят, каквото си искат, знаят докъде могат да стигнат, за да не изгубят скъпоценното доверие, и никога не се спречкват за разни дреболии, контесата забеляза по гласа на конта, че не ще е безопасно за нея да остане в будоара си. И пречката беше Йожен. Затова контесата посочи на Максим студента с досада, а той каза язвително на конта, на жена му и на Йожен:

— Слушайте, вие си имате работа; не искам да ви преча; сбогом.

— Останете, Максим! — извика контът.

— Елате на обед — покани го контесата, която още веднъж остави Йожен и конта и отиде след Максим в първия салон, където останаха доста време заедно, като се надяваха, че господин дьо Ресто ще отпрати Йожен.

Растиняк ги слушаше как ту се заливаха от смях, ту говореха, ту млъкваха; но хитрият студент продължаваше духовития си разговор с господин дьо Ресто, ласкаеше го или встъпваше в спорове, за да види отново контесата и да разбере какви бяха отношенията й с дядо Горио. Тази жена, явно влюбена в Максим, тази жена, господарка на мъжа си, да бъде в тайни връзки със стария производител на фиде — му изглеждаше голяма загадка. Той искаше да проникне в тази загадка с надеждата, че тогава ще добие безгранична власт над тази истинска парижанка.

— Анастази! — извика контът отново жена си.

— Няма какво, бедни ми Максим — каза тя на младежа, — ще трябва да се примирим. И тъй, до довечера…

— Надявам се, Нази — пошепна той на ухото й, — че вие ще отстраните този хлапак, на когото очите пламват като въглени винаги, когато пеньоарът ви се поотвори. Той ще ви се признае в любов, ще ви изложи и аз ще трябва да го убия.

— Да не сте полудял, Максим? Напротив, тия студентче-та са чудесни гръмоотводи. Разбира се, аз ще направя така, че да дойде до гуша на Ресто.

Максим се разсмя и излезе, последван от контесата, която застана до прозореца, за да го види как ще се качи в колата, как ще накара коня да подскочи на място и как ще за-махне с камшика си. Тя се върна чак след като затвори пътната врата.

— Представете си, мила моя — извика й контът, когато тя се върна, — имението, където живее семейството на господина, е близо до Вертьой, на Шарант. Братът на баба му и моят дядо са се познавали.

— Много ми е приятно, че излизаме познати! — каза разсеяно контесата.

— Много повече, отколкото предполагате! — пошепна Йожен.

— Как така? — попита тя живо.

— Преди малко — подзе студентът — видях да излиза от вас един господин, с когото живея врата до врата в един и същ пансион — дядо Горио.

Като чу това име, накичено с думата дядо, контът, който стъкваше огъня, хвърли вътре машите, сякаш бяха изгорили ръката му, и се изправи.

— Господине, бихте могли да кажете господин Горио! — извика той.

Контесата побледня, като видя раздразнението на мъжа си, после се изчерви и явно се смути; накрая се опита да отговори непринудено и престорено свободно:

— Няма човек, когото да обичаме повече от него…

Тя не довърши, погледна пианото си и каза, сякаш нещо и дойде на ума:

— Обичате ли музиката, господине?

— Много — отговори Йожен, който почервеня, объркан от смътната мисъл, че е извършил някаква страхотна глупост.

— Пеете ли? — запита тя, като отиде до пианото и удари силно по всички клавиши — почна от долно „до“ и стигна горно „фа“.

Рррах!

— Не, госпожо!

Конт дьо Ресто се разхождаше надлъж и нашир из стаята.

— Жалко, лишен сте от едно мощно средство за успех. „Са-а-ro, са-а-ro, са-а-ro, са-а-ro, non duditare“ — запя контесата.

Името на дядо Горио, което Йожен произнесе, подейства сякаш магически, само че противоположно на думите:

„Роднина на госпожа дьо Босеан.“ Той се намираше в положението на човек, пуснат по благоволение у някой любител на рядкости, който по невнимание бе блъснал шкаф със статуетки и бе съборил три-четири недобре залепени глави. Идеше му да потъне в земята. Лицето на госпожа дьо Ресто беше сухо, студено, а очите, които добиха равнодушен израз, отбягваха очите на злополучния студент.

— Госпожо — каза той, — вие имате да си говорите с господин дьо Ресто, благоволете да приемете моите уважения и ми позволете…

— Когато пожелаете да ни посетите — каза бързо контесата, като спря с един знак Йожен, — бъдете уверен, че ще направите най-голямо удоволствие на мене и на господин дьо Ресто.

Йожен се поклони дълбоко на съпрузите и излезе, последван от господин дьо Ресто, който въпреки настояванията му го придружи до преддверието.

— Когато дойде този господин — каза контът на Морис, — ще казвате, че, мене и госпожата ни няма вкъщи.

Когато Йожен излезе на тераската, забеляза, че вали.

„Не стига, че извърших глупост, на която причината и значението още не зная, ами ще разваля на това отгоре фрака и шапката си. Трябваше да си седя в кьошенцето и да си човъркам правото, за да стана поне добър съдия. Мога ли да ходя по гости, когато, за да изглеждам както трябва там, са потребни цял куп кабриолети, лъснати ботуши, разни дреболии, златни верижки, сутрин бели кожени ръкавици, които струват шест франка, а вечер винаги жълти! Ах, дядо Горио, ах, стари измамнико!“

Като се намери на улицата, кочияшът на една наемна кола, който навярно току-що бе свалил някакви младоженци и искаше непременно да направи няколко курса тайно от господаря си, като видя Йожен без чадър, в черен фрак, с бяла жилетка, жълти ръкавици и лъснати ботуши, му предложи услугите си. Йожен бе обзет от някаква глуха ярост, която тика младежите все по-дълбоко и по-дълбоко в пропастта, в която те са влезли, сякаш с надежда да намерят там някакъв щастлив изход. Той кимна на коларя в знак на съгласие. Качи се в колата, където няколко пъпки от портокалов цвят и сърмени нишки показваха, че в колата са се возили младоженци.

— Къде да ви закарам, господине? — запита коларят, който бе свалил белите си ръкавици.

„По дяволите — каза си Йожен, — щом затъвам, поне да има защо!“

Карай в дома на дьо Босеан! — добави той гласно.

— У кой? — запита коларят.

Необикновеният въпрос съвсем обърка Йожен. Този неизвестен кавалер не знаеше дори, че има два дома Босеан, той и не подозираше колко е богат с роднини, които не искат и да го знаят.

— Виконт дьо Босеан, улица…

— Гренел — каза коларят, като поклати глава и го прекъсна. — Знаете ли, има още един дом, на конта и на маркиз дьо Босеан, на улица „Сен Доминик“ — прибави той, като вдигна стъпалото.

