Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

Бурен кръстопът[1]

[Първоначалният проект за предговор на трилогията е бил в стихотворна форма (ЦДИА, фонд 1400, опис 1, а.е. 75):

Тази книга е моето училище.

Лицата, описани в нея, са мои учители.

В години на големи изпитания изучих

с много труд техните мисли, думи, дела.

Напътствах се от техните примери,

възпирах се от техните грешки.

 

Тия примери служеха на мен, когато

те съзрях, драги читателю, на кръстопът.

„Накъде!“… — питаше се ти, и: „Защо!“

Видях те да стоиш тежко обременен

под товара на живота.

 

Тогава примерите, които помогнаха на мен,

почнах да записвам и за тебе.

Събрах наученото и така

за теб съставих тези книги примери,

 

защото виждам, че за всекиго

дохожда време да подири

път и смелост в дни на големи изпитания,

които постигат всеки човешки живот.

След като Яна Язова заменя първоначалното заглавие на трилогията от „Примери“ на „Балкани“, този предговор е бил изоставен. (бел. П.В.)]

 

 

За да навлезем в събитията, които описваме в тази книга, трябва да се запознаем с Балкана, който се простира по цялата ширина на България.

Това е старият Хемус, за който Омир казва, че по най-високите върхове на тази планина лежи сняг през повечето време на годината. Упътен от това изказване на Омира, Филип Македонски, приемник на Филип завоевателя, предприе в 181 г. пр.н.е. едно изкачване на Хемус, като се надяваше да види от неговото снежно било едновременно двете морета — Черно и Адриатическо, — реката Дунав и Алпите.

Любознателният Плиний — който знаел толкова много, че едва ли има някой въпрос върху естеството на природата, без той да се е изказал върху него, но тъй като искал още едно нещо да узнае, стигнал дотам, че приближил с кораба си до изригналия Везувий и загинал пред потъналия в лава Помпей — казал, че Хем (Хемус) е най-високата позната планина, далеч по-висока от Олимп, Пинд и Кавказките планини, че неговата височина достига до 6000 крачки и събира всички студени ветрове.

Навярно поради последното твърдение някои разправят, че Хемус носел името на младия богочовек Хем, син на Борея, бог на бурния североизточен вятър, който живеел на тази планина. Спохождан често от своя бурен баща, Хем бил твърде тачен от жителите на Тракия, защото умеел да привлича бащината си любов с добри и любезни обноски, като по този начин задържал на планината североизточните хали и се съгласявал да живее в преспи вечен сняг, докато Тракия цъфтяла и връзвала плодове в тихо и слънчево време.

Благодеянието, което Хем е сторвал на своята земя, може да се измери само с двата стиха на Вергилия:

Кой би ме пренесъл в хладните долини на Хема

и там да почивам под сянката на вековни лесове!

О, qui me gelidis convalibus Haemi

Sistat et ingeuti ramorum proteget umbra!

Друго предание от памтивека твърди, че Хем бил тракийски крал, а жена му се казвала Родопа. Прокълнати от боговете, тези владетели на Тракия се превърнали в две планини, легнали успоредно една до друга в своя земя — едната Хемус, другата Родопи.

Някои езиковедци твърдят, че Хемос (Хемус, Емус, Еминента) aĩmos, Haemus — идело от старотракийското aêsma — гора и himân — покрита със сняг. Един остатък от ония названия било името на нос Емине, с който величествената тази планинска верига завършва в Черно море.

Но още едно предание разправя, че Хем, което значи на гръцки aĩma (хема) — кръв, носел името си от кръвта на разкъсания от Зевса обикновен човек Тифон, който достигнал върха на тази планина, за да влезе в небето, защото копнеел за безсмъртие. Ала бащата на безсмъртните, домовладиката на небесата, хванал неканения гост на небесния праг и го захвърлил върху острите скали.

На тази планина обаче не се е проляла само кръвта на копнеещия по безсмъртие обикновен човек Тифон, а още на неизброими пълчища хора, които с копия и мечове в ръка са се мъчили да я преминат от север към юг и от изток към запад.

Своето име Кървава трябва да е спечелила, когато нейната съдба да бъде вечно полесражение е станала очевидна за всички народи, които са я владеели.

