Яна Язова
Левски (39)

3. Разходката на Али Раик

Лятното утро, в което Серафима напусна Горния метох с катъра на госпожа Евпраксия, бе едно обикновено лятно утро с бляскаво слънце, което пареше буйната зеленина на дърветата. Нищо не показваше, че за мнозина хора от града и Горния метох това утро е завършек на едно и започване на друго и че от днес нататък за мнозина хора почва нов живот.

Когато госпожа Евпраксия, загърнала тънкото расо на широките си гърди, тръгна да обиколи пеши манастирските розови градини на съседния хълм и зеленчуковата градина при воденицата на реката, тя не мислеше, че този ден ще донесе такива промени както за нея и общежитието, което управляваше, тъй и за мнозина граждани, които около нея водеха един тих и обикновен живот.

Като слизаше от манастира към реката, тя съгледа високата и вече снажна фигура на Ботьовия син Христо, който с развяна дълга коса преминаваше мостчето, за да изкачи към манастира.

— Къде тъй рано, калоферски славейо? — запита го любезно тя.

— Отивам да се поразходя по „Калугерска опашка“ — отговори наивно той.

С това неприятно за калугерките име простолюдието наричаше пътеката, която започваше от външната порта на Горния метох и криволичеше по десния бряг на Тунджа към полето. От едната си страна тя имаше буйно разклонени върбалаци, а от другата — зеленчукови градини. Зелки, накичени с големи капки роса, и краставички, замъглени от преснота и свежест, привличаха очите на всички минувачи по „Калугерска опашка“. Мнозина носеха книжка сол в джоба си, купуваха си евтино малки краставички и ги хрупаха с голяма охота по пътеката. Това вършеха най-вече простите хора от крайните махали, затуй госпожа Евпраксия побърза да се обади:

— Ако случайно нямаш свита книжка сол в джоба си, влез в нашата готварница и помоли готвачката да ти даде.

— Тъкмо и аз мислех да вляза в метоха — отвърна младият Ботев вече от пътеката, като я отмина без сбогом и на два скока изкачи хълма.

Евпраксия го изгледа с усмивка:

— Горкият, ако знаеше, че Серафима е заминала!… — Тя прекоси реката и слезе към градините.

Младият момък като хала мина пред смаяните очи на сестра Минодора, която току-що бе сменила дежурната при вратата сестра Митродора и не знаеше, че сестра Серафима е излязла от Горния метох с катъра на госпожа Евпраксия.

В голямата манастирска стая, която наричаха „Курса по история на сестра Серафима“, се чуваше голям шум, прекъсван от безразборни викове. Нима учениците можеха да вдигат такава врява в присъствието на Серафима? Додето той се колебаеше пред вратата, една енергична ръка я отвори и на прага застана Младата Макрина. Страните й бяха зачервени, а кафените й очи светкаха. Скочили подир нея на крака, всички ученици я изпращаха с викове на недоволство.

— Какво става тук? — запита я тревожно младият Ботев.

— Ядосват се, че днес няма да има урок по история — с тържествуваща усмивка отвърна Младата Макрина. Тя отдавна гледаше на него с очи, пълни с възхищение. Много пъти бе желала тя да ги кръстоса с неговите черни и пламенни очи, но младият Ботев се правеше, че не я забелязва. Сърцето му отминаваше неуязвимо за нейната съблазън и странеше от Младата Макрина, хубавата рожба на този град, която бе израсла като роза пред очите му.

— Къде е сестра Серафима? — запита той.

— Замина… рано тази сутрин — със злорадна усмивка го погледна Младата Макрина.

— Заминала!… За къде?

— За Карлово!… Не побледнявай, младежо, може би довечера тя ще се върне, тъй като е заминала с катъра на госпожа Евпраксия!…

Христо Ботев се изчерви до корена на космите и поиска да плесне Младата Макрина по засмените очи и устни, но вместо това само наведе глава.