— Зная много добре — отговори сухо Йожен. „Днес всички се подиграват с мене! — каза си той, като хвърли шапката си на предната седалка. — Ето едно похождение, което ще ми излезе твърде солено. Но поне ще направя на своята тъй наречена братовчедка чисто аристократично посещение. Дядо Горио, този стар злодей, ми струва вече най-малко десет франка! Ей Богу, ще разкажа приключението си на госпожа дьо Босеан и тя може би ще се посмее. Тя несъмнено знае тайната на престъпните връзки между този стар плъх без опашка и тази хубава жена. По-добре е да се харесам на братовчедка си, отколкото да се сблъскам в тази безнравствена жена, която ми изглежда и доста скъпа. Ако името на хубавата ви-контеса е толкова могъщо, колко ли по-голямо влияние ще има тя самата? Ще се изкача по-високо; когато нападаш небето, трябва да имаш за прицел Бога!“

С тия думи могат да се изразят накратко хилядата и една мисли, всред които се луташе Йожен. Като гледаше дъжда, той се поуспокои и стана малко по-уверен. Каза, че ще похарчи две от скъпоценните монети от сто су, които му оставаха, но поне ще ги употреби добре за запазване на фрака си, на ботушите и на шапката си. С радост той чу вика на своя кочияш: „Отворете вратата, моля!“ Един вратар в черно облекло и със златни галони отвори пътната врата и Растиняк видя с приятно удоволствие как колата му мина под свода, зави към двора е спря под навеса на терасата. Коларят, облечен в дебел син шинел с червени кантове, спусна стъпалото. Като слизаше от колата, Йожен чу изпод колонадата сподавен смях. Трима-четирима слуги се надсмиваха над грубата сватбарска кола. Студентът си обясни смеха им, като сравни тази кола с едно от най-елегантните парижки купета, впрегнато в два буйни коня с рози на ушите, които хапеха юздите си; напудрен, с прекрасна вратовръзка кочияш ги държеше здраво, сякаш искаха да избягат. На Шосе д’Антен, в двора на госпожа дьо Ресто, той видя изящния кабриолет на един двадесет и шест годишен младеж. В предградието „Сен Жермен“ чакаше разкошната кола на някой благородник, която струваше повече от тридесет хиляди франка.

— Кой ли ще е тук? — си каза Йожен, който разбра малко късно, че в Париж навярно има много малко свободни жени и че завоюването на всяка от тия кралици струва по-скъпо от кръвта. — Дявол да го вземе, няма съмнение — и моята братовчедка навярно си има свой Максим.

Той се изкачи със замряло сърце на терасата. Стъклената врата се отвори при появяването му; той видя слугите, застанали мирно като магарета, когато ги чешат. Празненството, на което бе присъствал, се състоя в един от големите приемни салони в долния етаж в дома Босеан. Тъй като не успя да посети братовчедка си между поканата и бала, той не бе влизал още в стаите на госпожа дьо Босеан; прочее сега за пръв път щеше да види чудесата на личната изисканост, по която може да се съди за душата и нравите на една знатна дама. Това изучаване беше още по-любопитно, защото можеше да го сравнява със салона на госпожа дьо Ресто. Виконтесата приемаше в четири часа. Тя не би приела братовчед си пет минути по-рано. Йожен, който нямаше представа за различните парижки етикеции, бе поведен по една широка, отрупана с бели цветя стълба с позлатени перила и с червен килим към госпожа дьо Босеан, чиято устна биография той не знаеше, тъй като тя беше една от ония променливи истории, които се разказват всяка вечер от ухо на ухо из парижките салони. От три години виконтесата беше свързана с един от най-известните и най-богатите португалски благородници, маркиз д’Ажуда-Пинто. Това бяха невинни връзки, които са така приятни за свързаните по този начин хора, че те не могат да понасят никакво трето лице. Затова виконт дьо Босеан лично бе дал на обществото пример, като, ще не ще, се отнасяше с уважение към този морганически съюз. Тези, които в първите дни на това приятелство идеха да посетят виконтесата в два часа, намираха при нея маркиз д’Ажуда Пинто. Госпожа Босеан не можеше да затвори вратите на дома си, тъй като това щеше да е много неприлично, но приемаше толкова студено гостите си, гледаше така усърдно корниза на салона си, че всеки разбираше колко й досажда. Когато в Париж се разчу, че не е удобно да се ходи у госпожа дьо Босеан между два и четири часа, тя се видя напълно усамотена. В театър „Бу-фон“ или в операта тя ходеше винаги с господин дьо Босеан и с господин д’Ажуда-Пинто. Но като човек, който познава живота, господин дьо Босеан винаги оставяше жена си и португалеца сами, след като ги настанеше в ложата си. Господин д’Ажуда-Пинто се готвеше да се жени. Той искаше да вземе за жена дъщерята на Рошфид. Само едно лице от висшето общество не знаеше още за този брак и това лице беше госпожа дьо Босеан. Някои от нейните приятелки й бяха загатвали за това, но тя се смееше, като смяташе, че приятелките й искат да смутят от завист щастието й. А между това бракът щеше да се оповести. Макар че хубавият португалец бе дошъл да съобщи на виконтесата за този брак, той още не беше посмял да й спомене за измяната. Защо? Навярно е много трудно да се постави на една жена такъв ултиматум. Има мъже, за които е по-лесно да застанат на двубой срещу шпагата на друг мъж, готов да я забие в сърцето им, отколкото пред една жена, която в продължение на два часа излива страданията си, прави се на примряла и иска лекарства за успокояване. В този миг господин дьо Пинто стоеше като на тръни и искаше да си върви, като си казваше, че госпожа дьо Босеан ще научи новината, че ще й пише, че много по-удобно щеше да бъде, ако извърши това любовно убийство с писмо, отколкото лично, със собствения си глас. Когато лакеят на виконтесата съобщи, че е дошъл господин дьо Растиняк, маркиз д’Ажуда-Пинто трепна от радост. Трябва да знаете, че любещата жена е много по-изобретателна в създаване на съмнения, отколкото в разнообразяване на удоволствията. Когато се готвят да я напуснат, тя отгатва по-бързо смисъла на едно движение, отколкото конят на Вергилий подушва далечната миризма, която му обещава любов. Бъдете уверени, че госпожа дьо Босеан долови това неволно, леко, непосредствено, но страшно трепване. Йожен не знаеше, че никога човек не бива да се представя на когото и да било в Париж, преди да поиска от приятелите на този дом да му разкажат за живота на мъжа, на жената и на децата, за да не направи някоя от ония простащини, за които в Полша казват много живописно: „Впрегнете пет вола в колата си“ — за да ви измъкнат, разбира се, от калта, в която сте затънали. Във Франция такива неудобни случаи нямат име, защото несъмнено се предполага, че са невъзможни поради голямата гласност, която се дава на злословието. След като затъна дълбоко в калта у госпожа дьо Ресто, която не му даде дори време „да впрегне петте вола в колата си“, само Йожен беше способен да почне отново воловарския занаят, като се яви у госпожа дьо Босеан. Но ако притесни ужасно госпожа дьо Ресто и господин дьо Траи, тук, напротив, избави от затруднение господин д’Ажуда.

— Сбогом — каза португалецът, като се забърза към вратата, когато Йожен влизаше в малкия кокетен в сиво и розово салон, където разкошът сякаш беше само изящество.

— Но до довечера — каза госпожа дьо Босеан, като извърна глава и погледна маркиза. — Нали ще отидем на театър „Буфон“?

