Яна Язова
Левски (22)

9. Беловласият орел

Госпожа Евпраксия заключи сребърната заключалка на кожената тетрадка и като я пъхна под расото си, седна на голия сламеник.

— Това, което можах да видя из метоха, ме увери, че ти работиш здраво — каза Васил Левски не само за да я похвали. — Ненапразно аз съм те смятал винаги най-сигурния стълб на делото.

Игуменията се усмихна с благодарна усмивка.

— Отсега нататък те чака по-трудна задача — подхвана той. — Да събереш за една идея работата на шейсет жени. Най-напред внимателно да въведеш всяка една и когато я убедиш достатъчно, да я свържеш с останалите в общото дело.

Ако ти свършиш само подготвителната работа, додето се върна, ти ще заслужиш много. Аз ще се заема да ги организирам. Но трябва да те запитам, какво прави нашият град, спи ли?… В четата на Филип Тотю влязоха Георги Цонков, Димитър Христов, Никола Бракалов и Стайко Косовски. Те казаха да не се осланяме на Калофер и калоферските чорбаджии. Всеки ден джобът ви като улей се пълнел с алтъни, но пущал на неделята само по няколко ръждиви гроша. Така ли е?

— Така е — потвърди Евпраксия, — затуй младежите поведоха голяма борба с тях.

— Кои младежи?

— Като тия, които днеска ти пяха в класа на Серафима песента на Видул Странски.

— Славни български чада! — каза Дякона. — Защо не мога да остана сега при тях, че да ги събера около себе си? Какви смели бунтовници ще направя от тях! Ти не можеш ли да сториш нещо, щото да ги събереш под своето крило?

— Аз мисля, че един друг тука ги събира под крилото си — отвърна госпожа Евпраксия. — Отдавна го подозирам него аз и го гледам какво прави.

— Кой е той?

— Беловласият орел, който живее хе там, на отсрещния хълм, в килията на черковата «Св. Архангел».

— Архимандрит Хрисант?

— Той е — отвърна игуменията. — Отдавна съм ударила око аз на този божи служител. Понякога той ми иде на гости в манастира, служи в храма, изповяда ни и ръкополага монахините. На вид изглежда благ старец, но сестра си Евпраксия той не може да излъже. Този огнен поглед под белите му вежди не ми прилича да е чел винаги требника. Като го метне тук и там, всичко вижда, каквото правя в манастира. Но той жестоко се мами, ако мисли, че и аз не виждам какво прави той под ореха на поляната, като лежи на дългия си стол между проклетите си шарени пауни. Той се прави, че жуми, дреме и почива, а очите му в това време следят всичко, каквото се върши из калоферските къщи, че си отправя далекогледа и на отсрещния хълм, да види какво прави Евпраксия в Горния метох. Хе, отдавна го наблюдавам аз! Всички наши ученици съм виждала да се промъкват по бялата стълба на неговия хълм, а като го съгледат на поляната под ореха, отиват да му целунат ръка. Бог ми е дал добри очи да мога да ги видя!…

— Че ти не си ли научила досега кой е отец Хрисант? — с удивление запита Дякона. — Аз се чудя, че този стар хъш не ти се е открил, когато не е толкова наивен да не вижда, че вие работите и се стремите към една цел?

— А-ха, значи, ти знаеш нещо повече от мене? — извика игуменията.

— Да, аз съм запознат с неговата история. Хрисант винаги е бил монах, т.е. още като момче отишъл на Света гора, където се и покалугерил. През времето на Заверата Ипсиланти изпратил сересчанеца Манолаки в околностите на Света гора да провъзгласи въстание. Отец Хрисант вдигнал българите монаси от манастира и се присъединил към Манолаки. Отишъл да се бие за свободата на братята гърци…

— Стар комита си ти, дядо Хрисанте, казвам си аз, колчем ми го зърнат очите! — викна госпожа Евпраксия.

— Но въстанието било разгромено и бунтовниците монаси, като не смеели вече да се върнат в манастира, разпилели се по цяло Българско. Тъй и дядо Хрисант се прибрал да доживее мирни и благоприлични старини в Калофер.

— Разбойникът му ниеден! — заключи госпожа Евпраксия. — Той мисли, че аз съм толкова глупава, та не виждам кой праща тези младежи на учение в килиите на Горния метох! Той мисли, че на мене не ми е дошло наум да се запитам, защо тези отбор юнаци изминават едно училище, в което преподава най-добрият учител на страната — Ботьо Петков?

— Госпожо — каза Дякона, — досега е трябвало да обърнеш по-сериозно внимание на дяда Хрисанта. Щом си подозирала, че той организира калоферските младежи, с каквато и да е цел, какво направи ти, за да се приобщиш и да му помогнеш в неговата задача?

— Ръководя според него техните учебни занимания! — троснато отвърна игуменията. — Смяташ ли ти, че ако до днес аз не съм му била полезна, той щеше всяка година да ми праща своите обесници в манастира?

Дякона се засмя сърдечно на нейния гняв.

— Добре, досега си била тайна негова сътрудница, отсега ще станеш явна. Нали той е вашият изповедник!

— Да.

— Тогава ти ще отидеш при него и ще му изповядаш, че турското робство и тиранията на чорбаджиите повече не може да се търпи. Че е дошло време да си извоюваме свободата! Кажи му, че аз съм слизал тук да видя как са духовете. Той е стар хайдутин и с една дума ще разбере какво значи това. Кажи му, че достатъчно време е подстрекавал младежите на единия хълм, а ти достатъчно си ги учила на другия. Дошъл е часът двамата да ги съберете и организирате за обща борба. Без организация никое дело не може. Ако имахме организация, така ли щяхте да ни зяпате сега, когато сме дошли да развеем лъвското знаме на Балкана? Щяхте да грабнете оръжие и да си притечете на помощ на въстаналите. А какво стана сега? Ние, четирийсет юнаци, се видяхме изолирани в планината, като дивеч, подгонени от куршумите на мръсните заптиета, и нищо друго не ни остава освен пътя към сръбската граница.