… Затуй старата кукумявка слизаше пешком към реката! Дала катъра си на Серафима! Това не се е случвало досега!

Той се отвърна от усмихнатите очи на Младата Макрина, за която бе чувал да се говорят из града глупави сплетни, които никак не го интересуваха, и влезе в разбунтувания клас по история.

Учениците, които напразно бяха очаквали тази сутрин появяването на Серафима, стояха като попарени след излизането на Младата Макрина, която ги бе поканила да се разотидат.

— Днес няма да имаме урок по история — бе казала весело тя.

Най-зле от всички изглеждаше на първия чин Никола Деличев, който седеше със сплъчкана сламена коса върху челото. Когато младият Ботев влезе, той стискаше посинелите пръсти на ръцете си и вдигна очи само за да го погледне с една мигновена усмивка на детско злорадство. Ботев отмахна очите си от него и прегледа класа. Момичетата бяха събрали книгите си и се готвеха да се разотидат, додето момчета се чудеха какво да правят и как да прекарат сутринта.

— Да направим едно излизане до „Калугерска опашка“ — предложи Ботев — и да се учим на нишан!

Момците радостно подскочиха, дори Делича вдигна пожълтялото си лице.

— Хайде! — каза Ботев. — „Стрелбата на цел“ а също така важна и необходима историческа наука!

— Съгласни сме! — веднага се отзоваха момците, като изпъчиха гърди. Някои се попипаха по джобовете си.

— Какво ще каже това? — гръмогласно извика Ботев.

— Че няма да се засрамим! — викнаха младежите. — Ти ще видиш, че имаме с какво да мерим на нишан!… А който има с какво да мери, той знае и да улучва нишана!

— Вие сте славни хлапета! — махна с ръка Христо Ботев и веднага ги поведе навън.

С голям шум мъжката половина от класа по история на сестра Серафима изхвръкна от класната стая, изпревари момичетата на двора и предвождана от Христо Ботев, се загуби по „Калугерска опашка“.

Делича тръгна бавно подир тях с ръце, пъхнати в джобовете на панталоните си, които не бяха онези тежки вълнени гащи, с които бе гонил Серафима по полето, а едни прилични панталони от тънък черен шаяк, направени според неговия ръст. Въпреки че лицето му все още изглеждаше разстроено и пожълтяло, и той си мислеше, че учението на нишан рано сутрин е една много забавна работа.

Когато пристигна на поляната; той намери своите другари под най-голямата върба на „Калугерска опашка“.

Иван Фундата пазеше при белега, забит на стеблото на върбата, на височина колкото човешки ръст. Той щеше да съобщава кой е улучил и кой не е. Останалите начело с Христо Ботев бяха отстъпили на едно прилично разстояние и вече се оглеждаха дали да извадят скритите в дълбоките им джобове пищови. Тези, които нямаха пари или не бяха дръзнали да понесат със себе си такава опасна и строго забранена от властта играчка, се наговаряха да опитат пищовите на своите другари.

— Като главатар на четата аз трябва пръв да опитам своя пищов — заяви Христо Ботев, като бръкна и извади от задния си джоб един неугледен и ръждясал на много места уред.

Останалите момчета погледнаха с възхищение и завист голямото оръжие в ръката му, защото пред него техните пищови изглеждаха детски играчки.

— Дали няма да се чуе? — плахо се обади Димитър Минюв.

— Не много надалече — отвърна дързостно главатарят. — При този шум на чарковете и тепавиците никакъв гърмеж не може да се чуе в града.

— Но тука наоколо?

— Сутрин всеки си гледа работата — отсече Ботев, като вдигна пищова в ръка. — Аз съм сигурен, че и насреща в зеленчуковите градини едва ще се чуе.

И като примижа с едното си око, той гръмна. Всички се втурнаха към върбата, но неговата заповед ги върна назад.