— Не ще мога — каза той, като хвана дръжката на вратата. Госпожа дьо Босеан стана, извика го при себе си, без да обръща никакво внимание на Йожен, който, застанал прав и смаян от блясъка на този чуден разкош, започна да вярва в истинността на арабските приказки и не знаеше къде да се дене пред тази жена, която не го забелязваше. Виконтесата беше вдигнала показалеца на дясната си ръка и с изящно движение сочеше на маркиза място до себе си. В това движение имаше такъв необуздан деспотизъм на страстите, че маркизът пусна дръжката на вратата и се върна.

Йожен го погледна завистливо.

„Ето го — каза си той — собственика на купето! Значи, трябва непременно да имаш буйни коне, ливреи и купища злато, за да бъдеш удостоен с погледа на една парижанка?“

Демонът на разкоша нарани сърцето му, обзе го треската за печалба, жаждата за злато пресуши гърлото му. Той имаше сто и тридесет франка за цялото тримесечие. Баща му, майка м у, сестрите му, братята му, леля му, цялото му семейство не харчеха за себе си и двеста франка месечно. Това бегло сравнение между сегашното му положение и целта, която трябваше да постигне, още повече го обърка.

— Защо не можете да дойдете на Италианците? — каза засмяна виконтесата на португалеца.

— Имам работа. Ще вечерям у английския посланик.

— Ще оставите работата си.

— Когато човек започне да лъже, той по неволя трябва да трупа лъжа върху лъжа. Това господин д’Ажуда каза засмян:

— Искате ли?

— Да, разбира се.

— Ето какво исках да чуя от вас — отговори той, като хвърли един от ония нежни погледи, които биха успокоили всяка друга жена.

Той взе ръката на виконтесата, целуна я и си отиде.

Йожен приглади с ръка косата си и понечи да се поклони, като мислеше, че сега вече госпожа дьо Босеан ще се сети за него; но изведнъж тя хукна към галерията, изтича на прозореца и погледна господин д’Ажуда, когато той се качваше в колата; тя напрегна слух и чу лакея да предава на коларя заповедта на господаря си:

— У господин дьо Рошфид.

Тия думи, както и начинът, по който господин д’Ажуда се отпусна в колата си, бяха гръм и мълния за тази жена, която се върна, обзета от смъртно безпокойство. Така стават най-ужасните разриви във висшето общество. Виконтесата се върна в спалнята си, седна на една маса и взе хубав лист хартия.

 

„Щом ще вечеряте, пишеше тя, у Рошфидови, а не в английската легация, ми дължите обяснение — чакам ви.“

 

Тя поправи няколко букви, изкривени от конвулсивното треперене на ръката й, написа най-долу едно К., което означаваше: „Клер дьо Бургон“ и позвъни.

— Жак — каза тя на лакея си, който влезе веднага, — ще отидете към седем и половина часа у господин Дьо Рошфид и ще потърсите маркиз д’Ажуда. Ако маркизът е там, ще му предадете това писмо, без да чакате отговор: ако не е там, ще се върнете и ще ми донесете писмото.

— Госпожо виконтесо, в салона ви има един господин.

— Ах, наистина! — каза тя, като отвори вратата.

Йожен започваше да се чувства много неудобно: най-после той видя виконтесата, която му каза с развълнуван глас, който трогна сърцето му:

— Извинете, господине, трябваше да напиша едно писмо; сега съм напълно на ваше разположение.

Тя не знаеше какво говори, защото мислеше следното: „«Ах», той иска да се ожени за госпожица Рошфид! Но свободен ли е? Още тази вечер този брак ще се разстрои или аз… Не, утре няма да става вече дума за него“.

— Братовчедке… — обади се Йожен.

— Какво? — каза виконтесата, като хвърли върху му надменен поглед, който го смрази.

Йожен разбра това какво? За три часа той бе научил толкова много, че беше вече нащрек.

— Госпожо — поправи се той, като се изчерви.

Поколеба се, но после продължи:

— Извинете ме, имам такава нужда от закрила, че роднинските връзки биха ми помогнали много.

Госпожа дьо Босеан се усмихна, но тъжно; тя чувстваше вече нещастието, което тътнеше във въздуха.

— Ако знаехте в какво положение се намира семейството ми — продължи той, — щяхте да се нагърбите с ролята на една от онези благодетелни феи, които с удоволствие отстраняват пречките около кръщелничетата си.

— Е добре, братовчеде — засмя се тя, — с какво мога да ви бъда полезна?

— Отде да зная? Да бъда ваш близък по силата на някаква роднинска връзка, която се губи в мрака на времето, е вече цяло щастие за мене. Вие ме смутихте, не зная вече какво ви казах. Вие сте едничкият човек, когото познавам в Париж… Ах! Исках да се посъветвам с вас, да ви помоля да ме приемете като бедно дете, което желае да се вкопчи в полата ви и е готово да умре за вас.

— Бихте ли убили заради мене човек?

— Бих убил двама души! — отговори Йожен.

— Дете! Да, вие сте дете — каза тя, като сдържа сълзите си, — вие бихте обичали искрено.

— О, да! — кимна той с глава.

Благодарение на този честолюбив отговор виконтесата живо се заинтересува за студента. Южнякът за пръв път действаше по сметка. От синия будоар на госпожа дьо Ресто до розовия салон на госпожа Босеан той прекара тригодишния курс на онова парижко право, за което не се говори, макар то да представлява висшата обществена юриспруденция, с която, ако се изучи добре и ако се прилага добре, може да се постигне всичко.

— Ах, да, припомних си — каза Йожен. — На вашия бал ми направи впечатление госпожа дьо Ресто и тази сутрин отидох у нея.

— Кой знае колко много сте й досадили — усмихна се госпожа дьо Босеан.

— Да, да, аз съм невежа, който може да опълчи целия свят против себе си, ако вие не ми помогнете. Вярвам, че е много трудно да срещнеш в Париж млада, хубава, богата, елегантна жена, която да не бъде заета, а мене ми трябва жена, която да ме научи на онова, което вие жените умеете така добре да обяснявате: живота. Навсякъде ще срещам някой господин дьо Траи. Прочее дойдох у вас да ви помоля да разрешите една загадка и да ми обясните каква е глупостта, която направих там… Споменах за някакъв дядо…

— Госпожа дукеса дьо Ланже — каза Жак, като прекъсна студента, който изрази с рязко движение голямата си досада.

— Ако искате да успеете — каза виконтесата тихо, — преди всичко трябва да бъдете по-въздържан.

— Ах, добър ден, моя мила — каза тя, като стана да посрещне дукесата и стисна нежно и сърдечно ръцете й като на истинска сестра, на което дукесата отговори с по-голяма нежност.

„Ето две добри приятелки — си помисли Растиняк. — Сега ще имам две покровителки; тия две жени сигурно имат еднакви чувства и навярно и тя ще се заинтересува за мене.“

— На какво щастливо хрумване дължа щастието да ви видя, моя скъпа Антоанет? — попита госпожа дьо Босеан.

— Видях, че господин д’Ажуда-Пинто влиза у господин Рошфид и помислих, че сте сама.

Госпожа дьо Босеан не прехапа устните си, не се изчерви, погледът й не се измени, челото й сякаш се проясни, докато дукесата изговаряше тези зловещи думи.

— Ако знаех, че сте заета… — добави дукесата, като се обърна към Йожен.

— Господинът е господин Йожен дьо Растиняк, мой братовчед — каза виконтесата. — Ами знаете ли какво става с генерал дьо Монриво? Вчера Серизи ми каза, че вече никъде не се виждал; идва ли днес у вас?

