Джеймс Фрейзър
Златната клонка (96)

ГЛАВА XLII
Деметра и Персефона

Дионис не е единственото гръцко божество, чиято трагична съдба и ритуал отразяват повяхването и възраждането на растителността. Старата легенда се появява в друга форма и с различно приложение в мита за Деметра и Персефона. В основата си техният мит е тъждествен със сирийския за Афродита (Астарта) и Адонис, с фригийския за Кибела и Атис и с египетския за Изида и Озирис. Също както азиатските и египетските си съответствия, гръцката легенда разказва за богиня, която скърби за загубата на любимо същество, което олицетворява растителността и по-специално житните растения, и умира през зимата, за да се върне към живот през пролетта; но докато ориенталското въображение си представяло обичното и загубено същество като мъртъв любовник или съпруг, оплакван от любимата или съпругата си, гръцката фантазия въплътила същата идея в по-нежната и чиста форма на мъртва дъщеря, оплаквана от скърбящата й майка.

Най-старият литературен документ, който описва мита за Деметра и Персефона, е красивият Омировски химн „Към Деметра“, който критиците отнасят към VII век пр.н.е. Предназначението на химна е да обясни произхода на Елевзинските мистерии и пълното мълчание на поета по отношение на Атина и атиняните, които в по-късни времена вземат видно участие в празника, ни дава основание да предполагаме, че химнът е съставен в много далечни времена, когато Елевзин бил все още малка, независима държава, а тържественото шествие на мистериите все още не се извивало в слънчевите септемврийски дни сред ниската верига от голи скалисти възвишения, която отделя Елевзинската житна равнина. Във всеки случай химнът ни разкрива представата на автора за характера и функциите на двете богини, разгледани достатъчно ясно под тънкия воал на поетичната образност.

Според химна младата Персефона събирала рози и лилии, минзухари и теменужки, зюмбюли и нарциси на една избуяла ливада, когато земята се отворила, от глъбините излязъл Плутон, господарят на мъртвите, отнесъл я с позлатената си колесница и я взел за своя жена и царица в мрачния подземен свят. Скърбящата й майка Деметра, с пшеничени къдри, обвити в тъмно траурно покривало, я търсела по земи и морета. Като научила от Слънцето съдбата на дъщеря си, тя се разгневила на боговете и се оттеглила да живее в Елевзин, където се представила на царските дъщери предрешена като стара жена, седнала скръбно в сянката на едно маслиново дърво край кладенеца на девите, от който момичетата дошли да вадят за дома на баща си вода в бронзови кани. Разгневена от постигналата я загуба, богинята не могла да понесе семето да поникне в земята, а го държала скрито под почвата и се заклела кракът й да не стъпи на Олимп и да не позволи на житото да покълне, докато не й върнат дъщерята. Напразно теглели воловете ралата насам-натам из нивите, напразно сеячът пускал ечемичено семе в кафявите бразди — нищо не покарвало от изгорялата и ронеща се почва. Дори Рарийската равнина близо до Елевзин, която иначе полюлявала златни класове, стояла гола и безплодна. Човечеството щяло да загине от глад, а боговете да бъдат лишени от дължимите им жертвоприношения, ако разтревоженият Зевс не заповядал на Плутон да върне плячката си, да върне жена си Персефона на майка й Деметра. Мрачният господар на мъртвите се усмихнал и се подчинил, но преди да върне своята царица на горния свят на позлатена колесница, й дал да яде нарово семе, което гарантирало, че тя ще се върне при него. И Зевс поставил условието, че оттогава Персефона ще прекарва две трети от всяка година с майка си и боговете на горния свят и една трета от годината със съпруга си на долния, откъдето ще се връща всяка година, когато земята е накичена с пролетни цветя. Радостна се завърнала дъщерята на слънчева светлина, радостна я посрещнала и прегърнала майка й и в радостта си, че е намерила загубеното си чедо, Деметра накарала зърното да поникне от буците разорана почва и цялата широка земя да се отрупа с листа и цветове. И веднага тя отишла и показала тази радостна гледка на князете на Елевзин — Триптолем, Евмолп, Диокл и на самия цар Келей и освен това им разкрила своите свети мистерии и ритуали. Благословен е смъртният, казва поетът, който е видял тези неща, но онзи, който не ги е споделил приживе, няма да е щастлив в смъртта, когато се спусне в мрака на гроба. Така двете богини отишли да живеят в блаженство при боговете на Олимп и поетът свършва своя химн с набожна молитва към Деметра и Персефона да го благославят в замяна на песента със средства за препитание.