Българите и до днес я наричат Стара планина, но Теофан, когато е писал през VII век за завладяването на „седемте славянски племена“ и основаването на старата българска държава, казва, че първобългарите и споменатите славянски племена са наричали голямата планинска „верига“ Веригава (Βερέγαβα).

Анна Комнина подир три века в своите писания е споменала същата планина под средновековното име Ζυγός (Зигос), „така наречената от местното население “Зигос"„.

В 1094 г. тя пише за Липенион, малко градче при подножието на Зигос.

Сто години по-късно, когато се е сключвал мирът с българите, Никита Хониат в самото обръщение на словото си към византийския император Алексий III Ангел нарекъл българския цар «владетел на Зигос».

През същото столетие в една възхвала до епирския деспот заради неговата борба с латините и скитите, се казва: «Хемус, който обичайно бива назоваван Зигос.»

Пак по същото време в съборното решение на епископите, подчинени на Димитрия Хоматиян, охридски архиепископ, се е споменавало за българите, обитатели на старопланинските области εἶντη χάνρα τον Ζυγοῦ).

Че ζυγός на старогръцки е означавало верига, свидетелствал следният стих на византийския поет Мануил Фил, написан през 1278 година:

След малко време той покори целия Зигос,

като обвърза неукротимите дръзки и

самовластни люде [с вериги — ξυγοἶς]

на робска служба, защото той трябваше

първом да пожъне класовете, а после

да се труди да заравя семето.

В по-ново време Зигос е означавало за гърците «планинска верига».

Античното схващане за тази «планинска верига» е било, че нейните свързани едно с друго планински възвишения от различна височина са се простирали от Черно море до най-западните европейски земи.

Същото схващане за Зигос намираме и у Анна Комнина: дълга планинска верига, която започва от Черно море, излиза на Апенинския полуостров и достига чак до митичните Еркинийски лесове.

За същата непрекъсната планинска верига е писал в своята «Ромейска история» и средновековният византиец Никифор Григора.

Тази представа за Стара планина е накарала далматинеца Вранчич през 1553 г. да нарече «величествената планинска верига Catena mundi», която се простира от Пиренеите до Несебър на Черно море.

Поведен по него, католическият епископ от Чипровци Петър Богдан в своята релация от 1640 г. нарекъл тази планина Хемус, или както я наричат италианците Световна верига.

Джакомо Кантели от Виньола в своята карта, издадена през 1689 г., е отбелязал дългата планинска верига не само с горните имена, но навярно поради сребърните руди в Чипровско под следното наименование: «M Hemo Monte argentaro, о di Castegnes e Catena del Mondo o lim aemus Mons.»

Когато турците дошли на полуострова, назовали планината Балкан, което ще рече това, което са означавали Зигос и «Catena mundi», а именно «планинска верига», «голяма планина», «верига от стръмни планини».

Имената, които тази планина е носила през вековете, далеч не показват колко различни племена и народи са минали нейните проходи.

Траките я наричаха Хемус, а по тях се научиха да я наричат така илири, които също смятаха себе си за най-стари населници на полуострова, одриси, които заедно със своя цар Севтес напуснаха малкото си гнездо около Одрин и направиха своя държава върху земите от Византион до Струма и от Абдера до Дунав, трибалите, които притиснати от илирийците, бяха достигнали вече отвъд Искъра, а тъй я наричаха дори и скитниците гети.

За елините тя бе и си остана Хемус.

Филип Македонски, завоевателят, към Хемус поведе своите македонци през 342 г. пр.н.е. и като водѝ тригодишна война в неговите приходи, стигна Дунава, оставяйки зад себе си безсмъртните творения на своя колонизаторски дух най-хубавото, от които си остана македонският град на трите хълма в Тракия — Филипопол.

Като Хемус я приветства и неговият велик син Александър, когато дойде подир неговата ненавременна смърт да усмирява трибалите и гетите и когато я премина с кръвопролитни сражения до Дунава, защото той до такава степен се възхищаваше от всичко елинско, че нарече себе си «син на елините и македонците», въпреки че бе македонски цар и победи елините с оръжие в ръка втори път след смъртта на баща си Филипа, който ги покори веднъж.