Дукесата, за която се говореше, че господин дьо Монриво, в когото беше влюбена до полуда, я е изоставил, почувства, че този въпрос я прободе в сърцето, изчерви се и отговори:

— Вчера беше в Елисейския дворец.

— Дежурен ли? — запита госпожа дьо Босеан.

— Клара, вие навярно знаете — започна дукесата, а очите й святкаха от злоба, — че утре ще се оповести бракът на господин д’Ажуда-Пинто с госпожица дьо Рошфид.

Ударът беше много жесток. Виконтесата пребледня, но смело отговори:

— Това са слухове, с които се забавляват глупците. Защо господин д’Ажуда ще даде на Рошфидови едно от най-добрите имена в Португалия? Рошфидови са благородници едва от вчера.

— Но казват, че Берта ще има двеста хиляди лири годишна рента.

— Господин д’Ажуда е много богат, за да прави такива сметки.

— Но и госпожица Рошфид е прекрасна, мила моя.

— Така!

— С други думи, той днес е на вечеря у тях, условията са сключени. Много се учудвам, че знаете толкова малко по този въпрос.

— Каква глупост извършихте, господине? — запита госпожа дьо Босеан. — Драга Антоанет, това клето дете много отскоро е подхвърлено в света и не разбира нищо от това, което говорим. Бъдете добра към него, да оставим приказките за утре. Знаете ли, утре навярно всичко ще бъде оповестено и вие ще можете да говорите с положителност.

Дукесата хвърли върху Йожен един от онези надменни погледи, които измерват човека от главата до петите, унижават го и го превръщат в нула.

— Без да зная, госпожо, забих нож в сърцето на госпожа дьо Ресто. Без да зная — това е грешката ми — каза студентът, който беше достатъчно умен, за да открие хапливите и язвителни думи, които се криеха под любезните изрази на тези две жени. — Вие продължавате да виждате и може би се боите от ония хора, които съзнават какво зло ви причиняват, докато на онзи, който ранява, без да знае дълбочината на раната, гледате като на глупец, като на простак, който не умее да използва нищо и когото всеки презира.

Госпожа дьо Босеан хвърли върху студента един от ония сърдечни погледи, с които великите души умеят да изразяват едновременно и признателност, и достойнство. Този поглед беше като балсам, който успокои раната, която преди малко нанесе в сърцето на студента бирнишкият поглед, с който дукесата го изгледа.

— Представете си — продължи Йожен, — аз вече бях спечелил благоволението на конт дьо Ресто; трябва да ви кажа — каза той, като се обърна към дукесата смирено, а същевременно и лукаво, — че аз съм само един нещастен студент, съвсем беден, без никакви близки…

— Не говорете така, господин дьо Растиняк. Ние жените не пожелаваме онова, което никой не желае.

— Така е — каза Йожен, — аз съм само двадесет и две годишен и трябва да умея да понасям несгодите на възрастта си. Освен това намираме се на изповед и е невъзможно да паднеш на колене в по-прекрасна изповедалня: в нея се вършат грехове, а покаянието става другаде.

Дукесата се навъси при тези светотатствени думи, които намери за неприлични, и каза ва виконтесата:

— Господинът е пристигнал наскоро…

Госпожа дьо Босеан започна искрено да се смее и на братовчед си, и на дукесата.

— Да, мила моя, и търси наставница, която да го научи на благоприличие.

— Госпожо — подзе Йожен, — не е ли напълно естествено да се стремим да бъдем посветени в тайните на онова, което ни очарова? „Уверен съм — помисли си той, — че им говоря с езика на коафьор.“

— Но госпожа дьо Ресто е, струва ми се, ученичка на господин дьо Траи — каза дукесата.

— Аз не знаех нищо, госпожо — отговори студентът, — и най-глупаво застанах между тях. В края на краищата бях се разбрал доста добре с мъжа, струваше ми се, че известно време и жената ме понасяше, когато ми дойде на ум да им кажа, че познавам човека, когото видях да слиза по една черна стълба и който целуна в дъното на един коридор контесата.

— Кой е той? — запитаха едновременно и двете жени.

— Един старец, който живее за два луидора месечно в затънтеното предградие „Сан Марсо“ като мене, бедния студент; един истински нещастник, с когото всички се подиграват и когото наричаме дядо Горио!

— Но вие сте същинско дете — извика виконтесата, — госпожа дьо Ресто е дъщеря на Горио.

— Дъщерята на един производител на фиде — допълни дукесата, — една незначителна женица, която се представи в двореца в един и същ ден с дъщерята на един сладкар. Нали си спомняте, Клара? Кралят почна да се смее и каза на латински някаква духовитост за брашното. Хора… Как беше? Не мога да си спомня…

— Eiusdem farinae — каза Йожен.

— Да, точно така! — потвърди дукесата.

— Значи, той е неин баща! — възкликна ужасен студентът.

— Да, да, този човек има две дъщери, които обича до полуда, макар че и едната, и другата почти са се отказали от него.

— Втората — каза виконтесата, като погледна към госпожа дьо Ланже — нали е омъжена за някакъв банкер с германско име, за някой си барон дьо Нюсенжен. Нали се казва Делфина? Не е ли русокосата жена, която има странична ложа в операта, идва и в театър „Буфон“ и се смее много високо, за да я забележат…

Дукесата се усмихна и каза:

— Мила моя, аз ви се чудя! Защо се занимавате толкова с тия хора? Човек трябва да е влюбен до полуда, както беше дьо Ресто, за да се оваля в брашното на госпожица Анастази. О, той е лош търговец в случая! Тя е в ръцете на господин дьо Траи, който ще я погуби.

— Те са се отказали от баща си! — повтаряше Йожен.

— Да, техният баща, бащата, е истински баща — продължи виконтесата, — той е добър баща, който, казват, дал на всяка една по пет или шестстотин хиляди франка, за да ги направи щастливи, като ги омъжи добре, а за себе си оставил само осем или десет хиляди ливри годишен доход, като вярвал, че дъщерите му ще си останат негови дъщери, че ще си създаде у тях две кътчета, два дома, където ще го обожават, ще му угаждат. Не минаха и две години и зетьовете му го изгониха от къщите си като най-големия негодник…

Няколко сълзи бликнаха от очите на Йожен, който наскоро се беше освежил от чистите и свети вълнения на семейството, още се намираше под властта на младежките вярвания и това му беше първият ден на бойното поле на парижката цивилизация. Истинските чувства са тъй заразителни, че за миг и тримата се гледаха безмълвни.

— Ах, боже мой — започна госпожа дьо Ланже, — да, това изглежда толкова ужасно и все пак го наблюдаваме всеки ден. Няма ли някаква причина за това? Кажете, мила моя, мислили ли сте някога какво нещо е зетят? Зетят е човекът, за когото ще отгледаме и вие, и аз едно крехко създание, с което ще ни свързват хиляди връзки, което цели седемнадесет години ще бъде радост на семейството ни, неговата непорочна душа, както би казал Ламартин, а после ще стане негово проклятие. Когато този мъж ни го отнеме, той ще почне да си служи със своята любов като със секира, за да окастри в сърцето и в душата на този ангел всички чувства, които са го свързвали със семейството му. Вчера дъщеря ни беше всичко за нас, ние бяхме всичко за нея; утре тя става наш враг. Не виждам ли да се разиграва всеки ден тази трагедия? Тук снахата се носи крайно дръзко със свекъра, който е пожертвал всичко за сина си. Другаде някой зет изгонва тъщата от къщата си. Чувам често да питат какво драматично има днес в обществото? Ами не е ли ужасна драмата на зетя — да изключим нашите бракове, които са станали толкова глупави. Отлично разбирам какво се е случило с този стар производител на фиде. Доколкото помня, този Форио…

— Горио, госпожо.

