Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА XXXIV
Митът за Атис и неговият ритуал

Атис е още един от онези богове, чиято предполагаема смърт и възкръсване са пуснали дълбоки корени в религията и ритуалите на Западна Азия. За Фригия той бил същото, което бил Адонис за Сирия. Излиза, че като Адонис и той бил бог на растителността и всяка година на пролетно празненство оплаквали неговата смърт и ликували за неговото възкръсване. Легендите и ритуалите на двете божества толкова си приличали, че и древните понякога ги отъждествявали. Според легендата Атис бил красив млад овчар, обичан от Кибела, Майката на боговете, Великата азиатска богиня на плодородието, чието главно седалище било във Фригия. Има и легенди, които твърдят, че Атис е неин син. Разказват, че също като много други герои раждането му е било чудотворно. Майка му, Нана, заченала девствена, като сложила зрял бадем или нар в пазвата си. В същност в космогонията на фригийците бадемът фигурира като баща на всички неща, защото нежнолилавият цвят е един от първите предвестници на пролетта и се появява по голите клони, преди да са се разтворили листата. Разказите за девствени майки са остатъци от епохата на детинско невежество, когато хората все още не разпознавали половото сношение като истинската причина за появата на поколение.

Има две описания на смъртта на Атис. Според едното, също като Адонис, той бил убит от глиган. Според другото той се скопил сам под едно дърво и там му изтекла кръвта. Последната версия е местно предание, разказвано от жителите на Песинунт, голям център на култа към Кибела, и целият мит, от който тази легенда е само част, носи белезите на примитивизъм и дивачество, които свидетелствуват настоятелно за нейната стародавност. И двете версии могат да намерят потвърждение в обичаите, или по-скоро и двете вероятно са измислени, за да обяснят обичаите, изпълнявани от поклонниците. Легендата за самоскопяването на Атис е очевидно опит да се обясни самоскопяването на неговите жреци, които редовно се кастрирали при постъпването си в служба на богинята. Преданието, че е убит от глиган, обяснява защо обожателите му и най-вече жителите на Песинунт не ядели свинско. По същия начин поклонниците на Адонис не ядели свинско, защото техният бог бил убит от дива свиня. Казват, че след смъртта си Атис се превърнал в бор.

Римляните възприели култа към фригийската Майка на боговете през 204 г. преди н.е., към края на дългата им борба е Анибал. Защото упадащият им дух извлякъл навреме подкрепа от пророчеството, съдържащо се в удобния сборник от безсмислици, наречен Книга на Сибилите, че чуждестранният нашественик ще бъде прогонен от Италия, ако доведат великата източна богиня в Рим. Изпратили съответно посланици в свещения Песинунт във Фригия. Поверили им задачата да пренесат в Рим малкия черен камък, който въплъщавал могъщото божество. Камъкът бил посрещнат с голямо уважение и настанен в храма на Виктория на Палатинския хълм. Богинята пристигнала в средата на април и незабавно се заловила за работа. Защото тази година имало небивала реколта, а още на следващата Анибал и воините му се качили на корабите си и отпътували за Африка. Докато гледал за последен път изчезващия в далечината бряг, пълководецът едва ли е предполагал, че, отблъснала въоръжената сила на Изтока, Европа ще се предаде на източните богове. Преди навъсеният ариергард на разгромената армия да се оттегли от бреговете на Италия, авангардът на победителите вече се настанил в нейното сърце.

Макар и да няма сведения, можем да предположим, че в новото си обиталище на Запад Майката на боговете е донесла със себе си и култа към своя млад любовник или син. И наистина римляните били свикнали с галите, скопените жреци на Атис, още преди края на републиката. По всичко личи, че тези полово осакатени същества, в ориенталски одежди и с малки статуетки, окачени на гърдите, били позната гледка по римските улици, където правели шествия със статуята на богинята и пеели своите химни под звуците на цимбали и тамбурини, флейти и хорни, а хората под впечатлението на фантастичното представление и развълнувани от странните мелодии, им подхвърляли щедра милостиня и засипвали статуята и носителите й с дъжд от рози. Император Клавдий направил нова крачка към включването на фригийския култ към свещеното дърво, а по всяка вероятност заедно с него и необуздания ритуал на Атис. Големият пролетен празник на Кибела и Атис е най-добре известен във формата, която е имал в Рим. Но след като разполагаме със сведения, че римските церемонии били и фригийски, можем да приемем, че ако изобщо са се различавали от своя азиатски оригинал, то разликите са били малко. Редът на празника, изглежда, бил следният:

На 22 март отсичали в гората бор. Донасяли го в светилището на Кибела и там се отнасяли с него като с голямо божество. Задължението да пренесат святото дърво било поверено на специална категория хора. Завивали ствола на дървото като труп с вълнени ленти и го кичели с венци от теменужки, тъй като според легендата от кръвта на Атис поникнали теменужки, така както от кръвта на Адонис поникнали рози и анемони, а по средата на ствола привързвали фигура, изобразяваща млад мъж, без съмнение самият Атис. Вторият ден от празненствата, 23 март, преминавал преди всичко в надуване на тръби. Третият ден, 24 март, бил известен като Ден на кръвта: архигалът, или върховният жрец, си пускал кръв от ръцете и я принасял в жертва. Но не бил сам в тази кръвна жертва. Опиянени от варварската музика на дрънчащите цимбали, думкащите тъпани, протяжните звуци на роговете и писъка на флейтите, по-нисши духовници се понасяли в танц, клатели глави с разпуснати коси, докато изпаднели в екстаз от възбуда и безчувствени към болката, раздирали телата си с глинени чирепи или ги разрязвали с ножове, за да опръскат с кръвта си олтара и свещеното дърво.

По всяка вероятност отвратителният ритуал представлявал част от траура по Атис и бил предназначен да го подкрепи при неговото възкръсване. Австралийските аборигени се кълцат по сходен начин над гробовете на приятелите си, най-вероятно с цел да им дадат възможност отново да се родят. Освен това, макар да няма изрични сведения, можем да предположим, че на същия този Ден на кръвта и новопосветените жертвували своето мъжество със същата тази цел. Достигнали до най-висока степен на религиозна възбуда, те хвърляли отрязаните си органи върху статуята на жестоката богиня. След това увивали с преклонение тези унищожени оръдия на плодородието и ги заравяли в земята или в подземните помещения, посветени на Кибела, защото също като кръвната жертва сигурно са ги смятали средство да върнат живота на Атис и да ускорят всеобщото възкръсване на природата, която по това време се разлиствала и разцъфтявала под пролетното слънце. Известно потвърждение това предположение намира в първичната легенда, че майката на Атис заченала, като сложила в пазвата си нар, израснал от отрязаните полови органи на получовека-получудовище Агдест, нещо като двойник на Атис.

Ако има някаква истина в това предполагаемо обяснение на обичая, лесно ще разберем защо и други азиатски богини на плодородието са обслужвани по същия начин от жреци-евнуси. Тези женски божества трябвало да получат от служителите си мъже, които олицетворявали божествени любовници, средствата за осъществяване на благодатните си функции; преди да могат да я предадат на света, самите те трябвало да бъдат оплодени с животворна енергия. Сред богините, на които служели жреци-евнуси, са великата Артемида от Ефес и великата сирийска Астарта от Хиерапол, чието светилище, посещавано от тълпи поклонници и обогатявано от щедрите дарове на Асирия и Вавилония, на Арабия и Финикия, било в дните на своето величие може би най-известното на Изток. А лишените от полово мъжество жреци на сирийската богиня толкова приличали на тези на Кибела, че някои хора ги смесвали. И начинът, по който те се посвещавали на религиозна служба, бил същият. Най-големият празник за годината в Хиерапол се падал в началото на пролетта, когато в светилището се стичали тълпи поклонници от Сирия и околните области. Флейтите пищели, тъпаните биели, жреците-евнуси се режели с ножове и постепенно религиозната възбуда се разпространявала като вълна сред тълпата зрители и много от тях правели неща, каквито не са имали намерение да направят, идвайки на празника. Защото един след друг, с пулсиращи от музиката вени, с опиянен от струящата кръв взор, мъжете разкъсвали дрехите си, изскачали с крясък и като грабвали един от приготвените за тази цел мечове, се скопявали. След това тичали из града с кървавите парчета месо в ръка, докато най-сетне ги хвърляли в някоя от къщите, край които минавали в бесния си кариер. Зачетеното по този начин домакинство трябвало да снабди новопосветения с женски одежди и женски украшения, които той щял да носи през остатъка от живота си. А след като бурята на чувствата стихнела и мъжът дойдел на себе си, невъзвратимата жертва сигурно често е била повод за дълбока скръб и доживотно съжаление. В прочутата си поема Катул е описал с голяма сила възмущението на човешката природа след безумието, плод на фанатичната религия.

Този паралел със сирийските поклонници потвърждава становището, че в аналогичния култ към Кибела принасянето на мъжествеността в жертва се е извършвало в Деня на кръвта при пролетните ритуали на богинята, когато сред боровете цъфтели теменужки, които според преданието поникнали от капките кръв на наранения й любим. В същност легендата, че Атис се скопил под едно борово дърво, е очевидно измислена да обясни защо на празника му неговите жреци правели същото край украсеното с венци от теменужки дърво. Във всеки случай едва ли можем да се съмняваме, че в Деня на кръвта то ставало свидетел на жалбата по Атис, изливана край неговата фигура, която по-късно погребвали. Следователно поставената в гробницата статуя вероятно ще е същата, която висяла на дървото. През траурния период поклонниците не ядели хляб, защото уж така била направила Кибела в скръбта си по кончината на Атис. В същност обаче причината била същата, която карала жените от Харан да не ядат нищо смляно в мелница, докато оплаквали Тамуз. Да погълнеш хляб или брашно по това време, вероятно се е смятало за безотговорно оскверняване на смазаното и наранено тяло на бога. Или пък постите били подготовка за светопричастна гощавка.