След смъртта на Александър започна движението на келтите, които се спряха, ала за едно кратко време, на Хемус, изградиха си дори и своя крепост Тила, от която остана да си съществува с векове в полите на планината едно незабележително с нищо селце Тулово, за което никой не помислюва даже, че е било някога престолен град с дворци, изпълнени с войска и пълководци. Увлечени от своя скитнически нагон, следвайки ония от своето племе, които бяха стигнали вече през днешни Франция и Англия в Ирландия, келтите се задвижиха на юг и през Македония изпълниха цяла Елада.

Само три непълни десетилетия преди н.е. римлянинът Марк Крас първи сложи крак на южния бряг на Дунава и превърна равнината до голямата планина в римска провинция Moesia. Сто години по-късно друг един Марк на име още Лукул, с изпъчени гърди пред своите тежковъоръжени войници, победоносно мина проходите на Хемус, за да завладее кръстопътя на народите. Неговите войници нарекоха планината Хем и дълги векове я имаха за своя.

По това време бесите, за които се смяташе, че от памтивека поселяват Родопа, които бяха посрещали приятелски Александра Велики в своето високо планинско светилище при Баткун, подир около четиристотин години, тъкмо по това време, когато Лукул слезе в Тракия, ако може да се каже за народи, че се карат, караха се яростно до кръвопролитие със своите съседи одрисите, което впрочем те си правеха винаги досега без особена вреда за себе си. През туй време одрисите нарастваха, охранваха се и простряха членовете на своето извънредно напълняло туловище до Дунава, ала в земята на бесите не смееше да влезе нито един одриски войник. И бесите през туй време не бяха зле. Имаха си своите руди и си промиваха своето злато в три планини и си бяха пак най-прочутите рудари на полуострова. Желязо копаеха в Родопите и Средна гора, а мед при сегашна Пещера. Магнитожелезен пясък промиваха под днешна Рила. Техните златни мини бяха скрити в непроходими пущинаци. Та и бесите не чувстваха нужда от нищо, нито от храни, нито от покъщнина, дрехи и домакински съдове, нито от златни украси и пари, но те се караха с одрисите по силата на един дълговековен навик, а по това време Марк Лукул бе слязъл вече в Тракия.

Когато двете враждуващи племена се хванаха за своя щит, бе станало вече късно. Тяхната разпра ги беше замаяла дотолкова, че първото столетие ги завари покорени от Рим.

А Рим, наистина това беше той, стоеше вече здраво стъпил на полуострова. Които му се противопоставяха за по-дълго време, сполучиха зла съдба. Такава зла съдба постигна трерите и тилатаите, най-крайните от тракийските племена към Искъра, а най-вече сердите, които бяха народ здрав, могъщ и от дълго време господаруваха в своята столица Сердика. Сердика бе защитена от околовръстна стена с дебелина до 4 метра, с 4 кръгли кули в диаметър от 6 до 16 метра. Те се възвисяваха на склона на едно плато високо над равнината, която бе осеяна на всички страни с погребалните могили на сердите. Тяхната столица бе кръстопът на народи и на богатства. Нашествениците винаги биваха посрещани с насочени стрели от кулите на крепостта. Тъй бидоха посрещнати и римляните. Но защитниците този път не бяха съгледали, че щастието лети с римско копие в ръка пред римските легиони. Сердика падна в развалини, сердите станаха пленници, но пленници ужасни, показвани от илири и траки, което ще рече от изтока и от запада, като страшилища на полуострова. Тяхната дълга съпротива биде наказана от победителя. Мъжете серди бяха посечени, ала оставени живи. Посечено бе това от тях, което им бе пакостило. Те бяха оставени без ръце.

От двете страни на Хем препускаха вече тежковъоръжените римски конници. Римски пълководци преминаваха проходите от север към юг и от запад към изток, а самозвани императори събираха войски на изток и отиваха на запад, за да се коронясат в Рим. Истински императори излязоха от Рим и след дълго пътешествие стъпиха във владенията на Хема като на своя земя.