— Да, този Морио беше председател на секция по време на революцията; той беше посветен в тайната на прословутия глад и тури началото на богатството си, като продаваше по онова време брашното десет пъти по-скъпо, отколкото му струваше. А той можеше да има брашно, колкото си иска. Управителят на баба ми му продаде брашно за грамадни суми. Този Норио, разбира се, делеше печалбите, както всички тия хора, с Комитета за общественото спасение… Спомням си как управителят казваше на баба ми, че може напълно спокойно да си остане в Гранвилие, тъй като житото й беше най-доброто удостоверение за благонадеждност. И този Лорио, който продаваше жито на главорезите, имаше само една страст. Обожавал, казват, дъщерите си: по-голямата настани в къщата на Ресто, а другата окачи на врата на барон дьо Нюсенжен, богат банкер, който се представя за роялист. Сам разбирате, че по време на империята двамата зетьове търпяха донякъде при себе си този стар революционер; при Буонапарте това все още вървеше. Но когато се върнаха Бурбоните, старецът започна да пречи на господин дьо Ресто, а още повече — на банкера. Дъщерите, които може би продължаваха да обичат баща си, решиха и вълкът да бъде сит, и агнето цяло, с други думи — и бащата, и мъжът да бъдат доволни; те приемаха Торио, когато нямаше никого у тях, измисляха най-нежни предлози: „Тате, елате у дома, ще се чувстваме по-добре, защото ще бъдем самички!“ — и други такива. Аз мисля, мила моя, че истинските чувства имат очи и разум: и от сърцето на този клетник от деветдесет и третата година е капело кръв. Той е разбрал, че дъщерите му се срамуват от него; че ако те обичаха мъжете си, той пречеше на зетьовете си. Трябваше да се пожертва. И понеже беше баща, се пожертва и сам се изгони от къщите им. Като видя, че дъщерите му са доволни, разбра, че е постъпил добре. Съучастници в това малко престъпление бяха бащата и децата. Това става навсякъде. Този дядо Дорио нямаше ли да бъде кално петно в салона на дъщерите си? Той щеше да се стеснява там, да му досажда. Това, което се случи с този баща, може да се случи и на най-хубавата жена с мъжа, когото най-много обича; ако тя му досажда с любовта си, той си отива, върши подлости, за да се отърве от нея. Всички нежни чувства имат този край. Сърцето ни е съкровище, изпразним ли го, изведнъж сме разорени. Ние сме еднакво безмилостни и към чувството, което се е разкрило изцяло, и към човека, който няма пукната пара. Този баща даде всичко. В продължение на двадесет години той даде сърцето си, любовта си, после даде за един ден и богатството си. Дъщерите изцедиха добре лимона и го захвърлиха на улицата.

— Светът е безчестен — каза виконтесата, като нищеше шала си, без да вдигне очи, тъй като беше жестоко засегната от думите, които госпожа дьо Ланже подхвърли за нея, като разказваше тази история.

— Безчестен ли? Не — отговори дукесата, — животът си тече и толкова. Говоря ви така, за да ви покажа, че познавам добре света. Мисля като вас — каза тя, като стисна ръката на виконтесата. — Светът е блато, нека се помъчим да се задържим на повърхността.

Тя стана, целуна госпожа дьо Босеан по челото и каза:

— Днес сте много хубава, мила моя. Никога не съм ви виждала с такъв прелестен цвят на лицето.

И като кимна леко с глава към братовчеда, излезе.

— Дядо Горио е величествен! — каза Йожен, като си спомни, че го видя да мачка през нощта своите позлатени сервизи.

Госпожа дьо Босеан не го чу, тя се беше замислила. Няколко минути изминаха в мълчание и клетият студент някак свенливо се скова — не смееше нито да си отиде, нито да стои, нито да говори.

— Светът е безчестен и зъл — каза най-после виконтесата. — Щом ни постигне нещастие, веднага ще се намери приятел да дойде и да ни го каже, да прободе сърцето ни с кинжал, като ни кара да се възхищаваме от дръжката му. И веднага започват насмешките, подигравките! О, аз ще се браня!

Тя дигна глава като знатна дама, каквато си беше, и в гордите й очи блеснаха светкавици.

— А — каза тя, като видя Йожен, — вие сте тук!

— Да, още съм тук — каза той тъжно.

— И тъй, господин дьо Растиняк, постъпвайте с този свят така, както той заслужава. Искате да се издигнете, аз ще ви помогна. Ще измерите колко дълбока е женската поквара, ще видите колко голямо е жалкото тщеславие на мъжете. Макар и да съм чела много в книгата на живота, доста страници ми бяха непознати. Сега вече зная всичко. Колкото по-хладнокръвно пресмятате, толкова по-бърже ще напредвате. Удряйте безмилостно, за да се боят от вас. Отнасяйте се с мъжете и с жените като с пощенски коне, които ще оставите да пукнат на всяка станция; така ще постигнете всички свои желания. Знаете ли, няма да представлявате нищо, ако нямате някоя жена, която да се интересува от вас. Тя трябва да бъде млада, богата, елегантна. Ако изпитвате истинска любов, крийте я като съкровище: не бива и да подозират, че я имате, защото тогава сте изгубен. Няма да бъдете вече палач, ще станете жертва. Ако някога обикнете, крийте добре тайната си! Не се издавайте, докато не разберете кому откривате сърцето си. За да запазите предварително тази любов, която още не съществува, научете се да не се доверявате на света. Слушайте, Мигел… (Тя неволно сбърка името му, без да забележи това.) Има нещо по-ужасно от баща, изоставен, от двете си дъщери, които биха желали той да умре: то е съперничеството между двете сестри. Ресто е добър род, жена му е приета във висшето общество, представена бе в двореца, но сестра й, богатата й сестра, хубавата госпожа Делфина дьо Нюсенжен, жена на финансист, умира от мъка, завистта разкъсва сърцето й, тя стои много по-долу от сестра си; сестра й не й е вече сестра; тия две жени се отричат една от друга, както се отричат от баща си. Затова и госпожа дьо Нюсенжен е готова да излочи всичката кал между улица „Сен Лазар“ и улица „Гренел“, за да влезе в моя салон. Тя си мислеше, че дьо Марсе ще й помогне да постигне целта си и му стана робиня, тя измъчва дьо Марсе. А дьо Мар-се не иска и да я знае. Ако вие ми я представите, ще станете неин любимец, тя ще ви боготвори. Обичайте я след това, ако можете, ако ли не, послужете си само с нея. Ще я видя един-два пъти на големи приеми, когато има навалица, но сутрин никога не ще я приема. Ще я поздравя, това й стига. Вие сам си затворихте вратата на контесата, защото споменахте за дядо Горио. Да, драги мой, отидете двадесет пъти у госпожа Ресто, двадесет пъти ще ви кажат, че я няма вкъщи. Входът за вас е забранен. Добре, тогава нека дядо Горио ви запознае с госпожа Делфина дьо Нюсенжен. Хубавата Делфина дьо Нюсенжен ще ви бъде като реклама. Ако станете неин любимец, жените ще лудеят по вас. Нейните съпернички, нейните приятелки, най-добрите й приятелки, ще искат да ви отнемат от нея. Има жени, които обичат мъжа, който някоя друга жена вече е избрала, както има бедни еснафки, които смятат, че щом носят шапките ни, са усвоили обноските ни. Вие ще имате успех. В Париж успехът е всичко, той е ключът към властта. Ако жените намерят, че сте умен, способен, мъжете ще повярват това, ако вие не ги разубедите. Тогава ще можете да искате всичко, ще имате достъп навсякъде. Тогава ще разберете какво нещо е светът, сбирщина от жертви и измамници. Не бъдете нито към едните, нито към другите. Давам ви името си като нишката на Ариадна, за да влезете в този лабиринт. Не го опетнявайте — каза тя, като дигна глава и хвърли царствен поглед върху студента, — върнете ми го чисто. А сега ме оставете. И ние, жените, имаме да водим сражения.