Но паднела ли нощта, скръбта на поклонниците се превръщала в радост. Внезапно в тъмнината проблясвала светлина, отваряли гроба, Атис възкръсвал от мъртвите и докато докосвал с балсам устните на ридаещите, жрецът тихо им шепнел на ухото радостната вест за спасението. Последователите на божеството приветствували неговото възкръсване като обещание, че и те няма да се поддадат на разложението в гроба. На следния ден, 25 март, който се смятал за пролетно равноденствие, празнували възкръсването на бога с див изблик на радост. В Рим, а може би и другаде, празненството приемало формата на карнавал. Това бил Празник на радостта (Hilaria). Царяла пълна свобода. Всеки можел да говори каквото си ще. Хората ходели из улиците преоблечени. И най-низшият гражданин можел да се предреши безнаказано като най-висш сановник. При управлението на Комодий група заговорници намислили да се възползуват от маскарада, да се облекат в униформите на императорската гвардия н като се смесят с веселящата се тълпа, да се приближат достатъчно до императора и да го убият. Но заговорът се провалил. На този радостен ден дори суровият Александър Северий се разпускал дотам, че разрешавал да му бъде поднесен за храна фазан. Следващият ден, 26 март, бил посветен на почивка, вероятно крайно необходима след разнообразната възбуда и умора от предишните дни. Най-накрая римският празник приключвал на 27 март с шествие до р. Алмо. Сребърната статуя на богинята с ръце от грапав черен камък стояла на теглена от волове каруца. Предшествувана от благородници, които вървели боси, тя се придвижвала бавно, съпроводена от гръмката музика на свирки и тамбурини, излизала от Порта Капена и стигала до бреговете на Алмо, която се вливала в Тибър, точно под стените на Рим. Там облеченият в пурпур върховен жрец измивал каруцата, статуята и другите свещени предмети с вода от потока. Каруцата и воловете били обсипвани със свежи пролетни цветя. Всички се смеели и веселели. Никой не мислел за пролятата наскоро кръв. Дори жреците-евнуси забравяли раните си.

Такава, както изглежда, била тържествената церемония със смъртта и възкръсването на Атис през пролетта. Известно е обаче, че освен тези публични ритуали неговият култ включвал някакви тайни или мистични церемонии, които вероятно целели да приближат поклонниците и по-специално новопокръстените до техния бог. За съжаление разполагаме с много малко сведения за характера на тези тайнства и датата, на която се празнували, но те, изглежда, са включвали причастие и кръвно посвещение. При причастието новопосветеният участвувал в тайнствата, като ядял от барабан и пиел от цимбалите, които имали такова видно място във възбуждащия оркестър на Атис. Постите, които съпровождали траура по мъртвия бог, вероятно целели да подготвят тялото на причастяващия се да приеме благословеното причастие, като се пречисти от всичко, което би осквернило с контакта си свещените елементи. При посвещаването поклонникът, увенчан със златна корона и накичен с панделки, влизал в ров, покрит с дървена решетка. После извеждали върху решетката бик, украсен с венци от цветя и с лъщящ варак на челото, и там го пронизвали с осветено копие. С религиозно отдаване поклонникът приемал върху всяка част на тялото и дрехите си горещата, изпускаща пара кръв, която струяла през процепите, и излизал от рова облян от глава до пети в нея; тя все още капела от него, докато той приемал преклонението, дори обожанието на своите събратя като човек, роден отново за вечен живот, измил греховете си в бичата кръв. Известно време след това поддържали фикцията с прераждането, като му давали да яде само мляко, сякаш бил новородено дете. Прераждането на поклонника ставало едновременно с прераждането на неговия бог, а именно в деня на пролетното равноденствие. В Рим новото раждане и опрощението на греховете чрез проливането на бича кръв, изглежда, се е извършвало преди всичко в светилището на фригийската богиня на Ватикана, на мястото или поне близо до мястото, където сега се издига голямата базилика „Св. Петър“, защото, когато през 1608–1609 г. разширявали сградата, намерили много, свързани с ритуала, надписи. По всичко личи, че от Ватикана, от центъра, тази варварска система от суеверия се разпространила и в други части на Римската империя. Надписи, намерени в Галия и Германия, доказват, че са съществували провинциални светилища, които имали за свой модел ритуала в светилището на Ватикана. От същия източник научаваме, че тестикулите и кръвта на бика са играли важна роля в церемониите. Вероятно са ги смятали за могъщо заклинание в подкрепа на плодородието и за ускоряване на новото прераждане.