Всички признават, пък едва ли може да има съмнение, че основната задача на поета при съставянето на химна е била да опише, според преданието, как богинята Деметра е поставила основите на Елевзинските мистерии. Цялата поема подготвя почвата за сцената с преобразяването на голата безлистна Елевинска равнина, която по волята на богинята се покрила на длъж и шир със загара на посеви; благодатната богиня извежда князете на Елевзин, показва им какво е сторила, научава ги на мистичните ритуали и изчезва с дъщеря си на небето. Разкриването на тайнствата е триумфалният завършек на творбата. Един по-подробен анализ на поемата потвърждава това заключение и доказва, че авторът е дал не само общо обяснение на произхода на мистериите, но също повече или по-малко завоалирано е привел митичното обяснение за произхода на конкретните ритуали, които ние с голямо основание смятаме са представяли съществените черти на празника. Сред ритуалите, за които поетът намеква многозначително, са предварителното постене на кандидатките за посвещаване, факелното шествие, нощното бдение, как кандидатките седят забулени и мълчаливи на покрити с овчи кожи столчета, непристойният жест, неприличните шеги и накрая тържественото приближаване към божеството с отливане на ечемичена вода от осветена чаша.

Но авторът като че ли разкрива и нещо по-дълбоко от самите мистерии. Той разказва как веднага след като преобразила голата кафява шир на Елевинската равнина в голяма златна нива, тя зарадвала очите на Триптолем и другите елевзински князе, като им показала прорасналите и изправени стебла на житото. Когато сравним тази част от разказа със съобщението на Иполит, християнски автор от II век, че сърцевината на мистериите се състояла в показването на ожънат клас на посветените, едва ли остава място за съмнение, че авторът на химна е бил добре запознат с този тържествен ритуал и че той съзнателно имал намерение да обясни неговия произход точно по същия начин, както обяснява и другите ритуали от мистериите, а именно как Деметра дава пример, като лично изпълнява церемонията. Така мит и ритуал взаимно се обясняват и потвърждават. Поетът от VII в. пр.н.е. ни дава мита — той не би могъл без да богохулства да ни разкрие ритуала; християнският отец ни разкрива ритуала и неговите разкрития съвпадат с намеците на стария поет. В такъв случай можем заедно с много съвременни изследователи с увереност да приемем съобщението на учения християнски отец Климент Александрийски, че митът за Деметра и Персефона е разиграван като свещена драма в Елевзинските мистерии.

Но ако митът бил разиграван като част, а вероятно основна част, от най-прочутите и тържествени религиозни ритуали на Древна Гърция, все още се питаме: каква е била в края на краищата, изчистена от натрупвания, първоначалната сърцевина на мита, който в по-късни времена сякаш е заобиколен и преобразен от ореол на страхопочитание и тайнство, осветен от най-ярките лъчи на гръцката литература и изкуство? Ако следваме указанията, дадени от най-стария литературен източник по въпроса, авторът на Омировския химн, посветен на Деметра, загадката не е трудна за разгадаваме Образите на двете богини, майката и дъщерята, се разкриват като олицетворение на житните растения. Поне що се отнася до дъщерята, това сякаш е съвсем сигурно. Богинята прекарва три, а според друг вариант на мита шест месеца от годината с мъртвите под земята и остатъка — с живите горе над земята. При нейното отсъствие ечемичените зърна са скрити в почвата и нивите се простират голи и безплодни, докато при връщането й през пролетта на горния свят те поникват от буците пръст, а земята се обсипва с листа и цветове. Такава богиня не може да е друго освен митическо въплъщение на растителността и по-специално на житните растения, които всяка зима по няколко месеца са заровени и се връщат към живот сякаш от гроба, на наболите стебла и разцъфтелите и разлистени растения напролет. Едва ли има друго разумно и вероятно обяснение на Персефона. А ако дъщерята-богиня е олицетворение на младия ечемик от настоящата година, не може ли майката-богиня да е олицетворение на стария от миналата, който е родил нова реколта? Единствената алтернатива на това схващане за Деметра може да е, струва ми се, че тя е олицетворение на земята, от чиято широка гръд поникват житните и всички останали растения и затова би могло да се предположи, че те са нейни дъщери. Това становище за първоначалния характер на Деметра е възприето от някои автори както древни, така и съвременни, и то наистина може да се поддържа с основание. Но авторът на Омировския химн на Деметра сякаш го отхвърля, защото той прави разлика между Деметра и одушевената земя, нещо повече, остро ги противопоставя. Той ни разказва, че Земята била тази, която по волята на Зевс и за да направи удоволствие на Плутон, подмамила Персефона към нейната гибел, като накарала да пораснат нарцисите и те изкушили младата богиня да се отклони надалеч в избуялата ливада, където никой не можел да й се притече на помощ. Следователно Деметра от химна съвсем не е тъждествена с богинята на земята и трябва да е смятала това божество за свой най-зъл враг, тъй като благодарение на нейните коварни ходове е загубила дъщеря си. Но ако Деметра от химна не би могла да е олицетворение на земята, очевидно ни остава да заключим, че е била олицетворение на ечемика.