— Защо съм поставил Фундата на нишана? — извика той. — Фунда, кажи, улучих ли?

Фундата се беше залепил вече на нишана и разглеждаше дупката в кората на дървото.

— Кажи-речи, улучил си! — оповести той.

— Как така „кажи-речи“? Улучил или неулучил?

— Това значи, че си стрелял на един пръст вън от нишана — отвърна Фундата.

— Какъв пръст? Как го мериш бе? Прав, легнал или полегат? Дебел или тънък? Ако го мериш с твоя дебел показалец, аз трябва да съм много далеч от нишана!

— Меря го с нокътя на кутрето си — отговори Фундата.

— Добре! Тогава, кажи-речи, съм ударил нишана! Христо Брадинов! На позицията след мен!

Бледнолик момък, с гладко причесана на челото пепеленокестенява коса и слаби плещи, се изправи на неговото място и вдигна своя пищов. Момчетата не дишаха, вперили очи в неговото оръжие. Досега Христо Брадинов никому не бе казал, че е купувал пищов и че го носи в джоба си. Не че той нямаше пари да си го достави. Христо бе единственият син на дядо Никола, човек с много имоти, два чарка за гайтан и една тепавица на реката. Но дядо Никола бе чорбаджия и приятел на турците. Али Раик му бе ходил миналия Великден на гости, където го черпиха с козунаци и тежко сладко кафе, а баба Николица Брадинова изпрати по него червени яйца на Хафизе ханъм.

Бледноликият потомък на дядо Никола премери с едно присвито око нишана през мерника на пищова си и гръмна. Другарите му подскочиха и отново се впуснаха към върбата, но гласът на войводата ги спря:

— Фунда, прегледай!

— Не улучил! — обяви Фундата.

— Повтори! — изкомандва Ботев.

Христо Брадинов отново вдигна ръката си. Този път куршумът, който бе купуван от Пловдив, попадна около нишана и се заби в кората на дървото. Момъкът поиска позволение да стреля трети път, но нетърпеливите момчета възроптаха:

— Това е много добре! Какво искаш още? За нас няма да останат куршуми!

— Доволен съм! — присъди войводата. — Оттегли се! Ако искаш още повече да се отличиш, ще стреляш още веднъж, когато се изредят другите. Подай пищова си на Стамата!

Стамат Драгнюв, момче буйно с набити плещи и гърди, развълнувано пое неговия пълен пищов и веднага го изпразни върху нишана на върбата, тъй че Фундата, който не бе приготвен за такова бързо нападение отскочи настрана. Стамат попадна, както и Христо втория път, около нишана.

— Браво, Стамате! — извика Христо Ботев. — Това се казва бързина и енергично нападение! А това, че и ти не попадна точно в нишана, може би и пищовът на Христо да си има кусур.

— Или нашите ръце са кусурлии, защото са още неупражнени! — отвърна Христо Брадинов.

— Може би това е самата истина — съгласи се Христо Ботев. — Затуй виждате ли колко е полезен днешният ни урок по история? Всички трябва да се упражняваме, додето доде часът да станем добри стрелци, така щото никой да не може да ни надмине!

— Сега нека опитаме пищова на Димитър Минюв. Димитре, три крачки напред!

Слабият и висок Димитър Минюв излезе с войнишка стъпка три крачки напред и като изопна ръката си, намери мерника на своя пищов. Общ смях изпрати неговия дъжд от сачми, които се разпиляха из въздуха на половината път до нишана.

Опитът на останалите момци беше кой повече кой по-малко окуражителен. В своето увлечение да улучат целта те бяха забравили Делича, който ги наблюдаваше отстрани с колкото печална, толкова и хитра детска усмивка на уста. Той ги измина незабелязано и застана в дъното на поляната зад гърбовете им.

— Дайте ми път! Ще стрелям! — викна той.

Другарите му подскокнаха и се дръпнаха на две страни.