— Ако ви трябва смел човек, готов да вдигне във въздуха мина? — прекъсна я Йожен.

— Е?

Той се удари по гърдите, усмихна се на усмивката на братовчедка си и излезе.

Беше пет часът, Йожен беше гладен, уплаши се да не закъснее за вечерята. Този страх го накара да почувства колко голямо е щастието да се вози бързо с кола в Париж. Това чисто несъзнателно удоволствие не му попречи да се отдаде всецяло на мислите си, които го налегнаха. Когато един младеж на неговите години е засегнат от презрението на някого, той се разпалва, разярява се, заплашва с юмрук цялото общество, иска да си отмъсти, но няма вяра в себе си. В този миг Растиняк беше смазан от думите „Вие сам си затворихте вратата на контесата.“

„Ще отида! — каза си той. — И ако госпожа дьо Босеан има право, ако ми е забранен входът… аз… Госпожа дьо Ресто ще ме среща във всички салони, в които ходи. Ще науча да се фехтовам, да стрелям с пистолет и ще убия нейния Максим.“

„Ами пари? — крещеше му някакъв вътрешен глас. — Откъде ще вземеш пари?“

Изведнъж пред очите му блесна изложеното на показ богатство у контеса дьо Ресто. Там той видя разкоша, в който госпожица Горио положително беше влюбена: позлата, явно скъпи предмети, неразумния разкош на парвеню, разсипничество на държанка. Тази ослепителна картина изведнъж помръкна пред величествения дворец Босеан. Въображението му, пренесено във висшите среди на парижкото общество, вдъхна в сърцето му хиляди лоши мисли и даде по-голям простор на съвестта м у. Той видя света такъв, какъвто си беше всъщност: законите и моралът у богатите са безсилни, докато богатството е ultima ratio mundi[8].

 

 

„Вотрен има право — каза си той. — Богатството е добродетел.“

Като стигна до улица „Ньов Сент Женевиев“, той се изкачи бърже в стаята си, слезе да плати на коларя десет франка и влезе в зловонната столова, където видя осемнадесетте пансионери, които чакаха кърмата си като добитък на ясли. Тази окаяна гледка и видът на стаята му се сториха ужасни. Промяната беше рязка, контрастът много пълен и у него се пробуди извънмерно честолюбие. От една страна — свежите и прелестни картини на най-изящния обществен живот, млади жизнени лица, окръжени от чудесата на изкуството и разкоша, пламенни поетични личности, от друга страна — зловещи картини, оградени с кал, и лица, в които страстите са оставили само конците, с които са ги движили, и механизма си. Той си спомни напътствията, които гневът на изоставената жена бе изтръгнал от госпожа дьо Босеан, и съблазнителните й предложения и неволята ги изясни. За да спечели богатство, Растиняк реши да заложи на два успоредни окопа, да се облегне на науката и на любовта, да стане доктор по право и светски човек. Той беше още съвсем дете! Тези две линии са асимптоти и никога не могат да се пресекат.

— Много сте мрачен, господин маркиз — каза Вотрен, като хвърли върху него един от онези погледи, с които този човек сякаш проникваше в най-съкровените сърдечни тайни.

— Не съм разположен да търпя подигравките на тези, които ме наричат „господин маркиз“ — отговори той. — За да бъде човек истински маркиз, трябва да има поне сто хиляди ливри годишен доход, а щом живееш в пансиона „Воке“, сигурно не си любимец на богинята на щастието.

Вотрен изгледа Растиняк бащински и презрително, като че искаше да каже: „Хлапак! Не знае, че мога да го изям на една хапка!“ След това отговори:

— Нямате настроение, защото не сте имали успех пред хубавата контеса дьо Ресто.

— Тя ми затвори вратата си, защото й казах, че баща й се храни на една и съща трапеза с нас! — извика Растиняк. Всички сътрапезници се спогледаха. Дядо Горио сведе очи и се обърна, за да ги избърше.

— Вие пръснахте емфие в очите ми! — каза той на съседа си.

— Който обиди дядо Горио, от днес ще има работа с мене — каза Йожен, като погледна съседа на бившия производител на фиде. — Той струва повече от всички ни. Не говоря това за дамите — каза той, като се обърна към госпожица Тайфер.

С тези думи разговорът приключи. Йожен ги произнесе така, че всички пансионери млъкнаха. Само Вотрен се обади присмехулно:

— За да вземете под своя защита, дядо Горио и да му станете отговорен редактор, трябва да умеете да държите добре шпагата и добре да стреляте с пистолет.

— Така и ще направя! — каза Йожен.

— Значи, от днес влизате в сражение?

— Може би — отговори Растиняк. — Обаче не съм длъжен да давам обяснения на никого за това, което върша, както и не искам да зная нищо за това, което други вършат през нощта.

Вотрен изгледа накриво Растиняк.

— Мое момче, когато някой не иска да бъде излъган от марионетките, трябва да влезе вътре в бараката, а не само да наднича през дупките на платното. Но стига приказки — добави той, като видя, че Йожен е готов да избухне, — ще си поговорим друг път, когато обичате.

Вечерята стана мрачна и студена. Дядо Горио, дълбоко натъжен от думите на студента, не разбра, че разположението на околните към него се измени в негова полза, че един човек, който беше в състояние да запуши устата на мъчителите му, бе станал негов защитник.

— Нима наистина дядо Горио е баща на контеса? — запита тихо госпожа Воке.

— И на баронеса! — отговори й Растиняк.

— Само за това го бива — каза Бианшон на Растиняк. — Опипах главата му, намерих, че има само една издатина, тази на бащинството, тъй че той ще бъде вечен баща.

Йожен беше много сериозен и шегата на Бианшон не можа да го разсмее. Той искаше да се възползва от съветите на госпожа дьо Босеан и се питаше откъде и как да се снабди с пари. Той се загрижи, като гледаше да се простират пред очите му светските савани — пустинни, същевременно плодородни; и когато вечерята свърши, той остана сам в столовата.