Това заключение се потвърждава от паметниците, защото в древното изкуство Деметра и Персефона са изобразени и двете като богини на житните растения с венци от ечемик, които носят на главите си, и със стебла ечемик, които държат в ръцете си. Освен това именно Деметра разкрила първа на атиняните тайната на житните растения и разпространила благодатното откритие на длъж и шир с помощта на Триптолем, когото изпратила като скитащ проповедник да предаде благото на цялото човечество. В паметниците на изкуството, най-вече в декорациите по вази, той винаги е представен заедно с Деметра, като държи в ръка овесени стебла, седи в колесницата си, която е понякога крилата, а друг път е теглена от дракони, защото според легендата Триптолем летял над земята и той е посял семето по целия свят. От благодарност за безценното благо много гръцки градове продължавали дълго време да изпращат първите плодове на ечемика и пшеницата си като благодарствена жертва на двете богини, Деметра и Персефона в Елевзин, където построили подземни хамбари, за да прибират обилните дарове. Теокрит разказва как на о. Кос в сладостно ароматното лято селянинът поднасял първите плодове на жътвата на Деметра, която напълнила хармана му с ечемик, и по селата била изобразявана в ръце със снопове и макове. Много от епитетите, дадени от древните на Деметра, показват убедително близките й връзки с житните растения.

Доколко дълбоко е залегнала в съзнанието на древните гърци вярата в Деметра като богиня на житните растения, може да се съди по обстоятелството, че тя е просъществувала сред техните потомци християни в старото й Елевзинско светилище до началото на XIX век. Защото, когато английският пътешественик Додуел посетил Елевзин, жителите се окайвали пред него за загубата на колосалната статуя на Деметра, отнесена от Кларк през 1802 и подарена на Кембриджския университет, където все още се намира. „При моето първо пътуване из Гърция — пише Додуел — тази богиня-покровителка стоеше в пълното си величие в центъра на един харман, сред развалините на своя храм. Селяните живееха с убеждението, че богатите им реколти са плод на нейната щедрост и както ме уверяваха, след като я отнесли, те вече не били така обилни.“ Следователно богинята на житото стояла на хармана в Елевзин и давала на обожателите си зърно през XIX век на християнската вяра, тъй както статуята й стояла и давала зърно на обожателите си на хармана на о. Кос в дните на Теокрит. И точно както хората от Елевзин отдавали през XIX век намаляването на реколтите си на загубата на статуята на Деметра, така в древността сицилианците, които отглеждали зърно и се отдавали на култа към двете богини на зърнените храни, се окайвали, че реколтата в много градове се компрометирала, защото безбожният римски губернатор Верес отнесъл статуята на Деметра от нейния прочут храм в Хена. Трябва ли да търсим по-ясно доказателство, че Деметра е била наистина богиня на зърното, от поверието, просъществувало у гърците до наше време — че зърнената реколта зависи от присъствието й, а щедростта й погива, когато изчезне нейната статуя?

