Яна Язова
Левски (83)

4. Драсовата къща

Къщата на Иван Драсов се виждаше вече от пътеката по брега. Наистина самотна къща, оградена с пясъци и камъни. Пред лицето й течеше дълбоката и буйна река, която поглъщаше всеки шум в околността. Зелените дървета в малката градинка на Драсовата къща оприличаваха този самотен дом на зелен остров сред реката. Една тясна, утъпкана от домашните и приятелите на къщата пътека водеше между пясъците и речните камъни към дъсчена врата, през която се влизаше в зашумяла градина. Друга една вътрешна пътечка, постлана с каменни плочи, водеше до къщата, заградена отвред с храсталаци, булчени венци, високи орехи, акации и зимни ябълки. Никой не можеше да погледне тази къща откъм гърба, за да каже крие ли се между храсталаците друга някоя врата, има ли тази къща друг таен изход. Дърветата, които отдалече, гледани от брега, приличаха на зелен калпак върху нейния покрив, отзад лежаха като буйна, гъста коса върху нейния тил, като го скриваха напълно от очите на минувачите.

Тримата млади хора се отправиха по песъчливата пътечка на брега към тази къща.

В това време от малката улица, в която се намираше входът на банята, излезе един свещеник, около тридесетгодишен, нито висок, нито пълен, но на вид як и тежък, с държание спокойно, желязно, с крачка бавна и сигурна. Лицето му бе обиколено от лъскава черна брада, която при пръв поглед отвличаше вниманието на случайния минувач от неговото плоско, бяло чело, от неговите две очи, може би черни, а може би не, които хвърляха само един поглед, преди да се наведат и отминат, от неговия нос правилен, силен, от неговите две страни, твърде бледни и в голям контраст с черната лъскава брада, от неговите устни, скрити в брадата. Такъв беше младият свещеник, който излезе от уличката на банята и се отправи към Драсовата къща.

Марин обущарят неволно спря, сякаш за да не се присъедини с другарите си към черната фигура, която с твърди крачки замина към къщата, в която и те трябваше скоро да влязат.

Димитър Пъшков въпросително го погледна.

Николчо Бакърджията, който бе изтичал напред, клекна на пътеката и си пъхна пръста в носа.

— Да го оставим да влезе преди нас! — тихо извика той на своите другари. Марин се усмихна и тръгна.

— Какво има? — запита озадачен Димитър Пъшков.

— Поп Кръстю.

— Ее?…

— Нищо… Аз изпратих да го повикат. Нека и той да присъства на срещата.

— А тогава какво?

— Не зная бе, брате, какво става с мен, като видя този човек! Нищо не ми е сторил, давал ми е причастие и благословия, милее за народно добро, вярвам му, че жадува от сърце, като нас, българска свобода, а като го видя, иде ми да щукна като някой хлапак в някоя крива уличка, да не би да го срещна и да му целуна ръка…

— Нищо не мога да разбера — каза Димитър.

— Не зная — продължи Марин. — Аз съм син на свещеник. Навикнал съм у дома да гледам расо и калимавка. Уважавам у поп Кръстю духовника, свещеника…

— Там той е бил винаги безупречен! — каза Димитър.

— Моят баща веднъж, когато го запитаха какъв църковен служител е поп Кръстю, каза същото…

Марин Поплуканов погледна към вратата на къщата, на която поп Кръстю чакаше да му се отвори. Дъсчената врата се открехна и той изчезна в цепнатината с ловкост, която направи силно впечатление на Николчо Бакърджията.

— Видяхте ли го? — запита той своите другари. — Личи си, че е ходил по бунтовнически работи. Поп Кръстю е роден заговорник!…

— Не забравяй, че е чиракувал при Раковски в Белград — отговори Димитър Пъшков. — Поп Кръстю не е само добър оратор в църква, той е публицист, писател, съчинява стихове… Аз вярвам, че от всички нас той най-много ще хареса на Дякона.

— Димитре — прекъсна го Марин Поплуканов току пред Драсовата къща, — по-добре е да не го наричаме пред поп Кръстю Дякона. Той се казвал Васил Левски.

— Защо?… Защото сега ходи по народни работи?

— Не… — възрази замислено Марин Поплуканов, — а защото всички казвате, че поп Кръстю е безупречен в черковните работи.

Една женска ръка отвори вратата и тримата другари влязоха в Драсовата къща. Стопанинът на тази къща Иван едва бе минал двадесет години, но въпреки своята младост се радваше вече на един добре обзаведен манифактурен магазин в центъра на града, който посрещаше и изпращаше ежедневно многобройна клиентела.

Той посрещна своите трима другари в обширния полутъмен и прохладен коридор, откъдето ги въведе в една вътрешна стая, в която бяха насядали: поп Кръстю, Анастас Хитров, Цветко Хаджипавлов, Пано Агопа Бояджи Драганов, Христо Йовков, Иванчо Колев, Никола Сирков, Гечо Сирков, Васил Йонков и Христо Латинеца, който държеше ханчето в село Къкрина, на два километра по пътя за Севлиево.

— Апостола извести, че сега ще дойде! — гръмогласно успокои своите гости Иван Драсов, домакинът.

Марин Поплуканов погледна скришом безстрастното и бяло лице на поп Кръстю, което веднага се хвърляше в очи поради контраста с черната му лъскава брада, и си отдъхна.

— Така е най-добре — каза той тихо, като погледна другаря си Димитър Пъшков, с когото се нареждаха един стол до друг. — Ще го наричаме Апостола!…