— Значи, видяхте дъщеря ми? — запита развълнувано дядо Горио.

Старецът го изтръгна от унесеността му. Йожен взе ръката му и като го погледна някак разнежено, отговори:

— Вие сте добър и достоен човек. Друг път ще говорим за дъщерите ви.

И като не искаше да слуша повече дядо Горио, той стана, прибра се в стаята си и написа на майка си следното писмо:

„Мила мамо, виж дали няма някоя трета гърда за мене. Имам условия да забогатея бърже. Необходими ми са хиляда и двеста франка, и то на всяка цена. Не казвай нищо на татко, той може да се възпротиви, а ако не намеря тези пари, ще изпадна в отчаяние, което може да докара до самоубийство. Ще ти обясня причините, когато се видим, защото би трябвало да изпиша томове, за да разбереш положението, в което се намирам. Не съм се проиграл, мила мамо, нямам дългове; но ако държиш да запазиш живота, който си ми дала, трябва да ми намериш тази сума. Трябва да ти кажа, че посещавам често госпожа дьо Босеан, която ме взе под своя закрила. Трябва да ходя в обществото, а нямам су да си купя нови ръкавици. Мога да ям само хляб, да пия само вода, ще гладувам, ако се наложи, но не мога без сечивата, с които се копае лозето в тоя край. Трябва или да си пробия път, или да остана в калта… Зная, че сте възложили всичките си надежди на мене и искам да ги оправдая колкото се може по-скоро. Мила моя мамо, продай някои от старите си накити, скоро ще ти купя други. Зная много добре положението на семейството ни и ще съумея да оценя тия жертви, ти трябва обаче да разбереш, че не искам да ги правиш напразно, в противен случай щях да бъда чудовище. Приеми молбата ми като вик на крещяща необходимост. Цялото ни бъдеще зависи от тази помощ, с която трябва да започна борбата, тъй като парижкият живот е вечна борба. Ако е необходимо, за да попълниш сумата, да се продадат дантелите на леля, кажи й, че ще й изпратя други, по-хубави.“

После той писа и на двете си сестри поотделно, като им искаше да му изпратят спестяванията си и за да им ги измъкне, без да казват на домашните за жертвата, която навярно с радост ще направят за него, възбуди тяхната чувствителност, като удари струните на честта, които са така изпънати и звучат така силно в младите сърца. Но като написа тези писма, той почувства неволна уплаха; сърцето му затуптя, цял затрепера. Този млад честолюбец познаваше неопетненото благородство на тия погребани в усамотение души, той знаеше колко мъки ще причини на двете си сестри и същевременно каква радост ще им достави, с какво удоволствие ще си шепнат тайно в някое кътче на градината за своя обичен брат. И той ги видя ясно в съзнанието си как броят скришом малкото си съкровище, видя ги със свойствената за девойките изобретателност да измислят начини, за да му изпратят тия пари тайно, като за пръв път прибягват до лъжа в името на тази великодушна постъпка.

„Сестринското сърце — каза си той — е брилянт от чистота, бездна от нежност.“

Беше го срам, че им писа. Колко горещи щяха да бъдат молитвите им, колко чист щеше да бъде душевният им порив към небето! С каква наслада щяха те да се пожертват! Каква скръб ще изпита майка му, ако не може да изпрати цялата сума! Всичките тия прекрасни чувства, тия ужасни жертви ще му послужат като стълба, за да стигне до Делфина дьо Нюсенжен. От очите му капнаха няколко сълзи, последни зърна тамян, хвърлени в свещения олтар на семейството. Той започна да се разхожда развълнуван из стаята, обзет от отчаяние. Дядо Горио, като го видя в такова състояние през открехнатата врата, влезе при него и му каза:

— Какво ви е, господине?

— Ах, добри ми съседе, аз съм още син и брат, както вие сте баща. Имате право да треперите за контеса Анастази; тя е попаднала на някакъв Максим дьо Траи, който ще я погуби.

Дядо Горио измърмори няколко думи, които Йожен не разбра, и си излезе. На другия ден Растиняк отиде да пусне писмата си в пощата. Той се колеба до последния миг, но ги хвърли в кутията, като си каза: „Ще сполуча!“ Дума на картоиграч, на велик пълководец, съдбоносна дума, която повече погубва, а не спасява.

 

След няколко дни Йожен отиде у госпожа дьо Ресто, но не го приеха. Ходи още три пъти, но и трите пъти намери вратата затворена, макар и да отиваше в часове, когато знаеше, че конт дьо Траи го няма там. Виконтесата излезе права. Студентът престана да учи. Отиваше на лекции само за проверката и след като удостовереше присъствието си, офейкваше. Започна да мисли, както мислят повечето студенти. Ще чета, когато наближат изпитите; реши да запише едновременно лекциите за втора и трета година, а после да се стегне и да научи правото наведнъж в последния час. Така му оставаха цели петнадесет месеца свободно време да плува из парижкия океан, да гони жени или да лови богатство. През тази седмица той се видя два пъти с госпожа дьо Босеан, у която отиваше само след като излезеше колата на маркиз д’Ажуда. Още за няколко дни тази именита жена, най-поетичната личност в предградието „Сен Жермен“, остана победителка и успя да осуети временно брака на госпожица дьо Рошфид с маркиз д’Ажуда-Пинто. Но тези последни дни, които страхът да не изгуби щастието си направи най-пламенни от всички, ускориха развръзката. Маркиз д’Ажуда, в съгласие с Рошфидови, погледна на това спречкване и на помиряването като на щастливо обстоятелство. Те се надяваха, че госпожа дьо Босеан ще свикне с мисълта за този брак и най-после ще пожертва сутрешните си приеми за едно предопределено в живота на хората бъдеще. И тъй, въпреки най-светите обещания, които повтаряше всеки ден, господин д’Ажу-да разиграваше комедия, а на виконтесата й правеше удоволствие да бъде лъгана. „Вместо да се хвърли благородно през прозореца, тя се търкаля по стълбите“ — казваше дукеса дьо Ланже, най-добрата й приятелка. Но тези последни светлини мъждукаха достатъчно дълго, за да може виконтесата да остане в Париж и да помогне на своя братовчед, към когото изпитваше суеверна привързаност. Йожен се прояви като много предан и отзивчив при положение, в което жените не виждат в ничий поглед съчувствие и утеха. Ако някой мъж им шепне тогава нежни думи, прави го със сметка.

