Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

12. Задачите

Когато сестра Серафима влезе в тайната килия, тя остана много изненадана, тъй като всички монахини в метоха вярваха, че Дякона е напуснал още преди пладне манастира.

— Повярвали са тогава, че някой от твоите ученици ще ме предаде — усмихна се Васил Левски. — А ти какво мислиш?

— Аз имам доверие в тях, но те все пак са хора и още деца. Трябва да призная, че ти си смел човек и пламенен агитатор, брате Василий.

Госпожа Евпраксия се усмихна.

— Моята задача е такава, че аз трябва бърже да решавам и веднага да действам — отвърна Дякона. — А ти, сестро Серафима, боиш ли се заради себе си? Ако се боиш, аз трябва много да съжалявам, че съм предал този урок по история в твоя час.

Серафима го погледна и в дъното на нейните черни, печални очи се мярна познатата на Дякона любезна усмивка.

— Не, аз не се боя, брате Василий — каза тя, като седна на дървеното триножно столче, единственото в килията.

Като някогашен дякон Васил Левски не можа да не забележи, че Серафима седна в присъствието на своята игумения, без да й поиска позволение да стори това. Вярно е, че голяма свобода царуваше в Горния метох, или тя се отнасяше само до тази, която седеше срещу него и която Евпраксия с особена гордост наричаше своя духовна дъщеря.

— Да, Серафима не се страхува вече, откакто Али Раик ефенди от Кешан стана мюдюрин на Калофер — заяви гръмогласно игуменията.

— По какви причини се ползваш от специалното благоволение на мюдюрина? — шеговито запита Васил Левски.

Серафима се усмихна.

— Госпожа Евпраксия говори така от ревност — каза тя. — Али Раик е толкова свадлив, че когато минава, викове се носят от единия край на града до другия. Подир него на три крачки винаги вървят двама заптии. Веднъж видя на една касапница мършави овни и каза на заптиите да ги изхвърлят в Тунджа. По-нагоре срещна един българин селянин от околните села с чубучка в уста. Той му перна чубучката тъй, че тя отхвръкна в една съседна градина. През това време започна такава разпра на улицата, че кучетата залаяха по продължение на цялата река.

Госпожа Евпраксия нарочно го причака на пътя, но щом я видя, Али Раик учтиво поздрави и реши да я измине, защото в Калофер разправят, че той имал твърде печален опит с жена си Хафизе ханъм, която била ненадмината кавгаджийка. От опит той разпознава опасните жени и се пази от госпожа Евпраксия.

— Ти за кавгаджийка ли ме имаш, Дяконе? — викна Евпраксия тъй, че цялата килия потрепери. Доброто й настроение, което я бе напуснало през деня, се върна. Очите й светнаха. — Вървим двете към пазара и ето ти го Али Раик, вдига пушек по моста и кряска по пътя на всички дюкянджии, които се правят, че не са го забелязали, за да му направят темане до земята. Като ни видя насреща си, млъкна, зазяпа се, не, разбира се, в мен, и за първи път се спря. Ние веднага поздравихме с «Добър ден, мюдюр ефенди!».

«За първи път ми иде наум — каза той умислен като петел, — че и гяурският Господ може да бъде добър.»

«Ние ли ти донесохме тази мисъл в главата?» — запитах го аз, но той отговори примирително:

«Щом разрешава на хубави жени да вървят незабулени по улиците, трябва да е добър…»

«Сигурно не го казваш за мене» — му викам.

«Така е — съгласи се кротко той, — за тебе това не може да се каже.»

Тогава аз го подхванах:

«Знай, че нашият Господ е добър само към учените жени. А моята другарка, която ти гледаш, е учена жена. Тя преподава в Горния метох история

Ала Али Раик се зачерви като рак, понеже много е чувствителен на темата за учението. Той е представител на властта и богат човек, а напълно неграмотен. Разправяха ми, че той молил правителството да го премести другаде, защото в този град нямало човек, който да не знае да чете и пише, и затуй хората били много устати.

«Хи-хи — смънка той, — жалко е, че съм вече стар и че съм османлия, иначе щях да се запиша в твоето училище да ме учиш на…»

«Ис… то… ри… я!…» — подсказахме му ние и това развали кавгата.

Той хукна надолу по улицата и избяга. Но ако някой иде сега и му каже, че в училището на Серафима се преподават тия и тия опасни работи, той ще го изгони, защото сам не знае какво е история, а още веднъж няма да иска да се изложи.

— И тъй, сестро Серафима, откакто съм в манастира, за едно денонощие аз научих, че ти си покорила всички сърца — подхвана Дякона.

— В каква работа си намислил да ме употребиш, брате Василий? — запита с усмивка Серафима.

Защо?

— Защото за едно денонощие аз те изучих, че не казваш нищо на вятъра.

Дякона се засмя и Евпраксия го последва.

— Така да бъде — каза той. — Чуй, сестро Серафима! От нощес трябва тогава да ти е станало достатъчно ясно кой съм аз и по каква работа ходя из българска земя. Трябва да ти е станало ясно, че аз съм бунтовник, дошъл да вдигне с оръжие в ръка народа към въстание. Хиляди юнаци копнеят да видят България свободна!

Серафима го погледна съсредоточено и любезната усмивка угасна на нейните устни.

— Ние обаче, които дойдохме с пушка на рамо и байрак в ръка, намерихме, че в народа няма никаква организация, която да може да предизвика и подкрепи едно въстание.

