Яна Язова
Левски (61)

9. Бесилките

Още като влязоха в една от главните улици на града, тя видя бесилката, която стърчеше над всички вратни, и обесения, който се люлееше на вятъра. Беше около 30-годишен мъж. Баба Тонка не пожела да минат под него, а спря пред една вратня и наведе глава.

— Гледай ти, Евпраксийо! — каза тя. — Аз съм го гледала като малък и до тая му възраст. Все пред очите ми е расъл. Той си играеше в нашия двор с моя Ангел. Атанас Боздугански!… Запомни това име! Когато се върнеш в Калофер, разкажи на твоите съграждани да го запомнят. Той виси на бесилката заради тяхната свобода. Атанас Боздугански!

Игумения Евпраксия мълком гледаше обесения, додето малкият Никола отри сълзите от очите си. Макар и много по-млад, и той бе другарувал с него.

— Ето коя му е къщата… — каза той, като посочи срещу бесилката. — Малката, сива…

Вратите и прозорците на тази къщица въпреки лятната жега бяха здраво залостени и затворени като гроб.

Тръгнаха към махалата Чукур-чифлик.

— Ще те заведа на Ун-мегдан — каза баба Тонка. — Завчера там обесиха другия приятел на Ангела — Димитър Момчилов, който живееше в тази махала. Първия ден научихме, че са го обесили на портата на тяхната къща, и много страх събрахме.

Евпраксия разбра от какво се е уплашила баба Тонка. Някой ден можеха да докарат вързан и Ангела и да го обесят на нейната вратня.

Ун-мегдан беше пуст. Жива душа не се мяркаше по него. Дори домашните животни от съседните български къщи не смееха да излязат навън. Причина за това запустение на мегдана бе 20-годишният бунтовник, който висеше на бесилката сред мегдана.

Баба Тонка възпря своята нова познайница в края на уличката.

— Погледни го оттука! — каза тя, като наведе глава. — По възраст той подхожда за другар много повече на моя Петър, който е с четири години по-млад от Ангела.

Гласът й затрепера и се прекъсна. Когато можа да го издигне отново, тя каза:

— Когато съдиите го питаха, като е толкова млад, не му ли е мило за живота и не иска ли прошка от султана, той им отговори: „Не искам прошка от вас! Всеки българин днес, който вземе оръжие в ръка и се нареди под народния пряпорец, не мисли за вашата прошка. Той мисли само за вашата смърт или за своята смърт! Така стои на нашите чела: «Свобода или смърт!».“

От Ун-мегдан тримата се отправиха подир неуморимата бабичка към едно празно място сред града, където стърчаха набързо сковани четири бесилки. Четирима млади мъже, увиснали на въжетата, биваха полюлявани от дунавския вятър.

— Не са тукашни — каза баба Тонка, като се прекръсти пред техния мъченически образ. — Не ги познавам.

— Онзи там, хубавият, в сивата куртка със зелени ширити, с високия румънски калпак, е търновлия — обади се синът й Никола. — Петър Кънчев се казва. Аз ходих на дюкяна им в Гюргево. Продаваха кюмюр. Имаше още двама братя: Иван и Савата. Петър и Савата оставиха дюкяна си на Иван и се записаха доброволци в четата на Караджата. Завчера бях в съда. Мидхат паша запита Петър кой ги е проводил на тази кървава сватба, а той отговори: „Проводи ни нашето човешко достойнство! Ние искаме да видим нашето отечество свободно!“

Аз бях тук, когато го обесиха. Той носеше на крака си две рани, но извървя пътеката без куцане… Щом туриха столчето, той скочи върху него, тури сам примката на врата си, ритна столчето и… увисна!

— Вечна му памет! — каза игуменията, като погледна малкия Никола. Очите му горяха като въглени.

— Той няма да стане по-лош комита от своите братя — обърна се тя към сърцатата бабичка, която беше негова майка.

— Ние ходихме с мама в Гюргево, в хаджи Петровия хан, когато в него се записваха четниците на Караджата! — извика пламенно момъкът, като забрави, че се намира под бесилото на тези, които бе срещнал в хана. — Отидохме да се простим с братята ми Петър и Ангел. И аз исках много да отида с тях, но Караджата ми каза: „Ти си още малък. Сега отиват двамата ти батювци, а ти ще останеш, защото може да потрябваш по̀ за сетне.“

— Пророчески думи! — зачудено каза Евпраксия, сякаш виждаше бъдещето. — Имаш ли си други синове?

— Още двама. Най-големият Танас и най-малкият Георги. Имам освен тези пет сина и две дъщери — Петрана и Анастасия.

— Да ти са живи! — благослови я Евпраксия.

Баба Тонка много се нуждаеше от такава благословия, защото този Никола рано или късно щеше да увисне на бесилката.

В това време по съседните улици се чуха виковете на едно развълнувано множество, което наближаваше. Шумът отмина бързо към съседния малък мегдан и баба Тонка бързо се впусна нататък.

— Отиват да бесят някого! — извика тя. Евпраксия и Никола побягнаха подир нея. Изведнъж от общата глъчка се отдели един младежки силен глас, който запя:

„Вятър ечи, Балкан стене…

Всички на оръжие!…“

Евпраксия разблъска множеството, което бързаше, и видя този, който вървеше и пееше. Това беше един млад момък, вързан, с окървавени от тежки рани бунтовнически дрехи. Той отиваше към бесилото, каран от заптии, придружаван от българи, които бързаха подир него с такива разстроени лица, сякаш те отиваха на въжето, и една турска сган, радостна зрителка на всички бесения из мегданите на Турската империя.

— Стефан Орешков от село Шипка!… — с пресъхнали устни прошепна младият Никола в ухото на игуменията.

Стигнаха при бесилото на площада и процесията спря около страшния стълб. Бунтовникът завърши своята песен:

„Всички на оръжие!…“

Настъпи гробно мълчание.

— Защо ме бавите? — извика той на заптиите.

Никой не пристъпваше да го качи на малката бъчвичка, поставена за него под увисналото въже.

Той скочи сам върху нея и като погледна насъбралия се народ, който занемя, и двете млади жени, които закриха очите си с ръце и заридаха под бесилката, усмихна се и нададе глас:

— Мили сестри! Недейте плака, че изгубвате брата си! Като истински син на България аз изпълнявам своя дълг. Не плачете. Аз не отивам да умра, както мислят поганците, а да се родя, защото тялото ми ще се загуби, но името ми — не! Сбогом, драги сестри!

Като каза тези думи, той прикачи въжето на врата си, ритна бъчвичката под нозете си и увисна като труп на бесилката. Българите, заради които той умираше толкова млад, заплакаха с глас, а турците, които винаги се стъписваха пред храбростта, проявена дори от смъртния им враг, изръмжаха и се разпиляха по улиците, без да замерят този път жертвата с камъни.

Евпраксия мълчаливо подири с очи баба Тонка и тя скоро се яви от навалицата. Лицето й беше пожълтяло. Тримата, без да си проговорят, бързо се упътиха към затвора, да се изправят отново пред неговата врата, пред която се бяха събрали.