Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА XX
Табу върху хора

1. Вождове и царе табу

Видяхме как всеки ден храната на Микадо се готвела и сервирала в нови гърнета и чинии, а гърнетата и чиниите били от обикновена глина — да могат след употреба да се чупят или изхвърлят. Обикновено ги чупели, защото смятали, че ако друг се храни от тези свещени съдове, устата и гърлото му ще се подуят и възпалят. Смятали, че същото ще постигне всеки, който носи дрехите на Микадо без негово разрешение — той ще получи отоци и болки по цялото тяло. На островите Фиджи болестта, която се причинява от това, че човек се е хранил от съдовете на вожда и е носил неговите дрехи, има специално име (кана лама). „Гърлото и тялото на човека се подуват и безбожната личност умира. Получих хубава рогозка от туземец, който не смееше да я използува, защото на нея е седял най-големият син на вожда Такомбау. Но винаги имало семейство или род обикновени хора, които не били застрашени от тази опасност. Веднъж разговарях за това с Такомбау. «Разбира се, рече той. — Хей, еди-кой си! Ела ме почеши по гърба!» Онзи го почесва; беше един от хората, които могат да правят това безнаказано.“ Името на човека, който се ползувал с такава висша привилегия, била „На ндука ни“ или „мръсотията на вожда“.

В зловредните влияния, които произтичат от използуването на съдовете или облеклото на Микадо или фиджийския вожд, виждаме другата страна от същността на богочовека, към която вече привлякох вниманието ви. Свещената особа е източник и на блага, и на опасности; не само тя трябва да бъде пазена, но и хората трябва да се пазят от нея. Свещеният организъм — дотолкова деликатен, че да се разстрои само при докосване — е сякаш зареден с могъща магическа и духовна сила и тя може да се изяви с фатално въздействие върху всеки предмет, до който се е допрял. При това положение изолацията на богочовека е еднакво необходима както за неговата сигурност, така и за сигурността на другите. В най-буквалния смисъл на думата магическите му свойства са заразни: светостта му е огън, който, правилно канализиран, носи безкрайна благодат, но ако се докосне неразумно или се допусне да излезе от очертанията си, изгаря и унищожава всичко. Оттук и катастрофалните последици, свързани с нарушаването на това табу — нарушителят си е пъхнал ръката в свещения огън и той го обгаря и унищожава на място.

Нубийците, които населяват гористата и плодородна област Джебел Нуба в Източна Африка, вярват например, че ако влязат в къщата на своя цар-жрец, ще загинат, но могат да заобиколят наказанието за простъпката си, като си оголят лявото рамо и накарат царя да сложи ръка на него. Ако някой седне на камък, който царят е осветил за свое ползуване, натрапникът ще умре в срок от една година. Казамбите от Ангола смятат царя си дотолкова свят, че никой не може да го докосне, без да загине от магическата сила, с която е пропита свещената му особа. Но съприкосновението с него не винаги може да се предотврати и те са открили средства, които позволяват на прегрешилия да не си загуби живота. Коленичил пред царя, той докосва с опакото на ръката си опакото на ръката на царя и щраква с пръсти. Церемонията се повтаря четири или пет пъти и отклонява предстоящата смърт. На островите Тонга смятали, че ако някой се храни със собствените си ръце, след като е докоснал свещената особа на по-висш вожд или изобщо някакъв предмет, който му принадлежи, той ще се надуе и ще умре. Като силна отрова светостта на вожда заразява ръцете на поданика, предава се от тях на храната и се оказва фатална за него. Ако си е навлякъл такава опасност, обикновеният гражданин можел да се дезинфекцира, като изпълни церемония, която се състояла в това, че докосвал стъпалото на крака на вожда с дланта и опакото на двете си ръце, а после ги изплаквал с вода. Ако наблизо нямало вода, той натърквал ръцете си със сочно бананово стебло. След това можел да се храни със собствените си ръце, без да го е страх, че ще го сполети болестта, която следва да го нападне, ако се храни с ръце табу, т.е. заразени със светост. Но ако иска да се храни, преди да е изпълнил церемонията на изкуплението и дезинфекцията, той трябва да накара друг да му дава храната или застанал на колене като животно, да я поема от земята. Не бива дори клечка за зъби да използува сам, но може да насочва ръката на човека, който я държи. Жителите на островите Тонга страдали от втвърдяване на черния дроб и някои възпаления и често отдавали това на факта, че не са изпълнили необходимата изкупителна церемония, след като неволно са докоснали вожда или предмети, които му принадлежат. Затова те изпълнявали церемонията като предохранителна мярка, без да знаят дали е нужно да го правят. Царят на Тонга нямал право да откаже да играе своята роля в ритуала и да дава крака си на онези, които искали да докоснат стъпалото му дори и когато това ставало в неудобно за него време. Разказват как един тлъст и трудноподвижен цар, като разбрал по време на разходката си, че негови поданици се приближават с такова намерение, побягнал колкото му държат краката далеч от тях, за да избегне натрапения и съвсем не безкористен израз на преклонение. Когато някой решавал, че вече се е хранил с ръце табу, той сядал пред вожда, хващал краката му и докосвал стъпалото до корема си, та храната в него да не му навреди, т.е. да не се подуе и да умре. Тъй като жителите на Тонга смятали, че са получили някакво възпаление, защото са се хранели с ръце табу, можем да допуснем, че онези измежду тях, които страдали от тази болест, често прибягвали до лечение с докосване на царското стъпало. Съвсем очевидна е аналогията със стария английски обичай да водят пациенти, получили възпаление, при краля да ги излекува с докосване и това показва, както вече посочих на друго място, че нашите древни прадеди са наричали възпаленията кралско зло, защото са смятали, също както тоганците, че болестта се причинява, но се и лекува с докосване до Негово пресвето величество краля.