В желанието си да проучи добре разположението на шахматните си фигури, преди да настъпи към дома на Нюсенжен, Растиняк реши да се осведоми за миналия живот на дядо Горио и събра точни сведения, които накратко могат да се предадат така:

Жан-Жоашен Горио бил преди революцията обикновен работник във фабрика за фиде, сръчен, пестелив, и толкова предприемчив, че купил цялото предприятие на господаря си, който паднал случайно жертва при първото въстание през 1789 година. Той се установил на улица „Жюсиен“, близо до житния пазар, и постъпил много разумно, като приел председателството на секцията, в която живеел, за да постави търговията си под закрилата на най-влиятелните хора по онова опасно време. Тази благоразумна постъпка сложила начало на богатството му, което почнало по време на истинския или лъжлив глад, благодарение на който житото в Париж поскъпнало страшно много. Народът се избивал пред вратите на хлебарниците, а някои отивали спокойно да си купуват макарони от бакалниците. През тази година гражданинът Горио натрупал състояние, което по-късно му послужило да разшири търговията си с пълното преимущество на човек, който има много нари; с него се случило онова, което се случва с всички сравнително способни хора: посредствеността му го спасила. Пък и богатството му станало известно, чак когато не било вече опасно да бъде човек богат и то не възбудило завист у никого. Житната търговия погълнала сякаш всичките му способности. Щом станело въпрос за жито, за брашно, за трици, да се разпознае качеството им, произходът им, да се положат грижи за запазването им, да се предвидят цените, да се предскаже богата ли ще бъде жътвата, или не, да се купи евтино жито или да се набави жито от Сицилия или Украйна, нямало втори като Горио. Само да го видел човек как върши работата си, как обяснява законите за износа и за вноса на житото, как изучава духа им, как открива недостатъците им, и решавал, че Горио има заложби за министър. Търпелив, предприемчив, смел, постоянен, бърз в сделките си, той имал орлов поглед, всичко изпреварвал, всичко предвиждал, всичко знаел, всичко криел; дипломат по замисли, войник в походите. Но напуснел ли работата си, излезел ли от своето просто и тъмно дюкянче, на прага на което стоял през свободното си време, опрял рамо о рамката на вратата, той отново се превръщал в глупав и недодялан работник, в човек, неспособен да разбере едно разсъждение, безчувствен към всички духовни наслади, човек, който заспива в театъра, един от онези парижки долибановци[9], които са силни само с глупостите си. Почти всички такива хора си приличат. В сърцата на почти всички ще намерите някакво възвишено чувство. Сърцето на производителя на фиде било изпълнено с две изключителни чувства, погълнали всичката му нежност, както житната търговия била погълнала целия му ум. Жена му, единствена дъщеря на богат земевладелец от Бри, била за него предмет на благоговейно обожание, на безгранична любов. Горио се възхищавал от нейната нежна и силна, чувствителна и хубава душа, рязко противоположна на неговата природа. Ако в сърцето на един човек има някакво вродено чувство, това е без съмнение гордостта, която изпитва, като закриля всеки миг някое слабо същество! Прибавете към него и любовта, тази жива признателност на всички честни души към източника на техните наслади, и лесно ще разберете множество нравствени особености. За свое нещастие след седем години безоблачно щастие Горио загубил жена си: тя почвала да добива над него власт извън областта на чувствата. Може би тя е щяла да облагороди тази бездейна натура, да я научи да разбира действителността и живота. Тогава бащинското му чувство се развило до безумие. Той прехвърлил своята измамена от смъртта любов върху двете си дъщери, които отначало задоволявали напълно неговата нужда да обича. Колкото и блестящи да били предложенията на някои търговци или земевладелци, които се надпреварваха да го оженят за дъщерите си, той решил да остане вдовец. Тъстът му, единственият мъж, към когото той бил добре разположен, твърдял изрично, че Горио се заклел да остане верен на жена си дори и след смъртта й. Хората от съсловието му, неспособни да разберат тази възвишена лудост, се подигравали с него и му прикачили някакъв смешен прякор. Първият от тях, който посмял да го каже на производителя на фиде, когато се черпели за някаква сделка, получил такъв удар в гърба, че полетял презглава към един крайпътен камък на улица „Облен“. Безумната преданост, плашливата и нежна любов на Горио към дъщерите му, била така известна, че веднъж един от конкурентите му, като искал да го отстрани от пазара, та сам да остане господар на цените, му казал, че някакъв кабриолет бил съборил Делфина. Производителят побледнял като смъртник и веднага напуснал пазара. Той лежал няколко дни болен от стълкновението на противоположните чувства, предизвикани от тази лъжлива тревога. Този път той не стоварил убийствената си ръка върху плещите на виновника, но затова пък го изгонил от пазара, като го принудил при един опасен случай да фалира. Възпитанието на двете му дъщери, разбира се, било съвсем неразумно. Понеже имал повече от шестдесет хиляди франка годишен доход, а харчел за себе си по-малко от хиляда и двеста, за Горио било щастие да задоволява прищевките на дъщерите си: на най-добрите учители било възложено да им дадат познания, като белег на добро възпитание; имали си компаньонка; за тяхно щастие тя се оказала жена с ум и вкус; яздели, имали кола, живеели, както биха живели любовниците на стар и богат благородник; достатъчно било да изразят най-скъпи желания, бащата бързал да ги задоволи: срещу всеки подарък той искал само по една милувка. Горио приравнявал дъщерите си с ангелите и ги издигал, разбира се, над себе си; горкият човек, той обичал дори болката, която те му причинявали. Когато дъщерите му станали за женене, можели да си изберат мъж по вкуса си: всяка от тях имала за зестра половината от състоянието на баща си. Анастази, която била ухажвана за красотата си от конт дьо Ресто, имала аристократични наклонности — те я накарали да напусне бащината си къща и да се понесе във висшите кръгове на обществото. Делфина обичала парите: тя се омъжила за Нюсенжен, банкер от германски произход, който станал барон на Свещената империя. Горио си останал производител на фиде. Дъщерите му и зетьовете му скоро почнали да се засягат, като го гледали, че продължава тази търговия, макар че била за него целият му живот. След като понасял цели пет години техните настоявания, той се съгласил да се оттегли с парите от продажбата на предприятието си и с печалбите от последните години — капитал, който госпожа Воке, у която той се бе настанил да живее, бе оценила, че докарва от осем до десет хиляди ливри годишен доход. Той се бе заврял в този пансион от отчаяние, като видял, че дъщерите му, принудени от съпрузите си, не само че не го искали да живее при тях, но и не смеели да го приемат открито.

 

 

Това бяха всичките сведения, които имаше за дядо Горио господин Мюре, който бе купил предприятието му. И така, предположенията, които дукеса дьо Ланже изказа пред Растиняк, се потвърдиха. Тук свършва встъплението към тази неизвестна, но ужасна парижка трагедия.

Бележки

[1] В стените на града и вън от тях (лат.) Бел ред.

[2] Джагернат — индуско божество. Всяка година на празника на този бог возели статуята му в грамадна колесница и религиозни фанатици често се хвърляли под колелата й. Бел. пр.

[3] Всичко е истина (англ.). Цитат от Шекспир. Бел. ред.

[4] Стилос — пръчица, острие за писане върху восъчни плочки. Бел. пр.

[5] Жорж и Пишегрю — Жорж Кадудал и Шарл Пишегрю са участници в заговора на роялистите против Наполеон I (1804 г.). Предадени от един от своите съучастници, Кадудал бил екзекутиран, а Пишегрю умрял в затвора. Бел. пр.

[6] Ратон и Бертран — герои от баснята „Маймуна и котка“ на Лафонтен. В нея се разказва как хитрата маймуна Бертран накарала котката Ратон да вади за нея печени кестени от огъня. Бел. пр.

[7] Usque ad talones — в петите (лат.). Бел. пр.

[8] Видоизменен текст на латински девиз, който Луи IV наредил да се гравира върху топовете м у. Бел. ред.

[9] Долибан — герой от комедията Шудар. Нарицателно за предан баща. Бел. ред.