Така че ако и по отношение на Елевзинските мистерии оставим теориите настрана и се придържаме към свидетелствата на самите древни, вероятно ще се съгласим с римлянина Варон, най-учения сред античните специалисти по въпросите на древната култура, който, да цитираме съобщението на Августин за неговото становище, „тълкувал Елевзинските мистерии като свързани изцяло с житните растения, открити от Церера (Деметра) и Прозерпина (Персефона), която била отвлечена от Плутон. А самата Прозерпина, казва той, олицетворявала плодородието на семената, чието безплодие понякога кара Земята да скърби и затова се е породило мнението, че дъщерята на Церера, с други думи, на самата плодовитост, била отвлечена насила от Плутон и задържана на онзи свят. Когато оплакали публично безплодието и плодовитостта отново се върнела, настъпвала радост от завръщането на Прозерпина и затова били въведени тържествените ритуали. След това той казва — продължава Августин, говорейки за Варон, — че по време на мистериите се показват много, неща, които имат изключително отношение към откриването, на житните растения“.

Дотук преди всичко приех тъждествеността на Деметра и Персефона, божествените майка и дъщеря, олицетворяващи житото в двата му образа — семето за посев от мигалата година и зрелите класове от тази, а това схващане за същностната тъждественост на майка и дъщеря се потвърждава от изображенията им в гръцкото изкуство, които често дотолкова си приличат, че не могат да се различат. Такова близко сходство между художествените типове на Деметра и Персефона се противопоставя решително на разбирането, че двете богини са митически олицетворения на две неща, дотолкова различни и лесно различими едно от друго като земята и растителността, която изниква от нея. Ако гръцките творци са приемали това становище за Деметра и Персефона, те положително щяха да разработят за тях такива типове, които биха разкрили дълбокото различие между двете богини. Но ако Деметра не е олицетворявала земята, то може ли да има някакво разумно съмнение, че също като дъщеря си, тя е олицетворявала зърното, което обикновено наричали на Нейно име от времето на Омир досега? Същностната тъждественост на майка и дъщеря се предполага не само от близкото сходство на техните художествени типове, но и от официалната титла „двете богини“, която редовно им давали в Голямото елевзинско светилище, без да се конкретизират отделните им атрибути и титли, сякаш техните индивидуалности почти се сливали в едно.

Оглеждайки цялостно онова, което знаем, ние сме в правото си да заключим, че в съзнанието на обикновените гърци двете богини били в същност олицетворение на житните растения и че това е зародишът, в който намираме косвено обяснение на пълния разцвет на култа към тях. Но твърдейки подобно нещо, ние съвсем не отричаме, че в дългия ход на религиозната еволюция към това първоначално стебло не са били присадени схващания, които са разцъфнали в по-красиви цветове от тези на ечемика и пшеницата. Преди всичко мисълта за семената, заровени в земята, за да поникнат за нов и по-добър живот, лесно навежда на едно сравнение с човешката съдба и укрепва надеждата, че и за човека гробът може да е само начало на едно по-добро и по-щастливо съществуване в някакъв неизвестен и по-щастлив живот. Това просто и естествено разсъждение ми се струва съвсем достатъчно, за да се обясни връзката на житната богиня в Елевзин с тайнството на смъртта и с надеждата за блажено безсмъртие. Защото, струва ми се, това, че древните са гледали на посвещаването в Елевзинските мистерии като на ключ за вратите на рая, се доказва от забулените намеци на добре осведомени автори; за щастието, което очаква посветените в по-късния живот. Несъмнено за нас е лесно да разкрием липсата на логическо основание, на което да се изграждат такива големи надежди. Но давещият се както е известно се хваща за сламка и няма защо да се чудим, че гърците, изправени също като нас пред смъртта и с голяма любов към живота в сърцата си, не са си дали прекалено много труд да преценят съвсем точно аргументите за и против перспективата за човешкото безсмъртие. Логиката, която е задоволила св. Павел и е утешила неизброими хиляди тъгуващи християни, застанали край смъртното ложе или отворения гроб на обичните им хора, ще е била достатъчно подходяща и за древните езичници, когато с приведени от скръб глави при догарящата вощеница на живота са надничали в мрака на неизвестното. Затова, когато проследяваме неговия произход в някои от най-познатите и вечно вълнуващи човека страни на природата — в тъжната печал и повяхването на есента и свежестта, светлината и зеленината на пролетта, ние не омаловажаваме мита за Деметра и Персефона — един от малкото митове, в който лъчезарният и чист гръцки гений се помрачава от сянката и тайнството на смъртта.