Яна Язова
Левски (89)

10. Край на думите, начало на делото!

— Братя! — обърна се Васил Левски към събраните мъже. — Много пъти сме правили опити да се освободим от несносното управление, което тирански беснее в страната ни, става вече пет века, но всички наши досегашни опити с прошения до Високата порта, до пашите, до наложените нам гръцки владици и всички наши опити с оръжие в ръка пропаднаха безуспешно.

Всички наши жертвания за освобождението на съседните нам народи с надежда, като се освободят те, да дойдат после нам да помогнат да се освободим, пропаднаха също така безуспешно.

Защо?… Бяхме ли ние толкова слаби и прости, че на никое наше прошение или оплакване да не се даде нужната цена, за да се поправи нашето бедствено положение? Бяхме ли ние страхливци на бойното поле?

Не!…

— Не! Не! Не!… — гръмко се развикаха ловчанските мъже. — Хаджи Димитър показа на нашите врагове как се бие български юнак!

— Те никога няма да забравят Бузлуджа! — извика Генчо Сирков. Той беше юрганджия и неговите съперници разправяха, че като му поръчали от конака един червен копринен юрган, Генчо го изписал и ушил с такива глави на зверове и завъртулки, между които цял-целеничък с най-тънка тропоска ушил образа на Хаджи Димитър.

— Какъв е този юрган бе, чоджум? — запитал го каймакаминът.

— Искам да запомниш, аго — отговорил му Генчо Сирков, — че в Ловеч е бил най-добрият юрганджия на царството.

Каймакаминът се загледал в прострения по цялата дължина на юргана комита. Генчо му разправил, че това е турски юнак, който трепе зверове. Каймакаминът бил страстен ловец и се направил, че тази приказка върху юргана много му харесала, но като преспал една нощ в новия юрган, той го харизал на слугата си.

— Защо нашите юнаци са осъдени на загиване, щом стъпят на българска земя? — продължи Апостола.

Защото ние вътре в страната не сме организирани, народът не е подготвен за въстание, че когато неговите братя юнаци вдигнат златогривия лев на Балкана, всеки да грабне пушка и да му се притече на помощ, с каквито и колкото сили разполага. За тази цел ние трябва да си поставим като първа и най-главна задача да създадем една вътрешна организация, която да стане за нас единственият и главен лост на националната ни революция за освобождение.

Ние трябва да възприемем самостоятелното действие като едничко средство за осъществяване на нашата свобода и да облегнем освободителната борба само върху собствените сили на народа!

— Ще можем ли наистина? — внезапно запита отдалече поп Кръстю. — Досега никой не е дръзвал да се надее само на народа. И незабравимият Раковски, не!… Нали? Той казваше: „Чѐти! Чети! Чети!…“ Но накрая каква полза трябваше да му донесат те? И неговите очи бяха отправени за помощ отвън.

— Всички минахме по неговия път — отговори Апостола, — всички сме, тъй да се каже, чада на Раковски.

Бяхме четници. Притекохме се на неговия зов, станахме легионери. Първата и Втора легия в Белград не бяха ли плод на неговите и наши напразни надежди?

Ако стегнем силите си и се съберем, не стигаме ли си ние сами да поведем една освободителна борба, щом толкова, уви, досега напразни жертви сме дали пред олтара на свободата?… Българското освободително движение веднъж завинаги трябва да отхвърли всяка чужда помощ, която чужденецът дава винаги за своя изгода!

— Щом ти вярваш… и щом онези отвъд Дунава вярват като тебе, че ние можем да постигнем това сами!… — каза Марин Поплуканов с тих глас. Той още не можеше да се съвземе от чутото. Всички знаеха добре какво е страда и какво страда българският народ под турско иго, повечето бяха слушали да се разправя от деди и бащи, а някои преживелици съставляваха и техния горчив жизнен опит, но те никога не бяха чули от някого мъките народни събрани на едно, изложени по план, наредени и изказани така, че да вдигнат всекиго едного българина на бунт и отмъщение! Думите на Апостола ги бяха убедили, че цялата негова работа е грижливо подготвена и те трябва да повярват, че зад него стои една силна организация, която има сто очи и уши из Българско, които виждат всичко и чуват всичко. И че те могат да й се доверят.

Те не можеха да повярват, че този стоок Аргус е сам русият чужденец, който стои пред тях и им говори. Че Дякон Левски сам бе събирал от всички краища на страната българската мъка.

Че той бе този, който искаше да ги вдигне на бунт и освобождение.

— Аз ви прочетох Прокламацията на Привременното правителство — отговори Дякона. — Вие знаете, че ви говоря от името на една организирана революционна сила вън от България, която се състои само от българи и се надее, че вътре в страната ние ще се организираме много по-здраво и по-многобройно от нея. Затуй аз ще премина цялата страна, наред ще чета Прокламацията на нашето Привременно правителство и ще приканвам хората за съставяне на голяма вътрешна организация, която да подготви народа за въстание и освобождение. С тази цел дойдох и при вас да ви събера и да ви запитам, съгласни ли сте да работите заедно с нас? И ако сте съгласни, всеки от вас има един, двама, трима верни приятели, които да привлече към светото дело.

Занемелите мъже станаха на крака.

— Съгласни сме — казаха те в един глас. — Да работим заедно!… Ще опитаме да принесем към делото, да привлечем към него и нашите верни приятели!…

— Дядо попе, какво ще кажеш? Твоята дума е благословия! — обърна се Димитър Пъшков към поп Кръстю.

Когато всички седнаха и той седна на мястото си, с поглед замислен, не вече толкова мрачен, колкото унесен. Неговият поглед не издаваше нищо, нито възторг, нито неодобрение.

— Щом казвате, че ако така не стане… другояче не може да се извърши… — каза той — нищо друго не ми остава, освен да приема борбата!