Такъв посетител легендата разправя, че в 61 година бил сам Нерон, който пристигнал с войски, въоръжена свита и хиляди слуги «при своите роби да излиза да пее като певец-артист», както пише един елин философ. Всички му ръкопляскали и му викали: «Велики господарю, славни артисте и мощни певецо! Твоят ум и твоят глас нямат равни в цялата империя!…»

Обзет от възторг за добрия прием на този град, който най-много викал и хвалел песните му, Нерон връчил мраморна плоча със следния надпис:

«Лабете тен елевтериян!…», което щяло да рече:

«Вземете си свободата?»

Но тъй като далече всичко наоколо, додето стигали познанията на освободените граждани за границите на света, било римско, те не знаели какво да правят със свободата си и му я върнали назад като нещо, което не може да се употреби.

Осем години по-късно Муциян тръгна начело на източните войски от Византия през Тракия, Мизия и слезе в Горна Италия да унищожи императора Вителия, който казваше, че най-хубавата миризма е миризмата на един разложен труп, ако той е бил негов враг.

Ала на Хем скоро пристигна друг император — Траян, — който остави името си на цветущи градове, на укрепени с високи зидове и кули кръстопътища, на дълбоки и запазени отвред планински проходи, какъвто е днешният Троянски, надлъж и шир прокарани пътища, които се превръщаха в най-животворните артерии на света. По тези животворни артерии тръгна да тече здравата кръв на народите, кервани със стоки, храни и скъпоценности, украса на човешкия дух, каквито не бяха виждани от векове.

Но тази здрава кръв много скоро биде връхлетяна от бацилите на нови нашествия, които като многохилядни пълчища се появиха на Дунава и като унищожителна зараза се вляха и разпространиха далече по широките и настлани с камъни пътища на полуострова.

Тази опустошителна зараза носеше името на Алариха, който предводителстваше своите вестготи по такъв начин, че по настланите широки пътища камъните хвърчаха под копитата на конете им, а вързани с въжета, зад опашките им се подмятаха обезумели пленници или разкъсани трупове.

По техния път крепости зееха празни, а кулите се сриваха без защитници. Четири цели години нашествениците вилняха от двете страни на Хема, опустошиха Цариград, минаха през Термопилите и като нямаха какви богатства да дирят от елините, отидоха, та разграбиха Рим.

Вестготите на Алариха не бяха още забравени, когато жителите на полуострова разбраха, че те са били само вестители на нещо още по-ужасно. Техните богове им бяха изпратили Алариха като предупреждение, че след него иде Атила.

Ако Алариховите войници бяха унищожителна зараза, то хуните на Атила бяха замлетресение. Най-силните крепости седем години трепереха под ужасния тропот, който произвеждаха с малките си копита техните ниски коне. Землетресението срина до основи Ulpia Сердика, Аркадопол и великолепния Филипопол, който римляните наричаха Тримонциум. Вън от разрушените крепости, както бе около Ниш, полето надалече се белееше от сухите скелети на изклани граждани. Грозни, свирепи, наглед безформени варвари, къси и прегърбени, с врат дебел, втъкнат между две дебели рамена, глава голяма и обла и очи малки, но проницателни, както ги описваха летописците, хуните се обличаха с груби платове и с кожи на животни, за които изтънчените византийци с ужас разправят, че бивали оставяни да прогният върху гърбовете им.

Кръвожадни, жестоки, свирепи, постоянно пияни от вкиснато кобилешко мляко, те не можели да се задържат на Хема, защото били навикнали да живеят на конско седло, върху което ядели, пиели, спели и държали военни съвети. Всеки покрив за тях значел гроб. Те дошли и като черна вихрушка отминали кръстопътя.

След тях в проходите на Хема се биха остготи, славяни и авари. Едни останаха. Такива бяха «седемте славянски племена», за които споменава Теофан при основаването на първобългарската държава. Тези племена живееха в големи задруги и колкото бяха тихи, смирени и почтителни в мирно време, толкова хитри, храбри и войнствени — през време на война. Когато враг ги настигнеше при езеро или блато, те лягаха неподвижно във водата, като дишаха през кухите цеви на тръстиките, а когато врагът отминаваше, го нападаха в гърба и поразяваха.

Тяхно беше изкуството и на стенобитните машини. Крепостни стени се разтърсваха и сриваха при тяхното появяване.