— Хей, Делич, ти луд ли си? — завикаха те. — На такова разстояние!… Чак оттам!… Ние оттук едва се добираме около нишана, а ти ще мериш от такава далечина?

— Аз ви казвам, че оттука ще умеря нишана! — блеснаха очите на Делича.

— Делич, много ще се изложиш!

— Ще го улуча с един удар!

И като приклекна на едното си коляно, той бръкна в дълбокия си джоб, откъдето извади прашка и малко обло камъче.

— С прашка ли ще стреляш?

— Разбира се, с прашка.

— Ха-ха… прашка!

— Защо се смеете? — запита спокойно Делича. — Никога не бих избрал това оръжие, ако малкият Давид не бе убил с него Голиата.

— Да, ти си избрал едно добро оръжие! — намеси се Христо Ботев. — И ако улучиш, ние ще признаем, че в древността е имало по-добри оръжия от нашите. Стреляй!

Делича изтегли прашката, камъчето профуча край смаяните зрители и се заби в нишана.

— Това се казва удар! — извика войводата. Когато обаче се обърна да въздаде заслужената похвала на отличния стрелец, той го намери вече, скромно прибрал прашката си, да се оглежда около върбите край пътеката.

— Какво дебне? — запита Христо Ботев.

— Забелязал е някой „нежелателен“ по пътеката — отговориха момците.

Изведнъж Делича се мушна като заек във върбалака и като сложи пръсти в устата си, изсвири веднъж, дваж, три пъти.

— Турчин е, опасен!… — викнаха момчетата и тия, които носеха пищови, веднага ги пъхнаха по разни дупки из храсталаците.

— Разпилявайте се! — заповяда Ботев.

Първите, които се впуснаха към реката, успяха да се скрият във върбалака, но тези, които се опитаха да пресекат пътеката, за да се скрият в зеленчуковата градина, бидоха принудени да се върнат и застанаха около своя войвода.

— Безполезно е! — казаха те. — Сам Али Раик иде към нас! Подир него търчат двама заптии.

Али Раик!… Какво диреше той по това време извън града? Сигурно не бе дошъл да се поразходи по „Калугерска опашка“! Опасността от него бе явно насочена срещу тях.

В това време Али Раик се показа на пътеката между върбалака с ръце, скръстени на гърба, и чубук в уста, който непрестанно пухтеше и изхвърляше бели кълба дим.

— Признак, че е развълнуван — реши Христо Ботев и се изправи пред четиримата момъка тъй, че да понесе първия удар на турчина.

Когато Али Раик излезе на поляната, момците му се поклониха, додето Христо Ботев само го проследи с очи как той, с врат, проточен напред, бързо отминава по пътеката, без да отговори на техния поздрав и без да ги погледне. Чубукът му непрестанно изхвърляше бели кълба дим.

— Очистете се веднага! — заповяда Христо Ботев на четиримата. — Аз ще остана да наблюдавам!

Момците се разпиляха между върбите на реката.

Водачът на четата остана сам. Но скоро той забеляза недалеч от гъстака да бляскат две очи под една сплъчкана като изрусяла слама коса върху главата на Делича, който сам за себе си оглеждаше пътя.

— Като заек… — каза Христо Ботев. — И винаги си върши работата сам. Дори и не поглежда към мене. Той не ме обича заради Серафима!

В това време Али Раик се върна бързо по пътеката, като хвърляше бели кълба дим от чубука си, а двамата заптии тичаха с проточени и изпотени вратове подир него.

Делича дълго време гледа напрегнато по посоката, в която изчезна, после изскокна от храсталака, отупа внимателно коленете си и като изправи тънкия си гръб, засвири с уста и пое надолу по пътеката.

Най-сетне и Христо Ботев захвърли счупения клон на върбата, който мачкаше в ръце, пъхна ги в джобовете си и с поглед, устремен напред, тръгна бавно по същата пътека да се прибере в града.