Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

5. Табу върху имената на боговете

Първобитният човек създава богове по свой образ и подобие. Ксенофонт навремето си забелязва, че цветът на кожата на негърските богове е черен и носовете им са сплеснати; тракийските богове са румени и синеоки; и ако конете, воловете и лъвовете вярвали в богове и имали ръце, с които да ги нарисуват, без съмнение биха представили божествата си под формата на коне, волове и лъвове. И след като потайният първобитен човек крие истинското си име, защото се бои да не го използуват злонамерените вълшебници, той си представя, че и неговите богове трябва да пазят в тайна истинските си имена, да не би други богове или дори хора да научат мистичните звуци и да им сторят с тях магия. Никъде това примитивно схващане за тайнствеността и магическите свойства на божието име не било така дълбоко залегнало и дотолкова развито, както в Древен Египет, където суеверията били балсамирани от незапомнени времена в сърцата на хората, при това не по-малко резултатно от телата на котките, крокодилите и останалата свещена менажерия в техните изсечени в скалата гробници. Това схващане се илюстрира добре от легендата, която обяснява как коварната Изида измъкнала от великия египетски бог на Слънцето Ра тайното му име. Разказват, че Изида била жена, силна на думи, на която омръзнал светът на хората и тя копнеела за света на боговете. И в сърцето си се питала: „Не мога ли с помощта на великото име на Ра да стана сама богиня и като него да властвувам на небето и на земята?“ Защото Ра имал много имена, но великото име, което му давало пълна власт над богове и хора, било известно само на него и на никого другиго. А по това време богът бил вече остарял; лигавел се и слюнката му падала по земята. Тогава Изида събрала слюнката заедно с пръстта, изваяла от нея змия и я сложила на пътеката, по която великият бог минавал всеки ден — към едното или към другото си царство — според волята на сърцето си. И както вървял по своя обичаен път, свещената змия го ухапала, той отворил уста и надал глас, та викът му стигнал до небето. А придружаващите го богове извикали: „Какво те мъчи?“ и после се разкрещели „Вижте чудо!“ Но той не можел да отговори, челюстите му тракали, крайниците му се тресели и отровата течала из жилите му, както Нил тече по земята. Когато великият бог се овладял, извикал на следовниците си: „Елате, деца мои, плодове на тялото ми, аз съм княз, син на княз, свещеното семе на бог. Баща ми измисли името ми, баща ми и майка ми ми дадоха името и то остава скрито в тялото ми откак съм се родил, та никой да няма магическа власт над мен. Излязох да видя какво съм създал, ходих из две сътворени от мен земи и, о, чудо!, нещо ме ухапа. Какво е то, не зная. Огън ли бе? Вода ли бе? Сърцето ми гори, плътта ми трепери, крайниците ми се тресат. Доведете тук моите чеда с лекуващите думи и разбиращите устни, чиято власт стига до небето.“ И дошли при него децата на боговете и тъжни били те. Дошла и изкусната Изида и изпълнено с полъха на живота било словото й, и прогонвали болката магиите й, а думите й правели мъртвите да оживеят. Тя казала: „Какво има, божествени отче? Какво става?“ Отворил устата си светият бог и казал: „По пътя си вървях, обхождах по волята си двете създадени от мен земи, да се наслаждавам на онова, което съм сътворил и, о, чудо, ухапа ме змия, която не видях. Огън ли е това? Вода ли е? По-студен съм от водата и по-горещ от огъня, облян съм в пот, треперя, очите ми се замъглиха, не виждам небето, влагата покрива лицето ми както през лятото.“ А Изида рекла: „Кажи ми името си, отче свети, защото ще живее онзи, към когото се обърна по име.“ Но отвърнал Ра: „Аз създадох небето и земята, аз заповядах да станат планините, аз направих голямото обширно море, аз прострях като завеса двата хоризонта. Аз съм онзи, който като си отвори очите, става светло, а затворя ли ги — се стъмнява. По моя заповед прелива Нил, но не знаят боговете моето име. Хепри съм сутрин, Ра съм по обед, Атум съм привечер.“ Но отровата не излизала от него; тя прониквала все по-дълбоко и великият бог не можел повече да върви. Тогава Изида му казала: „Не беше името ти туй, което ти ми каза. О, кажи ми името си, та отровата да изчезне; защото ще живее назованият по име.“ И горяла като огън отровата, и парела повече от пламъка на огъня. Рекъл богът: „Съгласен съм Изида да потърси в мен името ми и то да премине от моята в нейната гръд.“ Тогава богът се скрил от боговете и останало празно мястото му в кораба на вечността. По този начин отнели името на великия бог и вещицата Изида заговорила: „Изтечи, отрово, махни се от Ра. Аз, аз, а не друг, съм тази, която побеждава отровата и я предава на земята; защото е отнето името на великия бог. Нека Ра живее, а отровата да умре.“ Така казала великата Изида, царицата на боговете, която познавала Ра с истинското му име.

От разказаното излиза, че истинското име на бога, с което е неразривно свързана неговата власт, се е помещавало едва ли не физически някъде в гърдите му, откъдето Изида го изтръгнала като с хирургическа операция и го присадила на себе си заедно с всичките му свръхестествени способности. В Египет правените по подобие на Изида опити да се присвои властта на върховен бог, като се обсеби името му, не са само легенди за митически същества от далечното минало; всеки египетски магьосник се домогвал по същия начин до такава власт. Вярвало се, че който узнае истинското име, притежава и самото същество на бога или човека и може да принуди дори божеството да му се подчинява, тъй както робът се подчинява на господаря си. Следователно изкуството на магьосниците се състояло в това, да заставят боговете да разкрият имената си и не се спирали пред нищо, за да постигнат целта си. Веднъж предало на магьосника чудотворното познание, в момент на слабост или на забрава, на божеството му оставало само да се подаде смирено на властта на човека или да плати възмездие за непокорството си.

Римляните споделяли вярата в магическите свойства на божиите имена. Когато обсаждали някой град, жреците им, призовавали с установена молитва или заклинание божеството — пазител на селището, и го приканвали да изостави застрашения град и да дойде при тях, а те от своя страна обещавали да се отнасят с него също така добре, дори по-добре, отколкото в стария му дом. Затова името на божеството — пазител на Рим, се пазело в дълбока тайна, та враговете на републиката да не могат да го подмамят, тъй както римляните примамили много богове да изоставят като плъхове злощастните градове, които ги приютявали в по-щастливи дни. Затова истинското, име не само на божеството-пазител, но и на самия град, било обвито в тайна и не бивало никога да се произнася, дори и при. свещените обреди. Някой си Валерий Сорани, който посмял да разкрие безценната тайна, вероятно бил убит, но във всеки случай не свършил добре. Изглежда, че и на древните асирийци било забранено да споменават мистичните имена на градовете — а едва ли не до наши дни кавказките черемиси[1], водени от суеверни мотиви, пазят в тайна имената на селата си.

Ако читателят е имал търпението да проследи това изложение на предразсъдъци, свързани с лични имена, вероятно ще се съгласи, че тайнствеността, с която често са забулени имената на царствените особи, съвсем не е изолирано явление, не е произволна проява на дворцова сервилност и обожание, а само конкретно приложение на всеобщ закон на първобитното мислене и той включва в действието си обикновени хора и богове, царе и жреци.

Бележки

[1] Черемисите, т.е. марийците, живеят по средното поречие на Волга, а не в Кавказ. — Бел. пр.