В Нова Зеландия страхът от светите вождове е бил не по-малък, отколкото на островите Тонга. Призрачната им власт, придобита благодарение на родов дух, се разпространява като зараза върху всичко докоснато от тях, поваля мъртъв всеки, който неразумно или неволно се бърка там, където не му е работата. Случило се новозеландски вожд от висок ранг и голяма светост да остави остатъците от обеда си край пътя. Един роб, здрав, гладен мъж, минал след вожда, видял оставената храна и я изял, без да пита. Свършил-несвършил и ужасен наблюдател го уведомил, че изядената от него храна е останала от вожда. „Познавах добре нещастния грешник — разказва един пътешественик. — Той се отличаваше с голяма смелост и се беше проявил във войните на племето, но като научи фаталната вест, веднага го обхванаха ужасни конвулсии и болки в стомаха, които не престанаха, докато не умря някъде към залез слънце същия ден. Беше здрав мъж, в разцвета на силите си и ако някой свободомислещ «пакеха», т.е. европеец, би рекъл, че не е убит от «тапу» на вожда, предала се с допира на храната, биха го изслушали с презрение към неговото невежество и неспособност да разбере очевидни и преки доказателства.“ Това не е изолиран случай. Маорка яла някакъв плод и като й казали, че плодът е взет от място табу, възкликнала, че дъхът на вожда, чиято светост е поругана, ще я убие. Това станало следобед, а към дванадесет часа на следния ден вече била мъртва. Друг път кутия с огниво на маорски вожд станала причина за смъртта на неколцина — той я загубил, намерили я някакви хора и си палили с огнивото лулите, а като научили чия била кутията, умрели от страх. Облеклото на висш новозеландски вожд също е в състояние да убие всеки друг, който го носи. Мисионер наблюдавал как маорски вожд хвърлил в една пропаст наметката си, защото прекалено му тежала. Мисионерът го запитал защо не я е оставил на някое дърво, та друг да я използува, някой пътник, а вождът отвърнал, че постъпил по този начин от страх да не би да я вземе някой, защото неговото тапу (т.е. духовната му сила, предала се от допира върху наметката, а от наметката на човека — Бел. пр.) би убило нещастника. По същата причина маорски вожд не духа огън с уста, защото свещеният му дъх ще предаде своята светост На огъня, той пък ще я предаде на гърнето върху огъня, от него тя ще премине на месото в гърнето, а от месото — в човека. Така онзи, който яде от месото в гърнето, вряло на огъня, раздухван от вожда, ще се зарази от неговия дух чрез тези посредници и положително ще умре.

Следователно сред полинезийските народности, към които принадлежат маорите, суеверието, заобикалящо особите на свещените вождове, издига около тях истинска, макар и едновременно с това чисто въображаема бариера и преминаването й действително води до смъртта на провинилия се, когато той разбере какво е направил. Фаталната сила на въображението, което действува с помощта на суеверния ужас, в никакъв случай не се свежда само до полинезийците; тя, изглежда, е присъща на диваците изобщо. Например австралийският абориген може да умре и от най-повърхностна рана, стига да повярва, че върху оръжието, нанесло раната, има заклинание и по този начин е придобило магическа сила. Чисто и просто ляга, отказва да се храни и бавно умира. Същото важи и за някои индиански племена в Бразилия: ако знахарят пророкува смъртта на някого, който го е засегнал, „нещастникът незабавно се прибира в хамака си; дотолкова е убеден в предстоящия край, че престава да се храни, нито да пие и така превръща пророчеството в резултатно изпълнена присъда“.