Други отминаваха бързо, тласкани от изпора на идещите след тях, а трети паднаха като камъни на морското дъно, за да бъдат залени от нова вълна, каквато съдба постигна апсинтите, дероните, ореските, тинтеите и дерсеите. Изчезнаха и веселите асти, които си припкаха по брега на морето и чакаха буря да изхвърли някой кораб, за да го оберат. Те бяха морски разбойници, да, но кому се зловидеше тяхната весела игра с изхвърлените морски черупки? Изчезнаха под напора на новите вълни още и вайнитите — славяни и техните съплеменни драгувити.

Отчаян от толкова нашествия, слисан от натрапници гости, които постоянно сновяха из неговите земи и минали веднъж проходите на Хемус, настаняваха се кой където свари на полуострова, а щом им се напомнеше, че тяхното посещение е траяло вече неприлично дълго време, хващаха се за мечовете си, в 512 г. император Анастасий, построи прочутата своя Анастасиева стена по подобие на Китайската, от Пропонтида (Мраморно море) до Черно море, дълга 280 стадии, или два дена път.

Неговата стена обаче не можа да възпре аварите, които бушуваха десетина години с огън и меч из полуострова, нападаха Цариград, сринаха последните римски крепости, превърнаха с копитата на дивите си коне в непроходими урви последните римски пътища, изклаха останалите римляни и прогониха последните римски войници от полуострова.

Хем отново стана Хемус.

От Сингидинум (Белград) до Добруджа, във всичките балкански проходи и Тракия, разорителната война с аварите бушуваше навред, додето небето каза най-сетне: стига!

Старият хаган на безмилостните авари чу по един страшен начин тази дума, изправен сред своята шатра под столетните дъбове на Хемус. Пред очите му легнаха едновременно покосени от смъртта, телата на неговите седем сина.

«Чума!…» — викаше с ужас магесникът, който бе едновременно и лечител на войската. С оскубана коса, издигнал в ръка дървени фигури, натопени в кръвта на животно, заклано при изгрев-слънце, той трепереше от глава до пети и с литания обикаляше седемте млади жертви, прострени върху мечите кожи на земята.

Старият хаган го чу и като че ли събуден от някакъв страшен сън, поклати отрицателно глава:

«Славата на аварите свърши!»

Тази нощ той сключи мир с Византия и тръгна назад да погребе седемте си сина зад Дунава.

Когато се прехвърлиха през голямата река, неговите воини, останали без вождове, бидоха покорени от българите, които се бяха изправили вече на Дунава.

С първото си появяване на полуострова тия българи внушиха ужас у ромеите, които бяха чували вече навред тяхното име: «terribles toto orbi bulgares», което ще рече: «страшните за цял свят българи».

Много племена, народи минаха и заминаха по този бурен кръстопът, обаче българите дойдоха и останаха.

Те всички бяха равни помежду си и с каквото достойнство носеха оръжие, с такова спокойствие търпяха глад и студ. Когато се хранеха само с кобилешко мляко, конете им издържаха дълго време без храна. Те спяха на конско седло, с оръжие под главата си и се насищаха с военни подвизи.

Кой гради дом на кръстопът? Но българите изградиха своя дом на кръстопътя и се заеха да го защищават.

През следущите столетия от Дунава връхлетяха варяги, племе, което имаше вече Рюрика, а на своя страна победата и предопределението. То бе съединило вече фините и славяните в едно велико руско царство.

Като минаха стремително проходите на Хемус, гонейки пред себе си всичко българско от изток към запад, те изгориха Филипопол, който славяните бяха нарекли Пулпудева, а българите Пловдив. Върху развалините на опожарената крепост бяха отсечени 20 000 глави, а Византия гледаше това, потриваше ръце от възхищение и се готвеше.

За нея варягите бяха това, което бяха и останалите нашественици, които бяха минали пред очите й през проходите на Хемус. Тя се боеше само от българите. Веднъж българите победени и изтласкани от варягите далеч на запад, тя можеше да се надява сега, че и варягите ще се понесат на свой ред по пътя на нашествениците. Тъй и стана. Византия бе приготвена. Когато започна тяхното отстъпление, тя нахлу с всичките си полкове, които имаше на разположение в проходите на Хемус, наричан от местното население Зигос, но сигурността, поначало отречена на всеки кръстопът, осуети нейните планове.