— Да, и аз съм разбрала това, че няма такава организация — като ехо отвърна Серафима.

— Неподпомогнати от населението, смелите мъже, които са грабнали пушка и отишли в Балкана, изглеждат смели, но луди хора. Изолирани и самотни, тези смели мъже стават жертва на планината или на озверени турски потери. Другояче би било, ако във всяко село, град или паланка има едно революционно ядро от няколко верни и предани българи. Добре организирани помежду си, те постепенно ще развиват своята дейност, додето привлекат около себе си народа. Тогава четниците няма да мрат от вълци и башибозуци в Балкана, а когато приготовлението се извърши навсякъде пълно и повсеместно, при даден знак ще може да се вдигне целият народ и да се освободи.

Отначало, аз мисля да събирам на всяко място имена на верни хора, които могат да съставят местното революционно ядро и да влязат в работа. След като съставя един надежден списък, аз съм длъжен да се обърна към тези лица, да им разясня за какво трудно, но свето дело ги призовавам, което е най-мъчното, и след това да ги запитам приемат ли да участват за неговото осъществяване.

Както по други места, тъй и във вашия град аз съставих засега един малък списък на верни и почтени лица, които да се организират в местно революционно ядро. То да почне работа за събуждане на калоферци и околността. След осведомителната работа, която е тежка, ще започнем още по-трудната работа за въоръжаването и обучаването на посветените в светото дело.

Взрян в лицето на Серафима, Васил Левски забеляза по неговите винаги бели и хладни страни вълнението, което очакваше. Тези страни се обагриха и погледът й се вдигна под тежките клепачи, за да го погледне за първи път открито право в лицето. Едва сега той видя, че нейните печални очи са жестоки и страшни. Още по-страшни изглеждаха нейните тънки розови ноздри, които туптяха, сякаш тя бе хрътка, която е надушила следите на дълго търсения дивеч.

«… Души кръвта — помисли с трепет Дякона. — Вижда се как налучква кървавата диря, по която е принудена да тича.»

— Сестро Серафима — продължи той. — Снощи аз те заклех върху светото знаме на нашата чета да не ме издаваш, а тази вечер те питам, искаш ли да посветиш живота си за освобождението на България?

Огънят в жестоките очи на Серафима секна и лицето й веднага побледня. Дякона напрегнато я погледна и веднага се запита: в какво сбърках? Коя беше погрешната стъпка?… Серафима наведе очи и се отдели от него, сякаш потъна в здрача, който настъпваше. След миг обаче тя се възвърна и каза хладно, но решително:

— Аз ще дойда с тебе, брате Василий! Аз ще върша всяка работа, с която ме натовариш. Аз ще въоръжа себе си и всички, за които още мога да сторя същото. Аз ще уча другите да употребяват оръжието, с което си служа аз! Никога няма да ти изменя и да те оставя, докато не унищожим враговете си!

Васил Левски разбра. Той я призоваваше да посвети живота си за освобождението на България, но тази свобода щеше ли да струва за нея нещо, ако нямаше да пролее кръв за кръвта, която бе разляна по нейния път и в която веднъж тя бе натопила своите стъпки?

— Приемам те, сестро Серафима! — тържествено каза той, като стана. Упътени към различна цел, двамата щяха да работят за осъществяването на един идеал — освобождението на България. — Приемам те и от своя страна ти обещавам, че никога няма да те оставя, додето не отмъстим на враговете си.

Серафима отново откри своя поглед и го показа пред него. Наистина прекрасни, жестоки, печални очи!…

«Да, тя ще върви твърдо с мене — каза си той. — Призракът на нейния заклан баща ще ни следва и помага… докато не »унищожим враговете си“…"

Госпожа Евпраксия също стана и притисна до едрите си гърди своята духовна дъщеря.

— Отсега нататък нищо няма да крия вече от тебе — каза с трепет в гласа си тя, — защото досега не смеех да ти поверя, че аз, старата грешница, храня тези хайдуци в Балкана.

— Виждате, че лошо сте правили, дето не сте ми поверявали това, госпожо — спокойно се усмихна Серафима. — Аз щях да им нося храната.

— Дяконе, трябваше да дойдеш ти, за да отвориш очите ми! — извика Евпраксия. — Аз ще продължавам и отсега нататъка да я нося сама, но Серафима ще знае къде отивам, че ако един ден низамите окачат расото ми на някоя бука, да се сети къде да иде да го прибере.

— Сестро Серафима — обърна се Васил Левски, — аз няма да те щадя като госпожа Евпраксия. Задачите, които смятам да поставя засега пред тебе, са три и не са много лесни за изпълнение.

— Кажи ги! — с готовност отвърна Серафима.

— Още утре ще отнесеш две писма до наши хора в Карлово. Както чу снощи, аз не можах да остана за по-дълго време в града и да се уговоря с тях.

— Ще ги отнеса! — каза Серафима.

— Малкият Никола Деличев ми хареса да го направя революционер. Би ли се заела да го приготвиш за бъдещата му задача до моето идване?… Знай обаче, че революционната страст е по-силна от простата любов към жена, дори ако тя е върховен ангел като тебе.

— Зная го — усмихна се в настъпилата вече тъмнина сладкият глас на Серафима.

— Ще се лишиш ли от любовта на това хлапе, което ми хареса?… Ще го подготвиш ли за светото дело?

— Ще се лиша… Ще го подготвя!