На прогонените българи се роди един велик цар на име Самуил. Той проведе своите войски от западната страна на полуострова срещу византийските войски, порази императора Василия, възвърна си всички български земи, възвърна си своя Хемус, своята Стара планина, завладя с победоносни битки на запад и Драч, цяла Албания, областта Зета, Катаро и Дубровник, Босна и Рашка.

Цели 16 години военни подвизи се зловидиха на променчивата съдба на героите, а още и на тази капризна владетелка на полуострова, такава каквато трябваше да бъде една разпоредителка на всеки кръстопът, и тя отвърна от него своето лице. В един ден 14 000 души Самуиловите войници паднаха в плен у византийците. Император Василий заповяда да избодат очите им и да ги възвърнат на българския цар.

… А подир черната сляпа редица на българските безоки войници, която идеше с пълзение и се извиваше от хоризонта, идеше с пълзение Византия. За цели 176 години Дунав отново стана нейна граница. Сега тя имаше на ума си миналото и кроеше планове срещу всички нашествия. Но спокойствието, поначало отречено на всеки кръстопът, осуети нейните планове.

Византийският летописец Аталиата пише, че в 1053 година император Константин IX Мономах повел войска и пълководци към Зигос на борба с печенезите.

За война със същите печенези пише 40 години по-късно и Анна Комнина, когато описва потеглюването на баща си Алексей Комнин от Пловдив начело на византийската войска, която трябвало да премине пеша цялата теснина на Зигос.

И ето че на Дунава отново се появиха едни странни конници. Те можеха да се уподобят на покрити с желязо кентаври, с щитове, които държеха пред себе си като железни корита, с шлемове като железни кофи, натъкнати върху главите им до раменете, отпред с изрязани две малки дупки, от които святкаха две страшни очи. В железните си ръце тези конници държеха копия, ковани като че ли за исполини, ала върху железните им гърди се мъдреше пришито нещо скромно, направено от бял плат, а това нещо бе един обикновен кръст.

Това единствено скромно нещо, върху гърдите на железните кентаври, а именно този обикновен кръст от бяло платно, бе тяхното име, символ на тяхното сдружение, смисъл на тяхната жертва.

Хемус, или Зигос, видя първите кръстоносци. Това бе годината 1096. Това бе рицарят Валтер, тръгнал подир пламенния позив на монаха Амиенски, с първите отреди на «безвъзвратно закълнатите», да освободи Божигроб от мохамедански ръце.

Неговите проходи тътнеха от железните стъпки на 40 000 нашественици, които не признаваха суверенитет, национални граници или каквито и да било отделни на народи и племена интереси, освен великата обща цел — освобождението на Божигроб.

Зад рицаря Валтер тежко пристъпваше Готфрит Бульонски, белязан крал на освободения Йерусалим.

Три столетия: приливи към Хемус на рицари, на коне, на оглушителни шумове от желязо, на блясъци от брони, шлемове, щитове и мечове, на многоезично гръмогласие, разбираемо само по една обща дума на железните устни «Христос», на събаряне на стени, които можеха да изглеждат препятствие, на издълбаване на пътища, които се бяха оказали неустойчиви за конници с такива снаряжения. Всички тези приливи от вълни, които бяха само желязо и воли, които следваха само една цел, навлизаха през Дунава, минаваха през проходите на Хемус и поемаха към Цариград, като имаха всичко по пътя си за своя собственост.

Подир Петра Амиенски се чу гласът на Св. Бернарда. След Готфрида Бульонски Хемус посрещна железните конници на Людовика VII и Конрада III. Заедно с тях минаваха на пълчища унгарци, печенези, кумани и сърби, които диреха плячка.

Отново се чу и гласът на българите. Знатните мъже от Търново Асен и Петър вдигнаха народа на въстание срещу византийското иго. Асен разби императора Исак Ангела в проходите на Хемус, «планинската местност, споменавана под името Зигос, в която е било съсредоточено въстанието на Асен и Петър», Старата планина отново стана владение на българите. Кръстопътят на народите отново стана българска земя, а движението на народи през нея продължаваше.

Затрополиха железните копита на кръстоносните конници на Фридрих Барбароса, венценосния германски император, който идеше от Италия, след като бе разорил Милано. Подир него вървеше Ричард Лъвско сърце, който се разбунтува против баща си и увлечен от Филипа Августа, бе тръгнал да освобождава Йерусалим.

Ето и Балдуин, който завзе Цариград и в 1204 г. се избра за император на новата империя, изникнала върху развалините на Византия — Латинската. Победен при Одрин от българския цар Калояна, Балдуин падна в плен на българите, биде отведен в неговата столица Търново и затворен на върха на онази кула, която се извисяваше върху стръмнината над Янтра.

До днес тази кула се нарича Балдуинова. Преданието разправя, че в една нощ, пълна с бури, с проливен дъжд, с гръмотевици и светкавици, Балдуин се хвърлил от върха на кулата в черните води на Янтра.

1218… В съборното решение на епископите, подчинени на Охридската архиепископия, се пише за освободителното движение на българите, обитатели на старопланинските области. Те «безсрамно» отхвърлили византийското иго и успели да завладеят всички земи на полуострова чак до морето!…

И отново кръстопътят биде завладян от латините, която, като се удариха в проходите на Стара планина, както разправят летописците, взели Пловдив и унищожили всички български градове под планината.

Отново българите си възвърнаха заграбените земи и въздигнаха старите градове върху разрушените основи.

Една малка статистика по този въпрос показва, че от 1204 г. до 1363 г. Пловдив е ставал три пъти византийски, два пъти латински и пет пъти български.

Цяло хилядолетие българите браниха кръстопътя на народите, който стана тяхно отечество. Нашествениците се мъчеха да ги погълнат, да ги отнесат, но биваха отблъснати от българския щит или падаха смазани под него. Всички минаха и се загубиха по четиритях посоки на света, българите обаче останаха на този бурен кръстопът. Когато се случеше да ги връхлети многоброен враг и да ги прогони от родните им огнища, те се оттеглиха зад Стара планина, но скоро вкупом се връщаха да скочат като лъвове върху нашественика. Ако техните домове биваха изгорени и съборени, те веднага ги издигаха отново върху старите основи. Този народ беше феникс, който възкръсваше от своята пепел.

Той остана на кръстопътя и го нарече БЪЛГАРИЯ.

Когато дойде на кръстопътя с война, този народ носеше пред себе си конска опашка, закачена на дълъг прът, и се кланяше на слънцето, луната и звездите, на гръмотевицата, на вековното дърво и на почернелия от лишеи камък. Българите се покланяха на идоли, но понеже дълго време бяха скитали, не бяха имали време да се замислят над своите богове и да им дадат един приличен образ.

Ромеите, най-старият учен народ на полуострова, вярваха в един бог и неговия син, който бил живял някога между хората като човек на име Исус Христос. В този Христос бяха повярвали и славяните, които се носеха приятелски и останаха да живеят при тях на кръстопътя.

— Как тъй вярвате в един човек? — питаха в недоумение българите. — Човешката природа е слаба… И винаги ли сте вярвали в този човек?

— Разбира се, че не — отговаряха славяните. — Доскоро ние си имахме нашия бог Дажд-бог, господар на слънцето, което дава целия живот на земята, и нашия Перун, господар на бурното небе, а тракийците си вярваха в своя Звелфиурд, господар на небето и светлината, който държеше в страшната си ръка гръмотевица. Те си имаха и своя Дерзалт, който им пращаше плодородие и с него голямо благополучие на хората. Всички общо почитахме и пакостния североизточен вятър Борей.

— Да, това разбираме да се почита — признаваха българите, — но как сте се осмелили да оскърбите и захвърлите тези природни сили и да признаете за бог само един човек?

— Не знаем — отговаряха славяните. — Питайте ромеите, те са много по-учени от нас, а ето че те първи захвърлиха мраморните статуи на своите богове, които са си били едни щастливи веселяци, но също и хора с голяма отмъстителна сила.

Те казват, че не се боят вече от своите богове, и нам забраняват да се боим от тайнствените сили, като например тези прекрасни наши девици вилите, които обитават с прелестна грация гори, планини, езера и реки.

Те не почитат вече своите три грации, прелъстителните Аглая, Талия, Ефросиния, нито сладката розова Еос, която им носеше зората, нито страшните еринии, които имаха вместо коси гнезда от разлютени змии, които съскаха на всички страни и доброволно изпълняваха службата да мъчат всеки грешник, хвърлен в тартара.

Те не почитат вече и горката хубава горска нимфа Ехо, разсърдила някога ревнивата Зевсова съпруга Хера и затуй прокълната да повтаря до свършека на света последните думи на ония, които я запитват.

Никой и никого не почитат вече те от тяхното многобройно небесно царство на Олимп.

Нито Зевса, уредник на света, бащата на боговете, оплодителя и закрилника на жетвата и плодовете, нито ревнивата Хера, която не искаше да знае за своето владичество над цялата природа, а тревожеше постоянно Зевса и цялото общежитие на Олимп със своите разправии. Нито бога на морето Посейдон, господар на морските бури, който победи титаните и сам разцепи планината Оса, за да потече през нея реката Пеней.

Те не почитат вече и Аполона, бога на деня, на слънцето, на оракулите, на поезията, нито Ареса, който им е помагал във време на война. Нито Хермес, който е благославял тяхната печалба на пазари или на хиподрома им е помагал при състезанието с коне. Те не почитат и богинята на домашното огнище Хестия, и може би с пълно право, защото тя остави техните домове незащитени от такива гости като вас и като нас.

Те не почитат и Хефест, нито неговия огън, нито неговото прочуто майсторство да кове метала. Тъй го и забравиха да си кове и своята ковачница на вулкана Етна копия и щитове, като този на Ахила.

А къде е Деметра със своето плодородие, Артемида със своя ловджийски лък, Афродита със своята красота и любовни нощи? Къде е мъдрата Атина, винаги замислена, с глава наведена надолу? Къде е Елефтерия със своята свобода, Ерида със своята страст към раздорите и Елпида със своята сладка надежда? Всички те са забравени и тънките бели мраморни колони на техните храмове — строшени и захвърлени по склоновете на планината.

В тази планина Хемус някога живееха девици, облечени в бяло, които елините наричаха жрици. Денем и нощем те поддържаха зад белите мраморни колони огън върху олтара на Хестия, или както римляните я наричаха Веста, заради което и техните жрици носеха името весталки.

Вместо бели жрици зад белите мраморни колони в стария свят сега ще срещнете черни монахини и монаси в здраво затворени отвсякъде манастири. Зад техните високи стени те се молят на Христа.

Много богове са идвали и са си отишли от нашия кръстопът. Вашите съседи сега вярват в Христа. Ако искате да живеете в мир и съгласие с тях, благоразумието изисква и вие да станете християни.

Като знак за добро приятелство и желание за мирно съжителствуване с християнските народи на полуострова българите приеха Христа.

Вместо конската опашка, която носеха, те издигнаха кръста.

Кръстът обаче не им донесе мир.

Християните на полуострова се биеха с такова удоволствие помежду си, с каквото се биеха и когато бяха езичници.

В началото на XIV век османските пълчища с викове «Аллах, Аллах!…» се нахвърлиха върху полуострова и стигнаха кръстопътя на народите. Те намериха българите да бранят сами своята родина. Те се бранеха сами, въпреки че в едната си ръка държеха меч, а в другата издигаха кръста.

Когато мечът падна от тяхната сразена ръка, кръстът остана в другата. Българите стиснаха кръста в едната си ръка, като знак, по който можеха да се различават от турците.

— Ние не щем вашия Аллах — казваха те, — нито неговия пророк Мохамеда! Не искаме да станем мюсюлмани, не искаме да станем турци!

Ние сме и си оставаме българи.

Загубилият сражението невинаги бива победен.

Българският страшен меч лежеше на бойното поле, строшен от турския ятаган, но робите не се признаваха победени. Цялото четиринадесето столетие се изпълни с борби за защита на полуострова срещу османското нашествие. Едва в началото на XVI век, а именно в 1529 г., нашествието спря при Виена. От Цариград до Виена се люлееше вече една гъста вълна̀ от червени фесове, която непрекъснато преливаше през Стара планина. Тя получи ново име — БАЛКАН.

Исус Христос и Мохамед пророка се срещнаха на БАЛКАНА.

Българите се върнаха от бойните полета и завариха по домовете си турци.

Цели петстотин години турците наричаха себе си аги — господари, а българите наричаха рая — роби.